ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (198.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (198.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."    Библия, из Притчи Соломонови

  10.05.1999., прод. ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ

  

  Как да си изкривя душата, да отрека, че харесвам Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи..."! За мен това е гордият, непреклонният човек. За мен то е като библейска притча. И аз го харесвам, слабо е да се каже, аз обичам този лирически герой у Георги Джагаров. Какво ми бърка, че самият Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на смешника Тодор Живков, сам себе си предаде! И друго, пак Джагарово, на Пеньо Пенев посветено… Чуйте грохота му!

    Аз бях добър, аз бях невинен,
    но хвана ме и мене бяс:
    щом няма как да ви настигна,
    поне да дораста до вас.
    Оставих простите си дрехи,
    сърцето, острия си ум,
    облякох нов костюм и тръгнах
    по вашия известен друм.

  Стотици пъти да преписвам, не бих се наситил на тези стихове. Така монолитно изразен Българският рефлекс го няма нийде другаде в националната класика, може би единствено още у Пеньо Пенев. Звучи почти като Есхиловия Прометей. А колко бледичко покрай Джагаровото стихотворение"България" стои например онова инак сърдечно Атанас-Далчево "Към родината":

    И българин съм не заради твойта бранна слава
    и твойте подвизи, и твойта бранна сила...

Като да се колебае дали улучил точната дума взискателният, изящният педантичен Далчев...

    ...а зарад туй, че съм безсилен да забравя
    за ослепените бойци на Самуила.

  Лирическият герой в най-силните Джагарови творби живее, диша или се вълнува, кипи, тътне дори мълчанието му; а пък лирическият герой на тази върхова Далчева работа ми се вижда книжен, дотам безпомощно предан, чистичък, та и разсъдъчен. Изводът? Не четете Далчев подир Джагаров, да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност!

  Е, какво ми бърка, че самият Г. Джагаров, въпреки оригиналното в поезията си, за дълъг период от време бе станал страшилище, велможа и говорител на партийната цензура? От този облечен в най-високи държавнически титли, отличия, длъжности номенклатурен Прометей трепереха не един и двама от българските интелектуалци, хора на изкуството или простосмъртни партийни и безпартийни. Неговата партия го ползваше като бостанско плашило; отвратителната участ в последните му няколко години от живота е като жестока притча за гордия достоен творец, продал таланта си. Лесно е да кажем: БКП го употреби. Личното ти достойнство обаче друг не може да отнеме; можеш да го провалиш единствено самият ти. И точно това очевидно се е случило с този най-значителен сред съвременните български артисти.

  За да се справим с метастазите на партийното нагаждачество, длъжни сме да ги обградим с... любов. Странна ли ви изглежда такава идея? Не аз съм я измислил; изрича я великият Уилям Шекспир по повод работата си над такива изчадия, като леди Макбет и крал Ричард ІІІ, които са централни персонажи в две от върховите му трагедии. За да проникнеш до същината на каквото и да било, обкръжи го с любов. Защо пък любов! Защото тя е ключът към разгадаване на най-сложните личности, съдби и положения в света. Съжалявал Уилям Шекспир за превъзходния човешки материал, погубен от лудешката страст за богатство, власт, слава. Ама и великият британец цитира някого, минал преди него – цитира самия Иисус. Нали Иисусова е идеята за любовта, като отношение към проблеми от всякакъв характер. Омразата капсулира проблема; вместо да реши, да го развърже, не да го среже (както според легендата сторил самонадеяният Александър Македонски с меча*), оставя открит проблемът за идещите подире. Какво нередно – с човешко благоразположение да пристъпим в светая светих на комунизма? Защото онези, които днес сочите с пръст и към които виете "Смърт на червените боклуци!" – те не са отпадък, а в повечето случаи зле употребени от партийните комисари и лидери духовна сила и талант.

  Не е така просто за добрия стопанин да отдели зърното от гнилата и плесенясала плява. В плесента от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, от които и днес се възпроизвеждат ненавистта и противната неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпа на тревога буквално в последните редове от "Чумата" на Албер Камю? Отминала бедата, чумната епидемия е укротена, народът празнува. На една тераса под сияещия звезден и мразовит небосвод е доктор Рийо. Сам! Но то е всъщност авторът, който размишлява над световните трагедии.

  "...Доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не е от ония, дето мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостите и насилието, извършено над тях, и най-сетне – за да каже онова, което човек научава при бедствия, а именно: че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение"...

И вече в самия край:

"...И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което опиянената от радост тълпа не знаеше и което бе написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и всякакви непотребни за всички ни хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град."**

  Роденият на 7 ноември 1913 г. в селището Мондови, Алжир пише тези редове като 33-годишен французин, но и като една от великите мислещи тръстики*** на ХХ век: говори с очи, обърнати към току-що отехтялата Валпургиева нощ на фашизма и националсоциализма. Ала нацизмът – за нас чак сега става ясно! – е само епигон на чумата комунизъм. Тъй че, моля, не тръгвайте с омраза, да не капсулираме спорите на това хищно и отровно явление. Помнете Камю, помнете Шекспир, спомнете си и писаното от четиримата евангелисти, спомнете си началото на глава ХІІІ в първото послание на ап. Павел до коринтяни: "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, и да имам пълно знание за всички неща и да имам такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм". И още: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява".

  Това слабост ли е? А може би е конформизъм? Мекошавост? Колаборационизъм (съглашателство) с извергите?! Любов за съсипаните възможности на нацията, не омраза. Да го запомним, да си го повтаряме, че да го научим повече хора, повечето измежду нас, българите, преживели кошмара на червената чума.

  11.05.1999.

  Пещерният антикомунизъм дискредитира демокрацията като система, основана върху нравствеността. Изкривените от фанатична ярост лица, бетонно самоуверени в невежеството от двете страни на фронта между "сини и червени", подозрително си приличат. Мязат си и глупостите, изричани от враждуващите пред медиите или по техните си "сини" и "червени" сборища. Ако в зората на модерното общество от края на ХІХ век многолюдните разходки по градското стъргало под строй, с развети хоругви, знамена и плакати, чат-пат и с цигански зурни и тъпани, наети да се вдига гюрултия, са били форма за приобщаване към европейския "цивилизасион", след половин век организирани отгоре скрупульозно отрепетирани и вдъхновено уж проведени като за пред чуждите дипломати и телекамери агитки с кръшни хора и всенародно веселие или гневно сключени вежди и размахан над глава юмрук, този цирк днес как ви се струва? Все същата масова екзалтация, масово надкрещяване –превръщане на единиците в организирано стадо от нули: взвод, рота, полк, армия, жадуваща да влезе в бой до сетна капка кръв, да изгине до крак за своя Командир: Salve, caesare! Мorituris te salutat!****

  Има ли военни термини, говори ли се за врагове, битки, победи – ясна е тя! Остава да изчакаме сюблимния момент новопокръстеният нов месия да изквака: "Напред, тикви дебели! На но-о-ож!" И ми иде на ум фразичката "Mit ganzem Krieg kann man uns am Arsch lecken" от романа пикареска (лит.жанр за похожденията на скитници и авантюристи) за добрия войник Швейк на чеха Ярослав Хашек (1883-1923)*****.

  Механизмът на обезличаване не се е променил от хилядолетия. Да не мислиш, да не разсъждаваш, да те замаят, сащисат, да те отстранят от корена, от себе си, па да те лашнат в някоя планирана отгоре касапница, да речем, с девиза "Долу агресора! За мир и щастие на земята!" или "Долу червените боклуци! Днес пада Луканов, утре Виденов и Първанов!" За смърт крещяха, ако не сте забравили какво скандираше тълпата в меллето, когато яко нахъсани "юнаци" организирано къртеха символа на демокрацията в Българската ни държава. И като се вчепкаха чугуненият партаец- комунист и железобетонният партаец лъже-демократ, видя се, че са двама братя близнака от една майка раждани, от невежествената самодоволна Посредственост, за която омразата е жизнено необходима.

  Eто стихове у Пеньо Пенев, които ме карат да гледам със самочувствие, че съм българин. Не съм срещал ни в древноелинската, ни в средновековната европейска, нито в съвременната световна лирика толкова оловно-печални редове, заредени с буреносни токове и могъща човешка греховност и жизнелюбие. Ето го началото на тази иначе облъхната от партийна тенденциозност поема "Дни на проверка".

    ...Пренесъл своя земен дял
    през живожарицата на позора;
    през гордостта на сто страдания,
    през люта бол и разстояния
    на времето завоите опасни извървял –
    при тебе се завръщам пак!... Не съм ли закъснял?
    (...) Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
    защо съм бавен и суров, и тъжен днес –
    какво душата ми зачерня и печали?
    На лакът ли съм спал нощес,
    слана ли на лицето ми е спала,
    сърцето жалба ли не може да прежали?
    Недей ме пита! Замълчи!
    За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
    не всеки има майчините укорни очи.
    (...) Недей разплаква моето сърце!
    Мамо!
    Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
    О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
    И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти,
    но аз не съм на тоя свят за плач роден,
    очите ми не са на мокро място!

Този тъй български рефлекс внушенията на партийния идиотизъм до такава степен са го подчинили, че дори самородният като чисто злато талант е станал слугиня на партийната пропаганда. Какво кощунство! – да превърнеш майчиния лик в алегория на някаква си партия! И това ако не е дивотия, здраве! Ето го родоотстъпническото пред партийния олтар, ала пак с могъща страст изказано, коленичене – гордост за партийната "философска мисъл" изобщо (пак някой Евгений Дайнов, Александър Райчев или Иван Костов) – постижение на партийните секретари и на отрудените бивши марксисти-ленинци, асистенти и професори по демагогия в съвременната ни вътрешна политика:

    Нали сте виждали как майка търси брод и гази
    в ръце с детето си през придошла река?
    По бързея на времето, през мътните талази
    мен Партията ме пренесе ей така!...
    Прости ми, майчице, завоите предишни!
    Прости ми бягството в съмнения излишни!
    Прости ми песните на страшна горест ти!
    Издуманите хулни думи ми прости!

И тъй нататък. Как да отсееш къклицата от житото? Всеки случай, с трагичната си участ поетът Пеньо Пенев е показателен случай, как видиотена от идеологизмите, продажна спрямо човека, спрямо Отечество и Род партийна върхушка се е гаврила с доверчивия наивник от село. А такива бяхме повечето българи, неизвестени за престъпленията срещу човечността, конкретно срещу нашата България, сътворени все в името на гръмко обявена цел отвъд хоризонта на собствения ни неповторим живот. Пеньо Пенев сам си произнася присъдата и сам я изпълни. Това, мисля си, е жестоката истина за един от най-българските поети от втората половина на ХХ век. Цял в метастази от идеологическия тумор, отива си трагично жизнен говорител на Българския ни род. Тези наши жертви в какво да ги пресмятаме, с какво можем да ги компенсираме?

  Партийната фанатична самоувереност внимателно, с любовна нежност се налага умно да я изследваме: за да узнаем откъде иде силата й да омагьосва най-чистите, най-гордите умове на нацията. Коя ще е тази литературна критика, нов Херострат в нова полуда, зомбиран от партийния си вожд, от своята партия, който ще отрече наедно Вапцаров, Джагаров, Пеньо Пенев?! Партията си е послужила с таланта им, употребила го за целите на политическата агитация. Че активно са й съдействали самите творци, да си носят греха! Ала чрез тях бяхме манипулирани ние, милиони българи, руснаци, чехи, словаци, поляци, украинци, източни немци, унгарци и пр. Дори западният изнежен интелектуалец, който гледаше комунизма иззад оградата на нашия концлагер, и той. Съмнявам се дали и досега интелигенцията, духовните хора на Запад изобщо са наясно как "хубаво си живеехме" с осъществилата се идея на Карл Маркс, под зоркото око на Големия брат, в модерна версия – на Big Brother.

  Да не забравяме Албер Камю, вирусът на чумата е наблизо в латентно състояние, край трибуна с обветрен от политическите въртележки красив, усмихнат лъчезарно образ, който ни убеждава в най-добрите си намерения; този симпатяга само чака да заспят съпротивителните имунни способности на нацията, да се настроим с омраза един към друг, да се хванем гуша за гуша. И тогава ела, че гледай как блести и свети от радост партийната централа, цялата глутница от наглост и лицемерие, как плющи тъмносиният или плющи кървавочервеният байрак, как партийният кораб "Титаник" величествено пори вълните на Историята и какво веселие настава, какъв безкраен празник, че поредният демагог и предател, с най-добри намерения от гледна точка на консервативна или друга някоя велика идея, е успял да ни хвърли в обятията на ненавистта.

  Човеколюбието няма алтернатива. Полит-агитаторът това не го разбира. Бившите бекапейци се правят, че го разбират, а тъмносините кофражисти на Синята идея, за мое съжаление, са изгубили усета си за тези твърде сериозни за нацията ни неща.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 uli 2020

Илюстрации:

- Без медиите, лидерът на партията-ръководителка е Никой.

- Лидерът е призван да сочи правилния път на цялата нация.  

____
* Вж. Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, с. 27.
** Вж. А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., с 239-240, превод Надежда Станева.
*** Израз на Рене Декарт (1596-1650).
**** (лат. dissidens, entis "несъгласяващ се") 1. Отстъпник от вяра, вероотстъпник, разколник. 2. прен. Отстъпник, родоотстъпник. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с. 214!
***** (лат.) Гладиаторите към императора: "Отиващите да умрат те приветстват!"
****** (нем.) С цялата тая война могат ли да ни цунат гъза! Вж. Я. Хашек, "Швейк", изд. 1986, с. 318. Бел.м., tisss.