ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (18.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (18.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  29.05.1999. (продължение)

  Тази крепка вяра в правотата на своето, което казвам, хич не ми харесва. Геният и графоманът говорят толкова убедено. Не съм нито Библията, нито Господ, че да съобщавам истини от последна инстанция. Като се позовавам на баща си в това и онова, ясно ми е, че след като този мой баща си бе нормален, т.е. простосмъртен и грешен като всички хора човек, естествено е да съм като него. Така е. Силно ми се нрави позицията на говорещ от низините. Колкото по-унижаван и смачкан, толкова по-зареден с енергия за живот! Ако не усещах съпротивата на средата, в която съм роден, възпитаван и живея, всички онези нежни докосвания, които настояват: "Ти си сол, ти си нищо, ти си подробност в пейзажа" – щях ли да ги нижа тези записки! Любомир Левчев (1935-2019) има подходящ стих: "...И в несъпротивлението падаш като в една целувка без любов"*.

 Жлъч и омерзение, потресът като акт на съпротива. А бисерната мида превръща в ценност точно онова, което я наранява и предизвиква болка у нея. Благородното е уравновесено, не крещи, не кълне, не се заканва, не изпада в екстаз от ненавист. В такъв случай защо да посягам към озлоблението; то нищо свястно няма да роди, освен фанатичното убеждение колко сме прави и колко сме призвани да въведем най-после ред в объркания неподреден свят! Къде е тук смирението на мъдростта да се живее талантливо? – питам. Това ли е подход на стопанин! В никакъв случай не съм постигналият смирение, но знам – фанатична ярост, позата на безгрешници и светци, въобще – всичко известно под клишето "революционна вяра" (варианти: "непоколебимо принципно становище", "свещени демократически начала" и пр., и пр.) нищо добро няма да родят освен версии на онзи стар фанатичен рефлекс към човешката участ.

  Болшевиките, фашизмът, националсоциализмът, ислямският фундаментализъм на аятоласите, сръбският шовинизъм, куклуксклановците, мракобесите от всички времена и епохи са духовни близнаци. В актива им са крупни престъпления, като разселването на цели народи, обричане на милиони човешки същества на глад и смърт. И всичко е обосновано чрез антагонизма и върху демонизирания образ на врага. Но какво да очакваш от драконово семе! То ни се явява под привлекателни, красиви лозунги, а зад пищната фасада се е стаило неуважение към човешката ни природа, див идеализъм от най-посредствен вид. 

  Не, не съм заразен от християнщина; попските лакърдии не са моето амплоа. Не обичам кротостта на овцата, която се надява заради смирението си на утешение и награда в райските селения на някой бог. О, как кървят раните и у мен! Колко пъти и аз съм се будел от проклетия въпрос: защо ни смятат за елементарни, нима сме неспособни да се защитим – ние, дето имаме дълбоки корени в Българската земя. И все пак! Не бих позволил на онзи, който ме отвращава, да ме превърне в свое подобие. На него враг му е жизнено необходим като слънцето и въздуха за всяко живо същество. Друго е, струва ми се, основното у Иисус: не толкова поучаваща сила, колкото съчувствие и любов към човека.

  Сега и тук, в този живот са неуредените мои стари сметки. И ще сторя, каквото е по силите ми, лицемерът-фанатик в този мимолетен отрязък от живота на цялата ни цивилизация да усети греха си, да се покае – ако има сила и достойнство. И не на площада да се покае, а пред себе си, пред своя род. Колкото и отвратителни да са делата му, той остава мой брат, държа първо в себе си да усети уважение към себе си. Защото е настръхнал срещу всичкия народ, а сам със себе си не е наясно.

  Снощи откриха тържествено с халостни гърмежи и илюминации "Европейския месец на културата". От 28 май до 1 август т.г. моят роден Пловдив става културна столица на Европа. Любопитно, много приятно, но встрани от мен, не ме касае. Ще попеят, ще порецитират, ще се покажат, пък ще се разлетят всички по къщите си. Ще си останем пак насаме с мизерията да обитаваме работническите гета-спални комплекси, да метем и чистим след шоумените, да подреждаме, доколкото можем в тези мътни хайдушки времена за Балканите, дома си, дворчето си, т.е. България, извън кресливите модни шарении, фетиши, кумири, настроения и прочие суета.

  И ще си кажем някой ден или нощ сбогом. Не вярвам в прераждане. Не вярвам в Отвъдното. Пък и да ги има, тези радости не ме радват. Мен си ми е хубаво тук – да усещам топлина и студ, глад и насита за плътта и разума, да съм любопитен, разхвърлян из подробностите на делничното и прибран в моите си драми, както хлапенце реди фигурки от камъчета и мидени черупки на морския бряг.

  Питам стар циганин как живее сред смрадта, боклука, лайна и помия, сред бесни кавги, сватби, ядене, пиене, сред кръщенета, погребения, сред щурите побоища за някоя невярна жена в най-многолюдното циганско гето на Европа Столипиново, а той – дълбоко, искрено зачуден от нелепия въпрос, с широка усмивка ей тъй взе да ми говори: "О-о, тук, братко, е така хубаво! Тук е Раят за моята душа. Тук са ми аверите, жената, синовете, щерките, моите палави внуци. Няма по-хубаво място на света за мен, братко".

  Ще ме повика мама с ръце на кръста: "Хайде! Идвай си. Време е вече. Я, всички сме се събрали. Масата е сложена. Ето го баща ти с четиримата му братя и с дядо ти Георги е тук; баба ти Невена, дядо ти Борис, калеко ти Иван от Исперих, Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко, чичо ти Стефан от София, баба ти Господинка изпод ненадписания надгробен речен камък край старопиталището на Лом – и тя; и чичовците ти: Дончо от Харманли, Димитър от село Старо Железаре, Пловдивско, и Атанас от онзи дом за луди в Странджанско или дявол знае къде – и той, дето го туриха при откачените, че говорил против властта, с китарата си е тук: подрънква и ги ниже пак неговите си вечни блянове за огнени мелници. И харманлийският ти дядо Гьорги, и 17-годишната ми сестрица Вяра от пазарджишките гробища е дошла с копринено русите си дълги коси и хубавите сини очи, най-красивата между нас, гордостта на рода, която не си виждал приживе... И те всички питат за теб, моето момче. Хайде, Джоре! Идвай си, Джоре, къде ни се губиш още!"

  И аз ще й викна: "Чакай още малко, само да си доиграя играта!" Пък ще засуркам боси пети по пепелака из сиромашката ни уличка Ниш (осем къщи сред дворчета), дето премина ранното ми детство, кога бяхме толкова бедни и толкова щастливи! Сантименталности... От тях ми иде силата.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 21 dec. 2019

–––

* Цялото стихотворение:

Кажи къде е радостта, поете?

Кажи къде са точките опорни?

Не ти оспорват вече стиховете,

макар че те не са по-малко спорни.

Не ти оспорват правото да страдаш.

Съгласни са дори да бъдеш нов...

...И в несъпротивлението падаш

като в една целувка без любов. 

Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (17.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (17.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  22.05.1999.

  Защо крещят, дявол да ги вземе! Що думкат с юмрук по масата и пулят очи като натровени, обадиш ли се не в съгласие с тяхното! Толкова болезнено ли е да чуеш различно мнение? Така ми крещя извън кожата си от гняв известният Васил Попов от село Миндя, Търновско на втория етаж в горска хижа, където ни бяха събрали дванайсетина млади поети и разказвачи от Пловдив и околните села. Бе от онези чудни мероприятия, когато по поръчение на Партията ръководителка казионният Съюз на българските писатели изпращаше вече утвърдени, добре печени автори да ограмотяват младежта, да обясняват кое как да се пише, с каква цел да се пише, понеже извън соцлагера империализмът не спи, дебне да ни свари неподготвени, по бели гащи. Та сладко-сладко маститият, страховит с вида си на професионален побойник – пък той си бе някогашен боксьор тежка категория – Васил Попов хвана да рови из "Малкият принц" на Екзюпери, поувлече се, та каза нещо, дето го няма в тази любима за възрастни и деца от моето поколение книга. Обадих се плахо: "Не е тъй, друго е у Екзюпери" и пояснявам как е в книгата. Ами че аз по онова време с книгите на Екзюпери лягах и ставах, а "Малкият принц" я знаех кажи-речи наизуст. Но масивният като канара мъж с изразителните торбички на алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина, чуваше се как лекият планински ветрец свисти, шушне сред боровете зад широко разтворените прозорци. "Така е, както аз казвам" – рече лениво Васил Попов. "Объркали сте се – настоявам, – това е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща". И страшният мъж удари с юмрук по масичката – кафенце му бяха сервирали, лисна му се кафенцето: "Излез! Веднага напусни!"

  Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах върху перваза. Седя, мисля си: залети ли се насреща ми тази поне 120-килограмова грамада от гняв и мускули, ще скоча в бодливите клони на бора. Ега ти, състезавал съм се и аз някога по бокс, нищо че категорията ми беше "перо" (до 54 кг), обаче па на неговата няма да стане! Мълчанието бе ужасно, тягостно. Мухите бръмчат като хеликоптери над наредените една до друга четири-пет крехки маси. С тебеширени лица ме гледат моите "добри приятели" Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Минко Танев, Иван Странджев, Йордан Костурков и пр. Бяха се гипсирали, над главите им като руски трактор "Кировец" бумти великият Васил Попов, вече не ме и поглеждат. "Аз не съм дошъл тук от триста километра... (Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае – става това нещо в района на Почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица", горе, над хижа "Здравец", двайсетина километра от Пловдив.) ...да слушам някакви посредствени графомани!" Ей такива две-три ги изрече писателят, па му мина, забрави ме сякаш. Продължи си лекцията и повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, аристократа с помпозното френско име Антоан дьо Сент Екзюпери. Подир час и половина новата черна волга с бяла, държавна, демек – софийска регистрационна табела, го откара на майната си, отиде, та се не видя. Ама че кофти работа, скапа му се настроението на хубавия човек!

  Човешки работи, мисля си сега, докато записвам тези куриозни историйки, карам 52-та си година. Писателят Васил Попов* се спомина петдесетгодишен; накъркал се до козирката и в луксозната си стая на пловдивския Новотел предал Богу дух като прасе в кочина. Тъй че от висотата на вече повече живял, казано нахакано, мога да го съдя по-строго заради тъпото му селяндурско, "a la село Миндя" грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм Михаил Берберов какво му е мнението за писателя Васил Попов, докато беше жив човекът от Миндя. "Васил е голям мъж – рече ми Мишо. – Сам се създаде буквално от нулата. Що жени са му минали през леглото! Френски, испански и английски сам научи. На времето беше доста добър боксьор и в София всички му имат страха." И друго, не от Мишо, от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият наш българин, канен в журито на известната латиноамериканска писателска фондация "Лас касас Америкас" или пак нещо подобно, която всяка година определя премии за литература. Което си е знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е и сред добрите ни преводачи от испаноезична литература. Влязъл сравнително на възраст в писателското поприще, името му внушава респект дори и поради миниатюрната подробност, че не бе от авторите-примадони, дето шестваха с червеното знаме на пищната соц. правда напред и нагоре и си устройваха живота като храненици на властта. Но какво да го правя, като ми е удобен да му се надсмея, както казваме в Пловдив – плаче да му спукаш задника! С онези сключени рунтави вежди, с онова масивно излъчване на нерез. Дотолкова самовлюбена персона най-малкото няма как да ме изпълни с уважение баш заради хамалския си нрав. О-о, и аз съм пристрастен, и моето мнение се влияе чат-пат от глупости, из мелочей, както казват руснаците.

  Значи, замина си Васил Попов по живо-по здраво от хижата. Иде благообразният като византийска икона Добромир Тонев, върти показалец в слепоочието си: "Аве, майна! Мислеше ли какво щеше да ти се случи? На мен – обръща се към останалата част кандидат-световни писатели с жълто около човката, – на мен мравки ми лазеха по гърба. Ей, пичове, това майна не знае с какво се разминахме, честен кръст!"

 
  Трудно мога да го обясня, но разкрещи ли ми се някой насреща, колкото и важен, колкото и страшен да е, старият Дяволски род на калугеровския и перущенския ми корен се събужда, кикоти се: "Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е този чешит, щом толкова се фука!" Може и да ми строшат кратуната, а от моето не ще се отрека; с повече хъз ме зарежда кресльото му с кресльо! И не се е случвало да ми посегнат кресльовци, колкото и истерично да са се държали.

  Има любопитна версия, че някога достолепните жители в Древна Елада носителя на кофти вест от бойното поле публично го посичали на агората, с присъствието си да не им напомня бедата, която ги сполетяла. Алогична, странна е психологията на тълпата. Лидерите от всички досегашни епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за внимателния психолог моментна амнезия спрямо Нравствеността и Човеколюбието. Пази, Боже, от отчаян човек, който се е почувствал гол-голеничък пред собствената си слабост, пред собствения си грях! Отделил се от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което значи: подвластен на Християнската нравственост. И с най-върлия си душманин ще намериш някак да се разбереш; в множеството обаче човекът понякога, особено ако е със слаб дух, т.е. податлив на манипулации, можеш да го видиш с озъбена маска, безскрупулен.

 
  Винаги са ме плашели и фанатизмът, и наглата увереност в собствената правота, които изригват отвратителна енергия именно в конфликтни ситуации. Във върхови ситуации няма как да не усетиш кой колко пари струва, но това не е мое откритие, а прозрение на класици в психологията, философията, литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми групово, и неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашат с юмрук – и някогашният партиен секретар на квартала, където живея, Димитър Стойков (1986 г.), и новооглашен лидер (1990 г.) на една от първите у нас опозиционни на БКП партии наедно с по-младичкия от мен художник или скулптор Иван Тотев (1958), и десетима колеги, подразнени от къса бележка, публикувана в "Отечествен глас" (14 ян. 1993 г.) на моментално насрочен за целта Педагогически съвет, и по-отдавна, през 1980 г., месеци преди да ме изгонят от местния младежки седмичник "Комсомолска искра", колегата Илия Зайков (1944-2011), нает на хонорар във вестника, ме е питал: "Ей пич, що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!" Ако за този приятел от село Брестник, Пловдивско, бях "помак и малко фашистче", за новопокръстения лидер на една от първите у нас опозиционни партии бях чисто и просто "комунистическа подлога". 

  На Росито (Арусяк Агопян) – секретарката по документацията във вестника, който кажи-речи сам създадох – "Демократическо знаме" (19 май 1990 – 26 февр. 1991 г., "хубавото Знаме", както го наричали депутатите във Великото народно събрание), който все някак воюваше с манталитета на партиеца, господинът й пошушнал: "Ще се дигнат концлагеристите (от концлагерите на ДС), ще ви подпалят къщите". "Така ми каза господинът. Тъй че много внимавайте!" – силно притеснена ме предупреди Росица. Десетима колеги учители, от своя страна, много яко възмутени, че сами се разпознали, макар описани без имена, как щастливи си бръмчат из бит-пазарите на Турция и разпадаща се Югославия, пренасяйки контрабандно стока – ме приканваха да се отрека чрез същия вестник "Отечествен глас", от писаното там, публично да се покая. Иначе?! "Иначе ах, какво ще ти се случи!" Една от тези куфарни търговки – госпожа Катя Крушкова, собственик на реституирани имоти в Несебър, късно вечер в продължение на седмица по домашния ми телефон ме заплашваше със съд. "Да знаеш, парите за нас не са ни проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – ей тъй ми говореше тази фина, изискана госпожа с нелек личен живот зад гърба си. – Бледа ти е фантазията, Жоро, каква мизерия ще ти се случи, реша ли да те влача по съдилища."

  За всекиго от споменатите дотук бих потвърдил: да, добър по душа, талантлив в своята си област, в тесния кръг на приятелите, семейството, рода си всеки от тях е грижовен, страдащ от неправдите. Но защо, получил синапено зрънце власт, всеки от тези хубави хора се рони пред очите ми като пясъчна кула на морския бряг?

  Завършвам си текста за моя баща и за нищожна част от грандоманите в моя личен живот... с онова, което рекох на симпатяга един с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил този някогашен сътрудник, фотографът Красен Бурханларски – този виновен, онзи виновен, всички му задължени, всички били гадни. Пяна му хвърчи из устата, показалецът му – навирен в тавана. Случва се това чудо в стайчето на студентския ни вестник "Софийски университет" през далечната дъждовна пролет на 1970 г., когато бях коректор и стилов редактор там. Четирима сме свидетелите на изпълнението му: аз, известният сега Владо Даверов, Явор Цаков**, тоже известен, и касиерът от Силистренско Али Байрямов, зяпаме пухкавия чешит как се горещи. Тримцата си траят. И аз си трая. Ходи назад-напред, вика-треска, позапоти се този възпълничък Красен, стои задъхан, разкрачен като Боримечката насред стайчето, пъхти като риба на сухо. Рекох му полечка: "Май много си се харесваш ядосан, а!" И женчото, като шибнат с камшик, истерично изцвили, излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този жалък актьор. Затова, че не му платили осем лева за снимка, беше цялата дандания.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 dec. 2019

Илюстрации:

- Писателят в целия му блясък Васил Попов (1930-1980) (горе);

- 1964 г., баща ми с любимия мотоциклет NSU 500 куб.см. (долу).

–––

* Писателят Васил Попов (1930-1980 г.) от с. Миндя, Великотърновско, следва няколко семестъра право задочно. Според представители на лит. критиката у нас, не получил дължимото внимание приживе, обаче един ден ще се изучава в училище като класик на българската литература, редом с Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров. Васил Попов имал навик да скандализира с поведението си както в личния си живот, така и в творчеството. Обича да обикаля кръчмите до късно, а да пише – кога се прибере. Поетът Марин Георгиев (1946) си припомня: "Нещо настръхнало и опасно се излъчваше от Васил. Гласът му надвишаваше другите гласове и сякаш винаги беше до теб. Все ми изглеждаше мрачно-заплашителен – по това време само жадно гледах и слушах. За Васил се носеха легенди. За силата му, стигаща до грубост (с един удар с юмрука строшил мраморна масичка); за неговата безцеремонност с жените (вечните наши спътнички – повод за кавги и сърдечни драми), а тъкмо от тях все имаше по няколко на масата му. Ту ги пъдеше, гневен и сърдит, ту напрегнато-поверително им говореше нещо, прегърнал ги с тежка космата лапа, прилепил глава, уста в ухо или очи в очи. Тогава пиенето за него все още беше отмора, празничен завършек на тежкия му трудов ден, който обикновено приключваше в бара". Васил Попов е истинският бохем. Обича да прекарва свободното си време на чашка сред шумна компания. Той е един от най-известните и най-разхвалвани покорители на женски сърца сред социалистическия хайлайф на България. Вж. http://old.duma.bg/2005/0705/300705/kultura/cul-4.html 

** Явор Тодоров Цаков - Държавна сигурност, управление VI (или гестапото на соца), агент, псевдоним: Александър, https://www.dnes.bg/obshtestvo/2008/11/26/lysnaha-tv-chengetata-dobro-utro-pavka.61581. Бел.м., tisss. 

ДА УБИЕШ ВРАБЧЕ

ДА УБИЕШ ВРАБЧЕ

За Албена Хинкова (1975), над която група провинциални поети в течение 

на месеци сипят цинични подигравки със съдействие на пловдивски медии*

Да усетиш драмата на врабче,
което си пее самичко на клона,
предвид обстоятелство че
нарушило ти някак канона
и представата за лирическа реч,
за метафори дръзки, за епитети, 

до колене да ти е Черно море,

човечност нямаш у теб, поете.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 20 dec. 2014 – edited by 20 dec. 2017

–––

* Всичко започва от една литературна сбирка в пловдивския клуб "Младост". На 2 юли м.г. в присъствието на поети Славов се обърнал към Хинкова: "Кажи бе, моме, макар че ти не си мома, но това няма значение!" След тези думи, според Албена, Николай си наместил колана на панталона и извършил неприлични движения. После й̀ казал: "Накрая няма да видя нищо друго освен една ей такава дупка, през която вее вятър". Няколко дни по-късно Славов й подметнал: "Как искам, теленце, до теб да полегна". При друг повод се обърнал към Албена: "Твоят артистичен грим е по-подходящ за Дон Карлос." А на 8 юли м.г. й заявил: "Като текстописец може да си добра, но като редактор си кръгла нула", вж. http://legalworld.bg/48580.sydyt-poseche-devstvenata-poetesa-onevini-sybrata-j-po-pero-i-ia-osydi-da-plati-354-leva.html и  https://utroruse.com/article/278466/  В типичен за нравите между т.нар. артистични среди случай се включват мнозина доста известни и по-малко известни литературни капацитети на Пловдив, пишат унизителни опуси в мерена реч и бял стих, дават мнения, препоръки, лъсва изобретателната духовна смрад на културната столица на Европа. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (16.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (16.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  27.05.1999.

  Перифразирам Вапцаровото стихотворение "Вяра". Липата под прозореца ми денонощно ухае; в късните часове на нощта обаче Смъртта витае и непоносима воня на леш залива равнината около Пловдив. В това диалектическо единство и противоречие се опитвам, доколкото мога, да балансирам между жизнелюбивия оптимизъм и скептично интелигентско отношение към света. Това е моят живот, нашият живот, животът на цялата ни нация. Да заобичаме онези, които вгорчават дните и нощите ни от раждането до смъртта, да не ги отхвърляме като баласт от миналото, да не мърморим неврастенично заядливо, да ги оставим себе си сами да разберат! Понеже ние сме Народът, ние сме силните, колкото и бедствено да живеем, а те – колкото и да се загръщат в разкош, богатство и власт, колкото и да са прославяни, кичени с отличия, зиморничаво треперят пред покаянието, което първо на себе си дължат.

  Бележник и добро стило за писане – това са ми сечивата. Малко богатство ли е да чувствам сладостта на живота през облаци от духовната смрад на леш! Усещам се силен, великодушен, просто обикновен българин. Не съм подписвал фалшиви договори, не съм лъгал, не съм ял-пил за чужда сметка, не съм посягал на чуждо щастие, не съм фанатично вярвал в химери, и не ми се и налага днес да се правя на някой друг, да си прекроявам физиономията и прическата, да се правя на такъв, какъвто не съм. Аз съм си стопанин на живота, а не партията, не вожд-самозванец. "Не съм ни Радевски, ни Христо" и "Какво тук значи някаква си личност!" това не са мотиви моя живот. Вярвам не в комунизма и не в демокрацията, а в себе си, в коравия си български корен. В крайна сметка, всеки живее сам със съвестта си – доколкото я има, доколкото разбира що е съвест. Хармонията с природата и със себе си, това е за мен щастието; не имането, не високият сан и не славата – трите неща, от които досега съм бягал като дявол от тамян, понеже будят органическо отвращение у мен, и аз много добре знам защо.

  Споменах изреченото от дисидента Владимир Буковски "Не съм от никой лагер, дами и господа, аз съм от концлагера" на Петър Петров, като си тръгвах от дома му и едва стоящият на нозете си бивш счетоводител излезе уж да ме поизпрати, и седнахме на пейката пред жилищния блок. Казах го между другото, а той ме гледа с насълзени очи и чух онази Добромир-Тонева фразичка от историята с великия писател Васил Попов в планината над Пловдив*: "Тръпки ме полазиха, Жоро! Да, тръпки ме полазиха. Това е страшно". Казвам: Използвай го за девиз на твоите спомени, когато сядаш да пишеш. И той – един хлапак на 76 години, неврастеник, преследван от страхове и подозрения, че някой го следи и смятал да го убие, пък и преиграващ (ако се не лъжа) на моменти, ми отвръща с нещо така естествено и човешки изречено, че буца се надигна в гърлото ми: "Щастлив съм, че си се сетил за мен в днешния хубав ден".

  Всеки сам пред своята съвест, изваден от контекста на пандемиите, встрани от обстоятелства, целенасочено създавани или не, извън личната си легенда колко готин е, всеки с опита на преживените поражения и победи – и много-много повече с пораженията, отколкото с победите, всеки с личните свои слабости и заложби, с импулсите на духовност и с бесовете на плътското, които водят грандиозни малки сражения вътре в душата ни, всеки от нас не е ли една уникална вселена? И в един миг Някой си решава да си послужи с теб, с мен, с нас, да ни употреби целите или само онази част от нас, която му върши работа на този могъщ Някой си (както се случва с Максим Горки). Това не е ли престъпление от самонадеяност, пък нека я наричат тази манипулация революция, демокрация или чист идеализъм!

  Във върховата Шекспирова трагедия има такава реплика на Датския принц към света на филистерите и приспособленците, приобщили се пъргаво към всяка нова власт, предавам по смисъл: "Вие, царедворци, умеете ли да свирите на флейта?" Учудени, отвръщат: "Естествено е, че не умеем. Да се свири на флейта е трудно изкуство". "Не умеете? Простичка свирка ви затруднява! – възкликва Хамлет. – А какво ви дава увереност, че ще можете да си послужите с моята душа? Човешката душа не е ли нещо много по-фино, много по-сложно, дявол да ви вземе!" Ето че и знаменитият швейцарец, може би най-интелигентният измежду тълкувателите на Западноевропейския Ренесанс Якоб Буркхарт (1818-1897)** сред размишленията си цитира по-малко известен днес автор – Пико дела Мирандола (1463-1494): "В речта си за човешкото достойнство – навярно един от най-благородните завети на онази културна епоха – Пико дела Мирандола*** дава израз на най-възвишени прозрения в тази област. В последния ден от сътворението на света бог създал човека, за да опознае той законите на вселената, да обикне нейната красота и да се възхити от величието й. Той не обвързал човека с определено място, с определена дейност, с определена необходимост, а му дал свобода на движението и волята. Създателят казал на Адам: Сложих те в средата на света, за да можеш да се огледаш по-лесно наоколо и да виждаш всичко в него. Създадох те същество ни небесно - ни земно, нито смъртно - нито безсмъртно, само за да можеш сам да се изваеш и сам да се превъзмогнеш; ти можеш да се изродиш в животно или да се възродиш отново в богоподобно създание. Животните вземат от майчината си утроба онова, което трябва да притежават, по-висшите духове са от самото начало или непосредно след това такива, каквито трябва да останат вовеки. Единствено ти можеш да се развиваш, да растеш по своя воля, единствен ти носиш зародиша за всестранен живот в себе си".

  Защо се заблудихме, че марксизмът е философският отговор на всичките ни проблеми? А дали тази идеология извежда човека от своето "аз", като го облича в униформените доспехи на средностатистически гражданин, глава от населението, пролетарий без биография и физиономия, без право на мнение и собствена воля. Онези, които въртяха дяволската машина, се измъкнаха от лична отговорност с обяснението "Такива бяха времената". Първи я изрече тази фраза "легендарният" Добри Джуров. Нямал избор, всички крачели в строя на редниците. Толкоз! Да, но генерал Добри Джуров бе от основните стълбове, върху които се градеше лъжата за "другаря Янко, човека от народа". Нещо подобно ми казваше доскорошен малък началник пред учителите в едно пловдивско училище: "Карма, господине! Такава е кармата. Мен ми е писано да ти бъда директор, теб ти е писано да си ми подчинен, в очите да ме гледаш, да изпълняваш, а всички тук с успехите си като мравки да носите тухлички за моя пиедестал". Иван Панайотов (1942-2002) не лицемерничеше поне като командира на партизанската бригада "Чавдар", охраняваща властта в България след Втората световна война.

  Сред вариантите за подобно размиване на отговорността е и любимата теза на всеки партаец "Партията не греши, грешат отделни членове". И се чистеше, и се люспеше тази славна партия от неудобните или от онези, които имаха куража и твърдоглавието да се съмняват в спуснатите от висините истини, тезиси, проекти, съображения, насоки на политбюро и на съответния "вожд". Впрочем, за коя, за една единствена партия ли става дума, или за многото партии, които по стила си напомнят БКП? И така – чрез чистене, люспене, отърсване от грешките на растежа, с лъкатушенията на болшевишкия модел в разнообразните му версии у нас бяха представяни все като демократични, все като идеално "правата партийна линия".

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 19 dec. 2019

–––

* Описал съм тази среща на млади пловдивски поети с типичен грандоман сред писателите от годините на соца, но в друг текст, който ще оглася в близките дни.

** Якоб Буркхарт – швейцарски историк на изкуството и културата, влиятелна фигура в историографията. 

*** Джовани Пико дела Мирандола – италиански философ, представител на ренесансовия хуманизъм. Пасаж от неговия трактат "За достойнството": "Четох, уважаеми отци, в писанията на арабите, че когато запитали Абдал Сарацин кое според него е най-удивителното на света, той отговорил: Няма нищо по-удивително от човека. (…) Когато размишлявах върху този отговор, мен никак не ме удовлетворяваха многочислените аргументи за превъзходството на човешката ни природа, които мнозина привеждат: човекът е посредник между всички създания, близък до висшите, господар на низшите, тълкуващ природата с проницателността на ума, с яснотата на мисълта и умението на интелекта, стоящ между неизменната вечност и течащото време, възел на света, както казват персите, Хименей, стоящ малко по-долу от ангелите, според свидетелството на Давид". Бел.м., tisss.