четвъртък, 21 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (141.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (141.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  25.07.1998. ОТ ТРЪН, ТА НА ГЛОГ!

  Има една порода чешити, които псуват на всяка крачка. И ругаят. И все "аз-аз-аз" им излиза от устата. Този байганьовски синдром на малоценността, маскирана зад грубиянщина душевна бедност! Под пласта от ругатни и псувни това са си българи, отворени за света, любопитни и срамежливи, в смисъл: той не ще рече: "Обичам я, харесва ми, защото е прибрана и хубава жена", ами ахмашки ще изтърси: "Ах, какво парче! Само да ми падне, така ще я изчукам!" Тези мераклии са недорасли момчета, каквато и да им е възрастта; геройството им се свежда до фукните с кого се сбили, къде показвали перки, как налагали тъпото си присъствие. Е, как да им се помогне? Нима този човешки ресурс е изгубен за човечеството? Нима е материал дефектен и безвъзвратно провален за България? Бащите, дядовците и прадедите им вероятно са били все същите нещастници. Изобщо, тази гадна мода не е от днес, този стил на цинизъм и низост в отношенията винаги е биел баша тук, на Балканите, в и без това оплескания с воня и кал наш национален образ пред света. Това ли са нашите диви тъмни балкански субекти, дявол да ни вземе? Това ли сме ние, българите!

  Диваци несъмнено си има всяка нация. При нас обаче, вместо в покрайнините на обществения пейзаж, диващината се разхожда в епицентъра на нацията. Чуйте само каква фукльовщина, какви кресльовци се въздигат в многотиражните "квалитетни" вестници, радиостанции, телевизионни рубрики, та чак до парламента! Народът ни наистина си няма учители. Защо да обвиняваме невежите! Те друго не знаят, пък и не умеят. Несъобразяването с каквито и да било закони и правила за тях е гордост, самочувствие. Не у тях е обаче вината. Разправяха ми наскоро такъв случай – наша официална стопанска делегация в Щатите. Международен форум, обстановката там – луксозна: мраморна зала, портрети на велики персони, дебели персийски килими, технически персонал – изряден. По време на преговорите нашенец запалва цигара. Приближава служител и деликатно го предупреждава: "Господине, тук не се пуши". Реакцията на нашия човек: "Айде бе, една цигара! Какво па толкова ще стане?!" – И спокойно си допушва цигарата. Човекът просто не може да вдене, че каже ли му се забранено, то наистина значи "ЗАБРАНЕНО!" При едни преговори детайлите много значат, нали?

  Детайлът често е по-красноречив от пространни описания и лакърдии. Ролята на Русия в нашето минало недавно не е така еднозначна, както я представят на децата ни в училище, както са ни учили и нас, родени след края на Втората световна война. Историците са си свършили комай добросъвестно работата, но питам: какво влязло в учебниците ни по най-нова Българска история. Ето пропуснат детайл! По време на Учредителното събрание във Велико Търново, свикано според Берлинския конгрес от императорския руски комисар княз Дондуков-Корсаков в началото на февруари 1879 г., депутатите били люде от четири категории – 1) по право; 2) по избор; 3) по назначение; 4) от някои корпорации и дружества, свидетелства Димитър Маринов в биографичната си книга за Стефан Стамболов. И тъй сред назначените, тези, които руският комисар наредил, влизат: одиозната персона г-н хаджи Иванчо Пенчович, доскорошен член на Османския Държавен съвет в Цариград, подписал присъдата над Левски, както и Никола Михайловски, доскорошен член на учебния комитет при Османското министерство на просвещението, човекът, подшушнал на Мидхат паша самоубийствената за българин (според Тончо Жечев) идея да се слеят българските основни училища с турските... По каква логика висшият пратеник на Матушка Русь "Освободителката" между удостоените нарежда тези две (а те всъщност не са само двама) откровено противни мекерета на върлия враг на Русия, Османска Турция?! Необяснимо сякаш, нали?

  Защо са й на Русия хаджи Иванчо и усърдния г-н Михайловски... Продажникът си е продажник: довчера слугувал против своя народ, той и днес е удобен за всеки нов кукловод и Биг Брадър на току-що изграждащата се Българска политическа сцена. Именно тези "хубави хора" мътели съгласието на нашите необръгнали на ловката дипломация народни представители. Около 50-60 са тези "опитни" в нашето Първо Велико народно събрание, свидетелствува Д. Маринов (цит.съч, с. 68). От общо 231 депутати това стълпотворение от мекерета и службаши на Османската власт никак не е за пренебрегване. Ала защо все пак те са били необходими на Русия?

  Да изнесем темата към по-висшите сфери на дипломатическите отношения между двете империи Русия и Османската империя... Докато българите по села и паланки сричали и рецитирали вдъхновеното Вазово "Здравствуйте, братушки", имперските висши сановници на Русия оплитали невидимата, но яка паяжина около изтерзания ентусиазиран народ. Най-сетне трябва разбираемо за всяко българско дете и човек да се каже: Царска Русия никога не е планирала освобождение на когото и да било. Благите лакърдии за славянска племенна солидарност стават на прах и перушина пред историческия факт, че същите тези напети, красиви, горди витязи, кажи-речи, по същото време подлагали на клане в отсрещния край на Европа най-славянския изобщо между т.нар. славяни народ – полския, а най-хуманната част от средите на Руската интелигенция и дворянство директно от съдилищата на "Освободителката" поемат към сибирската каторга.

  "От трън, та на глог!" – гласи нашата поговорка; обаче и до днес националната ни признателност не отчита, че една империя ни е снемала оковите, за да й служим на стратегическите приоритети, раздробена бе Българската земя и с нейно съдействие на пет къса кървяща плът, за да й бъдем вечно признателни, задължени, поданици духом едва ли не на Русия. В светлината на тази горчива истина логично е, че в най-големите ни градове улици и булеварди носят имената на онези, които планираха и осъществиха омаломощаването на националната българска мечта, пренесена през всичките кървави 482 години ислямска окупация – мечтата за Отечество целокупно, въпреки геноцида и униженията над българското население на Полуострова. Така и хаджи Иванчо Пенчович логично си идва на мястото!

  Изкушава ме да спомена и нещо от предисловието Захари-Стояново към неговите "Записки", нещо покъртително: "Не жалих ни труд, ни неудобства – реди той с дата 22 януари 1884 г., но едно само важно обстоятелство, което не зависеше от мене, ме побърка. Тук аз говоря за материалните средства, без които е невъзможно. Отнесох се на няколко пъти до Българското княжеско правителство, което категорически без мотиви и обяснения ми отказа. В същото време, кога на моето прошение се пишеше в Министерския съвет отрицателна резолюция, г-да министрите решаваха с гордост на лицето да бъдат отпуснати от народното съкровище следующите суми: на хаджи Мехмедали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, за да си направи къща – 17 000 лв. (наши пари 85 000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов – 42 000 лв. (наши пари 210 000 гроша). На хаджи Мехмед-али се отпуснаха пари, че във време на башибозлука стоял мирен, не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на сеизина (слугата, коняря – бел.м.) Ернрота би позавидели и еничер-агаларъ – тяхна милост, с камчиците в ръка, показаха гореща вярност при изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години. Както виждаш, читателю, патриотизмът е бошлаф; съществувал само при турското владичество, ала днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенството се подава на тоя последния..."

  Два абзаца по-нататък: "Не се е минало много време от оная епоха, когато можеше да се познае, да се направи разлика между родолюбеца и шпионствуващата шуга, но за жалост днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път. Мнозина има да се лутат из мъглата и да се питат: кой е? "Който има белокаменна къща, говори с консулите и диша ароматическата миризма на техния чай" – отговарят днес мазните вестникари. Всеки разбира, че да се разбият тия фалшиви основи и понятия, трябва се топор с две острила, без риторика и отбрани фрази".

  Писано е тук, в Пловдив, от 33-годишен българин. Ех, струва ли си да събуждаме стари рани, с настоящето съпоставки да търсим? Само много ми се ще иронично да предложа – като ще е гарга, поне рошава да е – що, да речем, наред с наименования, като "Граф Игнатиев", "Дондуков", "Скобелев" не почнем да кръщаваме по-личните кръстопътища (анджак кръстопътищата ни) с имена като, да речем, площад "Хаджи Иванчо Пенчович", пък и с имената на по-съвременни предатели и чужди мекерета! Поне за избор дал господ: шега ли е, шейсетина османлийски слуги сред българите са само участниците в Учредителното събрание от 1879 г. Петте дузини мекерета на Османската империя са се трудили усърдно за... Руските имперски интереси, когато се прави Търновската конституция. Процентно броят им съответства на депутатите явни партайци в състава на Великото народно събрание, което отмени член първи от Живковата конституция. Иначе обществена тайна е, че от четиристотинте триста си бяха тъй или инак, настоящи или бивши, но все членове на БКП. И тъй като БКП си е поделение на руската/съветска политическа централа, аналогиите между 1879-та и 1990-та подсказват, че и в двата случая имаме работа с постоянна, по научному казано – с константна, величина.

  Наивници ли сме? Дали и другаде хората са тъй лъгани? Леко ме съмнява. Поне на запад от нас интелигенцията, т.е. онази тънка, нервна и внимателна обществена прослойка от мислещи, от личности, създава до такава степен взискателност към управляващия елит, че всеки вкопал се във властта хайдук или шмекер може само късо време да се прави на агне, на света вода ненапита. Само при нас, пред нашия невехнещ оптимизъм една маймуна може пет партийни байрака да смени и пак да й вярваме, пак да я понесем с овации на ръце към властта, независимо от лъщящата посредственост и греховете й, които плачат за съд. Ето я и последицата от липса на традиция, ето го резултата от онази славна редица национални герои, които рушаха с припряността си респекта към Десетте божи заповеди, отправили бленуващ взор ту на Изток, ту на Запад, неврастенично очаквайки влиятелните, могъщи и заможни покровители, готови да прегръщаме всякакви идиотски новоизлюпени теории, вече забравихме кои сме, какви сме: държим се като аргати в собствената си земя.

  И пак детайл. Едър, напет мустаклия поръчал да му построят домашен параклис, където еднолично да си контактува с Господ. За черквицата на Ванга в местността Рупите няколко мафиотски боса вложиха милиони. И възстановяването на старите ни черковни храмове, изграждането на нови, например, в Родопите, се ръководи и подкрепя от сдружения със съмнителна дейност. Най-едрите златни кръстове тук се клатушкат върху гърдите на мутрата с наглите очи, бухалката и дебелия й врат. Тази показност, тези средства защо се употребяват? Заради вярата в Христос може би? Може би тези са между нас най-ревностните, най-смирените християни?! Седим си миналото лято на занемарен, потънал в боклуци плаж отвъд Созопол. И попитах компанията: Ако сега се появи Иисус, на черноморския бряг, как си представяте, че ще ни се покаже? И понеже приятелите ме загледаха като извънземен, продължих да питам, посочих им лъскавите муцуни на скъпите лимузини от съседния паркинг: Може би ще дойде с кървавоален мерцедес, порше или ферари, а? Една от дамите, учителка по биология и с гени от семето Авраамово, почти настръхнала рече: "Ха! Мерцедес. Глупости! Чуеш ли се какви ги плещиш! Пеш ще дойде, разбира се. Хем с торбичка на рамо. Или най-много – върху магаренце". Как! – реших да се правя на изненадан, Богочовекът върху келяво магаре, при днешния ни прогрес и прочие! "Ами защото е Бог – усмихва се. – Що му е мерцедес на Иисус! За да се изфука ли!"

  Та същинската вяра е простичко нещо. Ама в това "простичко нещо" е сложността на побърканото ни национално битие. Инак, ако пак се повлечем подир черковните отци... Та те тъй са се вчепкали, че взаимно ще се изядат. Превземат храма, бранят го със зъби и нокти. Ама това, дето ние си го мислим за храм, не е храм, ни е свято място за изповед и просветление. Вярно, има там вътре варакосани икони, хубави икони. И лоени свещи красиво горят. И попът мелодично молитви ниже. И миряните влизат, кръстят се прилежно, излизат, пак се кръстят прилежно. Само че Онзи, дето ходи пеш по земята, най-много, качен върху магаренце, Онзи с трънения венец дали е непременно в иконите и кандилата?

  У 75-годишния Петър Петров, новооглашен раб Божи, официално станал верующ преди година, заварвам известен автор на черковни книжлета, отец Храбър. Не, не е митичният автор на "О писменехъ" (За буквите) от времето на цар Симеон Велики, а просто отец Храбър – 85-годишен, косовски албанец по майка, а българин по баща, известен някога като преподавател в пловдивския ни Френски колеж с библейското лично име Тадей. Тадей Храбър. Добавеното Храбър, предполагам, е монашеското му име. Арнаутин по произхождение, българин по нрав, униат
* по религия, жител на моя роден град Пловдив, автор на двайсетина поучителни свитъка с размишления и препоръки върху българския ни език, национално съзнание, историческа участ.
Отец Тадей Храбър е дребничък, слабичък, доста крехък физически, но с умни очи и строго премерени думи и жестове. Говори бавно, тихо, фразите сякаш ги вади от дълбок кладенец: говори като духовен пастир и твърде близък с Господ. Личи, че е наставник на множество покръстени в религиозния канон българи-униати. Сред тях е и нашият домакин, бившият счетоводител Петров с неговото пре-обикновено име, цял живот отдалече заобикалял черквата с подозрението, че "религията е опиум за народа", преди година кандисал, престрашил се и се наредил сред богомолците със свещичка в треперещите длани, терзан от страстите български и от копривщенския си опак характер, автор на книжки, издадени на негови си разноски, нравоучителна сатирична, и най-важното според мен, човешка проза.

  Домакинът Петрович ни представя един на друг. "Ах, учи-ител! Учител по какво?" – възклицава тихичко отецът. Казвам по какво съм учител и поемам подадената ми ръчица: суха, восъчна, прозрачна и със сини жилчици. Ама човекът обръща ръката си с дланта надолу. Разбирам жеста му. Правя се на две и половина: просто поемам ръчицата и се здрависваме. Казвам си фамилното име. Отецът пита: "Та откъде сте родом?" От Пловдив съм. "Аз съм духовен служител на църквата, би трябвало да... Може би още не ви е известно..." – захваща тактично. И разправя как преди мно-ого години, още когато бил кандидат за духовник, по същия начин отклонил подадената за смирена целувка ръка на владиката. В Шумен, мисля, че каза, станало туй чудо. И дядо владика го укорил, смъмрил го бащински. Така че...
"Здрависваме се с вас не като частни лица, а като Божи служител и мирянин – завърши поучителната беседа. – Някога и аз бях наивен, бях несведущ като вас, млади човече. Понеже сте учител, длъжен сте да знаете това: целуването на ръка в случая е знак на уважение не към мен, а към Бога и Църквата. За вас в този случай не се явявам частно лице, нали!?" Да, отче! "Това е традиция – продължи да настъпва той, – народът я знае, а ето вие, учител сте уж, пък... Децата от вас се учат. Какъв пример сте за тях, млади човече?"


  От мен се учат, така е – казвам смирено, колкото мога, – от мен, от родителите си, от куп други неща: видео, електронни игри, списания, естрада, телевизия, вестници, улицата, мутрите, народните ни представители, г-н Главния ни прокурор Татарчев**, банкера Валентин Моллов***, гребеца Иво Карамански****, Златистия, Чомбе, Боян Петракиев-Барона, президента на Щатите Бил Клинтън, неговата любима Моника Люински*****... "Ако вие, учителят, проявявате неуважение към традицията, какво да очакваме от учениците ви!" – задълба отецът, като ме прекъсна деликатно.

  Вече разбирам: казаното се отнася не само и не толкова до мен, а би трябвало да представи нагледен урок за новопокръстения 75-годишен мирянин, който някак си криво-ляво е проживял 74-те си лазарника до днес без Черквата и без нейните така важни за всички ни ритуални свещенодействия и показни жестове. "Демонстрирате пренебрежение към традицията, което не е похвално за един учител" – шепнешком, но строго обобщава отец Храбър. Уважавам традицията, отче, ала днес нещата вече не стоят, както е било досега. "Защо?" – учуди се, все така строг, самото Назидание в крехка восъчна фигурка. Отче, за моето поколение и за следващите целуването на ръка няма вече онзи смисъл. "Тъй ли!" – сякаш е изненадан. Да – казвам. Моят сват, който е партиец комунист до мозъка на костите, учи внучката ни да му целува ръка. Сигурно знаете... комунистите са безбожници, скарани с Бога. "Да се целува ръка е знак на уважение" – настоява човекът. Допълвам: ...И знак на покорство, унижение пред по-силния, по-заможния. А ние с вас, отче, сме на един хал. Понеже и двамата сме духовни лица. И цялото ни богатство и сила са си вътре у нас, в нашата вяра... Знаете, надявам се, как Иисус Христос приемал учениците и всеки простосмъртен, застанал пред него... "Как?" – със святкащи оченца ме прониза отецът. И в този миг отекна празничният катедрален грохот на едни огромни камбани, които нося от най-ранното си детство в някакво обвито с мъгла кътче на подсъзнанието си. Ами ето как! – рекох и си положих ръцете с дланите надолу върху старешките му раменца... Не знак на раболепие и покорство, а знак, че Богът на човеколюбието ви приема като равен, това означава, според мен, този жест с ръце върху раменете. Ако Иисус наистина е Богочовекът, защо му е вашето коленичене, той ще ви издига към Себе Си. Положих длани върху раменцата на добричкия старец, добавих, че го харесвам, ама и ми дожаля за него, наистина чувствах в онзи момент огромна и печална обич към него. Пък той поклати главица с изтънели кичури, па се разбърза да си върви.

  Обади се от антренцето веднъж и дваж с ясен инатлив гласец: "И все пак! Такава е традицията. Традицията е такава! Тези работи вие съвсем не ги разбирате". Ала тъй като внимателно и много прилежно в течение на последните десетина години и през всичките тези последни месеци бях размишлявал върху евангелието и върху онези простички човеколюбиви притчи от Библията, хич не се и засегнах от естествената, разбираемата упоритост на човек, проживял 85 години с крепка вяра в каноните на черквата. Защо обаче точно сега, докато записвам случилото се на моето мънзърко като космическа сонда балконче с разцъфналите мушката, минава ми през ума: Ле-ле, колко безобразно си се държал, драги ми Бояджиев! Какво ли ти струваше да му цунеш ръка? Щяха да изпопадат керемидите ли от покрива, или Небето щеше да се сгромоляса върху теб?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 21 maj 2020

Илюстрации:
- Учредителното Народно събрание, Търново 1879 г.
- Националният храм "Александър Невски" в София.
___
* Православен християнин, който признава главенството на папата, привърженик на уния (вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с.764).


Иван Татарчев (1930-2008)
** Главен прокурор на Републиката ни по онова време, който имаше топли връзки с "бизнесмени", като да речем, цар Киро от село Катуница, Пловдивско, където по сведения от първа ръка се застоявал, та Киро с погнуса нареждал на кабзамалите си с един от скъпите автомобили да откарат госта в София.
*** Синоним на преуспял бивш (?!) служител на Държавна сигурност в банковия бизнес след славния за всички нас Десети ноември (1989), от т.нар. "честни частници" по израза на г-н Петьо Блъсков.
**** Този и следващите в редицата палави момци от т.нар. подземен свят в България след "Промяната".
***** Сексуална палавница, лична секретарка на тогавашния президент на САЩ, може би най-успешния президент на световната Суперсила. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...