ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (193.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (193.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  30.03.1999. КУРБАН ПРЕД ОЛТАРА

  Желко Ражнятович – Аркан (арканът е старинно средство за ловуване, подобно на ласо), хлебар по професия, командир на сръбски патриотични паравоенни части, известни като Тигрите на Аркан. Палача на босненското и хърватското население от последната юговойна въртят по телевизията в компанията на знойни хубавици като ресторантски герой: в костюм с модерна кройка и в отлично разположение на духа. Хлебарят Желко очевидно е хубавец! А кайзер Вилхелм ІІ някога рекъл: "Балканите ли! О, майне херен, Балканите не заслужават кръвта и на един пруски гренадир". Надменността на онази почтена Европа е известна, не е и от вчера. Би следвало по-често да препрочитаме как българският цар Калоян умеел да се оправя с надменна Европа, която помни, нищо не е простила от посегателствата срещу достойнството й. Лъжи, предателства и интриги е великата западноевропейска дипломация при преследване на изгодата за местните им аристократи от хилядолетие насам, преди всичко срещу наивността и невежеството на нашите доморасли политици, особено от България. Дами и господа, ето кое ме вълнува в по-голяма степен с всичкото ми уважение към онази Европа, модел на християнската ни цивилизация.

  Това, което върши Сръбската военна машина срещу албанското население, преди всичко срещу мюсюлманите от Косово напоследък, това същото в зората на века са го вършили едни други войски в Егейска Тракия и Македония срещу нас, българите, срещу моите предци. Гърция и Сърбия от гледна точка на онази Европа на кралете и разкошните уютни местенца за хайлайфа не са ли последните към стотина години симпатичните хищници на Полуострова! От сътрудничеството между политиците на тези две отлично защитаващи националния си интерес за чужда сметка национални общности простосмъртният българин, не и родни управници и едри собственици, е губел най-много. Защо? Заради крепката вяра в неумели национални водачи, като започне от хедониста Фердинанд с глупавата му амбиция да завладее Цариград, та до вожда от село Ковачевци, Пернишко, най-крупен предател* в новата ни История, но и кандидати за национални предатели напоследък сред модерните ни български политици, дето се казва, дал Господ.

  Под синьо-бяло-червения байряк днес се строяват патриоти в парадна униформа, демонстранти с байряка и портрета на Слободан Милошевич пеят, танцуват, крещят като на купон, вълнуват се, скандират. И всеки там си е закачил на гърдите картон с рисувана мишена, която също крещи към подредена Европа: Стреляйте, НАТО-вци! Стреляйте, страхливци! Ние сме храбри: ще загинем, но Сърбия няма да предадем. Ако самолетите на НАТО бяха пратени да убиват, не виждам купонджията с мишена на гърди как би могъл да спре касапницата. Та нещо вакхическо, нещо на границата между еуфория и лудост има в тази картина. Десет-двайсет-, стохилядно множество от люшкащи се и пеещи граждани на Белград и бойните пилоти на НАТО, които като в холивудски екшън профучават с бръснещ полет в нощното небе с тоновете взрив на борда на свръхмодерните си бойни хвърчила. Такъв декор и театър само тук, на Балканите като че може да се види. Другаде толкоз бабаитлък на гол тумбак не мога да си представя, но то е мое лично и естествено не меродавно мнение по въпроса.

  12.04.1999.

  Облечени като за празник, крещят: Сръ-бия! Сръ-бия. Това какво е? Съчетание от любов и страх, когато у плахия до този миг човек неизвестно според каква алхимия се ражда храбрецът или чистопробен наш щур балкански идеализъм в стил "Крали Марко разгонва тие ми ти църни арапи, жална им майкя арапска"? Не знам жестоко ли е от моя страна, но се вслушвам във вътрешния си глас, където откъм бездната на хилядогодишната тракийска българска генетична памет откънтява: пощръклели от самоубийствена злостна екзалтация човеци в тези усилни за тях дни всъщност жънат посятото, плащат за сътвореното от собственото им пренебрежение към околните народи и общества в течение на столетие. В други времена да, могли биха да се поприкрият, да поизопачат реалността, но световните телевизионни канали напоследък – разбира се, и те съвсем не безкористно, съвсем не случайно – бълват трагични картини на масова покруса и мъртвешко отчаяние сред друг един народ. И когато съпоставя крясъците, долитащи от белградските улици и площади,"Сръ-бия! Сръ-бия!" – с мълчаливата върволица от изнурени престарели хора, селски женици с изкривени от труд възлести пръсти, юноши, деца, плачещи без сълзи, смазани от потрес, премръзнали, треперещи от страх, гладни, напъдени от дома, от нивицата, от непретенциозното си мизерно битие, за мен – българин до мозъка на костите си, скачащите из белградския мрак в никакъв случай не са Доброто лице на Сърбия. За мен, казвам; за вас може и да не е тъй, тази опиянена от фанатизъм, в героическите си гримаси лудешка Сърбия я виждам като библейските Содом и Гомор.

  Любов? Това ли е любов към Отечеството! Дали съзнава обикновеният сърбин, че ще се наложи да плаща за стореното от Милошевци и Аркановци, за пратените уж в името на любима Сърбия професионални мародери, обучени да убиват, до зъби въоръжени, за да атакуват дома и нивицата на косовския селянин, онзи притеснен отруден мюсюлманин с изпадналите в отчаяние жена, братя, сестри и стари родители, с дребните дечица. Е, тогава какво очакват от косовския албанец! Цветя и рози може би? В последна сметка, кому принадлежи земята? – на фукльото, който се лумка с юмрук в гърди, че притежавал нотариален акт за собственост, ама живее зад девет баира, или на онзи, който оре и сее с потта си, тук си ражда челядта и тук заравя мъртъвците си? Колко станаха масовите гробове на хървати, бошнаци, албанци, все курбан... велик курбан пред олтара на Велика Сърбия!

  Преди години петричката врачка Ванга беше казала: "Никой от нищо не може да се скрие. Не мислете, че сте свободни да правите какво ви скимне. Не може, никой не е свободен". Никой не е свободен от нравствените императиви на човеколюбието. За нас, човеците помежду си, говоря, не за калпави общества от тарикати; обществата обикновено лицемерничат заради изгодата или се лъжат несъзнателно, изпаднали в тъп телешки екстаз. Всеки от нас живите стой надвесен над своите мъртви, и ако не съзнава, че носи на рамене и техните кръстове с техните минали грехове спрямо човека, ако не разбира това сладко, но и страшно бреме, толкова по-зле за него!

  Защо да смятам сърбина за по-свой от албанеца? Само защото сръбският език е близък до българската ми реч ли, или понеже сърбинът пали свещ и се моли пред същите християнски икони, каквито палят открай време и по Българските ни земи?! Историята на народите в крайна сметка е история на двамата братя – Каин и Авел. Искам да открия у себе си мотиви за състрадание към сляпо повярвалия в Аркан и Милошевич, но ми пречи крясъкът, бабаитлъците, с които, предполагам, се опитват да задушат нравственото величие, но и взискателност на човечността. Затова, като ги гледам такива "героични", казвам си: Жалко! Имаме объркан съсед гюрултиджия зад оградата на нашия дом. Дано по-рано прогледнат, та и ние да се завтечем да им помагаме да си оправят изкъртената дограма, поломения покрив, унижена гордост! Многострадална Сърбия, Сърбия на готините дяволити сърби, моя гореща любов –не мога, не ми се обръща езикът да го изрека, камо ли да го преживея! Това е адът, вихрушката от жестокия съд на възмездието. Полуовъгленият труп на детенце сред отломките на някогашен Сръбски дом, подпален от башибозука на ответната страна не е ли призив за покаяние?

  Атанас Далчев (1904-1978) във "Фрагменти", изд. от 1967 г., на стр. 61, твърди: "За един писател, влюбен в истината, не съществуват нито приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище". Честният докрай бил чудовище. Струва ми се, забравил е да добави нещо важно – чудовищното е да си безразличен и честен, което по-често се случва. Към Далчевото "откритие" остава да се каже и: че пристрастията докрай също раждат чудовища. Застанал под коприненото небе в сърцето на моята Тракия, разбирам: никак не ми е безразлично какво става в Югославия, именно защото съм българин, пристрастен, уверен, че ние, българите, наистина сме тъжни, смирени и в основата си далеч по-опитни от многословния, неуравновесения и буен съсед. Като народ, като национално битие данъците ни са платени барабар с лихвите. Да, бедни сме, но пък не сме посягали да си уреждаме щастие и благоденствие на чужд гръб, с цената на чужда несрета. Дори заради идиотщината властта по време на соца да преименува турците, родени, израсли и трудили се в България, нацията ни преживя повече от покаяние: унижи се Президентът на Република България Петър Стоянов, фамозният Бате Пешо** да поднася извинението си, отиде в Турция да се извини от името на българите. Жалка работа, но... сметката е приключена, деянието осъдено. Да му мислят онези, които се заблуждават, че ще им се размине изплащането на кървавите лихви! За сторената гадост, независимо как е представяна пред света, рано или късно всичко се връща. И така, върху човечност граден, човешкият ни свят пребъдва, върти се в сънищата си подир своите изгубени напразно илюзии.

  НАТО... То е друга тема, макар мотивите да са същите: арогантност и прекалено самочувствие поради материалния и военен просперитет у някого. Но НАТО спрямо Сръбското общество, ако има Някой в пространството над всички нас тук, дали не е самото Възмездие? В този случай защо да ме вълнува какви планове и задачи си е поставяла военната сила или стоящите зад нея благоденстващи заможни общества: за престъпленията си, както и да ги омаловажават и да ни обясняват, в следващите години благообразните им политици и военни пренасят драконово семе на бъдещи възмездия. Тъй е, прекаленото самочувствие кога ли е било добър съветник? Сто минути слушах завчера професора историк Андрей Пантев (1939) да призовава към уравновесеност. Прав е, според мен: бомбардировките над Югославия затвърдиха доскоро разклатените позиции на сръбските неокомунисти; допълвам към това – и превърнаха в мекерета довчерашните "мъжки момчета" от т.нар. вътрешна сръбска опозиция. Но какво предлага професорът! Да изчакаме петдесет години, за да може историческата наука да произнесе меродавната си оценка? Сто минути бъбреж... и нищо съществено да не чуеш, в това умение само г-н Филип Димитров, докато беше премиер, бе по-впечатляващ. После въпросният г-н Филип Димитров престана да се самоопиянява от гласа си и проговори човешки, с консеквентност*** на мисълта.

  Чухме тези дни и световноизвестния писател Александър Солженицин, потресен от жестокостта и подлостта на Западната супер-дипломация. Ала и Солженицин в присъщия му гръмовен стил, съобщава едва половината от жестоката истина. Кой е палачът и кой жертвата, това лично ме интересува, не общите приказки и призиви към човеколюбие в стилистиката на Стария завет. Какво общо има то с лапидарната фраза от романа "Д-р Живаго"? Уважавани, разумни мъже, господа! Помогнете да отделим хищника от стадото, сред което се е притаил. Когато ми внушавате колко и как страдате за потъпканото човеколюбие, конкретно за кого всъщност са страстта и воплите ви? Разбирам, страдат за Сръбския народ, ама те страдат май повече за разкапана Югославия, за изкуствения конгломерат, рожба на Западната дипломация от началото на ХХ век. И в полифиничния хор от странно мутиращите и назидаващи гласове защо не дочувам къде тук, в края на хилядолетието, се скъсва нишката на любовта към отделно взетото човешко същество, кой първи посегна да елиминира завещаното от богочовека Иисус категорично послание. Нали всички те твърдят, че са християни! Ето, узрели сме, готови сме да чуем Истината точно от техните уста... А нищо съществено не казват; ломотят фрази: Славянство, Православие, Господ – страхотни, ужасяващо обемни думи! Но защо тези думи, така гръмко произнесени, нищо друго не ни съобщават, освен колко говорещите са объркани, колко им пречи именно "историята" и "литературата", където (в случая: професорът Пантев и г-н Александър Солженицин) така красиво блестят!?

  Истината не блести; да блести, да се самоопиянява е свойствено на Лъжата.

  Бележка:

  Когато предложих текста по-горе за печат в умно списван вестник през трагичната за Балканите 1999 г., рече ми любезно драгият редактор: "Това не е актуално за нас, българите. Други са ни нас проблемите". Какво да сторя, приех, че е прав идиотът.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 uli 2020

Илюстрации:

- Лидери са ни пъстри еднодневки.

- Какво тук значи няква си личност! 

___

* Георги Михайлов Димитров (1882-1949), вж. https://bnt.bg/bg/a/koy-e-georgi-dimitrov-i-kakv-e-kontekstt-na-vremeto-mu-19062017

** От лютите зевзеци на Пловдив кръстен Пешо Петолевката заради западналата му адвокатска кантора за бракоразводни дела. Лидерът на СДС Вж. Петър Стоянов – лидер на СДС, в интервю за бТВ http://www.focus-news.net/opinion/0000/00/00/4882/

*** Последователност. Латинския термин "консеквентност" в публичното пространство у нас пусна в обращение друг клоун от политическата ни менажерия, долетял да оправи България за 800 дни. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (192.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (192.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  07.03.1999. ДЪНОВ И АЛЕКО

  Двамата са почти връстници: Петър Дънов – роден на 29 юни (ст.ст.) 1864 г., Алеко Константинов – на 1 януари (ст.ст.) 1863 г. В семейните хроники от страна на бащата Иваница у Алеко има легенда, че генетично води потеклото си пряко от рода на цар Иван-Шишман, последния монарх от Второто българско царство. Не знам доколко е логично предчувствието ми, че не заради уюта императорът на Русия Александър ІІ по време на военната кампания, макар за късо време*, се установил в дома на този заможен свищовлия. Алеко е с характер игрив, весел, а ефирно-печален под шегата, иронията и самоиронията; Дънов е масивен, тромаво-назидателен по характер, та и чак тържествен, помпозен. Личи колко силно му се ще да мяза на древен мъдрец. И двамата са на ти с първите хора на държавата: Алеко – със семейството на Петко и Екатерина Каравелови, познава го и Захари Стоянов, та в качеството си на властник безцеремонно му изпраща визитката си с послание: като чиновник от Правосъдното ведомство, да бастиса опозиционен на Стамболовата управляваща партия вестник; Дънов пък е душеприказчик на царя Борис ІІІ (Борис III е кръгло трийсет години по-млад) до смъртта на монарха на 28 август 1943 г. Алеко загива от заблуден куршум или, според по-вероятната за мен версия: от разрив на сърцето поради уплах, едва 34-годишен; Дънов достига осемдесетата си година, заобиколен от боготворящи го ученици и почитатели**. Дори геният на века Алберт Айнщайн изпитвал респект към Дънов***. Каквито и да са, двамата са синове на България, от онези, за които доста се е писало и чиито послания продължават да отекват в общественото ни днешно битие. Двама не случайни българи – два модела на общуване: единият – шеговит и ненатрапчив, на пръв поглед едва ли не фриволен, другият – показен, самолюбив, дидактичен. В стила на Дънов днес в политическата люпилня у нас се изявява г-н Иван Костов (1949).

  Добре, да наложим личността на Дънов (поради претенциите му) върху личността на всеобщо признат образ на нравственост в Отечествената ни история, с Патриарх Евтимий Търновски (ок. 1325-ок.1403), трагичния последен официален изразител на Българския народ от сгромолясващата се в кървави пламъци и ислямска ритуална сеч християнска България****. И какво виждаме! Евтимий в смирението му нийде не го виждаме да вири глава по-горе от народа, добре съзнава силата на множеството, обединено от общ манталитет, обичаи, митове, легенди, бит, езическа подоснова, и е естествен – без всякакви предвзетости, духовен пастир – подобрява преводите на християнските ръкописи, допълва или доразвива великите послания от Първото ни Българско царство, целокупната си родолюбива дейност подчинява на най-острите проблеми пред държавата и населението й, без да излиза от лоното на канона и на нацията. Държи се като пръв измежду равни. Колкото и множеството да го величае и въздига, никъде не открих у него обичайната за нашите политици склонност към вътрешно насилие, не открих амбиция да застане по-впечатляващо в общественото пространство. Евтимий е типичният Обединител, вписва се в църковната йерархия; строг и благороден, смирението го прави великолепен, едва ли не с ореол.

  Така ли е при Беинсá Дунó, както се е самоназовавал Дънов? Доколкото схващам, жизнената енергия на Петър Дънов всецяло е в окултното*****; ой леле, колко силно настоявал, че е трансцендентен******, да бъде приеман за Разум над мнозинството, специално посветен от Висшата сила да тълкува философските проблеми на света. Царят и значителна част от т.нар. кастова и изживяваща се като "цвета на нацията" интелигенция от негово време са в плен на Дънов (мнозина и досега). Мистичното е достъпно за единици избраници, това е стихията на "Учителя" П. Дънов. А ползата?Какво опиянение от собствената реч! Подходът към евангелските текстове – колко показен! Дънов не толкова обяснява и тълкува, колкото внушава преимуществата у едного. Ако Евтимий вълнува, Петър Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да видя и отстрани като участ и съдба, подчинена на човеколюбието и българщината; очите на Дънов ме фиксират магнетично както очите на фокусник, който всеки миг, докато ме замайва с приказки, очаквам да измъкне от широките си ръкави я отровна змия, я бяло зайче, я съвсем неочаквана "висша промисъл".

  Още един жест към паметта на този забележителен човек... Поставям го редом до апостол Павел, първостроителя на Христовата невеста, според определението на Фридрих Ницше, т.е. черквата. И ап. Павел (както и Евтимий) ми изглежда много по-човешки, притеснен, загриженост: в посланията му чувам немощта на старческата плът, но и самообречението у смирения: Делото на живота и след собствената му смърт да пребъде, без да гърми за апостолството си. Дънов сякаш чистосърдечно се стреми да ме приобщи към Христос, а зад уж благата му реч съска: "Аз-аз-аз! Аз, Беинсá Дунó". Не коментирам доколко наивни и лишени от логическо основание за съвременния човек са коментарите му, така превъзнасяните Беседи. За тези беседи легенди още се носят, каза ми преди двайсетина години колегата Божидар Чапъров (1941). Та ето характерен фрагмент, пасаж от автентичното слово, записвано и след това размножавано на циклостил от учениците и екзалтираните му последователи:

  ...Следователно и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме воинствени. (Това се говори на 22 март 1915 г.) Сега всички хора са под влиянието на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува в света. Не мислете, че учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез войната може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот: жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще да престане само когато се добие масло. Сега, защо воюват хората... Христос казва: "Аз искам масло – като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да донесат масло за светилниците си и останали вън. За да влезеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл...

  Алегоричен-неалегоричен, това е проповед в разгара на барутния вихър, който в протежение на шест-седем години, от 1912 до 1918 г. помете и изпепели всичките национални копнежи на българина. Та и от този именно вихър се пръкна Великият Октомври на марксизма в болшевишката му версия, който ни люлее нас, четири-пет поколения българи и останалите източноевропейци повече от осемдесет години.

  Къде е Алеко? При земните неволи и греховните страсти български.
  Къде е Евтимий? При трагедията на своя народ в сблъсъка му с исляма на живо.
  Къде е ап. Павел? При градежа на черквата Христова.
  Къде е Дънов с висшето откровение? Медиум между бог и кесар. Какъв разкош!

  Мен какво ми бъркат Дънов и дъновистите! Всеки да вярва, в каквото си ще! Само си мисля – никак, ама хич не е случайно, дето четох преди тези дъновистки Беседи отпечатаната в 1974 г. първо на Запад книга за човек, въобразил си, че е Господ – "Калки" на Гор Видал*******. Между другото, педерастията, както и шизофренията, и няколко специфично психични отклонения, е принесла на света низ изящни творци на изкуството, може би поради факта че именно в тези отклонения интуитивността, а оттам – и артистичното, като да нараства. Та романът "Калки" за западния сноб с претенции на интелектуалец е бестселър, пък мен ми се видя постна и скучновата история. С инат я дочетох, и то най-вече за да видя как философът-педераст Made in US извежда сюжетните нишки, илюстриращи личната му теза. Отговорът на Гор Видал (1925-2012), казано човешки простичко, гласи: Самолюбието, надхвърлило определени граници, както вродената у всеки от нас ракова клетка – от необуздано хищничество е в състояние да погълне всичко, което му се изпречи пред очи.

  При Беинсá Дунó (П. Дънов) любопитно е как смирението може да изкристализира в пренебрежение не само към християнските първоизточници, с които Учителя, без да му трепне отвътре, жонглира, но и – основно – към последователи и ученици, на които се кълне в любов. Чудно, толкова години след кончината на П. Дънов, още се носят легенди за високата му начетеност, близостта му до хората от народа. Дали и днешните му поклонници не съзират неумението на този явно неслучаен човек да се приобщи към величието и саможертвата на Иисус?

  Разбира се, Петър Дънов е магнетична личност. Да увлечеш толкова свят в идеята за природосъобразен начин на живот в тялото, като посочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, да посочиш нещо по-горно от стремежа към материално благополучие, прослава и власт, не е никак малко, особено в онези груби байганьовски конвулсии на първичното, едва-що формиращо се обществено съзнание от епохата на Георги-Стаматовия (1869-1942) "Вестовой Димо", трагичния Гюро Михайлов и шпорестите фукльовци, изживяващи се като каймака на елита и "циливилизасиона" у нас. Ама бил тщеславен, нарцистичен, изкуствен: че кой съм, да му оспорвам делото? Нима и това тук моето не е вид тщеславие: да го обсъждам post factum, след като част от интелигенцията го има за светец? Да, де! Но се налага пак да го кажа: не аз – баща ми у мен, моята среда на простосмъртни бедни стопани с унижено от устроилите се партийци и лъже-демократи високо самочувствие не го харесва. Това безплътно, свидно за мен множество от мълчаливци под гробищния троскот, които духом са ми родители, те именно громолят у мен, че окупирането на съзнанието е далеч по-ужасяващо престъпление от тиранията над плътта. Колко му е да тласнеш тълпа наивници с промит мозък, вперили вдъхновено взор в осанката ти на светец! Колко му е да ги употребиш като материал в касапницата на войните с онази шрапнелена, бодливотеленна романтика на минните заграждения, фугасните бомби, атаката със смъртоносен отровен газ, вълните от холера и коремен тиф по фронтовете, по хлъзгавите, потънали в кал и слуз, студ и глад окопи, само понеже някой си "Христос" според висшите ти разговори с Бог (?), Бог ни смятал за твърди и груби, та решил да ни направи "по-мекички". Това стига, за да съм нащрек.

  "Полека... лампата..." – дочувам присмехулния Алеко и слънчицето пеква, плувва "Облаче ле бяло..." по коприненото Българско небе. Толкова хубаво си, Отечество! Нима не е най-висше прозрение, че сме щастливци именно тук и сега, точно защото сме нехармонични и грапави, неудобни за логаритмуване от някой си висш Медиум, или от вариант на средновековните фанатици, сляпо оръдие на своя политически фюрер, незаменим и единствено достоен любим партиен водач, баща на народите, кормчия в блатото на политиката, архитект на дисциплината и реда в Слънчевата система, пък защо не и в мега-галактиката. Вж. новия Вожд******** на група солидни демократи у нас с европейски духовни и прочие ценности.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 uli 2020

Илюстрации:

- Модерният проповедник общува насаме с Бог.

- Авторът на фейлетоните за Ганьо Балканский.

___

* Интересен факт, свързан с Руския император Александър II – при третото си посещение в България по време на Освободителната Руско-турска война, на 14 юли 1877 г., императорът отсяда в родната къща на Алеко Константинов. При пристигането на императора входът на къщата бил украсен с голям венец от живи цветя, придържан от четири момичета в национални носии. От балкона на бащината къща на Алеко императорът наблюдава преминаването на руските войски по моста на Дунав. Малкият Алеко присъства на тази сцена, което оставя спомен в душата му и поражда обич към всичко руско. Пенчо П. Славейков пише за Алеко в биографичната си книга: "На тази гледка от балкона той имал веднъж трепетна наслада да се любува, изправен до Освободителя цар, гледащ дългата върволица от войници, извита като тесма от свободния към освободения бряг. Образът на великия Освободител беше дълбоко врязан в паметта на Алека и когато той се е готвел за кръгосветско пътешествие, оставил е поръка на своите ближни да отстъпят родителския му дом за някое обществено заведение, а и  за спомен, че царят е живял в него, да поставят бюста му в стаята, дето е спал". Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D0%BE_%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2

** Петър Константинов Дънов, наричан от последователите си Учителя или Беинсá Дунó, е български философ, основател на религиозно-философско учение, наричано Всемирно бяло братство, което се самоопределя като езотерично християнство и окултизъм. Учението в някогашната ни държава било регистрирано от т.нар. Дирекция по вероизповеданията за религия, като отделно вероизповедание. Това учение у нас е известно под името дъновизъм, а последователите му са наричани дъновисти. П. Дънов не одобрява наименованието дъновисти, а последователите му се самонаричат ученици на Всемирното бяло братство. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%94%D1%8A%D0%BD%D0%BE%D0%B2

*** "Светът се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред духовния учител Петър Дънов от България" –  тези думи на Алберт Айнщайн (1879-1955) прозвучават по френското радиo RTF през 1989 г. Вж. http://bogatstvo.net/lichnosti/ainshtain-danov/

**** Евтимий Търновски вероятно произхожда от рода Цамблаковци.  

Вж. https://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=421

***** (от лат. ocultus "таен") Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен... Окултизъм Мистично учение за тайнствени сили в природата, които уж били достъпни само на избрани люде (теософия, магьосничество).

****** (от лат. transcendens, entis "излизащ навън"); фил. Който се намира извън пределите на опита, съзнанието и познанието.

Лютви Местан (1960)

******* Романът "Калки" на Гор Видал от 1978 г. е бестселър в САЩ и Западна Европа. Наградата Небюла за роман (Nebula Award for Best Novel) е от категориите, при които ежегодно се връчва награда от Съюза на американските писатели на фентъзи и фантастика (САПФФ). Награда за най-добър роман се връчва за романи, публикувани или преведени на английски и издадени в САЩ или интернет през предходната календарна година. 

******** (от гр. koryphaios "вожд") 1. В древногръцката драма - ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в политика, наука, изкуство. 3. Изтъкнат балетен артист в кордебалет. Бел.м., tisss.

МНОГО БЕДНИ И МНОГО ЩАСТЛИВИ

МНОГО БЕДНИ И 

МНОГО ЩАСТЛИВИ

Ядяхме само праз и лук оная зима
и две торби фасул с гранясала сланина,
аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари,

по цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя;
децата ни край нас не със играчки,
играеха с буркани празни и капачки.

И колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мене гола във леглото
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
понеже те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива.
Приседнала на крайчеца на стола
аз съзерцавах те, обичана и гола,

косите си как решиш гледах и така
отлитнаха най-хубавите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 noe. 2009 – edited by 20 uli 2020

Илюстрации:

- Двете ми малки дъщери Вера и Надя.

- Ако е любов, тя не се бои от мизерия.

КВАРТАЛНОТО КАФЕНЕ

 КВАРТАЛНОТО КАФЕНЕ

Поседнах в кварталното ни кафене,
момиче свари ми кафенце горчиво;
кафе предпочитам уж сладко, но не…
тя беше така лъчезарна и жива,

че щом ме простреля с блестящи очи,
дъхът си усетих в гърдите да спира
и ангелски хор чух у мен да звучи
безсънни три нощи в тъжна квартира.

Дал бог кафенета по лев или два,
че даже модерни кафе-автомати,
където през процеп ти пускат вода
и захар в кафето съвсем по вкуса ти.

С цигара в ръка и с приятел на крак
ех, щерките Евини зяпай на воля
като мъж и естет, и последен глупак,
заел от Сократ ироническа роля

на древен мъдрец и поет-философ,
който в утайката с трепет занича
да открие неземната своя любов
в силует на сънувано нежно момиче.

За любов си мечтал уж в далечни земи,
по острови нейде в екзотични морета,
а тя покрай теб просто делнично шета
и ти казва с очета: Ела ме вземи!

Напоследък са дните ми доста неясни,
изобщо мъгливи, та и сам се не трая,
и върти се в ума ми мисъл прекрасна
защо Бог изгонил онези двама от Рая.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, 26 noe. 2012 – edited by 19 uli 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (191.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (191.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  28.02.2008. ЗАПОЧНИ ОТ СЕБЕ СИ!

Дванайсет километра от Балчик
през орното разкаляно поле
сред острови прорасъл ечемик
под гларуси с разперени криле...

Прибирамe ce... Слънцето едва
пробива и ръми досадно дъжд;
в предвечерна небесна синева
светкавица се стрелне изведнъж.

Блести красиво мокрият асфалт –
говорим пак за вино и жени,
за някой старец, богу дух предал
в печалните най-февруарски дни.

Край нас нарядко гуми изсвистят,
шофьорът дружелюбно дава знак 

да ни откара и накрай света,
а не да крачим в падащия мрак.

И ние все отказваме. Вървим,
докато Гурково току пред нас
изникне из мъгла от светлинки –
животът се смалява като фас.*

  – Простички и странни стихове.

  – Защо да са странни!

  – Ще ти кажа защо ги смятам за странни.

Страхът е да нямаш опорна точка,

 в която да си със себе си, 

отвоюван от Времето.

Страхът е липса на посока нагоре,

когато е само Тук и Долу. И най-вече

страхът е липса на любов.

  Общото в тях е авторът. Единият текст е ясен. Картини от филми на двама велики режисьори, Фелини и Антониони. Другите фрагменти са от позната действителност.

  – В университета два семестъра се занимавах с Основи на киноизкуството: първо при възпълничкия Васил Кацев, а после – при речовития Александър Александров, който в онези години (1967-1970) всеки четвъртък вечер в столичното кино Култура преди съответната прожекция изнасяше лекция за световните филмови режисьори.
  – И?
  – Стихотворението е сентенция. А ми се ще да усетя тръпка, чувство, макар едва загатнато. Жената, момичето, което е във влака като образ, що не си уплътнила, та да ме разчувства, да ме извади от състоянието на безразличен читател и зрител? Ценя поезия, в която чувството се промъква като крадец в полумрака.
  – Текста по-горе не съм го писала аз. Що си мислиш, че има жена, която...?

  – Така го видях. Жената от влака държи да си пие кафенцето всеки ден по едно и също време, а пък влакът носи спомени от миналите дни. И аз харесвам Антониони и Фелини, и режисьорите от френската Нова вълна харесвам, а нищо ново защо тук не откривам. И това не е просто реплика, а увереност, че кинематографичният език ни е известен и значи вече сме приели посланията на режисьора и актьорите. Къде е оригиналното! В едно съм съгласен с теб – че жестоките откровения се изричат с най-обикновени думи, при това без гръмогласие, без театрална поза.

  – Не си го чел внимателно. Тя пие чай и текстът е пак свързан с техните филми; то е нещо като Да си спомним за тях по техния начин, а техният начин не е повърхност, ами многопластовост разнообразна, хем с толкова чувства, мисли, настроения, че... Глупаво е да ти обяснявам с думи света на тези двама. Който е гледал филмите им, няма да ми задава въпроси, а ще преживее нещо познато чрез текста. Какво имаш предвид с израза "жестоки откровения"? Къде са жестоките откровения?

  – Затова пуснах текста да се чете*. Там е отговорът за жестоките откровения.
  – В спомена ти отпреди години за разходка в дъждовна зимна вечер с приятел, който вече го няма, не забелязах нищо жестоко. Хайде, светни ме за откровенията!

  – Този приятел днес лежи в занемареното гробище на село Гурково край Балчик. Издъхна в трийсет и осмата си година**, както си вървял по улицата в центъра на Добрич след среща с ученици от местната гимназия, дето чел стиховете си и бил силно развълнуван; смятан е за един от най-драматичните поети на Добруджа. На негово име, доколкото чух, вече обявили ежегодна литературна награда за поезия. Жестокото е, че в текста как се прибираме с него от ветровития февруарски Балчик обратно в Гурково, няма нимби, ни фанфарна музика, животът се изнизва край нас.

  – Фанфари, нимби, останалите аксесоари, те не определят величината на нещата.
  – Харесваме Емили Дикинсън, нали?
  – Аха.
  – Е, какъв ни е тогава проблемът! И аз разсъждавам като теб.
  – Не съвсем! Щом смяташ, че е жестоко да не те оценят приживе.
  – Жестокото е, че всички тези оценки са вятър работа.
  – Времето е истинският оценител. Хората не могат да преценяват, че нямат поглед върху нещата, понеже са вътре в нещата. Зрение за скритите механизми в живота и света се придобива след години; стойностното оцелява.

  – Съществените неща са простичките неща: като, да речем, завръщане с приятел в кишавия февруарски бързо отиващ си ден, когато току преди заспиващото селце си усетил тръпката до каква степен сме преходни. Върви, че не настръхвай!

  – Онова, което остава, след като минем в друг свят, с неговите други измерения, е изживяното с цялостното ни същество, чрез единството на дух, душа и сърце; то се явява и в следващия ни живот, и някои го наричат дежа вю***. 

  – Мнозина знаят стиховете на Данко, който приживе беше пренебрегван почти до смъртта си. После се появиха изневиделица великите оценители и тогава се оказа, че обикновените, уж твърде отдалечени от поезията най-обикновени хора отдавна вече са го оценили преди големите ценители. Това е подводната част на айсберга.

  – Човек, когато казва нещо на другите хора, го казва не заради оценителите, а пък обратното е суета.
  – Точно! И в същото време си знам, че съм суетен.
  – Голямо откритие! Нали си мъж? Мъжете сте по-суетни от нас.
  – Затова споменах госпожица Дикинсън.
  – При нея няма суета.
  – Между другото, много силно пристрастен съм, всъщност в обикновеността гася егоизма си. Да, бе! Ти ще кажеш, че няма суета у Емили Дикинсън! Има, разбира се.

  – Пристрастен или пристрастен?
  – Ударението върху "а".
  – Всеки ден наблюдавам с интерес. Пристрастен по отношение на...?
  – Себе си гледаш! Това е Плачът на Йеремия, който протестира срещу Бог, че Бог не забелязал усилията му да живее със съвестта си, с истината, да следва Десетте божи заповеди. Пак за Смирението говорим.
  – О не, лишена съм от тези неща; ни суета, ни амбиции, нито желание за постигане нещо в живота, както казват. Наблюдавам хората около мен и се питам какво ги кара да се държат тъй или инак, или защо говорят по определен начин. Интересно е.

  – Да смятам, че си доволна от себе си...?
  – Хич даже, но не ме вълнуват повечето неща отвън; гледам как е отвътре, защото там има работа да се върши, но поради вродения у зодия Лъв мързел не я върша...
  – Типично за Лъвица. Някой паж току виж дотърчал да ти подреди нещата в някой хубав слънчев ден, да се надяваме!
  – Кое е типичното, пажът ли? Лъвовете нямаше да са лъвове, а пажовете... Е, няма страшно, никой не ми е вършил моята работа в досегашния ми живот, пак аз ще си я свърша. Илюстрация на моето виждане за нещата...

    ЗАПОЧНИ ОТ СЕБЕ СИ!

  Думите, които ще прочетете по-долу, са върху надгробната плоча на англикански епископ в криптата на Уестминстърското абатство:

  Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света.
  Като взех да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че укротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живея. Но и тя изглеждаше непоклатима.
  В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-ближните; уви, не искаха и да чуят.
 Сега, когато вече съм на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако най-напред бях променил себе си, тогава чрез моя собствен пример, щях да променя и семейството си. Вдъхновен и насърчен от моите ближни, може би щях да направя и страната си по-добра, кой знае, може би дори щях да успея да променя света. (Анонимен автор)

  – Имам си лаф: "Фактът, че съм жив при този срив наоколо, вече е доказателство за успех". Пасторът нищо особено не казва. Голямо откритие, няма що! – светът се подреждал отвътре-навън, а не обратно! Ето и моето царство в детските ми години: избата на улица Ниш № 4 в Пловдив, да видиш от каква позиция гледам заможните и прославени възгордели се хора с очи на хлапенцето, което надявам се, все още е живо у мен. Вдясно е Парадният вход с деветте стръмни стъпала надолу в земята, а по средата зеленее дъсчената портичка към склада ни за въглища, дръвца, както и чешмата с голямото бетонно корито, където майка ми переше и когато седем-осемгодишен веднъж изтичах да й се оплача, че якият шестокласник Тошо Белята – сина на Михал Хамалина, скочил върху гърба ми, ме налагаше с юмруци и крещеше: "Яж пръст, мамка ти, за тази земя баща ти се е борил!" – вместо да ме утеши, да ме приласкае, майка ми ми зашлеви два сапунени шамара през изкаляното окървавено лице и за мен това беше урок за цял живот да не разчитам на когото и да е, а сам да се оправям с неприятностите в живота.   

Пловдив –най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 uli 2020

Илюстрации:

- Учител на 23 г. с 16-годишните ми ученици от Гурково.

- Царството на ранните ми детски войни и вълшебства.

––––

* Стихотворението "Завръщане от Балчик".

** Йордан Кръчмаров (1948-1986), вж. 

*** deja vu (фр.), усещане за нещо вече някога преживяно. Бел.м., tisss.