tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (103.)

събота, 4 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (103.)

Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

20.08.1996.

Август тази година се случи дъждовен, особено след Деня на Богородица. Имам чудни спомени. Например, излетите с Re. край реката. Девет часът. Вали полекичка. Вчера и завчера няколко плахи пилета долитаха върху брезичката под балкончето ми и сега ги чувам да се обаждат откъм короните на дърветата край съседния блок. Изглежда са в любовен период. На южната тераса вчера открих половин черупка от врабешко яйце. Врабците са се заселили в пролука между бетона и желязната шина на съседа отгоре, имат си рожби; чувам – рожбите им ситно писукат. Дъщерите ми Вера и Надя, зетят Зарко, внучката Невена са се събрали в Тригорци, някогашното Джеферлий ючорман, родното село на бившата ми жена, двайсетина километра от Балчик към вътрешността на добруджанското плато. Описал съм нейната любима Добруджа с магнетичната й сила под наглед скучноватия еднообразен пейзаж, с излъчването на древност, космически студ, яснота. Никъде досега не съм виждал толкова огромно слънцето, толкова пищни гроздовете от звезди. Никъде досега в България не съм усещал така ярко ирационалната ни обвързаност с Галактиката, с философията на Древната Римска империя и до каква степен човекът е беззащитен, сам в плътта си, но и божествен с умението си да съзерцава хубостите на света, да придава душа на всичко видимо и невидимо. Да не се запилял из Добруджанската равнина, из това плато, бълващо подземните си реки към морето цели 80 м под повърхността, не виждам как роденият в скована от камънак Жеравна някогашен несретен селски даскал би се оказал един от могъщите ни български литературни гении; за Йордан Йовков (1880-1937) говоря.

Преди два дена по-малката от дъщерите ми, Надя, се върна от морето; подир още два дена е рожденият й ден. Като взема заплата, ще й дам пари да си купи нещичко. Завчера, в неделя, Любчо Ламбин – бачкьор от Комбината за цветни метали между Пловдив и Асеновград, с когото се сприятелих по време на ученически летен лагер в Бургас, ми беше на гости. Поиграхме табла, разходихме се до Столипиново – най-голямото от четирите цигански гета на Пловдив, газихме в изтичащата по улиците помия и конски фъшкии сред глутници от улични песове помияри, побоища, кавги, кражби, убийства. Да, и все пак Столипиново е сякаш безкраен празник. Не, не онзи снобски Хемингуеевски Париж, ами нещо по ориенталски шумно, нечисто, пищно и дрипаво, но по човешко нежно под отвращаващата му повърхност. Пообиколихме надлъж и нашир Столипиново, та до пазара зад универсалния магазин стигнахме. Щял Любчо на море да ходи, спасител на плажа в Равда... Докато пиша това, вече ще да е заминал.

Два пъти бях със сестра ми с колата на баща ми на вилата им над село Белащица. Втория път с нас дойдоха съпругът Кирил и Емилия, малката от двете племенници. Тиха е Емито, напомня ми излъчването на татко: все нещо в себе си е вгледана, но върти любопитно оченца наоколо. Щяла след ваканцията да е вече в осми клас; ай, колко неусетно израстнаха дечурлигата! Киро има вид на силно уплашен. Налагало се в понеделник отново да влезе в болница. Изследвания за около месец щели да му правят. Помогнах да си оберат лешниците. За себе си набрах кофа зрели, едри и сочни вишни. Снощи и Rе. се обади от Ахтопол. Като че ли нещо ми се оплакваше.

От няколко дни пухкаво кученце болонка вие като вълк или плаче като пеленаче; виждам го върху терасата на четвърти етаж в отсрещния жилищен блок. В момента зълвата на Rе. прави знаци на една от съседките ми да й отиде на гости. Ръкомахат си двечките през осемдесетте метра разстояние; онази дава знаци: "А? Сама ли си? Твоичкия няма ли го? Ела ми на гости, де!" Тази отсам й отвръща: "Я, ама ти там ли живееш?" След малко, гледам, нашенката прекосява поляната между двата блока; с нея е и момиченцето от етажа над мен – носи бебчето на кака си; ама и мъжката им болонка Ники ги следва. Напечено взе да става: нашенката е от клюкарките, дето не ще подминат пикантна вест; двечките с онази ще си сърбат кафенцето и кой ги знае каква информация ще си споделят! Като знам едната, а и че отсрещната не пада по-долу – груби, откровено цинични жени на възраст, пазещи показно благоприличие, докачливи на чест, а отвътре прояден червив плод. Притеснявам се за Rе. – двете няма ли да я одумват.

22.08.1996.

По-малката ми щерка Надя навършва двайсет и една и това ми се върти в ума:

     Сезонът на агитките отмина –
     полекичка си тръгва младостта;
     пилихме нервите си сто години,
     елате, Сто години самота!

Опитвам да продължа, а не става. Исках да кажа, че в предполагаемата раздяла с Re. лирическият ми двойник вече не ще следва порива си да се тръшка от любов, червата си по храстите да влачи, ами ще си трае, дори ще се съзерцава: "Я, колко съм се отдалечил от възклицателния знак!" Интуитивно, като нежно предизвестие усещам полъх от задаваща се Зима. Винаги съм си живял като монах в манастирска килия. Преди дни си отиде Ванга. Ванга, Симеон ІІ са ключови за България. Другите сме мнозинство, дреб, пълнеж, вата, подробности от пейзажа, колкото българите да се възпроизвеждаме като нация. А мечтаната от Левски "чиста и свята република" е мираж, неосъществим блян. За да построиш нещо здраво, нужен е материал; а къде са ни българските корави характери! Нещо не ги виждам.

Заех 500 лева* от училищната касиерка, та почерпих Гошо Въргов и Монката** от осмия етаж за рождения ден на младата госпожица Надя, дето чак в седем вечерта намери време да ми звънне и да рече гузна: "А? Нещо си сърдит, нали! Защо не си в настроение?" Препоръчах й да се обади на майка си – това е и неин празник. Обеща Надя утре да ми дойде на гости. Бреееей! Голям жест ми прави сякаш, хлапето му с хлапе! Метнала се на мен с калпавия си характер: магарешки трън в късче памук.

23.08.1996.

Отново се зарових в Плутарх. Александър се родил на 6 лоос, или по старогръцки хекатонбион, на шестия ден от месеца в 356 г. пр.н.е. В деня, когато в Ефес изгорял храмът на Артемида***, древноелинската Диана. Артемида или Диана я представят като красива млада дама, придружена от ловни песове, гъвкава, силна, с боен лък в ръка и колчан стрели на гърба или бедрото. Родил съм се след 11 часа вечерта на 7 август. Артемида-Диана или Rе., и тя се явяваше на първите ни срещи с два расови песа. Двете немски овчарки само дето не мъркаха като котета в нозете й. На 6 август е взривена атомната бомба над Хирошима. Взривена? Сама се взривила. Като че ли зад технически прецизно отработените могъщи експлозии, с които за миг от лицето на земята са изпепелени двата 3000-хилядни японски полиса Хирошима и Нагасаки, са стояли извънземни, а не човешки същества. Обясняват янките как наложително им било да изпепелят двата 300-хилядни мирни града колкото Пловдив всеки, само за да предотвратят по-големи жертви. Това е то стил Супер-Америка на янките!****

Разумът търси съпоставки дори там, където привидно царуват случайности. Ала в основата си животът на планетата е крехък, силно уязвим и нежен – влага, пръст, хлорофил, плюс слънчева светлина. Природата тласка жените и мъжете едни към други, за да стане оплождането на едва забележима някаква там яйцеклетка. Хем с колко драперии от страст и вълнения го прикрива чрез Любовта! Според Плутарх, най-висшите изкуства в нашия живот са умереност, справедливост и мъдрост. Но как да си сдържан в океан от безумия поради невежество, алчност, грандомания у силния!***** Това е въпросът. Изритаха ни от аквариума и се оказа, че светът бил по-красив, но и далеч по-опасен; могат да те излъжат, законно да те ограбят, да се гаврят с теб, дори ловко да те унищожат могат съвсем безнаказано. Е, харесват ли ни предизвикателствата, или назад към аквариумчето със застоялата мътна вода?