ГЕРОИТЕ или СЕДЯХ НА МАСАТА САМ

ГЕРОИТЕ или СЕДЯХ НА МАСАТА САМ

  04.08.2005. 

  

  Завръщане – това е Историята. Завръщането винаги успокоява, като пренарежда стойностите. В спомена дори горчилките имат лечебна сила; преодолели сме ги тези горчилки, следователно подтекстът е: мисията ни продължава, тъй че има защо да живеем. Важното предстои, потруди се да го постигнеш, въоръжи се с търпение и настойчивост по пътя, който си поел! Отдаваме почести на Успеха, а Пораженията са по-важни, защото в тях са големите поуки. Застрашени сме обаче да затънем в тресавището на някое славно поражение; затова прави изводите си и бягай от много мъдрувания! "Само това намерих – твърди Еклисиаст (гл. 7, ст. 29), – че Бог направил човека прав*, ала човеците се впуснали в много мъдрувания."

  * * *
  Млада жена с бебешка количка съглеждам от терасата, и се замислих, тази майка с бебчето долу, вървейки по улицата, е много по-нужна от мен, мъдруващия с писало в ръка пред своя бележник. Такива съпоставяния непрекъснато трябва сами да си правим, понеже имат свойството да ни отрезвяват. "Елои, елои, лама сабахтани!" (Боже, Боже, защо си ме оставил!) – думи на разпнатия Иисус**. В преломен момент от своя живот тази фраза кой ли не я е изричал, обърнал очи към представата си за Свръхсила в Небесата над нас. Другото име на тази Свръхсила е съвест, или още по-точно казано: нравственост.

  * * *
  Относно стила ни на изразяване (чрез дела и изречени думи, чрез писано слово, жестове и пр.). "Добро нещо е солта; но ако солта стане безсолна, вие с какво ще я подправите? Имайте в себе си сол, и мир имайте помежду си" – от евангелието***. – Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, да знаете как трябва да отговаряте всекиму." Например, мисля си: защо трябва да нападам онези двама, които приех за приятели, а те ме подлъгаха да си загробя книгата? Та и защо ли да ги нападам и съдя! Нали за всекиго от нас делата му най-силно свидетелстват?!

  * * *
  В поезията има омая, която се излъчва от съчетанието на думи, но не от самите думи, а от нещо едва доловимо в тишината между думите.

...Какво вълнуващо преживяване,
каква разкошна рамка са косите
за твоето лице, Любима! И не зная
захласът откъде ли иде в този ден...

(От текста ми "Дуенде");

...Най-после с теб! Тъй нежна е нощта,
на своя трон Луна щастлива свети...
Но долу не поглежда тя –
небесен дъх, в треви и мъх оплетен,
едва неясен зрак насам довее... 

(Джон Кийтс, от "Нежна е нощта");

...И тъй, с лице във капки, тъй млада, лека, свежа,
изтича и се хвърли в ръцете на младежа,
укрил се в един вход. И аз видях отсреща
прегръдката ви нежна, целувката гореща...
Макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече... 

(Жак Превер, от "Барбара").

  * * *
  Големите умове и личности на човешката цивилизация присъстват между нас в строго закована възраст. Христо Ботев ми изглежда петдесетгодишен, а всъщност загива в двайсет и деветата си година. Сократ изпива чашата с бучиниш (отрова), когато е на седемдесет и две, но в представите ми е към четирийсет и петгодишен, може би заради стила му на общуване: заядлив, подигравателен в своята дяволита ирония към опонента. Гай Юлий Цезар е съсечен в петдесет и шестата си година, а Октавиан Август живее седемдесет и седем години, но в представите ми Цезар е кой знае защо по-възрастен от едва-що възмъжалия Октавиан Август. Александър Велики е отровен трийсет и тригодишен, на каквато възраст бил разпнатият Иисус, а Данте Алигиери приема 33-ата година за среда на живота. Значи, за флорентиеца Данте човешкият живот се изгребва като съдържание до шейсет и шестата година. После какво следва, какво иде след 66-ата ни година великият Данте не ни е казал. Френсис Бейкън умира 61-годишен. Лудвиг ван Бетовен живее 57. Наш Петко Рачов Славейков – 68. Джовани Бокачо – 62. Свети Тома Аквински, когото си представям живо как върви, без да ги мачка, по цветята в идеално подредени Райски градини, си отива от грешния ни свят 49-годишен. Ами Платон! На Платон годините му са 80. На толкова години си отива Имануел Кант. Рене Декарт приключва земния си живот едва 54-годишен. Свети Августин – на 76. Георг Фридрих Хегел – на 61. Аристотел – 62-годишен. Джордано Бруно – на 52. Свети Иван Рилски докъм седемдесетата си година живее в пещера, т.нар. Рилска обител; роден в 876 г., изпуска последния си въздъх на 18 август 946 г. След две седмици от годишния календар е 18 август, а това пък що ли ми е да знам! Години по-късно на тази дата ще се роди моят внук Борислав от по-малката ми дъщеря Надя.****

  * * *
  Борис Ненков Ангелов – дядо ми по майчина линия, е роден в 1900 г. Умира 72-годишен. Били две, може би три деца: Борис и Мария. За брат му Ангел, кръстен на дядо си – заклания от мюсюлмани в Калугерово, нищо не знам, пък и в рода не се говори. Името "Борис" вероятно е в чест на първородния син на Фердинанд (княз по онова време). Синът на Фердинанд е бъдещият Цар на всички българи НВ Борис ІІІ, роден в 1897 г. Каква ли еуфория движела нашите хора през онази далечна 1900 година! Бащата Ненко първо кръщава с името "Борис", а сетне следва традицията да кръщава по името на родителите си Ангел и Мария от Калугерово.

  Чаровната Мария (според мен, когато е едва 16-17-годишна) изкушила наперените чапкъни от съседните на Калугерово турски махалици да се явят в дома й, въпреки че била вече омъжена за кмета на селището, при това – с шестмесечно сукалче на ръце. Между другото, в онези времена децата сучели, докато сами се не отбият от майчината нянка. Димчо Дебелянов (1887-1916), например, до шести клас, т.е. до 12-годишен, като се връщал от училище и сварвал майка си сред жените от махалата на приказки надвечер, викал я зад портата... да сучи. И онези жени приемали това, макар ситничко се кискали в шепи. Нали имаше наша приказка: за момъка, що сукал двайсет и пет години. Ега си, този Динчо (както му е асъл името) навярно затова ще да е станал юнак над юнаците. Много мляко, много нещо издоил от майчината гръд!Най-общо казано, гъвкава като копринен конец е, но и алегорично звучи темата за "майчиното мляко" при нас, българите.

  Невена, баба ми от Перущенския ми корен, е родена в 1899 г. Имала братя Гълъб и Димитър, а и сестрица по-малка – с името Цвета. Тази леля на майка ми я помня с веселите й очета: все усмихната, вгледана сякаш в нещо много важно вътре в себе си. Гълъб е най-големият, първородният. Невена е втората рожба на Гочо (Георги) и Спаса от Хаджитрендафиловия заможен род, избит от помаците след въстанието на перущенци от Април 1876 г.

  * * *
  "Героите са направени от същото тесто, ала притежават способността да правят избор, духовна уравновесеност, трезв самоконтрол" – мисъл на Джек Лондон (1876-1916). Стефан Стамболов (1854-1895) е посечен от двама с кавалерийски саби. Клан-недоклан насред София... Представям си го мястото, точно пред входа на сегашния Театър на армията, или както е там сега името. Бил 41-годишен. Жена му Поликсени преживявала любовен роман с учителя на дъщерите им. Стамболов бил дребничък на ръст, мургав, набит, а пък тя – едра жена, ръст над среден, с големи тъмни очи и сдържана, ама говорът й... Говорела на пресекулки, с кратки изрази, прекъсвани от длъжки паузи.

  Големият държавник (най-великият, който моята България помни) имал адет с 16-годишни момета да се търкаля из храстите край някогашна София. Безскрупулен в личния си живот още от 12-годишен, търновският хлапак е очарован от калофереца Христо Ботйов, шест години по-възрастен и също тъй склонен да се възторгва, па и физически да се наслаждава на женските прелести, като задирял знойно жените с еротични писъмца. Някаква си Цура, някаква дащна сръбкиня се мярва по някое си време из кореспонденцията на най-великия ни национален поет и вестникар. Само дето не се кипрел, че е поет, а все напомня, че е газетарин (вестникар, демек).

  Изобщо, мъжката сексуална енергия като да е съставна част от структурата на характера у най-големите духовни личности. И друго ми прави впечатление: за да постигне нещо в този свят, у всекиго като че без изключение откривам нещо свръх, някаква лудост на желанието да отидеш докрай, да не спираш насред път, да се не окайваш, за да изнесеш сам кръста си до Голгота над своя Свещен град Йерусалим, същият Йерусалим, който ще те съпровожда с плач и любопитство, докато жив те разпват, пък сетне всеки ще се прибере у дома си при яденето, пиенето и челядта, огрян от вътрешна светлинка, че точно това не се случило с него. Човешки работи!

  10.08.2005. 

  От пет и половина съм кацнал на компютъра. Ръкописът "Порто Фино" като че ли най-сетне ме хвана: изпитах тръпката на току-що влюбен. В сферата на любовните авантюри обаче при мен е абсолютна суша. Сърцето е ловец – слухти, дебне, търси, взира се в женския свят наоколо; ама онези, които ме изкушават, вероятно са в друг свят, в друго измерение, та ги не виждам. Врачката Люба от Първенец през миналия октомври ми предрече, че по-продължителна интимна връзка повече няма да имам. Кървя. Полекичка кървя. Удържам постигнатото дотук, но този атавистичен глад за романтична трепетна сексуална вакханалия не престава. Може ли да си пълноценен творец, ако не си мъж в сексуалния смисъл?!

  И къде е това момиче, та не го съзирам? Оковал съм се в амбицията си да видя отпечатани тези два ръкописа – "Историйките на ученика Ламски" (както е пълното им заглавие на тези 496 страници с анекдотични сюжети) и сборник игриво-печални текстове в мерена реч "Порто Фино". Всичките ми усилия, цялото ми внимание е в тази посока, и надявам се – като награда, ще се появи едва тогава Тя – голямата и неосъществена мечта за вълнуващата с чара и интелекта си изкусителна Ева.

  * * *
  Четири лястовици на метър-метър и половина от походната ми маса, която съм разпънал на балкончето, си подреждат перцата. Тази седмица България преживя няколко големи наводнения. Марица, изпълни бреговете до вътрешните предпазни диги на 300 метра от жилищните ни блокове, но вече се отдръпва полека-лека в старото си корито. И въпреки порутените кирпичени къщурки на циганите, въпреки, отнесените пътища, рушнати мостове и разбутани жп-линии, животът отново поема по обичайния си древен талвег. От само себе си упорито и кротко някак раните от опустошението заздравяват. Велик си, Живот!

  Вчера рано подир обяд наминах към училището, пихме кафе за десетина минути в барчето срещу училищната сграда с колега от началните учителки. Нямахме какво да си кажем, просто бяхме разумни, учтиви двама мъж и млада жена, колеги и нищо повече. Като й звънна джиесемчето, заприготвя се. Извади огледалце, червилце, кутийка руж, миниатюрна четчица. Каза, че ще дойдат да я вземат с лека кола откъм другия вход на училищния двор, па си тръгна. Обърнах се гърбом да не гледам как се отдалечава. Не знам защо го сторих, но обърнах пластмасовия стол с гръб към улицата, към училищния двор, към такситата, които пълзяха бавничко, оглеждайки се за клиенти, и към целия шарен-марен свят.

  Седях на масата с поизпразнената си чашка кафе и всичко като да си беше най-нормално, съвсем в реда на нещата. Такива като мен стотици и хиляди мъже и жени самотни са седели и пак ще си седят край някоя маса в някое мърляво кафене или в изискан ресторант с идиотски неприятния въпрос "А аз какво правя тук?" Изгорих още една цигара, допих кафенцето и поех към къщи, към моята любима госпожица Китайската роза, при милите си приятелчета – отглеждащите челядта си врабци и лястовици, към моята пещера, обител или мъжки манастир, при компютъра, кажи-речи, досами леглото ми в спалнята.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 10 oct. 2019

–––

* В смисъл: правилен, годен да се справя сам в живота.

** Евангелие от Марко, гл. 9, ст. 50.
*** Ап. Павел до колосяни, гл. 4, ст. 6.

**** Внукът Борислав е в единайсетата си година днес, в 2019 г. Бел.м., tisss.