ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (191.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (191.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  28.02.2008. ЗАПОЧНИ ОТ СЕБЕ СИ!

Дванайсет километра от Балчик
през орното разкаляно поле
сред острови прорасъл ечемик
под гларуси с разперени криле...

Прибирамe ce... Слънцето едва
пробива и ръми досадно дъжд;
в предвечерна небесна синева
светкавица се стрелне изведнъж.

Блести красиво мокрият асфалт –
говорим пак за вино и жени,
за някой старец, богу дух предал
в печалните най-февруарски дни.

Край нас нарядко гуми изсвистят,
шофьорът дружелюбно дава знак 

да ни откара и накрай света,
а не да крачим в падащия мрак.

И ние все отказваме. Вървим,
докато Гурково току пред нас
изникне из мъгла от светлинки –
животът се смалява като фас.*

  – Простички и странни стихове.

  – Защо да са странни!

  – Ще ти кажа защо ги смятам за странни.

Страхът е да нямаш опорна точка,

 в която да си със себе си, 

отвоюван от Времето.

Страхът е липса на посока нагоре,

когато е само Тук и Долу. И най-вече

страхът е липса на любов.

  Общото в тях е авторът. Единият текст е ясен. Картини от филми на двама велики режисьори, Фелини и Антониони. Другите фрагменти са от позната действителност.

  – В университета два семестъра се занимавах с Основи на киноизкуството: първо при възпълничкия Васил Кацев, а после – при речовития Александър Александров, който в онези години (1967-1970) всеки четвъртък вечер в столичното кино Култура преди съответната прожекция изнасяше лекция за световните филмови режисьори.
  – И?
  – Стихотворението е сентенция. А ми се ще да усетя тръпка, чувство, макар едва загатнато. Жената, момичето, което е във влака като образ, що не си уплътнила, та да ме разчувства, да ме извади от състоянието на безразличен читател и зрител? Ценя поезия, в която чувството се промъква като крадец в полумрака.
  – Текста по-горе не съм го писала аз. Що си мислиш, че има жена, която...?

  – Така го видях. Жената от влака държи да си пие кафенцето всеки ден по едно и също време, а пък влакът носи спомени от миналите дни. И аз харесвам Антониони и Фелини, и режисьорите от френската Нова вълна харесвам, а нищо ново защо тук не откривам. И това не е просто реплика, а увереност, че кинематографичният език ни е известен и значи вече сме приели посланията на режисьора и актьорите. Къде е оригиналното! В едно съм съгласен с теб – че жестоките откровения се изричат с най-обикновени думи, при това без гръмогласие, без театрална поза.

  – Не си го чел внимателно. Тя пие чай и текстът е пак свързан с техните филми; то е нещо като Да си спомним за тях по техния начин, а техният начин не е повърхност, ами многопластовост разнообразна, хем с толкова чувства, мисли, настроения, че... Глупаво е да ти обяснявам с думи света на тези двама. Който е гледал филмите им, няма да ми задава въпроси, а ще преживее нещо познато чрез текста. Какво имаш предвид с израза "жестоки откровения"? Къде са жестоките откровения?

  – Затова пуснах текста да се чете*. Там е отговорът за жестоките откровения.
  – В спомена ти отпреди години за разходка в дъждовна зимна вечер с приятел, който вече го няма, не забелязах нищо жестоко. Хайде, светни ме за откровенията!

  – Този приятел днес лежи в занемареното гробище на село Гурково край Балчик. Издъхна в трийсет и осмата си година**, както си вървял по улицата в центъра на Добрич след среща с ученици от местната гимназия, дето чел стиховете си и бил силно развълнуван; смятан е за един от най-драматичните поети на Добруджа. На негово име, доколкото чух, вече обявили ежегодна литературна награда за поезия. Жестокото е, че в текста как се прибираме с него от ветровития февруарски Балчик обратно в Гурково, няма нимби, ни фанфарна музика, животът се изнизва край нас.

  – Фанфари, нимби, останалите аксесоари, те не определят величината на нещата.
  – Харесваме Емили Дикинсън, нали?
  – Аха.
  – Е, какъв ни е тогава проблемът! И аз разсъждавам като теб.
  – Не съвсем! Щом смяташ, че е жестоко да не те оценят приживе.
  – Жестокото е, че всички тези оценки са вятър работа.
  – Времето е истинският оценител. Хората не могат да преценяват, че нямат поглед върху нещата, понеже са вътре в нещата. Зрение за скритите механизми в живота и света се придобива след години; стойностното оцелява.

  – Съществените неща са простичките неща: като, да речем, завръщане с приятел в кишавия февруарски бързо отиващ си ден, когато току преди заспиващото селце си усетил тръпката до каква степен сме преходни. Върви, че не настръхвай!

  – Онова, което остава, след като минем в друг свят, с неговите други измерения, е изживяното с цялостното ни същество, чрез единството на дух, душа и сърце; то се явява и в следващия ни живот, и някои го наричат дежа вю***. 

  – Мнозина знаят стиховете на Данко, който приживе беше пренебрегван почти до смъртта си. После се появиха изневиделица великите оценители и тогава се оказа, че обикновените, уж твърде отдалечени от поезията най-обикновени хора отдавна вече са го оценили преди големите ценители. Това е подводната част на айсберга.

  – Човек, когато казва нещо на другите хора, го казва не заради оценителите, а пък обратното е суета.
  – Точно! И в същото време си знам, че съм суетен.
  – Голямо откритие! Нали си мъж? Мъжете сте по-суетни от нас.
  – Затова споменах госпожица Дикинсън.
  – При нея няма суета.
  – Между другото, много силно пристрастен съм, всъщност в обикновеността гася егоизма си. Да, бе! Ти ще кажеш, че няма суета у Емили Дикинсън! Има, разбира се.

  – Пристрастен или пристрастен?
  – Ударението върху "а".
  – Всеки ден наблюдавам с интерес. Пристрастен по отношение на...?
  – Себе си гледаш! Това е Плачът на Йеремия, който протестира срещу Бог, че Бог не забелязал усилията му да живее със съвестта си, с истината, да следва Десетте божи заповеди. Пак за Смирението говорим.
  – О не, лишена съм от тези неща; ни суета, ни амбиции, нито желание за постигане нещо в живота, както казват. Наблюдавам хората около мен и се питам какво ги кара да се държат тъй или инак, или защо говорят по определен начин. Интересно е.

  – Да смятам, че си доволна от себе си...?
  – Хич даже, но не ме вълнуват повечето неща отвън; гледам как е отвътре, защото там има работа да се върши, но поради вродения у зодия Лъв мързел не я върша...
  – Типично за Лъвица. Някой паж току виж дотърчал да ти подреди нещата в някой хубав слънчев ден, да се надяваме!
  – Кое е типичното, пажът ли? Лъвовете нямаше да са лъвове, а пажовете... Е, няма страшно, никой не ми е вършил моята работа в досегашния ми живот, пак аз ще си я свърша. Илюстрация на моето виждане за нещата...

    ЗАПОЧНИ ОТ СЕБЕ СИ!

  Думите, които ще прочетете по-долу, са върху надгробната плоча на англикански епископ в криптата на Уестминстърското абатство:

  Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света.
  Като взех да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че укротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живея. Но и тя изглеждаше непоклатима.
  В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-ближните; уви, не искаха и да чуят.
 Сега, когато вече съм на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако най-напред бях променил себе си, тогава чрез моя собствен пример, щях да променя и семейството си. Вдъхновен и насърчен от моите ближни, може би щях да направя и страната си по-добра, кой знае, може би дори щях да успея да променя света. (Анонимен автор)

  – Имам си лаф: "Фактът, че съм жив при този срив наоколо, вече е доказателство за успех". Пасторът нищо особено не казва. Голямо откритие, няма що! – светът се подреждал отвътре-навън, а не обратно! Ето и моето царство в детските ми години: избата на улица Ниш № 4 в Пловдив, да видиш от каква позиция гледам заможните и прославени възгордели се хора с очи на хлапенцето, което надявам се, все още е живо у мен. Вдясно е Парадният вход с деветте стръмни стъпала надолу в земята, а по средата зеленее дъсчената портичка към склада ни за въглища, дръвца, както и чешмата с голямото бетонно корито, където майка ми переше и когато седем-осемгодишен веднъж изтичах да й се оплача, че якият шестокласник Тошо Белята – сина на Михал Хамалина, скочил върху гърба ми, ме налагаше с юмруци и крещеше: "Яж пръст, мамка ти, за тази земя баща ти се е борил!" – вместо да ме утеши, да ме приласкае, майка ми ми зашлеви два сапунени шамара през изкаляното окървавено лице и за мен това беше урок за цял живот да не разчитам на когото и да е, а сам да се оправям с неприятностите в живота.   

Пловдив –най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 uli 2020

Илюстрации:

- Учител на 23 г. с 16-годишните ми ученици от Гурково.

- Царството на ранните ми детски войни и вълшебства.

––––

* Стихотворението "Завръщане от Балчик".

** Йордан Кръчмаров (1948-1986), вж. 

*** deja vu (фр.), усещане за нещо вече някога преживяно. Бел.м., tisss.