ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (103.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (103.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

   20.08.1996.

  Август тази година се случи дъждовен, особено след Деня на Богородица. Имам чудни спомени. Например, излетите с Re. край реката. Девет часът. Вали полекичка. Вчера и завчера няколко плахи пилета долитаха върху брезичката под балкончето ми и сега ги чувам да се обаждат откъм короните на дърветата край съседния блок. Изглежда са в любовен период. На южната тераса вчера открих половин черупка от врабешко яйце. Врабците са се заселили в пролука между бетона и желязната шина на съседа отгоре, имат си рожби; чувам – рожбите им ситно писукат. Дъщерите ми Вера и Надя, зетят Зарко, внучката Невена са се събрали в Тригорци, някогашното Джеферлий ючорман, родното село на бившата ми жена, двайсетина километра от Балчик към вътрешността на добруджанското плато. Описал съм нейната любима Добруджа с магнетичната й сила под наглед скучноватия еднообразен пейзаж, с излъчването на древност, космически студ, яснота. Никъде досега не съм виждал толкова огромно слънцето, толкова пищни гроздовете от звезди. Никъде досега в България не съм усещал така ярко ирационалната ни обвързаност с Галактиката, с философията на Древната Римска империя и до каква степен човекът е беззащитен, сам в плътта си, но и божествен с умението си да съзерцава хубостите на света, да придава душа на всичко видимо и невидимо. Да не се запилял из Добруджанската равнина, из това плато, бълващо подземните си реки към морето цели 80 м под повърхността, не виждам как роденият в скована от камънак Жеравна някогашен несретен селски даскал би се оказал един от могъщите ни български литературни гении; за Йордан Йовков (1880-1937) говоря.

  Преди два дена по-малката от дъщерите ми, Надя, се върна от морето; подир още два дена е рожденият й ден. Като взема заплата, ще й дам пари да си купи нещичко. Завчера, в неделя, Любчо Ламбин – бачкьор от Комбината за цветни метали между Пловдив и Асеновград, с когото се сприятелих по време на ученически летен лагер в Бургас, ми беше на гости. Поиграхме табла, разходихме се до Столипиново – най-голямото от четирите цигански гета на Пловдив, газихме в изтичащата по улиците помия и конски фъшкии сред глутници от улични песове помияри, побоища, кавги, кражби, убийства. Да, и все пак Столипиново е сякаш безкраен празник. Не, не онзи снобски Хемингуеевски Париж, ами нещо по ориенталски шумно, нечисто, пищно и дрипаво, но по човешко нежно под отвращаващата му повърхност. Пообиколихме надлъж и нашир Столипиново, та до пазара зад универсалния магазин стигнахме. Щял Любчо на море да ходи, спасител на плажа в Равда... Докато пиша това, вече ще да е заминал.

  Два пъти бях със сестра ми с колата на баща ми на вилата им над село Белащица. Втория път с нас дойдоха съпругът Кирил и Емилия, малката от двете племенници. Тиха е Емито, напомня ми излъчването на татко: все нещо в себе си е вгледана, но върти любопитно оченца наоколо. Щяла след ваканцията да е вече в осми клас; ай, колко неусетно израстнаха дечурлигата! Киро има вид на силно уплашен. Налагало се в понеделник отново да влезе в болница. Изследвания за около месец щели да му правят. Помогнах да си оберат лешниците. За себе си набрах кофа зрели, едри и сочни вишни. Снощи и Rе. се обади от Ахтопол. Като че ли нещо ми се оплакваше.

  От няколко дни пухкаво кученце болонка вие като вълк или плаче като пеленаче; виждам го върху терасата на четвърти етаж в отсрещния жилищен блок. В момента зълвата на Rе. прави знаци на една от съседките ми да й отиде на гости. Ръкомахат си двечките през осемдесетте метра разстояние; онази дава знаци: "А? Сама ли си? Твоичкия няма ли го? Ела ми на гости, де!" Тази отсам й отвръща: "Я, ама ти там ли живееш?" След малко, гледам, нашенката прекосява поляната между двата блока; с нея е и момиченцето от етажа над мен – носи бебчето на кака си; ама и мъжката им болонка Ники ги следва. Напечено взе да става: нашенката е от клюкарките, дето не ще подминат пикантна вест; двечките с онази ще си сърбат кафенцето и кой ги знае каква информация ще си споделят! Като знам едната, а и че отсрещната не пада по-долу – груби, откровено цинични жени на възраст, пазещи показно благоприличие, докачливи на чест, а отвътре прояден червив плод. Притеснявам се за Rе. – двете няма ли да я одумват.

  22.08.1996. 

  По-малката ми щерка Надя навършва двайсет и една и това ми се върти в ума:

     Сезонът на агитките отмина –
     полекичка си тръгва младостта;
     пилихме нервите си сто години,
     елате, Сто години самота!

  Опитвам да продължа, а не става. Исках да кажа, че в предполагаемата раздяла с Re. лирическият ми двойник вече не ще следва порива си да се тръшка от любов, червата си по храстите да влачи, ами ще си трае, дори ще се съзерцава: "Я, колко съм се отдалечил от възклицателния знак!" Интуитивно, като нежно предизвестие усещам полъх от задаваща се Зима. Винаги съм си живял като монах в манастирска килия. Преди дни си отиде Ванга. Ванга, Симеон ІІ са ключови за България. Другите сме мнозинство, дреб, пълнеж, вата, подробности от пейзажа, колкото българите да се възпроизвеждаме като нация. А мечтаната от Левски "чиста и свята република" е мираж, неосъществим блян. За да построиш нещо здраво, нужен е материал; а къде са ни българските корави характери! Нещо не ги виждам.

  Заех 500 лева* от училищната касиерка, та почерпих Гошо Въргов и Монката** от осмия етаж за рождения ден на младата госпожица Надя, дето чак в седем вечерта намери време да ми звънне и да рече гузна: "А? Нещо си сърдит, нали! Защо не си в настроение?" Препоръчах й да се обади на майка си – това е и неин празник. Обеща Надя утре да ми дойде на гости. Бреееей! Голям жест ми прави сякаш, хлапето му с хлапе! Метнала се на мен с калпавия си характер: магарешки трън в късче памук.

  23.08.1996.

  Отново се зарових в Плутарх. Александър се родил на 6 лоос, или по старогръцки хекатонбион, на шестия ден от месеца в 356 г. пр.н.е. В деня, когато в Ефес изгорял храмът на Артемида***, древноелинската Диана. Артемида или Диана я представят като красива млада дама, придружена от ловни песове, гъвкава, силна, с боен лък в ръка и колчан стрели на гърба или бедрото. Родил съм се след 11 часа вечерта на 7 август. Артемида-Диана или Rе., и тя се явяваше на първите ни срещи с два расови песа. Двете немски овчарки само дето не мъркаха като котета в нозете й. На 6 август е взривена атомната бомба над Хирошима. Взривена? Сама се взривила. Като че ли зад технически прецизно отработените могъщи експлозии, с които за миг от лицето на земята са изпепелени двата 3000-хилядни японски полиса Хирошима и Нагасаки, са стояли извънземни, а не човешки същества. Обясняват янките как наложително им било да изпепелят двата 300-хилядни мирни града колкото Пловдив всеки, само за да предотвратят по-големи жертви. Това е то стил Супер-Америка на янките!****

  Разумът търси съпоставки дори там, където привидно царуват случайности. Ала в основата си животът на планетата е крехък, силно уязвим и нежен – влага, пръст, хлорофил, плюс слънчева светлина. Природата тласка жените и мъжете едни към други, за да стане оплождането на едва забележима някаква там яйцеклетка. Хем с колко драперии от страст и вълнения го прикрива чрез Любовта! Според Плутарх, най-висшите изкуства в нашия живот са умереност, справедливост и мъдрост. Но как да си сдържан в океан от безумия поради невежество, алчност, грандомания у силния!***** Това е въпросът. Изритаха ни от аквариума и се оказа, че светът бил по-красив, но и далеч по-опасен; могат да те излъжат, законно да те ограбят, да се гаврят с теб, дори ловко да те унищожат могат съвсем безнаказано. Е, харесват ли ни предизвикателствата, или назад към аквариумчето със застоялата мътна вода?

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 apr. 2020

Илюстрации:

- Двете ми дъщерии в Тригорци,1976 г.;

- Останки от храма на Артемида в Ефес.

___
* По днешния курс са 0,50 лв.
** Съседите от блока Георги Въргов (1940-2007), Манол Бочуков (1935-2017).

*** https://sanovnik.bg/n3-20072-%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE_%D0%B8_%D0%B3%D0%B8%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D1%85%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%90%D1%80%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B4%D0%B0_%D0%B2_%D0%95%D1%84%D0%B5%D1%81 & https://sanovnik.bg/n3-20072-%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE_%D0%B8_%D0%B3%D0%B8%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D1%85%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%90%D1%80%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B4%D0%B0_%D0%B2_%D0%95%D1%84%D0%B5%D1%81

**** СЛЯПО ЛИ Е АМЕРИКАНСКОТО КИНО ЗА ХИРОШИМА 
http://stand.bg/page/detail/title/%D0%A1%D0%BB%D1%8F%D0%BF%D0%BE+%D0%BB%D0%B8+%D0%B5+%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE+%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE+%D0%B7%D0%B0+%D0%A5%D0%B8%D1%80%D0%BE%D1%88%D0%B8%D0%BC%D0%B0%3F

*****http://stand.bg/page/detail/title/%D0%A1%D0%BB%D1%8F%D0%BF%D0%BE+%D0%BB%D0%B8+%D0%B5+%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE+%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE+%D0%B7%D0%B0+%D0%A5%D0%B8%D1%80%D0%BE%D1%88%D0%B8%D0%BC%D0%B0%3F Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (102.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (102.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

   13.07.1996.

  Демокрация ли? Нищо подобно. Берем плодове на комунистическото възпитание.

  22.07.1996.

  Рожденият ден на баща ми. Не успял да откопчее предпазния колан и така горял в жигулата на 40-ия ден след 61-я си рожден ден; шест дни по-късно, на 6 септември 1983 г., издъхна в столичната клиника "Пирогов" без ни един човек, без близък до себе си. Часове преди това му помогнах да се облече в захабената синя пижама на клиниката. Това сутринта около 10. Към десет вечерта вече берял душа изоставен.

  27.07.1996.

  Вчера по обяд се обади сестричката ми: съпругът й бил на системи в клиниката на Пещерско шосе. На 25-и срещу 26-и юли за пръв път мъжът й остава да пренощува в къщата на ул. Янко Сакъзов, по някое време се почувствал зле, повръщал кръв. Както каза, литър и половина кръв повърнал. Целия ден преди това с 52-годишния Кирил тапети лепили. Тази къща, помислих си, е прокълната. Докато седем години живеехме на първия етаж с двете ми дъщери и майка им, къщата бе пълна с живот. За петнайсетина години, откакто се махнахме, всички – или се изнесоха другаде да живеят, или измряха. Най-напред си отиде баща ми. Три години след него се помина майка ми. Преди тях и подире им си отиде от света четирийсетинагодишната Живка – технолог в местния млекозавод, щерка на старата Крумова, от която нашите през май 1966 г. купиха етажа. После и Петра Крумова си отиде. После – седемдесет и няколкогодишният адвокат, бивш депутат от 1946 г. Запрян Джонгов от третия етаж. После – Джонговица, жената на адвоката. Дочка, която живееше с дъщеричката си в къщурката на двора, през две къщи при майка си се пресели. И така най-масивната някога триетажна къща в този най-стар район на Пловдив Мараша опустя. Паяци да поискаш да видиш! В избата между дъските на пода се появиха и скорпиони, такива едни с жълтеникаво-прозрачно коремче, ала бойко вирнало отровен шип. От трите около стогодишни акации отпред дълбоко под тротоара се проточили като пипала на октопод метър и нещо в земята страховити корени. Имам чувство, че акациевите жили са в състояние някой ден да прекатурят цялата тази триетажна къща, строена през 1943 г.

  Дали въображаемата у мен картина не е метафора на проклятието? Живка, като галено 4-годишно детенце някога, както спял, избола с вилица окото на баща си – известния адвокат и автор на книга за Родопите Васил Крумов, човека, построил къщата. На неизмазаната тухлена стена откъм улицата край черквата "Св. Георги" доскоро личеше наплескан с четка баданарка надпис "Смъртъ на опозицията!" От семейство Крумови жив е останал само синът Асен – ядрен физик в София, превтасал ерген самотник, невротизиран образ. Косата му стърчи на фъндъци като непрана овча вълна, идва си чат-пат нечакан от самодоволна София и разхожда надменната си физиономия нагоре-надолу по стълбището, мотае се в двора като сомнамбул. Все намира за какво да се сджафка със сестра ми, водил комисия спецове да доказва нещо, което е очевидно от сто метра и без комисия: че незаконно моята сестричка заграбила цели 2 (два) квадратни метра от общото стълбище към избата, та да си устрои върху миризливия гириз, който овоняваше квартала, нормална тоалетна.

   Тази сутрин по сателитния канал на Дойче веле в седем часа ни показаха г-н Спас Гърневски от село Марково (1953), кмета на Пловдив. Та около две минути Спас от екрана на телевизора в хола жизнерадостно ми ръкомахаше и сладко ми говореше за житото и за хляба на народа. Натегачът Спас, който иначе ми беше дясната ръка, докато правех вестника на Демократическата партия* през 1990-1991 г. Боже мой!

   01.08.1996.

  Седем часът. Пилците прехвърчат наоколо и въздухът е тръпчив и свеж. Това е моят месец в разкошния му образ на едничка утрин от моя живот. Цигарата дими в лявата ръка, чаят от мента с лимонов сок и две лъжички захар полечка изстива в порцелановата чашка с лъскавата лъжичка – сувенир от Re. и от остров Сардиния. Тази нощ сънувах две коли как се сблъскаха. Отзад беше червен москвич с мръсни, потни, шумни цигани. Не им дадох да ме преварят и онези яко се натресоха отзад, в задницата на колата пред тях. Заобиколих жертвената кола и чух трясъка. Имаше кръстовище, поседях на светофара, па полекичка свих надясно. Бях силно объркан. Блъснаха се по моя вина, че не допуснах циганите да ме изпреварят, да минат пред мен. Ама и нещо весело-злобничко ми звънтеше празнично в ушите. После пък на кръстовището между улица Янко Сакъзов и булевард Руски, тъкмо да свия вдясно, мръсносива ниса, която се спускаше, тресейки се, откъм моста на Марица, удари спирачки, поднесе, завъртя се и ми охлузи предната лява врата и калника. Нямах вина, ама ме удари... Събудих се и си мисля: Леле-е-е, добре, че е само сън! Ама не ми стана по-весело.

  На 1 август 1974 (?) г. сестра ми се омъжи за десет години по-възрастния Кирил Захариев. Бях дежурен по брой в старата печатница на улица Кракра и помолих линотиперът Беловеждов да набере върху тънка оловна пластина датата. Пъхнах пластината в джоба и я разнасях с мен, докато десетина години по-късно я запратих с финт в кофата за боклук – прокъсала ми бе джоба. Като си помисля обаче, сестра ми се омъжи на 21-22 години. Тъй че може да не е била 1974, а 1976 г., което значи – двайсетгодишнина от сватбата им е днес. Смътно си я спомням тази сватба. Седях на много дълга маса встрани от прозорците към пловдивската Главна, в ресторант "Република", някогашния луксозен "Молле". Беше шумно, оживено, бъбриво – три от нещата, които най не обичам. А "не обичам" не е най-точният израз – дразнят ме. Понякога и аз ставам бъбрив, че и противен на себе си. Вкъщи, докато я гласяха в булчинската й премяна, сестра ми се разплака; повтаряше, че не иска да се омъжва. Помня, цяла седмица преди това чувах да кроят с майка дали да не махнат бебето. Че сестричката ми беше малко забременяла, май затова се и омъжи. Русолявият представителен Кирил й се виждал чужд, понеже бил с десет години по-възрастен. Всъщност, май не й се напускаше бащиното гнездо. Все повтаряше: "Не го обичам, не го обичам този, защо трябва да се женя за него!" Преди това преживя мимолетна романтична история с някой си Октай от Истанбул, преминаващ чат-пат от Европа през България за към неговата си Турция. Няколко пъти били в луксозното кафене на хотел "Марица" срещу Панаирното градче и турчинът й подарил пръстенче от злато с гравирана под слой чер емайл стилизация на буквичката "О", демек Октай. Когато се омъжи, този пръстен сестра ми го остави на майка ни. Впечатлил я Октай, че й показал красива кожена торбичка, пълна с марки, долари, австрийски шилинги.

 На сватбата на сестра ми майка ми и свекървата нещо за пари май се посдърпаха – кой платил повече и кой, демек, се минал. И двете се чувстваха излъгани, ощетени, гледаха се накриво четири часа през масата. Мизерия! Турчинът Октай пък в моите си представи е слаб, строен, мургав, много готин. Кирил е рус, едър, улегнал. Октай й предложил да се оженят и да я отведе в Истанбул гнездо да свият. Пътувал бил с кола, прекарвал контрабандно стока през границата. Повече за него не се заговори, но сестра ми на няколко пъти ми е казвала, че е нещастна в брака. Имаше период от две-три години след смъртта на баща ни, когато Кирчо я пердашил жестоко. Веднъж си дойде за месец и нещо при майка ни. Къщата ни още беше в траур, а сестра ми – цялата в синини. Съпругът й я ритал, блъскал с юмруци само защото, като й казал да му извади на масата втора бутилка хубаво вино, му била рекла: "Стига бе, Кире, не бива толкова да пиеш". Поне тя така казва. Дали е вярно, не знам.

   Миналото понякога е като стара, силно захабена от кофти пране дреха – искаш да я запокитиш в кофата с боклука, но не успяваш да се разделиш: хем те боли, хем си свикнал, станала ти е втора природа, като удобните разръфани чехли зад вратата.

  02.08.1996.

  Дали смирението не е най-висшата степен човечност?

  Народът ни е млад и жизнен. Доказва го управляващата политическа детска ясла.

  Изкуственият подбор ни съсипа. Сега си щъкаме – досущ механизирани тенекиени комункулуси от епохата на соца. Да, грешката е вярна: комункулуси!

  Днес най-яростно се отричат от Партията-ръководителка тарикатите, заслепени от мерак да се докопат най-сетне и те до тавата с големите мръвки.

   09.08.1996.. 

  Най-свирепите тирании винаги, неизменно са разчитали на всенародна еуфория и въодушевление с гора от юмруци, байраци, лозунги и театрализовани многолюдни шествия.

  Предстоят ни президентски избори. Кандидатите са четирима клоуни: 1) ръмжащ един с тенекиен глас апаратчик от бившата ни соц.номенклатура (Георги Пирински); 2) многознайко един с вдъхновено изпулени зъркели и едри зъби (Петър Стоянов); 3) един преструващ се на луд за пенсия (Жорж Ганчев); и 4) плешив с брадавица и мощен нос (Александър Томов). Избор ли? Избор няма, братя и сестри българи, а мен, кой знае защо, сред тази дружина най-симпатичен ми е Жорж. С тщеславието си щурият двуметров палячо Жорж, мисля си, единствен може им провали схемата.

  Държавата ни се подиграва с учителя. Лесно му е на невежия да се гаври с онзи, когото не проумява!

  Не че няма да ти подхвърлят някое кокалче, но после ще настояват да им целуваш не само лапите, с които са ти бъркали в гърлото последния ти залък да извадят, за да го преброят и претеглят...

  И богатият умее красиво да се оплаква, при това го прави романтично, с луксозен парфюм, уиски "Балантайн" в истинска кристална чаша с лед, край червени свещи, с дебела хаванска пура в ръка върху меки фотьойли в най-скъпото заведение. Тук 27-годишна жена (Славейка от Кърджали) погреба мъжа си Васко в трийсетата му година и от гробищата отиде в завода, че закъсали с плана, а жените от цеха в пловдивския завод за чанти "Чайка" й рекли: "С трите хлапета и сама в този чужд Пловдив, кога родата ти е чак в Кържалейрос, мислиш ли как ще посрещаш новата учебна година, твоите момиченца ако си нямат дрешки и тетрадки?! Парите да не са ти артък?"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 apr. 2020

Илюстрации:

- Журналист в "Комсомолска искра",1976 г.;

- Двамина от новобогаташите на Пловдив**.

–––

* Вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 – 25 февруари 1991 г.).

** Спас Гърневски (1953) от Марково, Пловдивско, бивш кмет на Пловдив, и Георги Гергов (1956) от Джурилово, Врачанско, смятан днес – през 2020 г. за един от най-успешните българи. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (101.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (101.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство.  Епиктет*

  11.07.1996.

  Завчера сглобих бюфета, правен от баща ми. Сестричката ми го държала почти цяла година на двора завит с черги и найлони, и на места фурнирът е напукан и се рони като юфка. Най-после холът ми придоби що-годе завършен вид, но има да се правят куп поправки по татковия някога готин бюфет. На 40-годишна възраст дядо ми Борис имал две колоездачни ателиета – в Перущица едното, другото в центъра на Пазарджик. Имал и земя, засята с лозя, череши, ябълки, ягоди, зеленчук. Понеже съм му първият му внук, водеше ме с него да орем. Помня от 4-5-годишен чардака насред лозето, белия му любим жребец със сивите петна Сивчо, помня бумтежа на газовия мотор за поливане, запенената вода по вадите и дядо как с мотика в ръка, до колене запретнал крачолите, гази в калта, отваря път на водата ту към тази, ту към онази леха. Или – седнали на сянка край талигата, закусваме с него домашен хляб, сланина и чесън, а една чучулига трепка току над нас и пее така звънливо и толкова сладичко, както само край Пазарджик чучулигите пеят рано-рано напролет.

 Сега си давам сметка, че този мой дядо е живял живота си с всичка сила, обилно гребял и от хубавото, и от лошото с мазолести, грапави длани. И нищо у него не е даром получено! Всичко от иглата до скъпия часовник е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като правил най-тънки проекти как и къде да си вложи парите. Започнал 16-годишен от нищо, към четирийсетата си година, в най-жестокото време на Втората световна война има пълна къща с хора на главата си. Жена му Невена перяла и готвела, освен за петте им дечурлига и свекървата, и за двама калфи, плюс за неколцина временно наети аргати. Единият от калфите му, помня, се казваше Кръстю и дядо му помогна да си купи двор и да вдигне къща на съседната улица. Насред Перущица – родния град на жена му, моята баба Невена, Борис уредил колоездачна работилница – отдавал велосипеди на час под наем. И на пъпа на чаршията в Пазарджик – също. През седмицата на ателието в Перущица седяла невястата му, в Пазарджик – синът му, вуйчо ми Любен. В делник дядо бил по лозята и бахчите на пазарджиклии, в неделя с моторетката ходил до Перущица повредените велосипеди да ремонтира. Освен това, търгувал с разни стоки, имал договорни отношения с немска фирма за велочасти. Първи в този занемарен район на Пазарджик – в някогашната Пич-махала, си прокарал чешма на двора. Първи се обзавел с радиоапарат и нощем, като развивал някаква гайка на пломбираното от полицията радио, слушал забранените радиостанции. В струпаните за градежа на новата къща камъни крил по царско време ротативна машинка за позиви, а вуйчо ми Любен, 12-13-годишен момчурляк, служил известно време за куриер на Методи Шатаров – нелегален водач на антифашистката съпротива, макар вуйчо никога да не пожела да стане партиец, и пак ей тъй, вече след 1953-1954 г., помня, от дядовия радиоапарат "Херц", сглобен от части с надпис Made in US, слушахме вечер Радио БиБиСи или Радио Гласът на Америка. Децата си не жалел, ползвал ги по-зле и от аргати. Докато бъдещата ми майка е студентка в пловдивския Учителски институт, бъдещият ми баща – чирак в мебелната работилница на Иван Радичев, разменили си фотографии по тогавашния адет да се флиртува. На снимката тя е в бяла рокля сред Цар-Симеоновата пловдивска градска градина, а в полето отдолу ситничко с мастило написала: "Млада бях, но младост не помня... На 17 години".

  Майка ми е втората му дъщеря, както съм чул да говорят в рода: негово копие по нрав и любимката му. Родена на Гергьовден 1925 г, баща й нея пратил на мотора за поливане, че се захванал с газов мотор вода да вади, за да полива пазарджишките кърски имоти. Децата му мъкнели на гръб чували с оборски тор да го разхвърлят из бахчите на дядо. През 1944 г. бутнал старата кирпичена съборетина, построил къща на два етажа, с която къща съм яко свързан от най-ранните ми детски години. Вода от чешмата, която си прекарал до двора, си наливала цялата махаличка наоколо. Камък речен край чешмата дотъркалял, там може би нарочно в знак на доверие към света оставял скъпия си сребърен часовник. И един ден часовникът изчезва. Без да каже дума, без да хленчи и се вайка, докарва десет коли тухли, колкото за още една къща строителен материал, огражда двора със зид, два метра висок и с керемидени стрехи най-отгоре. Двете крила на голямата дървена порта се залостваха с дървена талпа отвътре и голям секретен катинар, който се отключваше с особена, пъпчива една пластина. Нарочно ли го е сторил или тъп нагъл келеш наистина му откраднал часовника, не мога да кажа. Но като го знам що за човечище беше, не мога да си го представя в ролята на егоист и тарикат на дребно. Бе от онези наши българи, дето за едната чест могат да ти светят маслото, кокалите да ти потрошат, особено ако ги излъжеш, ако им нараниш честта и достойнството. Правил е страхотни жестове. На Хасан – циганин, негов ратай къща му помогна да си построи, кон и каруца му купи. За благодарност или за друго, в двора на същия този замогнал се Хасан пребиха го от бой циганите. Но нямаше съд, нямаше жалби; полежа той около месец, баба ми налагаше натъртеното с прясно одрани агнешки кожи и така му мина, като на куче. Любовна авантюра може да е имал с някоя знойна циганка, иде на ум, като го знам що за чешит беше, ама не съм се сетил да попитам лелите, докато бяха още живи.

  Дворът му съм си го рисувал по памет в бележника. Не беше кой знае колко голям двор, а всяко нещо си знаеше мястото. Къщата му! Към втория етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стаи имаше горе. Между страничните две беше дървена тераса. Под стрехите над терасата в редица – сума лястовичи гнезда. И лястовиците бяха от онези с дългите опашки. Цяло лято се носеше из въздуха ситното, тъничко лястовиче цвърчене. Долитаха и гургулици, тежко кацаха сред кокошките и пуйките или се мушеха на сянка между листата на голямата лозница, ако не префюфюкваха, ниско прелитайки над двора. Камбаната на църквата "Света Богородица" в центъра на Пазарджик, до моста на Марица, тук звучеше особено мелодично. От терасата на горния етаж по грубо скована стълба, подпряна на стената, можех да се изкатеря до тавана. Таванът му беше Царство на ароматите. На дълги пръти есенно време дядо увесваше чепки кехлибарен афуз, който с аромата си на стафида изпълваше зиме цялата къща. Грозде на трапезата слагаха чак до началото на април. Под широкия три метра навес в другия край на двора, вдясно от двукрилата порта имаше голяма каца "бадем" с диаметър до около метър и половина и висока колкото човешки бой. Гроздето насипваха с плетени кошове, а сетне трима-четирима мъже по гащи, след като се измиваха със сапун край маркуча, влизаха вътре да тъпчат гроздето с крака. Дядо ми Борис от Пазарджик в онези гладни години цялата зима продаваше и вино.

  Спомням си как се връщаме с талигата и коня Лишо от градините. Канатите й – отметнати настрани, в четири-пет реда – плитки щайги с ягодите. Докато прекосим Пазарджик от отсрещния му край през центъра до къщата на улица Тунджа 18, три четвърти от ягодите пазарджиклии ги изкупуваха по улиците. Та шестваме, значи, двамата с моя дядо през цял Пазарджик сред облак от аромат. Наближаваме дома. Голямата двукрила порта тържествено се отваря; уморени, гладни, но и щастливи влизаме с талигата в двора, докато баба, майка и сестрите й се суетят около нас, но за кратко всичко си отива на мястото. Една разпряга коня, другата му отнася сено в яслата, баба и още някой разтоварват щайгите. Та всеки си знаеше задълженията в тази къща. Пред портата вече са се струпали махленски дечурлига, и поокашляйки се, съседите идват да питат останали ли са му на бай Борис още ягоди за продан.

  До обора на коня Лишо беше кочината. По едно и две прасета тук угояваха всяка година за Коледа. От най-ранно детство ми е пред очи кървавият ритуал, клането на прасе! Събират се мъжете от рода. Пристигат сваковците, тук е вуйчо ми Любен, тук е Спас, приятелят му на дядо, скулпторът самотник и като че вечен ерген. Отваря се портичката на кочината и прасето хуква по двора. Баба ми вече е наклала огъня и в големия казан ври вода. Върху снега току край обора мъжете турят дървена тарга и наоколо й нареждат наръчи суха слама. Касапинът си точи ножа, изпробва го върху космите на лакътя, докато останалите пийват греяна ракия, а зъркелите им лъщят, всички са яко възбудени. И подгонват прасето. То се мята насам-натам, квичи като капризно дете, разхвърля буци пръст и кал с копитцата си, докато да го приклещят към земята четирима-петима. И тогава колачът с дългата гумена престилка възсяда поваленото животно и забива ножа отстрани до дръжката чак в гушата му. И блъвне кървавата пяна. Обезумялото от ужас прасе се бори – върти се и наляво, и надясно; изрината от копитцата му кал и влажна пръст хвърчи и се лепи по дрехите и лицата ни, докато от гърлото му с мазни хрипове вместо кървавата пяна започва равно да изтича кръвта. После мятат трупа с подгънати нозе върху дървената скара и начева пърленето със стиски слама. Замирисва на печено. Дядо ми рязва парче от ухото и опашката, дава ми да кусна пърлената кожа. Преди това с горещата вода и с широки ножове свинската козина е остъргана. Започва отрязването на главата. Обръщат по гръб туловището, режат го на две. От дреболиите баба ми пържи мезето. Всички се наливат с вино, посягат към пържените късчета тъкмо опържен свински черен дроб в тавата. Това е началото на царско угощение, което ще приключи късно през нощта с юнашки песни, пукотевица, хвалби, щури облози и уговаряния за следващите дни.

  Над масичката в кухнето към по-долния етаж висят окачени две ловни двуцевки: старата е с хоризонтално разположени цеви, новичката е английска, цевите й – една над друга. На същия гвоздей е и патрондашът, а пред вратата върху стара ярешка кожа лежи вечният дядов пес, ловно куче пилчар. Дядо ми да е сменил поне четири-пет кучета, но едно, че бяха все от една и съща порода – с козина в бяло и черно на едри петна, с увиснали уши и рунтава опашка, всяко от тези гончета носеше едно и също име – Джон. Зиме дядо ми със скулптора Спас и песа Джон по за няколко дни изчезваха от къщи, за да шетат из къра за дивеч. Имаше си дядо ми гюме, землянка край Марица някъде около Пазарджик, и там са преспивали няколкото нощи, докато дебнат прелитащите от североизток високо над равнината ни ята диви патици. Не е било да се приберат от лов с празни ръце; идваше си дядо с по шест-седем патици, увесени на колана му. Сред кокошките цяла година се разхождаха половин дузина мюрета. Патиците-мюрета се връзват пред гюмето, за да привличат с глупавите си крясъци гордо прелитащите в небето ята диви патици. Сега, докато записвам това, завъртя ми се пред очите зимният печален разказ на Радичков "Нежната спирала".

  До вратата на всекидневната две стъпала надолу към пода на първия етаж ниско зад каменното стълбище вдясно бе огромният сандък за брашно. Вечерта баба ми омесва тестото в дървеното корито, завива го с кожа и със стара черга да втаса, а на сутринта прави всеки път по четири големи самуна – ни повече, нито по-малко. На реди ги върху излъскана от употреба две педи широка, а метър и нещо дълга чамова дъска, загърнати в светлосиня ленена покривка, и тръгваме към близката фурна. На обяд пак с нея внасяхме вкъщи прясно опечения, изпускащ сладка пара селски хляб. Бил съм към 4-5-годишен. На Василовден, който тогава празнувахме на 14 януари, баба Вена и лелите ми подариха шарена сурвачка, качиха ме на стола и аз сурваках дядо, а той бръкна в джоба на развлечените си вехти панталони и ми рече: "Колкото хвана в шепата, твои са, Джоре". Пак съм към петгодишен, дядо ме побутва да се мушна тайно под масичката в кухничката им, докато – облакътен той си пуши цигарата. Да не видят жените: баба, майка, лелите, на какво ме учи, подава ми под масата да си шмръкна. Кашлям здраво под масата от лютивия цигарен дим, а той ме грабне, ръмжи като голям мечок, държи ме с мазолестите си едри лапи и вземе, та ми натрие бузите с тридневната си небръсната остра четина. Пищя-я-я-я. Разтревожени дотичват жените. Баба ми го кълне, па се обръща и към мен: "Ами ти, бре! Ти що стоиш! Не знаеш ли, че на дядо ти това му е галата?" – галенето, демек. Едва ме издърпват от този звяр, лицето ми пламти като нажежено, все едно е било нажулено с коприва; чувам, гръмкия дрезгав смях на дядо ми, ама то и смехът му не беше смях като смях, ами си беше баш мечешко ръмжене.

  Дядо издъхнал на 26 август 1972 г., когато вече бях млад мъж и хем още неженен. Не му отидох на погребението. Измъкнал се бил от леглото в пет часа, точно когато слънцето огрява лицето на къщата. Стоял опрян в рамката на входа за към долния етаж с лице към изгряващото слънце, когато – покосен, се строполява по очи върху земята, която толкова обичаше. Та така го сварила Смъртта – с уста, пълна с пръст. Казват, че устата му била разкривена от смях, сякаш ни се надсмивал от Отвъдното.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 apr. 2020

Илюстрации:

- 1944 г. в Пазарджик, Борис Дявола (1900-1972)**;

- август 1972 г., местността Юндола*** в Родопите.

–––

* Епиктет – роден около 50 г. сл. Хр. във Фригия, Мала Азия, голяма част от живота си е роб в Рим. Вече освободен, обучава ученици в Никопол; един от тях събира наученото от Епиктет в ръкописа си "Беседи". Сред последователите на Епиктет са император Марк Аврелий, император Адриан, Лев Толстой и пр.
** Борис Ненков Ангелов, роден на 4.VIII.1900 г., издъхва на 26.VIII.1972 г. Нито един от близките му не съм чул да каже добра дума за него – ни дъщерите, ни внуците, с изключение на сина му Любен, когото Борис някога тръгнал с нож да усмърти, че не желаел синът му да е кротък и сгушен.

*** Снимката от местността Юндола в Родопите може би точно в деня, когато са погребвали дядо ми, е правена от баща ми Кирил, прост дърводелец мебелист. Бел.м., tisss.