Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного...Шекспир, "Хамлет"
28.02.2008. ЗАПОЧНИ ОТ СЕБЕ СИ!
Дванайсет километра от Балчик
през орното разкаляно поле
сред острови прорасъл ечемик
под гларуси с разперени криле...
Прибирамe ce... Слънцето едва
пробива и ръми досадно дъжд;
в предвечерна небесна синева
светкавица се стрелне изведнъж.
Блести красиво мокрият асфалт –
говорим пак за вино и жени,
за някой старец, богу дух предал
в печалните най-февруарски дни.
Край нас нарядко гуми изсвистят,
шофьорът дружелюбно дава знак
да ни откара и
накрай света,
а не да крачим в падащия мрак.
И ние все отказваме. Вървим,
докато Гурково току пред нас
изникне из мъгла от светлинки –
животът се смалява като фас.*
– Простички и странни
стихове.
– Защо да са странни!
– Ще ти кажа
защо ги смятам за странни.
Страхът е да нямаш опорна точка,
в която да си със себе си,
отвоюван от Времето.
Страхът е липса на посока нагоре,
когато е
само Тук и Долу. И най-вече
страхът е
липса на любов.
Общото в тях е авторът. Единият текст е ясен.
Картини от филми на двама велики режисьори, Фелини и Антониони. Другите фрагменти са от позната действителност. –
В университета два семестъра се занимавах с Основи на
киноизкуството: първо при възпълничкия Васил Кацев, а после – при
речовития Александър Александров, който в онези години (1967-1970) всеки четвъртък вечер в столичното кино Култура преди съответната прожекция изнасяше лекция за световните филмови
режисьори. –
И? –
Стихотворението е сентенция. А ми се ще да усетя тръпка, чувство, макар едва
загатнато. Жената, момичето, което е във влака като образ, що не си
уплътнила, та да ме разчувства, да ме извади от състоянието на безразличен читател и зрител? Ценя поезия, в която чувството се промъква като крадец в полумрака. – Текста по-горе не съм го писала аз. Що си мислиш, че има жена, която...? –
Така го видях. Жената от влака държи да си пие кафенцето всеки ден по едно и
също време, а пък влакът носи спомени от миналите дни. И аз харесвам Антониони и
Фелини, и режисьорите от френската Нова вълна харесвам, а нищо ново защо тук не
откривам. И това не е просто реплика, а увереност, че кинематографичният език
ни е известен и значи вече сме приели посланията на режисьора и актьорите. Къде е
оригиналното! В едно съм съгласен с теб – че жестоките откровения се
изричат с най-обикновени думи, при това без гръмогласие,
без театрална поза. –
Не си го чел внимателно. Тя пие чай и текстът е пак свързан с техните филми; то е нещо
като Да си спомним за тях по техния начин, а техният начин не е повърхност, ами многопластовост разнообразна, хем с толкова чувства, мисли, настроения, че...
Глупаво е да ти обяснявам с думи света на тези двама. Който е гледал филмите
им, няма да ми задава въпроси, а ще преживее нещо познато чрез текста. Какво
имаш предвид с израза "жестоки откровения"? Къде са жестоките откровения?
–
Затова пуснах текста да се чете*. Там е отговорът за
жестоките откровения. –
В спомена ти отпреди години за разходка в дъждовна зимна вечер с приятел, който вече го няма, не забелязах нищо жестоко. Хайде, светниме
за откровенията!
– Този приятел днес лежи в занемареното гробище на село Гурково край Балчик. Издъхна в трийсет и осмата си година**, както си вървял по улицата в центъра на Добрич след среща с ученици от местната гимназия, дето чел стиховете си и бил силно развълнуван; смятан е за един
от най-драматичните поети на Добруджа. На негово име, доколкото чух, вече обявили ежегодна литературна награда за поезия. Жестокото е, че в текста как се прибираме с него от ветровития февруарски Балчик обратно в Гурково, няма нимби,
ни фанфарна музика, животът се изнизва край нас.
– Фанфари, нимби, останалите аксесоари, те не определят величината на нещата. – Харесваме Емили Дикинсън, нали? – Аха. – Е, какъв ни е тогава проблемът! И аз разсъждавам
като теб. – Не съвсем! Щом смяташ, че е жестоко да не те оценят
приживе. – Жестокото е, че всички тези оценки са вятър работа. – Времето е истинският оценител. Хората не могат да
преценяват, че нямат поглед върху нещата, понеже са вътре в нещата. Зрение за скритите механизми в живота и света се придобива след години; стойностното оцелява. – Съществените неща са простичките неща: като, да
речем, завръщане с приятел в кишавия февруарски бързо отиващ си ден, когато току преди заспиващото селце си усетил тръпката до каква степен сме преходни. Върви, че не настръхвай! – Онова, което остава, след като минем в
друг свят, с неговите други измерения, е изживяното с цялостното ни същество, чрез единството на дух, душа и сърце; то се явява и в следващия ни живот, и някои
го наричат дежа вю***. – Мнозина знаят стиховете на Данко, който приживе беше пренебрегван почти до смъртта си. После се появиха изневиделица великите оценителии тогава се оказа, че обикновените, уж твърде
отдалечени от поезията най-обикновени хора отдавна вече са го оценили преди големите ценители. Това е подводната част на айсберга. – Човек, когато казва нещо на другите хора, го казва не заради оценителите, а пък обратното е суета. – Точно! И в същото време си знам, че съм суетен. – Голямо откритие! Нали си мъж? Мъжете сте по-суетни от нас. – Затова споменах госпожица Дикинсън. – При нея няма суета. – Между другото, много силно пристрастен съм, всъщност в
обикновеността гася егоизма си. Да, бе! Ти ще кажеш, че няма суета у Емили
Дикинсън! Има, разбира се. – Пристрастен или пристрастен? – Ударението върху "а". – Всеки ден наблюдавам с
интерес. Пристрастен по отношение на...? – Себе си гледаш! Това е Плачът на Йеремия, който
протестира срещу Бог, че Бог не забелязал усилията му да живее със съвестта си, с истината, да следва Десетте божи заповеди. Пак за Смирението говорим. – О не, лишена съм от тези неща; ни суета, ни амбиции, нито желание за постигане нещо в живота, както казват. Наблюдавам
хората около мен и се питам какво ги кара да се държат тъй или инак, или защо говорят по
определен начин. Интересно е. – Да смятам, че си доволна от себе си...? – Хич даже, но не ме вълнуват повечето неща отвън; гледам как е отвътре, защото там има работа да се върши, но поради вродения у зодия Лъв мързел не я върша... – Типично за Лъвица. Някой паж току виж дотърчал да ти
подреди нещата в някой хубав слънчев ден, да се надяваме! – Кое е типичното, пажът ли? Лъвовете нямаше да са лъвове, а
пажовете... Е, няма страшно, никой не ми е вършил моята работа в досегашния ми
живот, пак аз ще си я свърша. Илюстрация на моето виждане за нещата...
ЗАПОЧНИ ОТ СЕБЕ СИ!
Думите, които ще прочетете по-долу, са върху
надгробната плоча на англикански епископ в криптата на Уестминстърското
абатство:
Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници,
мечтаех да променя света. Като взех да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма
да се промени, така че укротих стремежите си и реших да променя само
страната, в която живея. Но и тя изглеждаше непоклатима. В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да
променя поне моето семейство, най-ближните; уви, не искаха и да чуят. Сега, когато вече съм на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако
най-напред бях променил себе си, тогава чрез моя собствен пример, щях да
променя и семейството си. Вдъхновен и насърчен от моите ближни, може би щях да
направя и страната си по-добра, кой знае, може би дори щях да успея да
променя света. (Анонимен автор)
– Имам си лаф: "Фактът, че съм
жив при този срив наоколо, вече е доказателство за успех". Пасторът нищо особено не казва. Голямо откритие, няма що! – светът се подреждал
отвътре-навън, а не обратно! Ето и моето царство в детските ми години: избата
на улица Ниш № 4 в Пловдив, да видиш от каква позиция гледам заможните и прославени възгордели се хора с очи на
хлапенцето, което надявам се, все още е живо у мен. Вдясно е Парадният вход с деветте стръмни стъпала надолу в земята, а по средата зеленее дъсчената портичка към склада ни за въглища, дръвца, както и чешмата с голямото бетонно корито, където майка ми переше и когато седем-осемгодишен веднъж изтичах да й се оплача, че якият шестокласник Тошо Белята – сина на Михал Хамалина, скочил върху гърба ми, ме налагаше с юмруци и крещеше: "Яж пръст, мамка ти, за тази земя баща ти се е борил!" – вместо да ме утеши, да ме приласкае, майка ми ми зашлеви два сапунени шамара през изкаляното окървавено лице и за мен това беше урок за цял живот да не разчитам на когото и да е, а сам да се оправям с неприятностите в живота.
Пловдив –най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv,edited by 18 uli 2020
Илюстрации:
- Учител на 23 г. с 16-годишните ми ученици от Гурково.
- Царството на ранните ми детски войни и вълшебства.
––––
* Стихотворението
"Завръщане от Балчик".
** Йордан Кръчмаров (1948-1986), вж.
*** deja vu (фр.), усещане за нещо вече някога преживяно. Бел.м., tisss.
Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного...Шекспир, "Хамлет"
28.02.1999. ПОСЕЩЕНИЕ У ПЕТРОВИ
Купих връзка банани и гостувах на
семейство Петрови, това – вчера след срещата с Re. и колегата й Стефан от местната пловдивска филхармония. Когато влизах, 75-годишният Петрович
се бе опнал с апатично изражение на диванчето; като тръгвах, болнавият вид бе заменен от присъщия му магарешки инат и вироглавост. Три часа става-сяда-разхожда се намусен и важен из гостната. Обстойно бях посветен в куп осмъртителни тайни. По едно време излязохме
на огряната от тракийското слънце веранда и пак чух за неудоволствието му – много меко казано, от разни хора, които го пренебрегнали някога си, и естествено за неговия кофти табиет: как на никого не цепил басма. Питам: Що
слизаш на това ниво, да си върнеш за обидата ли, това не е ли неуважение от теб към себе си? А той мига-мига на парцали като мишка в трици: "Ама аз съм си такъв! Такъв съм бил
винаги и не мога да се променя".
Станал униатец заради някакво си
кюре от пловдивската католишка черква, която – доколкото ми е известно, усърдно
наобикаляше сума ти месеци. Кюрето му рекло веднъж с досада: Аман, бе! Няма
отърване от теб! – и Петров, който вече се канеше да гушне крепко католицизма,
прави рязък кръ-ъгом, та при униатците се зачислил. Рекох: Това ли ти е
изборът, сторил си го напук! Ама какво да го правиш – със себе си не всякога е
в съгласие, камо ли с докачливите и по чуждоземски високомерни и ловки пастори
или кюрета, страстите копривщенски връх бият над ума и му тровят живота.
Страда, че никой не го търсел напоследък, не го заяждал. "Само
ти – вика – и Кадията (Марин Кадиев*, преподавател в
местния университет) наминавате, ама и с вас не ми спори приказката, ей
туй е то, на!"
Четох му от записките. На онова
място от бележника ми, където споменавам, че първо сме българи, пък подире всичко останало, разхълца се, заразмаха ръце към тавана, взе да се вайка: "Спри-и! Спри! Спри,
дяволе! Не мога да те слушам повече. Спри. Искам аз да говоря... Чуй ме аз пък
на теб какво ще ти река. Знаеш ли, някога седемнайсетгодишен пичлигар,
кратуната ми беше пълна с грандиозни идеи. Света се канехме да оправяме тогава, та и
аз – барабар Петко с мъжете. Към 1973 г. обаче отведнъж като да изтрезнях. Гледам,
вися си аз: ни в небето, ни на земята. И цялото ни поколение, ей тъй
на – до един всички си висим. Корените ни – подядени отдолу. Ой, колко чисти хора
си отидоха с тази вяра, че строим нещо хубаво! (Разхълца се.) Афиф
работа излезе тя. България ни принудиха да забравим.
Отродихме се".
Леля Рени, жена му на Петрович, се
обади: "Жоро, няма ли да видят бял свят тез твои историйки, няма ли да ги
напечаташ?" Рапортувам нахакано: Ако е съдено, ще се отпечатат все
някога, ако не е, няма. Че защо да се кося! Ако има стойност, какво значение днес ли ще излезе на видело, или въобще никога няма да види бял свят! Да се появят баш сега книгите ни, е заради
суетата ни. И тя: "Това му говоря и аз на Петю. Ей го, викам,
Жоро. Навира ли се Жоро в разни ми ти там съюзи и писателски
дружинки!" А Петрович я скастри: "Не го гледай ти
Жоро. Годинки има Жоро напреж, може да чака. А на нас, ланко**, животът ни се
изниза... Пък аз толкова писах, писах, писах, писах, пи-и-исах. И какво виждам
насреща?" Разпери ръце пак, екзалтиран от отчаяние и от присъщия си
магарешки инат.
Тук приключва бележникът;
по-нататък следват записките от бележник № 4, който почнах с алегоричната
представа за пилето, дето си цвърчи на клончето не за да го похвалят, не за да
му се отблагодарят, не дори и за да го чуе някой, а просто защото си му иде
отвътре тази работа. Ама вие ако не сте го усещали сами някога у себе си, няма как
да ме разберете. То е като да плетеш бебешки терлички, още преди бебето да се е появило.
** Леля Рени Каблешкова и Петър Петров са от два копривщенски рода. На
копривщенски диалект "ланко", предполагам, съответства на обръщението
"любима" или "либе". Бел.м.,tisss.
...ако падна, нека съдиите ми
кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако
стана сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости..."Из писмо на Хр. Ботев от 1876
г.
16.02.1999., прод. ЧЕРНАТА ОВЦА НА РОДА
Литературното творчество, както е при всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец, демиургът* играе тъй, че публиката, очарована, въодушевена, забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, воня, плът, коси, жлъчка, кръв, и вижда божество, излъчващо потоци енергия. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, а пък в най-значителна степен литературата, и особено поезията, могат по всякакъв свой начин да пренебрегват канона, следвайки единствената си цел – да омагьосат, да изкарат съзнанието на типичния стандартен простосмъртен в други, по-високи орбити на битието. Тежко им, ако не успеят! Тогава публиката, като сама открива дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръстче фъндъците слама, които стърчат във всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста или снизходително го потупва по гърба: "Ка-арай нататък! Пък по-нататък може и да успееш". Веднъж неочарована обаче, веднъж погледнала трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, публиката упорито му се съпротивява, т.е. вече не позволява да бъде омагьосана или превзета духом отново. Получава се нещо като с веднъж неслучилата любов – просто първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край, никога вече на това място няма да пеят щурци, цветя да цъфтят, да има тръпка между точно тези две сърца.
Мисля, че по това публицистиката, например, или пък литературната критика се отличава от самото изкуство. Там, където публицистите разчитат на обмисленото слово, на разумно подредената фраза, точно там Поетът или истинският Артист си бъбри нещо нехайно, каканиже или се премята като смахнат по сцената, и как става то, не знам – но излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневната реалност, ти ставаш омаян като наркоман, който непрекъснато ще си търси начин да види света наоколо по-многоцветен, по-еуфоричен, наситен с щастливо приключващи екшъни или романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Била му нужна логика?! Но то е друг тип логика; знанието, което ни предава артистът, т.е. човекът на изкуството, носи трансцендентален** характер, то иде от бездните на Космоса в божествената човешка душа.
Как упойващо ми действа онзи мирис, дето се носи откъм старите схлупени соби, наблъскани с исторически реликви и битови предмети от онова Османско време! Копривщица и Клисура, Панагюрище и Калофер, Карлово и Сопот, Руската черква над село Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби из припеците на Троянския балкан, старият каменен мост над бълбукащата стръмно вода в Брацигово или мястото зад лозята край пътя, дето била някогашна Перущица, старата чаршия на Пазарджик... и пак там – катедралната черква "Света Богородица" отсам реката, оглозганата от куршуми на налитащите кюрди на Тосун бей прихлупена Баташка черквица, шуртящата из позеленелите улеи и калдъръми ледена планинска водица, ромолящата кристална струя от извори и бронзови или поръждавели чучури, нежния мирис на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма посред запустели буренясали дворчета, дето се мотаят улични песове и съседски кокошки, оградени – в плен на внезапно разлашканите рушащи се каменни и кирпичени дувари. Ароматът на шаяк и вапцани гайтани, просмукани от прах, тежкият мирис на овча вълна, тръпчивият – на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или със ситното лястовиче жижикане или цицикане, придаващо особена лепкавост на въздуха наоколо, тъничкият повей от мириса на угнила шума в яркозлатистите тракийски подиробеди...
Каква палитра от аромати, отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, Боже мой! И всичко тук ми говори, и всичко ми шепне: "Това ти е мило и драго, защото това е дъхът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия и Македония многострадална."
Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца на рода. Каза ми го старото отче някъде около 1976 г. край Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що бяха монтирали микрофоните за Втори юни... Ай че самолюбив бил този синковец! Тщеславието му мерило бой (ръст) не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан и възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компания на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак в Одеса... да се учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащинската си милозливост масло в огъня. Едно говорят онези, които са общували приживе с Христо Ботйов, пък друго се чете у самия Ботев; да съпоставим, па да решим кому да повярваме, или и двете страни са прави, понеже описват различни нива от битието у тази необикновена личност.
"Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (...), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).
"Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (...), никога не предизвикваше другарите си към препирня (...) и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).
"В интимна среда той беше много весел, шеговит (...), като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).
"Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).
А сега да чуем и самия него.
"Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (Писмо от 12 фев.1876.).
Питам се: ако я нямаше тая висша степен самовлюбеност – да зададе началния тласък към висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на даскал Ботьо, какво би бил сега мижавият Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско бельо и покривки, която биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки и дамски кюлоти?!... Излиза, че най-драстичното отрицание на уседналия порядъчен живот в онези условия е усукало, запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на цял народ.
"Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" – пише за него Захари Стоянов, който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче съобщава може би най-същественото за твореца – че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко вестникарин) и поезия вади от дълбините на своето его, което не е амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на Българския ни генетичен код и жизненост.
Колцина измежду нашите артисти не са стояли дръпнати настрана от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои – е, един Иван Вазов, например, с всичкото си уважение, което му дължим! А и колко други. Чуйте как само говори даскалският син, същински стопанин на България! Е? Къде отишло самолюбието, младежкото му грандоманство? Ами няма ги, прелели се в нещо, качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките им лъстиви преображения. Колко велика нужда имаме точно сега и точно тук от такъв тип личности, не от кокошкари, завистливо бленуващи т.нар. Западна цивилизация и духовни ценности!
БЕЛЕЖКА:
Тази втора част от есето посвещавам на хора като господина, който се подвизава във форума под името filopsy. За обаятелния г-н Иван Костов, както и на жлъчните подвиквания, filopsy и компанията му от Иво-Беровци, Гьорги-Коритаровци и Иво-Инджевци ще получат отговор, въпреки онези техни жарки декларации, с които се самоопределят като човеколюбиви, толерантни, яко загрижени за личността, колко са именно те цивилизованите сред нас и единствените демократи и борци за Силна България... и прочие все от този сорт. Никой не е забравен, нищо не е забравено, но за всяко нещо си има период на зреене.
Пловдив, 25 август 2006 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 18 uli 2020
Илюстрации:
- Един от върховете в Българското ни възраждане.
- Гнездото, люпилнята на родната наша духовност.
––– * При гностиците: творец, създателят на
света; при платониците: върховен разум, творческа сила.
** прил. Според Емануел Кант, отнасящ
се до априорните (предпоставени) форми на познанието – време, пространство и
пр. Бел.м., tisss.
