ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (142.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (142.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  27.07.1998. ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН?

  Иван Вазов, занимавал се подробно с животописите на предосвобожденските ни революционери, възкликва разочарован, та отронва онова свое откровение и онзи вопъл: че нашите дейци – колкото по-надълбоко в мотивите и фактите на героизма им ровнеш, толкова повече кал изваждаш, и че единствен Апостола от това ровене по-лъчезарно чист излиза. Човек може да се изненада колко битова посредственост лъха от интимния живот дори на първенци в отечествената класика. Четох тези дни издадения през 1989 г. архивен сборник "писма, стихотворения, изповеди и прочие, представени от Стефан Памуков" под надслов "Поглед към неизвестното"; четох с усещането, че в доста случаи до най-значителни личности в най-новата ни история редом са стояли жени по-искрени и достойни, по-сдържани, по-самовзискателни, и в този смисъл много повече за пример. Не ми се изброяват имена, че то си е хленч, самовлюбеност, сълзливи послания, йеремиев плач и рев. И въпреки! Предпочитам жалката горчива истина пред наперената и гръмка разкрасена в пищни краски лъжа.

  А възможно ли е истината да бъде жалка? Жалко е да не си знаем хората, с които се гордеем; понеже слабостите в характера у едного правят релефен и портрета му, доближават го до нас, множеството грешни, та под стария сладникав гланц виждам живия човек: сърцето му пулсира, очите му излъчват. И тогава сътвореното от тези "високи" личности много повече ми говори, чувствам присъствието им в днешния свой живот и в живота на нацията. Знам опасенията откъде идват... и какво от това! За мен признак на самочувствие е да извадим на показ и жалкия факт с подобаващо уважение към личността. Ами че митологизирането е неразделна част и средство за самочувствие у събуждащите се от дълбок сън нации. Нерядко някогашните Сульо и Пульо влизат в страниците на Историята чистички, лъснати като нова петолевка, разкрасени като бургуджийска булка* за продан, с венче от почит увенчани. Трябва ли да се изгребват козметичните им украшения, след като тези икони са нагласени с чисто родолюбива, демек, с възпитателна цел? Вазов се е спрял, Захарий Стоянов пооткрехнал и едва ни позволява да надникнем иззад варакосания идол, а ето, еква сърцераздирателното: "Сакън! Не барайте олтаря! И без туй доста сме ся окепазили като циганска пасмина пред циливилизасиона и пред Европата на белите хора!"

  Мога ли да имам самочувствие, ако от дете ме баламосват? Лъжата не е ли белег на ниското самочувствие? А може би ги е страх да не е отвратя от истината! Но ако науча все пак тази истина, не особено приятна, но истина – дали няма да се обърна вече и срещу учителите си, които ме заблуждавали уж за мое добро и за духовното здраве на нацията? Нима горчивото познание ще изоставим заради сладката лъжа? Да проявим повече доверие към младите българи!

  И тъй, младият Стефан Николов Стамболов. Кумирът на съвременна България от края на ХХ век и чудовище за мнозина българи от края на ХІХ в. Роден през зимата на 1854 г., издъхнал през лятото на 1895 г. От една страна, това е блестящ, изряден дипломат, властник, строител на младата българска държава, от друга – ненаситен лакомник, мъжкар безогледен, който се завира из храсталаците покрай някогашна София да "ощастливява" шестнайсетинагодишни моми. Откъм фасадата – личност за пример, откъм задния му двор – безскрупулен тип, вагабонтин. Кое да вземем от този образ, кое да скрием? Ясно е кое. Но не е ли той еднакво необходим и в двете си превъплъщения именно за целите на родолюбието и добродетелта? Да се види, че прекъснатата традиция, неуважението към традиционните способи да се изгради характер води до карикатурни резултати. Как мислиш, сънароднико днешен, не е ли Стамболов, именно Стамболов, че кой друг! – прекрасна възможност за нуждите на педагогиката и етиката? Да се разбере нагледно как отличният материал се съсипва поради пренебрежение към скрупулите и задръжките. Да се проумее, че непосилно е да си играеш едновременно на светец и на сатана? Или – обратно: да се види как талантът избуява дори на бунището с отвратителните постъпки на егоизма. Прочее, ето го Стефан Стамболов, една човешка драма. Податки към процеса на формиране на необикновена личност: епизодите са представени от негов съвременник и горещ почитател – Димитър Маринов, в книгата му от 1909 г. Коментарът е от днес и често, да не кажа: почти навсякъде, този днескашен коментар вече не е безпрекословното възхищение на автора-съвременник и съратник на голямата личност Стамболов.

  1. "Малкият Стефан и по ръст, и по пъргавина, и по неустрашимост, решителност и буйност (...) се метнал досущ на (...) Обесеният х. Станчо бил възнисичък, храбър, безстрашен и всичките му черти се виждали в Стефана". Преди това ни се казва, че въпросният хаджия е бил обесен заради участието му в заговора на капитан Георги Мамарчев от 1836 г. Този Станчо се явява брат на дядото на Евгения – майка му на Стефан Стамболов. Когато бил шестгодишен, малкият подслушал в дядовия си хан някого си, постоянен посетител, джамбазин от Силистра, да казва, че "напролет ще изколят турците (войската), ще превземат града Търново и ще прогласят Българско царство". Два-три месеца по-късно долита известие, че нейде в Габровския балкан, в усоите край Етъра се явили разбойници, чийто предводител бил някой си Никола. Тези разбойници прогласили Българското царство. Скоро набитата на кол глава на същия онзи Никола от Силистра била разнасяна за назидание сред раята. Авторът пояснява за нас: "Всичките тия събития и случки бяха дълбоко врязани в сърцето на малкия Стефан".

  2. До 12-годишна възраст е ученик. След затваряне на търновското училище през 1866 г. го пращат да учи абаджилък, "да седи Стефан със свити колене и прегърбен над иглата, когато той не можеше ни минутка да стои мирен" (цит.съч., с. 24). В 1868 г. през юли виждаме същия, само че вече 14-годишен буен Стефан пряк свидетел на покъртителна сцена. Разбита била четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа под връх Бузлуджа, "от юнаците всички бяха избити, само едно много малко число бяха изловени живи, но покрити с тежки рани. Главите на избитите юнаци бяха донесени в Търново и изложени на показ, а заробените (заловени) бяха доведени, навързани като добитъци във въжа". "От околните села бяха надошли ужким за пазаря, и бяха напълнили Марно поле хиляди зрители; целият град бе излязъл да види страшните комити. Улиците били препълнени и задръстени – продължава разказа си Димитър Маринов – и конвоят с навързаните борци едвам се движел. Те били почърнели от умора и глад. Турската тълпа, която заемала първите редове, бясно викала, хулила, плюла по лицата на безмълвните мъченици". "Между тая бясна тълпа се мушкало и провирало едно пъргаво и ниско момче (...); със светкавична бързина се провряло през тълпата и конвоя, доближило до първия от мъчениците и му рекло: "Живейте, юнаци; ще ви последваме!" Казало и се изгубило в тълпата. Всички го видели това момче, чули думите му"...

  3. Есента 1870 г. с протекция от търновското училище и издействана от роднината му драгоман (преводач) препоръка на варненското Руско консулство "се приема за стипендиант в Одеската духовна семинария". И ето го вече библиотекар, уважавана длъжност, обаче член на нихилистически клуб с председател някой си Ковалски. То било просто народнически кръжок, създаден в 1872 г. за теоретична подготовка на революционери-пропагандисти. "В семинарията – реди житиеписецът – той пренесе нихилизма между учениците и тамо беше се съставил един клон". В следния абзац: "Стамболов остана чужд на семинарията и на богословските предмети, та и това се вижда от неговите драски и стихове" (цит.съч., с.27). Ето няколко показателни къса:

    Търпях аз толкова време

    и работих като вол.

    Вий сити сте, облечени,

    пък аз съм гладен, гол...

Творбата приключва не баш в стила на християнската всемирна любов и братство:

    Нек текат потоци кръв

    и гръм, и бой най-страшен

    срещу всички врагове народни.

  В друго произведение от същия период 18-годишният нихилист жарко изповядва:

    Я дай, жена, ти пушката;

    дотегна ми такъв живот.

    С пушката ще найда аз

    друг по-добър.

  В трето:

    Турците не са власт, от бога установена.

    И няма власт, на бога приятна.

  Естествена последица от тези умозрителни словоизлияния е, че – както отбелязва и Димитър Маринов, "Стамболов се опрости със семинарията и със своята духовна кариера". През пролетта на 1874 г., пропъден из пределите на Русия, той се озовава първо в Галац, по-сетне и в Букурещ. Какво дотук? Нима не е в реда на нещата това буйно кипене в душата на младия търновчанин! Настанал е онзи исторически миг от българската робска идилия, когато издевателствата на разни разбойнически шайки от башибозуци, кърджалии, даалии, черкези и пр., както и подир издевателствата на местната османска власт, срещали дотогава познатата вече съпротива от единични доста зле организирани отбранителни акции от страна на християнското население; всичко това става елемент от възпитанието на по-напористо и по-високо вдигнало поглед към света извън империята поколение българчета. Нихилизмът бил версия на осмисленото нетърпение. Мечтата за по-човешки, по-сносен бит за българските нови поколения сякаш почва оттук-нататък, но това не е вярно. Присъствието** на Османлийската власт в древното наше Българско землище на Балканите е почти от самото начало съпроводено от бунтове и опити за прогонване на натрапниците.

  В букурещките одаи и ханове, покрай печатницата на Любен Каравелов бившият семинарист среща друг един неслучаен, изведен от родното си гнездо, за да не си напакости, да не си потроши сам главата, 26-годишния Христо Ботйовъ Петковъ от Алтън-Калофер. Плод на крепкото им приятелство и взаимност се оказва книжчица, известна с кратичкото си име "Песнопойка" (16 стихотворения на Христо Ботев и 5 – на Стамболов, с показателните за 20-годишния Стефан огнени заглавия: "Пиеница", "Чорбаджийско поучение", "Бащин съвет", "На Караисенските герои", "Знаете ли аз кой съм?" Тази "Песнопойка" добила твърде широка известност при подготовката на Априлското въстание, от нея вероятно е зает и стихът "Не щеме ний богатство, не щеме ний пари", което Ботевите четници пеели на Козлодуйския бряг, поемайки към кървавата си голгота сред скалите и пущинака навръх Врачанския балкан.

  Страховито е преображението от тригодишния Хънтю до двайсетгодишния комита Стамболов; този стръмен житейски път поема все по-дръзко нагоре към скалистите урви на историческите събития и отрано затаената жажда за показност, тщеславие, власт, макар и все в името на България. Защо ли телесно и по душевен строй този растеж ми напомня "чудовищното дете на Европа" Бонапарт Корсиканеца?... Буден ум, шило в торба, преливаща, буйна жизнена енергия, духом разкъртваща всякакви шаблони в традиционно мудното ориенталско натрупване на качества и авторитет – из първата половина на 41-годишния му жизнен път в характера на бъдещия светец и чудовище, та вече трайно са заложени както добрите семена, така и кълновете на пренебрежението, грандоманията, невежественият лъжеморал.

  До какви карикатурно-саркастични гримаси води избързването, опитът да крачиш на всяка цена пред народа, изстискването на всякаквите обстоятелства, само за да застанеш във фокуса на обществения интерес! Тази категория личности всъщност движат събитията, те като да са галеници на Историята; но късно, или често никога не осъзнават, че проклятието за пренебрегнати нравствени императиви на нацията ни носят вече у себе си. Оттам са и трагичните последствия накрая и за тях самите. Почти не познавам случай след буйното й изригване до поднебесните пространства подобна личност да не е приключила трагично. Герои ли са те? Разбира се. Но боже мой, защо да се насилваш да мреш за народа си, когато би могъл дълговременно да работиш за своя народ?? Единствен пак Левски осъзнава страшната необходимост невидимо, бавно, но целенасочено, упорито да се заляга над народната нива, да се свързват в едно, в могъщия талвег на нацията отделните съдби, желания, проекти. Но... за това нещо е нужно не смирение, и може би – свръхчовешка целенасоченост.

  Лесно е от дистанцията на век и половина да осъждаме хора, изгорели в нашето възраждане из робската пепел на отчаянието; но посягането към личните им драми е наложително, за да проумеем най-сетне, че във всяка победа има и загуби. Да се открие картината в пълнота означава да се поучим не само от техния принос, но и да се поучим от грешките и греховете им в чисто личен, в чисто човешки план. И не мисля, че ще ги загубим като забележителни личности, ако посочим тъмните петна; в никакъв случай! Ако героят се крепи в съзнанието на нацията единствено върху възхищението ни, що за герой е?! Той ще да е някой херувим с пеперудени крилца; а светците не живеят сред изтъканите от противоречия простосмъртни и анонимни българи. Не смятам славословието или апологиите и панегиричното отнасяне към този или онзи за проява на особено самочувствие. Ако ще сме общност от стопани, разплитането на нимби няма да навреди, а ще помага. В крайна сметка, и слънцето, що е слънце, и то си има петна; иначе дружинки от посредственици примират да си въздигат за вожд разни идоли, да им палят свещи, с химни да огласят собственото си овчедушие. "Не сме народ, ами сме мърша!" – възкликнал бай Петко Славейков многострадалний; нима бил прав? Харно, че се усетил навреме и излял извинение пак в стих: "Жестокостта ми се сломи".

  Ако за християнския бог най-висша проява на любов е да въздига човека до себе си, защо ние, българите, да се притесняваме към националните си герои да гледаме с трезви очи! Нали като се равняваме по тях, те ни извисяват дори с греховете си? Преклонението, почитта ми към Стефан Стамболов държавника и първостроителя на моето отечество трябва ли да ми пречи като превръзка през очите ми да виждам слабости, които и мен изкушават? Стъпил върху пиедестал, той не ни служи; желая да го усещам жив човек сред нас, живите, да мога да споря с него; и ако имам сила и вдъхновение, да го апострофирам дори. Макар между нас казано – невежият е по-склонен да апострофира, именно понеже е невежа. Тук обаче думата е за всеобщата ни взискателност като нация към пантеона от действително неслучайни личности, за непресъхващия жив интерес към участта им – за да сме наясно какво от тях да продължим и какво не си заслужава.

  Вече седми век ние си нямаме учители, какъвто е Евтимий Търновски. Големият, Учителят с главна буква е река; докато героите са островчета сред реката. А може би Левски с трите негови чудесни качества Сдържаност, Настойчивост, Строгост?

  През 1874 г. Стамболов се главил за учител в родното Търново; "учителството му – пояснява Димитър Маринов – бе само една маска на революционната му агитация и деятелност" и... "в скоро време той бе длъжен да се опрости с туй звание. В това време бяха две идеи – едната старинска, чорбаджийска, която крепеше османското владичество, крепеше обаче и екзархията; другата – младата, искаше една реформа не само в черковно-общинско управление, но и в политическо отношение; крайната стръка от тая нова идея – революционната, желаеше коренна политическа промяна. Първите две идеи се срещаха, кръстосваха и сблъскваха във всеки град, във всяко село между чорбаджиите, от една страна, и учителите и младите граждани, от друга. (...) Еволюцията лека-полека се изоставяше и всички прегръщаха революцията. Ето защо революционните идеи се приеха и проповядваха от учителите, свещениците и младите граждани". Няма нищо за досещане: в Търново комитетът бил организиран под председателството на двайсетгодишния Стамболов. "Стамболов само сновеше, ходеше, проповядваше. Не знаеше ден, не знаеше нощ." След въстанието от 1875 г., свидетелствува пак биографът, "общо нетърпение, общо брожение завладя всички. Мечтанията заместиха здравия разсъдък и настъпи такава самонадеяност"... И по-нататък: "Тая самонадеяност даде криле, даде мощ на революционното дело. 1875 г. приготви и роди 1876, кървавата година".

  Къде е Апостола да го чуят! Та и той приживе си има явни и подмолни противници заради спокойната трезва разсъдъчност, която се старал да наложи в комитетските дела. Тогава? Луди-млади като сина на даскал Ботйо и Стамболов, а сигурно имало и по-луди от тях, тръгват да си трошат главата. Ето къс епизод, напомнящ по-късен образ от самонапомпал се народен вожд – картинката, както и във втория случай, е описана все от Захарий Стоянов, срещаме я преразказана и в книгата на Д. Маринов (цит.съч., с. 32). И тъй, З. Стоянов "ни описва Стамболова като пълен разпоредител и като пълновластен диктатор, пред когото всички са благоговеели. В една тъмна стаичка (бел.м., като в романтическо театро от онази епоха) Стамболов, в една ръка с револвер за всяка случайност, а в другата с перо, писал е прокламации, давал е разпореждания и изпращал окръжни (наредби); на едно столче лежали бинокълът му и компасът, а около него благоговейно стояли куриери и други главатари". Ами да съпоставим този пасаж с част от впечатлението, което 25-годишният по същото онова време Захарий Стоянов добива от Георги Бенковски при първата им среща в Попгруювата одая сред село Баня, близо до Панагюрище. Бенковски тогава, според автора на "Записките", бил 28-30-годишен. И тъй – "Не само в нашия, ІV окръг, но по всичките други окръзи из България не е имало апостол, който да се е държал като Бенковски, да се появява по селата, накичен с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти". И малко преди тази бележка: "като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не остаяше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски" (вж. "Записки...", изд. 1983, с. 264). Веднага Захарий Стоянов, като да се съпротивлява на избликващата ирония, бърза да поясни: "Преди да го видя лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко "и" се мъдреше кратката (бел.м., писал само с "й, йот"), знаех го, че е взет апостол по милости". Насиля ли въображението си, все в тази величествена театрална поза откривам и войводата Ботйов върху австрийския пасажерски кораб по красивия син Дунав. Това множене на откровено – за нас наивен, романтически похват за предизвикване на почти естетическото трепетно възхищение, дали пък не е взет наготово от Шилеровите драми; или е заимствано от общия им духовен отец, от бленуващия да се види Цар на българите Георги Раковски (1821-1867) от Котел?

  Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов... Само Апостола Левски от тази великолепна петорка единствен не си позволил такова емчене. Иска ли питане защо със сърцето си съм най-силно на негова страна. "Мила ми Венето, – изповядва се 29-годишният калоферец. – Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе..." Ами че то не е отправено толкова до "милата Венета", колкото до небесните тефтери на Световната история. До това любовно послание положете онова печално в своята самотност и тиха покруса "Народе????" от тефтерчето на карловския сирак Васил; и кое е по-истинско! Единият говори като пред публика в театралния салон, другият е сам със себе си и своя мил народ; и съмнявам се дали четирите въпросителни са отправени към народа. Ако не сте забелязали още, става дума за нравственост в най-висшите й измерения, когато под провинциалната шлака с диамантена острота засиява божественото у човека-стопанин. Изненадва ме колко по-велик от епигоните на чуждоземния, т.е. западен тип, литературен романтизъм е подтисналият тщеславието си, смиреният, но отправил взор към висините вътре в себе си. Къде е Господ Бог (съвестта)? В облаците ли!

  Редно е да не се пропуска: в плен на самоубийствена илюзия, на "самонадеяност" (вж. Д. Маринов), младият Стефан със съдействието на Христо Карагьозов, гавазин на Руския посланик в Цариград, се добира до... граф Игнатиев. Ръководителят на Руската имперска дипломация в леговището на Османската империя го снабдява с пари и документи, та "през Одеса замина за Букурещ. В Одеса Ст. Стамболов събра волни помощи и с тях влезна в Букурещ втори път и започнаха да издават с Ботева вестник "Знаме". В коментара си по този факт редакторите на сегашното издание на цитираната биография Стойко Тонев и Даниела Давчева твърдят: тезата за участие на Стамболов в издаването на "Знаме" не отговаря на истината; дори и да са прави, остава съмнението относно връзката между напористия Стефан Стамболов с шефа на руските намеси по българските дела, от една страна, от друга страна – с Ботевия вестник. Нали именно за средства, т.е. за пари става реч и в двата случая!

  От биографията на Раковски, например, по сведение на засегнатия Драган Цанков, значителна фигура в нашите криволици преди и след Руско-Турската война от 1877-1878 г., научаваме между лутанията на младия Георги Раковски и факта, че "Цанков трябвало да чака в Свищов и да почне чрез един новооснован вестник публично да прокламира българските искания, след като Раковски (бел.м., забележи!) с дадените му от Френското посолство средства за въоръжаване на двадесетина души развее байрак в Балкана (вж. Т. Жечев, "Българският Великден", изд. 1985, с. 95). Очевидно Западноевропейската дипломация, както и Руската имперска дипломация, е водела задкулисни ловки игрички, ползвайки за маша именно родолюбиви млади българи, с присъща за младостта самовлюбеност и бягство от традицията у нашите несретни фанфарони. Или ще кажете, онези лисици отвън са се трогнали от участта на раята, бръкнали в банковите си сметки да оправят дереджето на българина в границите на Османската империя!

  Понякога човек спира да се интересува, ала не защото по-нататък не е важно, а от опасение да не повреди изящно натъкмената чудесна легенда за всеотдайността и прозрението у революционните ни дейци. Въпросът обаче си остава открит – дали опитните чужди емисари в онзи период от Българската ни история не играли доста по-важна роля в Българските ни дела, и по-същественото – доколко необръгналите наши млади успели в това надлъгване с изпечените дипломати професионалисти отвън да впрегнат чуждия интерес за осъществяване на националната наша мечта? Проф. Тончо Жечев, например, е оптимист при отговора на този възел от интриги (вж. цит.съч.). Далече от реалността, да не кажа някоя по-солена дума, 21-годишният Стамболов "отиде в Галац, и снабден със своя руски пашапорт, той се качи на един параход (...) и стигна в Цариград. Той бе начъртал смел план: да запали Цариград". Но... "тоя план на Стамболова не успя, защото лицата, които се обещаха да вземат участие, излезнаха страхливци" (Д. Маринов, цит.съч, с. 32). От бележката на онези двама редактори Тонев и Давчева научавам, че в столицата на Османската империя младичкият хъш "се свързва с един черногорски капитан, който срещу 1500 турски лири обещал да стори подпалването".

  То са велики планове, пък ние, драги сънароднико, да се питаме ли кой им пускал фитили на тези луди-млади нашенци!? Изобщо, даваме ли си сметка, че в архивите на днешна модерна Европа, пък и в архиви на Царска Русия, ако не са унищожени – има куп компрометиращи ни сведения? Едва надигаща глава от окървавения Батак и изпепелена Перущица, и низ още изгорени и изклани селища, Българската нация – вече в лицето на най-самоотвержените свои синове, е поела с пъргава стъпка към капаните, заложени от дипломатическите мисии в Османска Турция. Иска се кураж да признаем 120-150 години подир онази славна кървава епоха доколко самотен ще да е бил многострадалният наш Български род, как обречени ще да са били нашите нетърпеливи герои, дирейки помощ и съчувствие отвън, доверчиво осланяйки се на онзи великан на духа, дето ще да дойде да ни помогне и ние да се освободим.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 maj 2020

Илюстрации:

- Иван Вазов, могъщият творец на митове у нас.

- Посрещане на Руски княз в старата ни столица.

–––

* Всяка есен, според някаква си тяхна традиция, цигани от цяла България се събират на гара Филипово в Пловдив да предлагат поизрасналите си девойчета, нагиздени като стока за продан, на мъже мераклии.

** Според осъвременени тълкувания, Османският период в Българската история са пет века живот в мир и братско съгласие между два приятелски етноса, които си ходят на гости и се уважават, независимо от ислямското усърдие на властниците.

*** Прочетени в този план, думите на Ботевия лирически герой "ах, че мен, дядо, додея/ любовни песни да слушам" повтарят казаното от Нешо Бончев за "ергенските" стихове. Както у П. Славейков, и у Христо Ботев се ражда съмнението, че може никой да не го чуе, да не се вслуша в неговите песни, но младото му сърце е изпълнено с надежда, а не с покруса: "ако ме никой не чуе,/ песента ще се пронесе: по гори и по долища(...) и тъгата ми ще мине". И Ботевият лирически герой в "Хайдути" подобно на Славейковия в "Не пей ми се" намира опора в гнева си към примирените. Като реплика на изпълнените с укор стихове "днешните са заспали", "живите кат че не са живели", се явява и Ботевото презрение "пък който иска, та търпи,/ тежко му нима ще кажа?" Така двамата най-големи поети на Българското възраждане намират пътека един към друг. А известната сатира "Защо не съм", в която Ботев с подигравка подема "Не пей ми се, не смей ми се/ от днес вече ще да блея", се явява месеци подир Славейковата елегия "Жестокостта ми се сломи", която разкрива преодоляването от Славейков на творческата и духовна криза. Това още веднъж разкрива разбирането, което Христо Ботев проявява към уморения от обществените битки смел борец. Стихотворението "Жестокостта ми се сломи" е публикувано в януарския брой на сп. "Читалище" през 1873 г. Това е подир разгрома на Вътрешната революционна организация, ареста на Васил Левски и готвената над него разправа. Според Т. Жечев именно тези събития са външният тласък за раждането на "Жестокостта ми се сломи". Пътечка за връщане към творчеството, за намиране на мотив за дейност поетът отново, както много пъти преди това, открива в безмерната си любов към многострадалния свой, унизяван и измъчван, безпомощен в своята беззащитност народ. Вж. https://www.kaminata.net/forum/viewtopic.php?t=60666  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (141.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (141.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  25.07.1998. ОТ ТРЪН, ТА НА ГЛОГ!

  Има една порода чешити, които псуват на всяка крачка. И ругаят. И все "аз-аз-аз" им излиза от устата. Този байганьовски синдром на малоценността, маскирана зад грубиянщина душевна бедност! Под пласта от ругатни и псувни това са си българи, отворени за света, любопитни и срамежливи, в смисъл: той не ще рече: "Обичам я, харесва ми, защото е прибрана и хубава жена", ами ахмашки ще изтърси: "Ах, какво парче! Само да ми падне, така ще я изчукам!" Тези мераклии са недорасли момчета, каквато и да им е възрастта; геройството им се свежда до фукните с кого се сбили, къде показвали перки, как налагали тъпото си присъствие. Е, как да им се помогне? Нима този човешки ресурс е изгубен за човечеството? Нима е материал дефектен и безвъзвратно провален за България? Бащите, дядовците и прадедите им вероятно са били все същите нещастници. Изобщо, тази гадна мода не е от днес, този стил на цинизъм и низост в отношенията винаги е биел баша тук, на Балканите, в и без това оплескания с воня и кал наш национален образ пред света. Това ли са нашите диви тъмни балкански субекти, дявол да ни вземе? Това ли сме ние, българите!

  Диваци несъмнено си има всяка нация. При нас обаче, вместо в покрайнините на обществения пейзаж, диващината се разхожда в епицентъра на нацията. Чуйте само каква фукльовщина, какви кресльовци се въздигат в многотиражните "квалитетни" вестници, радиостанции, телевизионни рубрики, та чак до парламента! Народът ни наистина си няма учители. Защо да обвиняваме невежите! Те друго не знаят, пък и не умеят. Несъобразяването с каквито и да било закони и правила за тях е гордост, самочувствие. Не у тях е обаче вината. Разправяха ми наскоро такъв случай – наша официална стопанска делегация в Щатите. Международен форум, обстановката там – луксозна: мраморна зала, портрети на велики персони, дебели персийски килими, технически персонал – изряден. По време на преговорите нашенец запалва цигара. Приближава служител и деликатно го предупреждава: "Господине, тук не се пуши". Реакцията на нашия човек: "Айде бе, една цигара! Какво па толкова ще стане?!" – И спокойно си допушва цигарата. Човекът просто не може да вдене, че каже ли му се забранено, то наистина значи "ЗАБРАНЕНО!" При едни преговори детайлите много значат, нали?

  Детайлът често е по-красноречив от пространни описания и лакърдии. Ролята на Русия в нашето минало недавно не е така еднозначна, както я представят на децата ни в училище, както са ни учили и нас, родени след края на Втората световна война. Историците са си свършили комай добросъвестно работата, но питам: какво влязло в учебниците ни по най-нова Българска история. Ето пропуснат детайл! По време на Учредителното събрание във Велико Търново, свикано според Берлинския конгрес от императорския руски комисар княз Дондуков-Корсаков в началото на февруари 1879 г., депутатите били люде от четири категории – 1) по право; 2) по избор; 3) по назначение; 4) от някои корпорации и дружества, свидетелства Димитър Маринов в биографичната си книга за Стефан Стамболов. И тъй сред назначените, тези, които руският комисар наредил, влизат: одиозната персона г-н хаджи Иванчо Пенчович, доскорошен член на Османския Държавен съвет в Цариград, подписал присъдата над Левски, както и Никола Михайловски, доскорошен член на учебния комитет при Османското министерство на просвещението, човекът, подшушнал на Мидхат паша самоубийствената за българин (според Тончо Жечев) идея да се слеят българските основни училища с турските... По каква логика висшият пратеник на Матушка Русь "Освободителката" между удостоените нарежда тези две (а те всъщност не са само двама) откровено противни мекерета на върлия враг на Русия, Османска Турция?! Необяснимо сякаш, нали?

  Защо са й на Русия хаджи Иванчо и усърдния г-н Михайловски... Продажникът си е продажник: довчера слугувал против своя народ, той и днес е удобен за всеки нов кукловод и Биг Брадър на току-що изграждащата се Българска политическа сцена. Именно тези "хубави хора" мътели съгласието на нашите необръгнали на ловката дипломация народни представители. Около 50-60 са тези "опитни" в нашето Първо Велико народно събрание, свидетелствува Д. Маринов (цит.съч, с. 68). От общо 231 депутати това стълпотворение от мекерета и службаши на Османската власт никак не е за пренебрегване. Ала защо все пак те са били необходими на Русия?

  Да изнесем темата към по-висшите сфери на дипломатическите отношения между двете империи Русия и Османската империя... Докато българите по села и паланки сричали и рецитирали вдъхновеното Вазово "Здравствуйте, братушки", имперските висши сановници на Русия оплитали невидимата, но яка паяжина около изтерзания ентусиазиран народ. Най-сетне трябва разбираемо за всяко българско дете и човек да се каже: Царска Русия никога не е планирала освобождение на когото и да било. Благите лакърдии за славянска племенна солидарност стават на прах и перушина пред историческия факт, че същите тези напети, красиви, горди витязи, кажи-речи, по същото време подлагали на клане в отсрещния край на Европа най-славянския изобщо между т.нар. славяни народ – полския, а най-хуманната част от средите на Руската интелигенция и дворянство директно от съдилищата на "Освободителката" поемат към сибирската каторга.

  "От трън, та на глог!" – гласи нашата поговорка; обаче и до днес националната ни признателност не отчита, че една империя ни е снемала оковите, за да й служим на стратегическите приоритети, раздробена бе Българската земя и с нейно съдействие на пет къса кървяща плът, за да й бъдем вечно признателни, задължени, поданици духом едва ли не на Русия. В светлината на тази горчива истина логично е, че в най-големите ни градове улици и булеварди носят имената на онези, които планираха и осъществиха омаломощаването на националната българска мечта, пренесена през всичките кървави 482 години ислямска окупация – мечтата за Отечество целокупно, въпреки геноцида и униженията над българското население на Полуострова. Така и хаджи Иванчо Пенчович логично си идва на мястото!

  Изкушава ме да спомена и нещо от предисловието Захари-Стояново към неговите "Записки", нещо покъртително: "Не жалих ни труд, ни неудобства – реди той с дата 22 януари 1884 г., но едно само важно обстоятелство, което не зависеше от мене, ме побърка. Тук аз говоря за материалните средства, без които е невъзможно. Отнесох се на няколко пъти до Българското княжеско правителство, което категорически без мотиви и обяснения ми отказа. В същото време, кога на моето прошение се пишеше в Министерския съвет отрицателна резолюция, г-да министрите решаваха с гордост на лицето да бъдат отпуснати от народното съкровище следующите суми: на хаджи Мехмедали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, за да си направи къща – 17 000 лв. (наши пари 85 000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов – 42 000 лв. (наши пари 210 000 гроша). На хаджи Мехмед-али се отпуснаха пари, че във време на башибозлука стоял мирен, не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на сеизина (слугата, коняря – бел.м.) Ернрота би позавидели и еничер-агаларъ – тяхна милост, с камчиците в ръка, показаха гореща вярност при изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години. Както виждаш, читателю, патриотизмът е бошлаф; съществувал само при турското владичество, ала днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенството се подава на тоя последния..."

  Два абзаца по-нататък: "Не се е минало много време от оная епоха, когато можеше да се познае, да се направи разлика между родолюбеца и шпионствуващата шуга, но за жалост днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път. Мнозина има да се лутат из мъглата и да се питат: кой е? "Който има белокаменна къща, говори с консулите и диша ароматическата миризма на техния чай" – отговарят днес мазните вестникари. Всеки разбира, че да се разбият тия фалшиви основи и понятия, трябва се топор с две острила, без риторика и отбрани фрази".

  Писано е тук, в Пловдив, от 33-годишен българин. Ех, струва ли си да събуждаме стари рани, с настоящето съпоставки да търсим? Само много ми се ще иронично да предложа – като ще е гарга, поне рошава да е – що, да речем, наред с наименования, като "Граф Игнатиев", "Дондуков", "Скобелев" не почнем да кръщаваме по-личните кръстопътища (анджак кръстопътищата ни) с имена като, да речем, площад "Хаджи Иванчо Пенчович", пък и с имената на по-съвременни предатели и чужди мекерета! Поне за избор дал господ: шега ли е, шейсетина османлийски слуги сред българите са само участниците в Учредителното събрание от 1879 г. Петте дузини мекерета на Османската империя са се трудили усърдно за... Руските имперски интереси, когато се прави Търновската конституция. Процентно броят им съответства на депутатите явни партайци в състава на Великото народно събрание, което отмени член първи от Живковата конституция. Иначе обществена тайна е, че от четиристотинте триста си бяха тъй или инак, настоящи или бивши, но все членове на БКП. И тъй като БКП си е поделение на руската/съветска политическа централа, аналогиите между 1879-та и 1990-та подсказват, че и в двата случая имаме работа с постоянна, по научному казано – с константна, величина.

  Наивници ли сме? Дали и другаде хората са тъй лъгани? Леко ме съмнява. Поне на запад от нас интелигенцията, т.е. онази тънка, нервна и внимателна обществена прослойка от мислещи, от личности, създава до такава степен взискателност към управляващия елит, че всеки вкопал се във властта хайдук или шмекер може само късо време да се прави на агне, на света вода ненапита. Само при нас, пред нашия невехнещ оптимизъм една маймуна може пет партийни байрака да смени и пак да й вярваме, пак да я понесем с овации на ръце към властта, независимо от лъщящата посредственост и греховете й, които плачат за съд. Ето я и последицата от липса на традиция, ето го резултата от онази славна редица национални герои, които рушаха с припряността си респекта към Десетте божи заповеди, отправили бленуващ взор ту на Изток, ту на Запад, неврастенично очаквайки влиятелните, могъщи и заможни покровители, готови да прегръщаме всякакви идиотски новоизлюпени теории, вече забравихме кои сме, какви сме: държим се като аргати в собствената си земя.

  И пак детайл. Едър, напет мустаклия поръчал да му построят домашен параклис, където еднолично да си контактува с Господ. За черквицата на Ванга в местността Рупите няколко мафиотски боса вложиха милиони. И възстановяването на старите ни черковни храмове, изграждането на нови, например, в Родопите, се ръководи и подкрепя от сдружения със съмнителна дейност. Най-едрите златни кръстове тук се клатушкат върху гърдите на мутрата с наглите очи, бухалката и дебелия й врат. Тази показност, тези средства защо се употребяват? Заради вярата в Христос може би? Може би тези са между нас най-ревностните, най-смирените християни?! Седим си миналото лято на занемарен, потънал в боклуци плаж отвъд Созопол. И попитах компанията: Ако сега се появи Иисус, на черноморския бряг, как си представяте, че ще ни се покаже? И понеже приятелите ме загледаха като извънземен, продължих да питам, посочих им лъскавите муцуни на скъпите лимузини от съседния паркинг: Може би ще дойде с кървавоален мерцедес, порше или ферари, а? Една от дамите, учителка по биология и с гени от семето Авраамово, почти настръхнала рече: "Ха! Мерцедес. Глупости! Чуеш ли се какви ги плещиш! Пеш ще дойде, разбира се. Хем с торбичка на рамо. Или най-много – върху магаренце". Как! – реших да се правя на изненадан, Богочовекът върху келяво магаре, при днешния ни прогрес и прочие! "Ами защото е Бог – усмихва се. – Що му е мерцедес на Иисус! За да се изфука ли!"

  Та същинската вяра е простичко нещо. Ама в това "простичко нещо" е сложността на побърканото ни национално битие. Инак, ако пак се повлечем подир черковните отци... Та те тъй са се вчепкали, че взаимно ще се изядат. Превземат храма, бранят го със зъби и нокти. Ама това, дето ние си го мислим за храм, не е храм, ни е свято място за изповед и просветление. Вярно, има там вътре варакосани икони, хубави икони. И лоени свещи красиво горят. И попът мелодично молитви ниже. И миряните влизат, кръстят се прилежно, излизат, пак се кръстят прилежно. Само че Онзи, дето ходи пеш по земята, най-много, качен върху магаренце, Онзи с трънения венец дали е непременно в иконите и кандилата?

  У 75-годишния Петър Петров, новооглашен раб Божи, официално станал верующ преди година, заварвам известен автор на черковни книжлета, отец Храбър. Не, не е митичният автор на "О писменехъ" (За буквите) от времето на цар Симеон Велики, а просто отец Храбър – 85-годишен, косовски албанец по майка, а българин по баща, известен някога като преподавател в пловдивския ни Френски колеж с библейското лично име Тадей. Тадей Храбър. Добавеното Храбър, предполагам, е монашеското му име. Арнаутин по произхождение, българин по нрав, униат* по религия, жител на моя роден град Пловдив, автор на двайсетина поучителни свитъка с размишления и препоръки върху българския ни език, национално съзнание, историческа участ.
Отец Тадей Храбър е дребничък, слабичък, доста крехък физически, но с умни очи и строго премерени думи и жестове. Говори бавно, тихо, фразите сякаш ги вади от дълбок кладенец: говори като духовен пастир и твърде близък с Господ. Личи, че е наставник на множество покръстени в религиозния канон българи-униати. Сред тях е и нашият домакин, бившият счетоводител Петров с неговото пре-обикновено име, цял живот отдалече заобикалял черквата с подозрението, че "религията е опиум за народа", преди година кандисал, престрашил се и се наредил сред богомолците със свещичка в треперещите длани, терзан от страстите български и от копривщенския си опак характер, автор на книжки, издадени на негови си разноски, нравоучителна сатирична, и най-важното според мен, човешка проза.

  Домакинът Петрович ни представя един на друг. "Ах, учи-ител! Учител по какво?" – възклицава тихичко отецът. Казвам по какво съм учител и поемам подадената ми ръчица: суха, восъчна, прозрачна и със сини жилчици. Ама човекът обръща ръката си с дланта надолу. Разбирам жеста му. Правя се на две и половина: просто поемам ръчицата и се здрависваме. Казвам си фамилното име. Отецът пита: "Та откъде сте родом?" От Пловдив съм. "Аз съм духовен служител на църквата, би трябвало да... Може би още не ви е известно..." – захваща тактично. И разправя как преди мно-ого години, още когато бил кандидат за духовник, по същия начин отклонил подадената за смирена целувка ръка на владиката. В Шумен, мисля, че каза, станало туй чудо. И дядо владика го укорил, смъмрил го бащински. Така че... "Здрависваме се с вас не като частни лица, а като Божи служител и мирянин – завърши поучителната беседа. – Някога и аз бях наивен, бях несведущ като вас, млади човече. Понеже сте учител, длъжен сте да знаете това: целуването на ръка в случая е знак на уважение не към мен, а към Бога и Църквата. За вас в този случай не се явявам частно лице, нали!?" Да, отче! "Това е традиция – продължи да настъпва той, – народът я знае, а ето вие, учител сте уж, пък... Децата от вас се учат. Какъв пример сте за тях, млади човече?"

  От мен се учат, така е – казвам смирено, колкото мога, – от мен, от родителите си, от куп други неща: видео, електронни игри, списания, естрада, телевизия, вестници, улицата, мутрите, народните ни представители, г-н Главния ни прокурор Татарчев**, банкера Валентин Моллов***, гребеца Иво Карамански****, Златистия, Чомбе, Боян Петракиев-Барона, президента на Щатите Бил Клинтън, неговата любима Моника Люински*****... "Ако вие, учителят, проявявате неуважение към традицията, какво да очакваме от учениците ви!" – задълба отецът, като ме прекъсна деликатно.

  Вече разбирам: казаното се отнася не само и не толкова до мен, а би трябвало да представи нагледен урок за новопокръстения 75-годишен мирянин, който някак си криво-ляво е проживял 74-те си лазарника до днес без Черквата и без нейните така важни за всички ни ритуални свещенодействия и показни жестове. "Демонстрирате пренебрежение към традицията, което не е похвално за един учител" – шепнешком, но строго обобщава отец Храбър. Уважавам традицията, отче, ала днес нещата вече не стоят, както е било досега. "Защо?" – учуди се, все така строг, самото Назидание в крехка восъчна фигурка. Отче, за моето поколение и за следващите целуването на ръка няма вече онзи смисъл. "Тъй ли!" – сякаш е изненадан. Да – казвам. Моят сват, който е партиец комунист до мозъка на костите, учи внучката ни да му целува ръка. Сигурно знаете... комунистите са безбожници, скарани с Бога. "Да се целува ръка е знак на уважение" – настоява човекът. Допълвам: ...И знак на покорство, унижение пред по-силния, по-заможния. А ние с вас, отче, сме на един хал. Понеже и двамата сме духовни лица. И цялото ни богатство и сила са си вътре у нас, в нашата вяра... Знаете, надявам се, как Иисус Христос приемал учениците и всеки простосмъртен, застанал пред него... "Как?" – със святкащи оченца ме прониза отецът. И в този миг отекна празничният катедрален грохот на едни огромни камбани, които нося от най-ранното си детство в някакво обвито с мъгла кътче на подсъзнанието си. Ами ето как! – рекох и си положих ръцете с дланите надолу върху старешките му раменца... Не знак на раболепие и покорство, а знак, че Богът на човеколюбието ви приема като равен, това означава, според мен, този жест с ръце върху раменете. Ако Иисус наистина е Богочовекът, защо му е вашето коленичене, той ще ви издига към Себе Си. Положих длани върху раменцата на добричкия старец, добавих, че го харесвам, ама и ми дожаля за него, наистина чувствах в онзи момент огромна и печална обич към него. Пък той поклати главица с изтънели кичури, па се разбърза да си върви.

  Обади се от антренцето веднъж и дваж с ясен инатлив гласец: "И все пак! Такава е традицията. Традицията е такава! Тези работи вие съвсем не ги разбирате". Ала тъй като внимателно и много прилежно в течение на последните десетина години и през всичките тези последни месеци бях размишлявал върху евангелието и върху онези простички човеколюбиви притчи от Библията, хич не се и засегнах от естествената, разбираемата упоритост на човек, проживял 85 години с крепка вяра в каноните на черквата. Защо обаче точно сега, докато записвам случилото се на моето мънзърко като космическа сонда балконче с разцъфналите мушката, минава ми през ума: Ле-ле, колко безобразно си се държал, драги ми Бояджиев! Какво ли ти струваше да му цунеш ръка? Щяха да изпопадат керемидите ли от покрива, или Небето щеше да се сгромоляса върху теб?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 maj 2020

Илюстрации:

- Учредителното Народно събрание, Търново 1879 г.

- Националният храм "Александър Невски" в София.

___
* Православен християнин, който признава главенството на папата, привърженик на уния (вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с.764).

Иван Татарчев (1930-2008)

** Главен прокурор на Републиката ни по онова време, който имаше топли връзки с "бизнесмени", като да речем, цар Киро от село Катуница, Пловдивско, където по сведения от първа ръка се застоявал, та Киро с погнуса нареждал на кабзамалите си с един от скъпите автомобили да откарат госта в София.
*** Синоним на преуспял бивш (?!) служител на Държавна сигурност в банковия бизнес след славния за всички нас Десети ноември (1989), от т.нар. "честни частници" по израза на г-н Петьо Блъсков.
**** Този и следващите в редицата палави момци от т.нар. подземен свят в България след "Промяната".
***** Сексуална палавница, лична секретарка на тогавашния президент на САЩ, може би най-успешния президент на световната Суперсила. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (140.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (140.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  24.07.1998. ЛЕЛЯ РЕНИ И ПЕТРОВ

  

  "...Quand tout change pour toi, la nature est la meme et le meme soleil se leve sur tes jours..."* Снощи към 19,30 звъни ми по телефона Петър Петров: "Жоро-о! Що не се обаждаш, бе?" Казвай какво има! А отсреща гласът: "Питам, що чакаш все аз да те търся". Ремонтирам си колата, по цял ден с нея се занимавам. "Жоро-о, ела да си вземеш парите. Шест хиляди**. Днес съм минал седемстотин километра, продадох ги и двете книги." Къде ги продаде, на кого? "Няма значение къде, на кого. Важното е, че са продадени!" Хубаво, ама си бележа в какви ръце е отишла книгата, затова те питам. "Е, за мен важното е, че са продадени. Къде, на кого не е важно. Ха сега кажи кога ще дойдеш да прибереш парите. Шест хиляди са това, ще взема да ги похарча" – шегува се. Добре де – мърморя, – мога и сега да дойда. "Нали казваш, че колата ти е в ремонт?" Всеки ден оправям по нещо, инак си е в движение колата. "Е, оставям на теб да прецениш. Ако искаш, ела сега. И жената вика: Нека дойде! Хайде, идвай!"

  След половин час съм у Петрови. И започваме, както често напоследък, с темата "Венци" (Венцеслав Бъчваров). Не мелят двамата възрастни господа писатели г-н Василен Ведров (романтичния му псевдоним на счетоводителя Петър Петров) и г-н Рийт Глориъс Купър (романтичният му псевдоним на бившия депутат във Великото народно събрание Венци Бъчваров, чиновник цял живот в общинско предприятие). Рийт Глориъс Купър е написал и издал претенциозен роман в три части за епохата на Второто ни българско царство; роден на 13 януари 1932 г. тук, в Пловдив, обаче твърди, че потеклото му е аристократично-средновековно, някъде откъм земите на днешна Северна Италия може би и едва ли не. Романът му "Пречупената стрела" е разточително-обстоятелствена сълзлива драма с огнени родолюбиви отблясъци и романтично-дантелен привкус. "На Жоро с най-приятелски чувства" – надписал ми е собственоръчно с дата 13.08.97 под скромното, но респектиращо "Авторът".*** От своя страна, Василен Ведров е извадил на бял свят вече четири книжки с разкази, заядливи писъмца до несговорчиви местни редактори, люти забележки, апострофи по повод отрицателни явления в живота на обществото, отзиви за книжки на добри приятели и познати от почти снобския кръжец местни любители на изящното слово, литературата, което включва интелигентни дами и господа с други (нелитературни) професии, но страстно обичащи своите автори и водещи препирни кой е по-по-най.

  И двамата тези чешити са ми на сърце, демек, приятели, обичам ги, приемам ги с всичките им странности и претенции, защото – колкото и заядливи да ви изглеждат така представени, са си всъщност тип истински филибелия. Че може ли истинският пловдивчанин да е заядлив и злопаметен, и несговорчив! Тщеславието им съчетава егоизма, присъщ на всеки от нашата компания, с искрено вълнение за Отечеството. Петров е на 75 лазарника, Бъчваров – около 66, но нещо все се ядат един-друг, все си се дразнят. Венци капризничи, бърника из ръкописите, които Петрович (турих му сръбска фамилия неслучайно) му снася за компютърен набор, редактира го, заради което кощунство Петрович се коси, нервира се, не може да спи след обяд и нощем, вдига кръвното и... накъсо, отношенията им, от моя гледна точка говоря – ги правят симпатични, жизнени, неповторими. Ама не могат да се видят отстрани! Тя е епична история.

  Та значи, преговорихме темата "лошия Венци", после четох от тефтерчето тези ми ранноутринни записки. Леля Рени (всъщност Райна от Каблешковия копривщенски род, подозирам, е по-интелигентна и от нас трима ни, взети заедно) плесна с ръце: "Жоро! Каквото си написал досега, написал, но това е най-доброто от теб. Ти знаеш Петьо колко се вълнува от тези работи! Ама ти направо ме изненадваш; това нещо на всяка цена трябва да види бял свят". Мигам насреща й като мишка в трици: Ами, някой ден може и да види бял свят", а тя: "Не някой ден, сега трябва! Този задрямал народ сега има нужда от тези работи. Покрай приказките за Европа и за духовните й не знам какви стойности българинът себе си взе да забравя". От диванчето в ъгъла масивният Петрович се надига, пери ръце над побелелите си буйни коси, хваща се за челото, плеска се по челото ту с едната, ту с другата лапа: "Ле-ле-е, написал си го баш като мен! Все едно аз съм го написал. Това са велики работи, Жоро! Виждам, че мислиш като мен. Знаеш ли колко си говорим с жената точно за тези работи, дето си ги писал. И аз съм писал, макар с по-обикновени думи. Имам нахвърляни бележки и късове по тази тема. Ще видиш, като ги напечатам в книгата, дето сега я готвя".

  Бил в неговата Копривщица и там продал двата екземпляра на сборника "Кардиф" – единия: на 24-годишната уредничка на тамошна някоя си къща-музей, втория – на 17-годишно гиздаво девойче, което пак там поработвало през лятната си ваканция. Смяхме се с хитрия му начин да предлага "Кардиф". Омаял ги с приказки: и едната, и другата, че е писателят Еди кой си, а като пожелавали да видят нещо написано от него, изваждал "Кардиф" с думите: "Случайно не нося моя книга, ама тук мога да ви предложа да си купите нещо, което е много хубаво написано. Това е свободен стих. Аз всъщност свободен стих не обичам да чета, но това тук е нещо забележително". И те си купуват "Кардиф", но пожелавали автограф от автора. Рекъл им разтерзан: "Как да ви дам автограф, като не съм аз авторът на тази книга!" Поотделно, на две различни места милият Петрович провел стопроцентов флирт с две копривщенски госпожици, от които 24-годишната наскоро омъжена; на нея оставил и домашния си телефон. Пред жена си по килифарски усукваше отначало: "Не мога да си спомня на кого я продадох втората книга"... пък след като се изповяда как омайвал момичето, как тя му рекла "Най-чаровното у Вас е говорният Ви недостатък" (той леко заеква), та през смях и внезапно тих, като малък пакостник, бъркал с пръстче в буркана със сладкото, смирен се обърна към леля Рени: "Ти сега да не вземеш да ревнуваш? Аз само така, само на майтап бе, Ланко". И тя обръща очи към тавана: "Оф, виж какви ги върши! До вчера го беше страх да излезе от къщи, на крака едвам се държеше..."

  Когато за минутка тя се запиля нейде из другите стаи на маломерното им жилище и оставаме двамата насаме с Петров, с одухотворено, поруменяло лице, в някакъв дяволит унес взе да шепне: "Ей-й, това седемнайсетгодишното беше много красиво, да знаеш! Хем красиво, хем умно, интелигентно, бе, Жоро, хем като картина хубаво".

  От час вече въздухът вибрира от циганска музика, песни, в които на висок глас се страда очевидно за любов, певецът вие като вълк в гората с гърлени, присъщи на онази там циганска или турска реч обертонове. Слушал съм турски песни, където не се натрапва това модулиране на естествения човешки глас, и бая са ми харесвали с нежността си. В българската попмузика тъй прекалява с кършенето глезеният Дони; чуйте само неговото "Я кажи ми, облаче ле бяло", която кой знае по какъв си каприз точно в негово изпълнение снобеещите вземат за връх на родолюбието. Но думата е за Турция (просперираща шейсет или седемдесетмилионна Турция, която според статистиките в начало на осемдесетте години на миналия век наброява 45 милиона население) и за обърнатите на югоизток сателитни антени, гора от сателитни чинии в съседното гето Столипиново... гора от електронните приемателни устройства на изнемогващия, разчитащ само на социални помощи от мижавите ни заплати етнос.

  За част от привързаните любовно към съседна Турция люде Европа ни обвинява в расизъм и дявол знае още в какво, ала основните потърпевши сме ние – ние сме подложените на унижение. Нас ни пребъркват по джобовете и чантите в автобуса, нас ни притесняват с битовия си безпорядък, нашите деца са преследвани от тумби джебчии и мързелуващи банди със самочувствието на герои от холивудски екшън. Докато в самота и тишина българинът, цял живот работил (че знае достойнство що е!), си слага край на живота в глад и мизерия, адвокатите на това волно чергарско племе кански реват пред европейските институции и разнасят по света представата за крадливите нагли българи. Понеже на Запад се представят за българи, както пък тук се представят за турци), чистичкият възпитан Хайнц или Олаф, например, съзре ли мургав огненоок хубавец, обърне се към благоверната: "Айне булгарише, майне либе! Айне булгарише ман" и двойката граждани гнусливо се дръпват по-надалеч.

  Не е виновна Турция, че е притегателна за родените тук цигани. Но си мисля, къде бърка Българската ни държава и цялото наше общество в отношението ни към тази многогласа, шумна и палава маса от хрантутници? Дали пък техните основания да се стремят към Турция, да се правят на турци не идват от неспособността ни да се отнасяме към тях с уважение, да, със загриженост, но и с взискателността, която се съдържа във всяко уважение?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 maj 2020

Илюстрации:

- Начало на Априлското въстание в Копривщица.

- Авторът на Кървавото писмо Тодор Каблешков.

___
* ...И когато всичко се променя за теб, природата е същата и същото слънце изгрява над твоите дни... – от поема на Алфонс дьо Ламартин (1790-1869) мото на сборника разкази и стихотворения в проза "Възкресена", издаден през 1995 г. с лични средства на автора Петър Петров, подписал се тук с артистичния псевдоним Василен Ведров. 
** По тогавашния курс на лева.  

*** Сърцераздирателният роман на Венцеслав Бъчваров (1932-2008) за епохата на Второто Българско царство, където авторът с пищния псевдоним Рийт Глориъс Купър представя действителни исторически персони, като българския цар Константин Асен (1256-1277), царица Мария (1269-1280), сина им Михаил, щерката на Константин Асен – Ирина, от брака му с внучката на Йоан Асен II, и пр., и пр., – изд. на "Веда Словена" от 1996 г., чийто собственик е самият Рийт Глориъс. Бел.м., tisss.