ДРУГАРЯТ РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ

  Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт… Чест… Слава! Министър Големанов! Най-високото стъпало, на върха, по-нагоре — небе!…*

ДРУГАРЯТ РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ

  Роден в будно учителско семейство в селище, чието име до 1951 г. по турски е Неврякоп, в опис към османския Tahrir defter Mal. №525 от 1444 г. споменато като голямо християнско село, но само след някакви си сто години т.нар. присъствие на османлии превърнало се в преобладаващо мюсюлмански град. През 1900 г., според изследователя Васил Кънчов в документалната книга "Македония. Етнография и статистика", населението на Неврякоп (по турски) общо е 6215 души, от които 5000 турци, 850 българи, 190 власи, 110 евреи и 65 цигани. Пресметнете, и ще разберете, че сметката е вярна!

  Другарят Росен е потомък на бежанци от село Плевня, Драмско, преселили се в България през 1913 г. По време на соца баща му Асен е виден член на БКП, което – от една страна, е гот, от друга обаче му носи известни неприятности. Благодарение на знатния си татко, другарят Росен от 1982 до 1984 г. отбива военната си служба в Школата за запасни офицери в Плевен и Изчислителния център на Генералния щаб на Българската армия в китна София. Пак благодарение на знатния си татко е приет в Института по микропроцесорна техника, макар според състуденти от ВМЕИ, да не притежавал кой знае какви способности. Въпреки това и все пак, в 1989 г. завършва Машинно-електротехническия институт. Студентът др. Росен естествено става член на Българската комунистическа партия и като много ценен кадър и син на баща си, го избират в ръководството на партийната организация на ВМЕИ "Ленин". Когато обаче идват прекрасните слънчеви дни за Българската демокрация, анджак след славния Десети ноември 1989 г. изведнъж се оказва, че слънчевият господин Росен е син на бивш важен кадър на БКП др. Асен, от което пък логично следва, че синът е тутакси прогонен от института с вече твърде противното име "Ленин". Нормално е веднага след завършване на висшето си образование да почне работа като научен сътрудник в Института по микропроцесорна техника, но политическите катаклизми го оставят без работа. И оттам насетне човекът е принуден сам да се бори в живота.

  Захваща се със собствен бизнес през онази мътна 1990 г. Основава и започва да развива дружеството "Ирис Интернешънъл" АД – първата строителна фирма у нас със сертификат ISO 9001, получен през октомври 1999 г. Фирмата работи на повече от 80 (осемдесет) строителни обекта в Германия, участва в довършителните работи по проекти, като Райхстага, Комерцбанк – Франкфурт, летище Мюнхен, летището в Дюселдорф и т.н., и т.н. Сред знаковите проекти на фирмата му са реконструкция на хотел "Шератон" в София, изграждане на централен офис на БНБ Париба в София, център на "Даймлер-Крайслер" в София, "Бизнес-парк София" и т.н., и т.н. 

  През 1994 г. вече ръководи "Лин България" ООД, фирма, специализирана за сухо строителство. След 1998 г. е в управата на българските подразделения на немската компания Линднер "Линднер Ирис Имобилиен", "Ирис Интернешънъл", "Линднер България" и "Линднер Имобилен Мениджмънт", чиято дейност е разработване, управление и инвестиции в недвижими имоти. Ръководи най-големия проект на компанията у нас – "Бизнес-парк София". Започнат през 1999 г., този е най-крупният частно финансиран проект сред недвижимите имоти в България, сред най-големите бизнес-паркове в Югоизточна Европа. През 2003 г. започва проектът "Резиденшъл парк София" – жилищен комплекс край Бизнес-парк София.

  От 2007 г. г-н Росен е в управителния съвет на КРИБ**. Същата година вече е член на борда на директорите към Американската търговска камара, в настоятелството на фондация "За нашите деца" любим член. Дето има една приказка от комедията на Ст.Л.Костов "Големанов", какво оттук-нататък ли! Ами оттук-нататък, оттук-нататък небе! И небесата се оказват тутакси налице пред взора на бившият член на БКП. След парламентарните избори през юли 2009 г. г-н Росен Плевнелиев е избран за Министър на регионалното развитие и благоустройството. По-късно народът ще го избере за Президент, главнокомандващ Българската армия и т.н., и т.н. 

  За повече по темата виж: 

1) Нов скандал с президента Плевнелиев https://frognews.bg/obshtestvo/underground/nov-skandal-prezidenta-plevneliev.html ; 2) Росен Плевнелиев – от xороскопите до големите звезди на политиката https://www.24chasa.bg/Article/1095942 ; 3) Росен Плевнелиев https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%BD_%D0%9F%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 11 oct. 2019

–––
* Реплика от пиесата "Големанов" на Ст. Л. Костов (1879-1939).
** Конфедерация на работодателите и индустриалците в България. Бел.м., tisss.

СТАТУЯ НА СМЪРТТА

СТАТУЯ НА СМЪРТТА  

  Зловеща статуя от 2000 г. украсява центъра на София. Какво трябва да внушават типични за масони и илюминати символи, като Корона за власт, Ритуална маска за жертвоприношения, Кукумявка и пр.?*

ЗА ЛЮБОЗНАТЕЛНИТЕ 

  Черната дреха в този ужасяващ вид е траурно облекло.  

  В дясната ръка Статуята носи погребален венец.

  В лявата ръка – монети, с които се затварят очите на мъртъвците.

  Върху ръката на Статуята е кацнала кукумявка – Птицата на смъртта.

  Лицето на Статуята е златна погребална маска.

МОЙ КОМЕНТАР:

 Такава статуя в символичния административен център на България какви притеснения и страхове трябва да внушава у обикновения човек? Гаврят ли се с нас, или ни предупреждават?**

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 10 oct. 2019

–––

* Текст от 6 март 2017 г., Александър Недков.

** Текст на Любомир Чолаков във Фейсбук. Бел.м., tisss.

ГЕРОИТЕ или СЕДЯХ НА МАСАТА САМ

ГЕРОИТЕ или СЕДЯХ НА МАСАТА САМ

  04.08.2005. 

  

  Завръщане – това е Историята. Завръщането винаги успокоява, като пренарежда стойностите. В спомена дори горчилките имат лечебна сила; преодолели сме ги тези горчилки, следователно подтекстът е: мисията ни продължава, тъй че има защо да живеем. Важното предстои, потруди се да го постигнеш, въоръжи се с търпение и настойчивост по пътя, който си поел! Отдаваме почести на Успеха, а Пораженията са по-важни, защото в тях са големите поуки. Застрашени сме обаче да затънем в тресавището на някое славно поражение; затова прави изводите си и бягай от много мъдрувания! "Само това намерих – твърди Еклисиаст (гл. 7, ст. 29), – че Бог направил човека прав*, ала човеците се впуснали в много мъдрувания."

  * * *
  Млада жена с бебешка количка съглеждам от терасата, и се замислих, тази майка с бебчето долу, вървейки по улицата, е много по-нужна от мен, мъдруващия с писало в ръка пред своя бележник. Такива съпоставяния непрекъснато трябва сами да си правим, понеже имат свойството да ни отрезвяват. "Елои, елои, лама сабахтани!" (Боже, Боже, защо си ме оставил!) – думи на разпнатия Иисус**. В преломен момент от своя живот тази фраза кой ли не я е изричал, обърнал очи към представата си за Свръхсила в Небесата над нас. Другото име на тази Свръхсила е съвест, или още по-точно казано: нравственост.

  * * *
  Относно стила ни на изразяване (чрез дела и изречени думи, чрез писано слово, жестове и пр.). "Добро нещо е солта; но ако солта стане безсолна, вие с какво ще я подправите? Имайте в себе си сол, и мир имайте помежду си" – от евангелието***. – Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, да знаете как трябва да отговаряте всекиму." Например, мисля си: защо трябва да нападам онези двама, които приех за приятели, а те ме подлъгаха да си загробя книгата? Та и защо ли да ги нападам и съдя! Нали за всекиго от нас делата му най-силно свидетелстват?!

  * * *
  В поезията има омая, която се излъчва от съчетанието на думи, но не от самите думи, а от нещо едва доловимо в тишината между думите.

...Какво вълнуващо преживяване,
каква разкошна рамка са косите
за твоето лице, Любима! И не зная
захласът откъде ли иде в този ден...

(От текста ми "Дуенде");

...Най-после с теб! Тъй нежна е нощта,
на своя трон Луна щастлива свети...
Но долу не поглежда тя –
небесен дъх, в треви и мъх оплетен,
едва неясен зрак насам довее... 

(Джон Кийтс, от "Нежна е нощта");

...И тъй, с лице във капки, тъй млада, лека, свежа,
изтича и се хвърли в ръцете на младежа,
укрил се в един вход. И аз видях отсреща
прегръдката ви нежна, целувката гореща...
Макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече... 

(Жак Превер, от "Барбара").

  * * *
  Големите умове и личности на човешката цивилизация присъстват между нас в строго закована възраст. Христо Ботев ми изглежда петдесетгодишен, а всъщност загива в двайсет и деветата си година. Сократ изпива чашата с бучиниш (отрова), когато е на седемдесет и две, но в представите ми е към четирийсет и петгодишен, може би заради стила му на общуване: заядлив, подигравателен в своята дяволита ирония към опонента. Гай Юлий Цезар е съсечен в петдесет и шестата си година, а Октавиан Август живее седемдесет и седем години, но в представите ми Цезар е кой знае защо по-възрастен от едва-що възмъжалия Октавиан Август. Александър Велики е отровен трийсет и тригодишен, на каквато възраст бил разпнатият Иисус, а Данте Алигиери приема 33-ата година за среда на живота. Значи, за флорентиеца Данте човешкият живот се изгребва като съдържание до шейсет и шестата година. После какво следва, какво иде след 66-ата ни година великият Данте не ни е казал. Френсис Бейкън умира 61-годишен. Лудвиг ван Бетовен живее 57. Наш Петко Рачов Славейков – 68. Джовани Бокачо – 62. Свети Тома Аквински, когото си представям живо как върви, без да ги мачка, по цветята в идеално подредени Райски градини, си отива от грешния ни свят 49-годишен. Ами Платон! На Платон годините му са 80. На толкова години си отива Имануел Кант. Рене Декарт приключва земния си живот едва 54-годишен. Свети Августин – на 76. Георг Фридрих Хегел – на 61. Аристотел – 62-годишен. Джордано Бруно – на 52. Свети Иван Рилски докъм седемдесетата си година живее в пещера, т.нар. Рилска обител; роден в 876 г., изпуска последния си въздъх на 18 август 946 г. След две седмици от годишния календар е 18 август, а това пък що ли ми е да знам! Години по-късно на тази дата ще се роди моят внук Борислав от по-малката ми дъщеря Надя.****

  * * *
  Борис Ненков Ангелов – дядо ми по майчина линия, е роден в 1900 г. Умира 72-годишен. Били две, може би три деца: Борис и Мария. За брат му Ангел, кръстен на дядо си – заклания от мюсюлмани в Калугерово, нищо не знам, пък и в рода не се говори. Името "Борис" вероятно е в чест на първородния син на Фердинанд (княз по онова време). Синът на Фердинанд е бъдещият Цар на всички българи НВ Борис ІІІ, роден в 1897 г. Каква ли еуфория движела нашите хора през онази далечна 1900 година! Бащата Ненко първо кръщава с името "Борис", а сетне следва традицията да кръщава по името на родителите си Ангел и Мария от Калугерово.

  Чаровната Мария (според мен, когато е едва 16-17-годишна) изкушила наперените чапкъни от съседните на Калугерово турски махалици да се явят в дома й, въпреки че била вече омъжена за кмета на селището, при това – с шестмесечно сукалче на ръце. Между другото, в онези времена децата сучели, докато сами се не отбият от майчината нянка. Димчо Дебелянов (1887-1916), например, до шести клас, т.е. до 12-годишен, като се връщал от училище и сварвал майка си сред жените от махалата на приказки надвечер, викал я зад портата... да сучи. И онези жени приемали това, макар ситничко се кискали в шепи. Нали имаше наша приказка: за момъка, що сукал двайсет и пет години. Ега си, този Динчо (както му е асъл името) навярно затова ще да е станал юнак над юнаците. Много мляко, много нещо издоил от майчината гръд!Най-общо казано, гъвкава като копринен конец е, но и алегорично звучи темата за "майчиното мляко" при нас, българите.

  Невена, баба ми от Перущенския ми корен, е родена в 1899 г. Имала братя Гълъб и Димитър, а и сестрица по-малка – с името Цвета. Тази леля на майка ми я помня с веселите й очета: все усмихната, вгледана сякаш в нещо много важно вътре в себе си. Гълъб е най-големият, първородният. Невена е втората рожба на Гочо (Георги) и Спаса от Хаджитрендафиловия заможен род, избит от помаците след въстанието на перущенци от Април 1876 г.

  * * *
  "Героите са направени от същото тесто, ала притежават способността да правят избор, духовна уравновесеност, трезв самоконтрол" – мисъл на Джек Лондон (1876-1916). Стефан Стамболов (1854-1895) е посечен от двама с кавалерийски саби. Клан-недоклан насред София... Представям си го мястото, точно пред входа на сегашния Театър на армията, или както е там сега името. Бил 41-годишен. Жена му Поликсени преживявала любовен роман с учителя на дъщерите им. Стамболов бил дребничък на ръст, мургав, набит, а пък тя – едра жена, ръст над среден, с големи тъмни очи и сдържана, ама говорът й... Говорела на пресекулки, с кратки изрази, прекъсвани от длъжки паузи.

  Големият държавник (най-великият, който моята България помни) имал адет с 16-годишни момета да се търкаля из храстите край някогашна София. Безскрупулен в личния си живот още от 12-годишен, търновският хлапак е очарован от калофереца Христо Ботйов, шест години по-възрастен и също тъй склонен да се възторгва, па и физически да се наслаждава на женските прелести, като задирял знойно жените с еротични писъмца. Някаква си Цура, някаква дащна сръбкиня се мярва по някое си време из кореспонденцията на най-великия ни национален поет и вестникар. Само дето не се кипрел, че е поет, а все напомня, че е газетарин (вестникар, демек).

  Изобщо, мъжката сексуална енергия като да е съставна част от структурата на характера у най-големите духовни личности. И друго ми прави впечатление: за да постигне нещо в този свят, у всекиго като че без изключение откривам нещо свръх, някаква лудост на желанието да отидеш докрай, да не спираш насред път, да се не окайваш, за да изнесеш сам кръста си до Голгота над своя Свещен град Йерусалим, същият Йерусалим, който ще те съпровожда с плач и любопитство, докато жив те разпват, пък сетне всеки ще се прибере у дома си при яденето, пиенето и челядта, огрян от вътрешна светлинка, че точно това не се случило с него. Човешки работи!

  10.08.2005. 

  От пет и половина съм кацнал на компютъра. Ръкописът "Порто Фино" като че ли най-сетне ме хвана: изпитах тръпката на току-що влюбен. В сферата на любовните авантюри обаче при мен е абсолютна суша. Сърцето е ловец – слухти, дебне, търси, взира се в женския свят наоколо; ама онези, които ме изкушават, вероятно са в друг свят, в друго измерение, та ги не виждам. Врачката Люба от Първенец през миналия октомври ми предрече, че по-продължителна интимна връзка повече няма да имам. Кървя. Полекичка кървя. Удържам постигнатото дотук, но този атавистичен глад за романтична трепетна сексуална вакханалия не престава. Може ли да си пълноценен творец, ако не си мъж в сексуалния смисъл?!

  И къде е това момиче, та не го съзирам? Оковал съм се в амбицията си да видя отпечатани тези два ръкописа – "Историйките на ученика Ламски" (както е пълното им заглавие на тези 496 страници с анекдотични сюжети) и сборник игриво-печални текстове в мерена реч "Порто Фино". Всичките ми усилия, цялото ми внимание е в тази посока, и надявам се – като награда, ще се появи едва тогава Тя – голямата и неосъществена мечта за вълнуващата с чара и интелекта си изкусителна Ева.

  * * *
  Четири лястовици на метър-метър и половина от походната ми маса, която съм разпънал на балкончето, си подреждат перцата. Тази седмица България преживя няколко големи наводнения. Марица, изпълни бреговете до вътрешните предпазни диги на 300 метра от жилищните ни блокове, но вече се отдръпва полека-лека в старото си корито. И въпреки порутените кирпичени къщурки на циганите, въпреки, отнесените пътища, рушнати мостове и разбутани жп-линии, животът отново поема по обичайния си древен талвег. От само себе си упорито и кротко някак раните от опустошението заздравяват. Велик си, Живот!

  Вчера рано подир обяд наминах към училището, пихме кафе за десетина минути в барчето срещу училищната сграда с колега от началните учителки. Нямахме какво да си кажем, просто бяхме разумни, учтиви двама мъж и млада жена, колеги и нищо повече. Като й звънна джиесемчето, заприготвя се. Извади огледалце, червилце, кутийка руж, миниатюрна четчица. Каза, че ще дойдат да я вземат с лека кола откъм другия вход на училищния двор, па си тръгна. Обърнах се гърбом да не гледам как се отдалечава. Не знам защо го сторих, но обърнах пластмасовия стол с гръб към улицата, към училищния двор, към такситата, които пълзяха бавничко, оглеждайки се за клиенти, и към целия шарен-марен свят.

  Седях на масата с поизпразнената си чашка кафе и всичко като да си беше най-нормално, съвсем в реда на нещата. Такива като мен стотици и хиляди мъже и жени самотни са седели и пак ще си седят край някоя маса в някое мърляво кафене или в изискан ресторант с идиотски неприятния въпрос "А аз какво правя тук?" Изгорих още една цигара, допих кафенцето и поех към къщи, към моята любима госпожица Китайската роза, при милите си приятелчета – отглеждащите челядта си врабци и лястовици, към моята пещера, обител или мъжки манастир, при компютъра, кажи-речи, досами леглото ми в спалнята.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 10 oct. 2019

–––

* В смисъл: правилен, годен да се справя сам в живота.

** Евангелие от Марко, гл. 9, ст. 50.
*** Ап. Павел до колосяни, гл. 4, ст. 6.

**** Внукът Борислав е в единайсетата си година днес, в 2019 г. Бел.м., tisss.

КАШАЛОТИТЕ

КАШАЛОТИТЕ

От древността до днешния свят

плодоносният нанос наука – още

толкова тънък, толкова крехък,

между сладки плодове с аромат

ражда коварно отровни кактуси.

Бреговете, дето едва се крепим,
сами подравяме. Сами се каним
да сринем дворците, книгите да изгорим,
да унищожим светилищата, статуите,
надгробните паметници,
артистите си да напъдим,
мъдреците да изгорим на клада,
и да се отправим важни-важни към
глъбините на световната вакханалия –
на вселената от алчност, сълзи и секс,
сред взривове от омраза и кървава пот.

Не затиска ли тинята милиарди древни очи,
вперени питащо в нас, макар и безмълвни?

Не се ли гонят над множеството ни талазите
на прииждащите от бъдещето поколения?

Кашалоти сред пръски от солена морска пяна
летят към скалистия бряг на нещастието,
сивата бездна порят с могъщи плавници...

Докога???

Все нещичко трябва да се направи,
човечество мое –
себе си да спасим,
знамената,
скрижалите древни
и теб,
корабе наш,
модроока, къдрокоса майчице Земя,
набръчкана с планини от умора,
реки от радост
и пустини от скръб.*

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 9 oct. 2019

___

* От сб. "Кардиф", изд. 1998, с. 35-36, бел.м., tisss.

НА ХУБАВИЦА КОЙ ОТКАЗВА

НА ХУБАВИЦА

КОЙ ОТКАЗВА

Стоеше сам-сама на бара,
аз влязох, казах: Добър ден! –
посвирих малко на китара
и после тя излезе с мен.

Дори не съм я уговарял, 

когато я прегръщах аз –
кобилката бе без самара,
а мен пък ме обхвана бяс.

Език ми пъхаше в ухото,
прокле ме, Господ призова,
обиди сипеше – с каквото
за Господ чак ми дожаля.

Да я оставя, да премисля,
уви – въздишате с тъга, –
съпруга чужда кой натиска
и люби я не на шега!

Какво тук повече да кажа,
от вас за да се защитя –
на хубавица кой отказва, 

особено щом страда тя?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 maj 2011 – edited by 9 oct. 2019

АНА ІІ

АНА ІІ

Кратък сюжет за всички, които ще рекат: Не се отнася до мен!

  На петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я бие, заради което пак пиеше, от угризения на съвестта и от съжаление, защото още я обичаше, а и тя бе наистина доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен мъж с големи рога. Струваше му се, че всички знаят за неговия позор и зад гърба му шепнат с ехидна усмивчица: Рогоно-о-осец! Хей, рогоно-о-осец! Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше неколцина доброжелатели, и когато унило размазваше безбройните й изневери, като се опиваше от перверзните подробности и детайли, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени очи. Защо пък не! Това също може да доставя удоволствие в известен смисъл, макар че общо взето е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!

  После тя се влюби бурно в бивш затворник – някой си Иван Щипков от село Калояново на петнадесетина километра от града, и направи първи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше! Не можеше да преживее, че бившият пандизчия – момче кораво и печено, се уплаши от нейния мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян някогашен момински романтизъм. Покрай грижливо сдиплената полупрозрачна рокля с цепка отстрани почти до кръста, златните сандали с дванайсетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в бялата си чантичка четири сърцераздирателни писъмца, в които се сбогуваше с двете си деца, родителите си, с мухльо и – в запечатан пощенски плик, с Любимия.

  Дремеше му на Любимия! Седеше си той в центъра на града с компанията в кафене "Havana", известно като Раковото кафене заради тютюневия дим и тайфата пройдохи и вагабонти, и си кроеше други сметки, докато тя с едър детски почерк подробно описваше как да бъде погребана и цялата й нелепа смърт как да бъде обвита в дискретност. Ала театрото си е театро и късно вечер, все около полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян в телефонната слушалка, а Мухльо, разбира се, го успокояваше. Толкова широко сърце имаше този мъж рогоносец!

  – Кажи ми къде е тя сега? – питаше бившият пандизчия всяка нощ.

  – Тя е далеч оттук и никой не бива да я безпокои – вълнува се Мухльо.

  А Щипков продължава:

  – Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.

  – Тъй ли! Че аз къде съм бил? – питаше Мухльо.

  – Играехме шах с един авер и тя се беше излегнала на хавлията ви точно срещу мен и вме гледаше с онези нейни големи сини очи.

  – Как не съм забелязал!

  – Какво да забележиш, тя ме обича! Не съм срещал досега жена, така всеотдайна в любовта. Ти собствената си жена не познаваш. Аз я познавам по-добре.

  Полежа месец-два в психиатричната клиника "Корсаков" на източния склон на Джендемтепе, походи седмица или две зашеметена из улиците на града и отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана трижди по-прикрита. Залагаше в името на Голямата любов себе си цялата – душа, тяло, живота си, за честта да не говорим! Залагаше, и като че винаги печелеше, все ставаше, каквото тя си пожелаеше. А Мухльо се сви като пържено бъбрече. Почерня и кожата му стана прозрачна, костите на раменете му щръкнаха до ушите.

  Грандиозни планове се чертаят, набелязват се чудни перспективи и дружно върви и върви народът към сияйното бъдеще; а сред нас някои хора живеят със своите красиви илюзии и никак, ама никак не им е до хорови декламации. Да, суров е животът, както казваше фатмакът в казармата. Най-после налетя на един Мишо, стокилограмов суров мъжкар, на когото от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови авери – слушаха диско, рок, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията, а и другите две-три момичета ставаха общи за цялата тайфа.

  Неколцина от компанията си падаха по нея… Стана номер осми от поменика, татуиран върху мъжествената гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше преди нея вече една Ана, тя стана Ана ІІ. Звучи, сякаш е име на кралица, нали! Кралицата бе продавачка в магазин за конфекция: евтини костюмчета, рокли, блузки, полички, хавлии. Спеше през обедната почивка между дванайсет и четири в складчето зад щанда, хранеше се през деня с блудкави супи и яхнии от близкия вегетариански ресторант, потеше се от задухата в магазина и от онова неспирно влудяващо стържене на подметки покрай нея, навикваше злостно клиентите или хълцаше неизвестно за какво, свряла се в най-тъмния ъгъл на склада, да не я забележат колежките. А когато нарядко дъщерите й се вестяваха покрай щанда: Мамо, мамо, мамо! – отпращаше ги да си вървят и скоро те съвсем престанаха да идват при мама.

  Мама се прибираше късно вечер, съсипана от умора, от цигари и от кафе с коняк, за да сготви на две-на три. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силите, мамчето се друскаше капнала от умора и отврат от самата себе си върху изтърбушените седалки на последния градски автобус.

  Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи, много щастливи.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 noe.1988 – edited by 8 oct. 2019

ЛЕЛЯ РОНИ

ЛЕЛЯ РОНИ

  – Откъде, бе-е! Откъде ги намираш тия мъже... Ча-а-акай! Я чакай да те разгледам с какво точно ги привличаш... Ами какво да ти кажа, мила, не си чак толкоз красива. Бо-о-оже, как им върви на някои жени!

 Дамата, която изрече всичко това, седеше удобно в неудобния фотьойл, покрит със синя, е... не току-що купена, булана, и въртеше между пръстите лъжичката за кафе. Беше подчертано добре гримирана, което само по себе си вече е отчайващ мъжете факт. Но тук в гостната пред цветния телевизор с блудкавата му петъчна програма, сред артистично подредените вехти мебели в стил рококо и сецесион, мъже нямаше, тъй че мургавото момиче с прошарили се рано коси и миловидна муцунка можеше искрено да се възхищава на козметичните й способности, плюс това, и ноктите бяха добре оформени, лакирани в дискретно бледорозово.

  – Кажи сега, мила, какво става при тебе. Да ти сложа малко захар или още си го пиеш горчиво като преди?

  Съществото отсреща описа хоризонтална линия с движение на ръката, между чийто тънки дълги пръсти димеше току-що запалена цигара. От съседната стая долитаха детски гласчета. Трима от Седморката на Блейк пътуваха далеч извън Слънчевата ни система с космичния кораб Освободител и в момента екипажът имаше проблем с враждебно настроена извънземна цивилизация. От шкафа зад дивана, дето се бе настанила гостенката, от занемарено касетофонче с тенекиен гласец се лееше старо блудкаво парче на състав "Модърн токинг". Връх на този миш-маш от звуци, в антренцето на пожар звъни телефонът и домакинята скочи.

  – Ало-о... Ало! Кого търсите?!... Слабо ви чувам. Повторете, моля, ако обичате! Сега… Ей сега ще ви се обади. – Появи се със слушалката в ръка и направи знак само с очи "Миличка, търсят те!" и то бе изпълнено перфектно, понеже другата и без това се беше вперила в нея като сокол в полско мишле.

  След минута "Модърн токинг" вече не се лигавят, телефонът – оставен на мира, двете дами сладко-сладко си приказват, хвърлят информативно по едно око към екрана на телевизора.

  – Разведен?!... Идеално! – обобщи домакинята, па посегна за цигара: – Ще пална от твоите. – Прокара дима през ноздрите: – А при мен, мила, работите не вървят. Николай го взеха запас миналата седмица, днес се върнал; чакам да ми се появи. Дъщеричката му беше при мене; гледахме се двечките с нея тези четири-пет дни, пък дъртата вещица – майка му на Ники, звъняла по телефона и кой знай какво е помислила, като не открила внучката? Аз пък си казвам… що да й се обаждам, а! Що?! Да й се обадя, за да й река "Една непозната за вас леличка на Мариянка ви безпокои, мадам Сомова?" Не-е-е, не върви. Да й река "Леля Рони се обажда"… и това е мизерно. Не ме представя хич в добра светлина. Все едно слугинята или гувернантка там някаква си се обажда... Нали! Не съм ли права?

  Повъртя из ръце една от касетите, па я върна внимателно върху шкафа, издърпа друга:

  – Ще ти пусна оная. Не може да не я помниш… оная с нашите парчета от морето.

  Размечта се: 

  – Е-ей, ама що да не се завтечем към моренцето, а? Какво ще кажеш! Че лошо ли ни беше по-лани, зле ли си изкарахме онова лято в ония мърлявите бунгала край Созопол! Не-е, хич не ни беше зле.

   Младото, но вече попрошарило се момиче, което упорстваше да не си боядиса косите, се накани да става. Натисна фаса ху-у-убавичко в пепелника, отпи геройски от чашата си голяма глътка коняк, рече:

  – Ще сляза да го посрещна. След малко ще го видиш... – И се усмихна.

  – Внимавай, ей! Щом е от моята зодия, да внимаваш! Ний, лъвовете и лъвиците, сме капризни, че и ревниви, па и обичаме да ни хвалят, да ни гладят по косъма. – Отиде да отключи външната врата.

  Докато се проветряваше гостната, влезе при децата да им се скара, че шумят и квичат като бесни и невъзпитани. Реши, че й е приятно да приема гости, пък и на гостите вероятно им е шик в нейната гостна. "Обаче, Господи Боже мой, свършва ми кафето, имам от скъпото вносно кафе за още веднъж… и край, край, край!" Надзърна в огледалото да си разгледа образа: "Да-а-а, хич… ама хич не сме за изхвърляне, хич не сме зле. Имаме още търговски вид, тъй да се каже. А който не ни харесва, няма вкус". 

  По същото това време долу на паркинга пред блока яркожълта жигула ръмжеше като смъртно ранен звяр в клетка. Набута се по най-каръшкия начин при редицата паркирани коли. Шофьорът изскочи, взе да я оглежда с критично око. Нещо не му хареса, и "Хайде, Марче, давай пак назад!" 

  Опита да се измъкне обратно на булеварда, но бордюрът се оказа висок, задната лява гума опря в него, изкърти част от калобрана, двигателят изхърка и угасна. "Да-а-ай напред. Мъничко напред още дай… Ха така! Завърти волана, завърти го докрай тоя шибан волан. Дай пак на задна... Вни-и-и-имавай! Уф-ф-ф, отзад сега се оказаха боклукчийските кофи! Така-а, такачкана-а. Бравос. Бравос на майстора! Нацелихме най-голямата кофа". Все тъй със задника напред жълтата лъсната жигула се показа отново на улицата, задръсти движението. Чуха се гневни викове, засвириха дузина клаксони, ала Спецът зад волана бе глух и ням като мъдър стар индианец. Описа изящен полукръг на първа с много ръмжене, много сажда и пушек и отново със задника напред се затътри към паркинга... Изхаби поне литър бензин, но свърши работата качествено. Бе плувнал в пот, горд със себе си, че жигулата му стоеше наред в редицата мощни тузарски беемвета и мерцедеси. Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой!

  Младата дама застана решително пред колата. Очите й грееха като две звездички в полумрака, когато се наведе да целуне своя Сена и Фитипалди зад разтворената шофьорска врата. В този момент тя беше със сигурност най-сексапилното маце на Пловдив и на света. В асансьора, който ги отнасяше към шестия етаж, младият господин и любител-шофьор от категория В реши да си го върне за всички ония терзания по паркирането и така увлечено се зае да целува своята принцеса, че доста минути асансьорната кабинка, паркирала на етажа, не даваше признаци на живот. Внезапно вратата на асансьора изскърца, широко се отвори и в рамката й се появи озадачената Рони:

  – Олеле-е-е! Аз май ви попречих!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 22 noe. 1988 – edited by 7 oct. 2019