АНА ІІ

АНА ІІ

Кратък сюжет за всички, които ще рекат: Не се отнася до мен!

  На петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я бие, заради което пак пиеше, от угризения на съвестта и от съжаление, защото още я обичаше, а и тя бе наистина доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен мъж с големи рога. Струваше му се, че всички знаят за неговия позор и зад гърба му шепнат с ехидна усмивчица: Рогоно-о-осец! Хей, рогоно-о-осец! Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше неколцина доброжелатели, и когато унило размазваше безбройните й изневери, като се опиваше от перверзните подробности и детайли, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени очи. Защо пък не! Това също може да доставя удоволствие в известен смисъл, макар че общо взето е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!

  После тя се влюби бурно в бивш затворник – някой си Иван Щипков от село Калояново на петнадесетина километра от града, и направи първи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше! Не можеше да преживее, че бившият пандизчия – момче кораво и печено, се уплаши от нейния мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян някогашен момински романтизъм. Покрай грижливо сдиплената полупрозрачна рокля с цепка отстрани почти до кръста, златните сандали с дванайсетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в бялата си чантичка четири сърцераздирателни писъмца, в които се сбогуваше с двете си деца, родителите си, с мухльо и – в запечатан пощенски плик, с Любимия.

  Дремеше му на Любимия! Седеше си той в центъра на града с компанията в кафене "Havana", известно като Раковото кафене заради тютюневия дим и тайфата пройдохи и вагабонти, и си кроеше други сметки, докато тя с едър детски почерк подробно описваше как да бъде погребана и цялата й нелепа смърт как да бъде обвита в дискретност. Ала театрото си е театро и късно вечер, все около полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян в телефонната слушалка, а Мухльо, разбира се, го успокояваше. Толкова широко сърце имаше този мъж рогоносец!

  – Кажи ми къде е тя сега? – питаше бившият пандизчия всяка нощ.

  – Тя е далеч оттук и никой не бива да я безпокои – вълнува се Мухльо.

  А Щипков продължава:

  – Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.

  – Тъй ли! Че аз къде съм бил? – питаше Мухльо.

  – Играехме шах с един авер и тя се беше излегнала на хавлията ви точно срещу мен и вме гледаше с онези нейни големи сини очи.

  – Как не съм забелязал!

  – Какво да забележиш, тя ме обича! Не съм срещал досега жена, така всеотдайна в любовта. Ти собствената си жена не познаваш. Аз я познавам по-добре.

  Полежа месец-два в психиатричната клиника "Корсаков" на източния склон на Джендемтепе, походи седмица или две зашеметена из улиците на града и отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана трижди по-прикрита. Залагаше в името на Голямата любов себе си цялата – душа, тяло, живота си, за честта да не говорим! Залагаше, и като че винаги печелеше, все ставаше, каквото тя си пожелаеше. А Мухльо се сви като пържено бъбрече. Почерня и кожата му стана прозрачна, костите на раменете му щръкнаха до ушите.

  Грандиозни планове се чертаят, набелязват се чудни перспективи и дружно върви и върви народът към сияйното бъдеще; а сред нас някои хора живеят със своите красиви илюзии и никак, ама никак не им е до хорови декламации. Да, суров е животът, както казваше фатмакът в казармата. Най-после налетя на един Мишо, стокилограмов суров мъжкар, на когото от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови авери – слушаха диско, рок, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията, а и другите две-три момичета ставаха общи за цялата тайфа.

  Неколцина от компанията си падаха по нея… Стана номер осми от поменика, татуиран върху мъжествената гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше преди нея вече една Ана, тя стана Ана ІІ. Звучи, сякаш е име на кралица, нали! Кралицата бе продавачка в магазин за конфекция: евтини костюмчета, рокли, блузки, полички, хавлии. Спеше през обедната почивка между дванайсет и четири в складчето зад щанда, хранеше се през деня с блудкави супи и яхнии от близкия вегетариански ресторант, потеше се от задухата в магазина и от онова неспирно влудяващо стържене на подметки покрай нея, навикваше злостно клиентите или хълцаше неизвестно за какво, свряла се в най-тъмния ъгъл на склада, да не я забележат колежките. А когато нарядко дъщерите й се вестяваха покрай щанда: Мамо, мамо, мамо! – отпращаше ги да си вървят и скоро те съвсем престанаха да идват при мама.

  Мама се прибираше късно вечер, съсипана от умора, от цигари и от кафе с коняк, за да сготви на две-на три. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силите, мамчето се друскаше капнала от умора и отврат от самата себе си върху изтърбушените седалки на последния градски автобус.

  Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи, много щастливи.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 noe.1988 – edited by 8 oct. 2019