ХЛОРОФИЛ

ХЛОРОФИЛ

Боли ли я косената трева?
Нима очакваш нещо да ни каже!
Вдигни очи. Виж тая синева
как сред зеленото ни прави снажни.

През колко стръвни зими и до днес
пренасяме товара си човешки...
Да съди който ще, но и злочест,
ще ми прости тревата всички грешки.

В ухание от нежен хлорофил
лице заровил и в калта, ще зная,
че на косената трева съм бил
един от синовете й докрая.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 sep. 2019

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ

  Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител.*

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ**

  Мило и мелодично ми звучи камбанката на черквицата "Св. Илия" край най-многолюдното на Балканите циганско гето Столипиново. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето свети изпод облаци рехави и на едри валма като непрана овча вълна. Наоколо – пренаселено от селски народ. Наблъскани сме по блоковете, всяко семейство – по на 50-60 квадратни метра площ. Този простосмъртен, присадил се в Пловдив народ несносно битува посред собствените си битови отпадъци, крачи по разнебитените улици наоколо. Цяло лято екарисажът, отстоящ оттук на не повече от три километра по права линия, ни облива с мъртвешка смрад. В течение на часове въздухът става плътен: колкото и дъх да поемаш, все не ти достига.

  Екарисажът е причината да ме уволнят през лятото на 1981 г. от вестник "Комсомолска искра". Писах, че овонява нощем не само нашия занемарен гъстонаселен работнически район, но и Червения площад на втория град в държавата. И този път вече не ми се размина. Размърда се някой отгоре, привикаха ме в Окръжния комитет на комунистическия младежки съюз да ми известят: налага се подмладяване на редакционния състав... Партията вдигнала доверието си от мен, което значи: веднага трябва да напусна. "Я сам си напиши молбата за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" Това беше лайтмотивът на разговора ми с тримата секретари в Окръжния комитет на ДКМС, начело с Нели Пеевска, секретар по "Идейно-възпитателна дейност", пряко наблюдаваща как се списва вестникът.

  "Заради ценните идеи в твоите статии" – както се изрази вторият човек в тогавашната местна партийна йерархия Димитър Димов, назначиха ме за учител по роден език и литература в тъкмо построено училище на другия край на града, в Кичук-париж. "Колективът е само от млади даскалици, ще ви хареса. Дерзай, млади човече!" – рече тантурестият като мечок Димов. 

Ай, каква ли картинка сме били! той – масивен като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамо с едната си лапа, другата – изпъната към сияйното бъдеще, и аз – провинилият се Блуден син, когото Партията-майка, макар и подразнена, продължава да си го цени!

  Че не заслужавам партийното им доверие, три пъти на различни места ми го съобщават, а най-пряко го рече четвъртият – бай Андон Тодоров от нашия краен квартал "Димчо Дебелянов". Като един от организаторите на известната в историята Стачка на ямболските текстилни работници през 1931 г., на този Андон биячите в Пловдивското полицейско управление му потрошават в буквалния смисъл костите със сапове за мотика. Година и половина след побоя оцелелият като по чудо ходи с метален корсет под дрехата, та по Живково време го водеха "активен борец против фашизма и капитализма". Лютия бай Андон Тодоров, от когото заради чепатия му нрав партайците страняха като дяволи от тамян, усещах особено близък: суров, ала верен приятел. 75-годишен (четиридесет години по-възрастен), ме навестяваше в канцеларийката два на три метра на кварталното ни ОФ-е, да побъбрим, по-скоро да ме поучава като новооглашен председател на кварталното ни офе (квартална организация на Отечествения фронт) в най-многолюдния район на Пловдив.

  – Ти пак се благодари – рече ми веднъж, – че си минал между капките!

  – Какви капки! Истината написах – ядосвам се.

  А той – триж по-ядовит: 

  – Какво още искаш ти, бе!... В другия край на Европа подстрекатели като теб изкараха работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня, по улиците ги подкокоросаха барикади да вдигнат...

   Гръб съм му обърнал, настава тягостна тишина, та вече по-меко: 

  – Млад си, зелен си. Имаш две прекрасни момиченца. За тях мислиш ли!

  Дойде декември 1989 година. Съседите ми шушукат: "Що се не напишеш и ти дисидент? Нали заради онази статия ти биха шута!" А един по-готин – алпинистът змс Веселин Чаушев, на висок глас се възмущава: 

  – Не виждаме ли, че си червен! Да не беше комунистическа семка, кой ще те пусне в комунистическия вестник! Ами кой по празник окачва знаме, а!

  Дразнел се Веско, че провесвах, провесвам чат-пат и сега, четириметров трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата – Слави Бахчевански от селото Динк (описал съм го в епизода "Кадро за вестник" от книгата "Историйките на ученика Ламски") се изцепил пред белотаджиите, сврели се край трилитрово шише домашна ракия и тава мезе в общата им изба на съседния вход: 

  – Не знаете ли! На Бояджиев баща му в шумата се крил. Партизанин бил баща му. От мандрите кашкавал крадял. Не му е чист косъмът на Жоро.

  Ей тъй се раждат митовете и легендите сред моя народ. Не-е, не се броя за дисидент, нито баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка... до онази статия от май на 1981 г. – "Примери с обратен знак", опъната върху част от първа и цялата трета страница на "Комсомолска искра"... Като ме изгониха от редакцията, шест месеца, кажи-речи, боледувах. Не се бръсна, не се подстригвам, па и на жена си внимание не обръщам, и усетила се пренебрегната, зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. Но в горните версии, особено в последните две – съседите проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае: за неудобни истини не се прощава! Мнозина от съседите ми са в големия град именно чрез партийното си членство. За тях е непонятно как тъй ще допусне някой "отгоре" да пиша в комунистическия вестник, да се движа сред "червените едри паламуди", а пък да не съм партаец. Ами че то си е фантастика, и не само според тях! Питат ме понякога и досега: "Ама ти не беше ли комуняга, не се ли изметна като фурнаджийска лопата, демократ да се изкараш?!"

  Те никога не са вярвали в комунизма; аз обаче вярвах. Вярвах... поне до лятото на 1981 г. Те не бяха комунисти, а отряд партийци. Към членството си в Партията БКП бяха гледали практично, по селски – като към нелоша сделка да се устроят в града и да си подредят живота. Тези мои българи и досега съвестно гласуват за боядисали се във всички цветове партийни глутници. За тях това гласуване е в съответствие със сключения преди десетилетия договор с Партията-майка, Партията-кърмилница, Партията-закрилница, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум тарикатско и изнудваческо. Логично е да питат: Ей синко, като не си сключвал договор с Партията, какви си ги дробил в нейния вестник? Щом са ти теглили шута и като кирлив фес те изритали вън от стройните редици на праведниците, трябва да си нарушил някакъв договор, сине майчин.

  Оправдава ги, според мен, невежеството им относно комунистическата теория и практика. Мен обаче нищо не ме оправдава освен голия факт, че откакто, петгодишен (1952), съм тръгнал на детска градина, та до двайсет и четвъртата ми година (1971) умът ми е системно промиван с подбрани и внимателно обработени късчета полуистина. Роден съм три години след 9 септември 1944 г., как да зная какво и как точно се е случило в България, преди да се появи моето поколение българи и източноевропейци? До май 1981 г. бях убеден, че водата отгоре иде бистра; ако има нечистотия, лоши хора на местна почва мътят водата. Така повярвах и на едни eнтусиасти, които след 10 ноември 1989г. се обявиха за демократи. За известно време, година-година и половина, редих се до тези приятели, ръкоплясках им в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато развенчаваха с романтичен размах комунизма, размечтах се: ръцете ме засърбяха пак да правя вестник. И се писах сред учредителите на първата Демократическа партия – истинската, със седалище в Пловдив и председател адвокатски син, преподавател по полифония. Ай, как бойко говореше полифонистът, опиянен от собствения си глас, вири показалец като диригентска палка!

  От тукашната ни интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкнали се мижави партийки с гръмки имена. Продължих и аз с развълнувания народ да приемам (с вътрешна ирония макар) тези патетични пози и лакърдии за светлото бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова по-правдив и аргументиран ще да е!... В това отношение бившата обществена управа у нас се беше обзавела с полкове от сладкодумни демагози. Нима казионните БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюз, ДКМС не бяха преди всичко школа за политически мекерета и тарикати? Лесно е сега да се каже, разбирам го добре, и затова спирам дотук по тази тема... Засега!

  Артисти като проф. Михаил Неделчев наистина бяха бая зле ударени от комунизма в България. Не бива светът да се прави, че не им съчувства, когато тъй напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други "инакомислещи" кой да влезе или пък кой да не влезе в съдбовния техен Списък за привилегировани борци против комунизма и прочие. И това – при положение че дори пиперливи реплики на признат свободомислещ като Радой Ралин се осъждаха от властта като интелигентско позиране на объркал се "наш другар", съпартизанин от "легендарния" отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров. Строго погледнато, за каква опозиция срещу комунистическата върхушка в България говорим! 

      

  Животът поставя всяко нещо на мястото му. А децата ни не приличат на нас. Прекалено прагматични са, па и не са склонни да слушат лакърдии за утрешния светъл ден. И са прави... Криво ми е все пак за моето поколение сантиментални идеалисти. Уви, ние сме били ловко употребени, но нима в доверчивостта не сме по-близо до духовната висота на християнството от днешните нагли материалисти, идейни борци за финикийски знаци?

  Божественото у човека е в готовността му да живее за другите. Това има ли го някъде? В отделни случаи-изключения, които – казват – подкрепяли правилото. Тогава какво друго ти остава освен смирението да приемеш живота такъв, какъвто е, да му се радваш на този живот, да оправяш само кривици, които са в кръга на ограничените ти възможности? В библейски план всеки от нас е гол и сам под Небесата. И няма такова животно, като колективна вина или колективна отговорност! Общото е в Десетте Божи заповеди.

  Пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето в Европа. Докато има кой да пали свещица и да дърпа въженцето на камбанката, все има надежда да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят, а не живеят единствено за да ядат, пият и износват новите си дрехи и красиви, но оплискани в сълзи и кръв идеи. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 avg. 1998 – edited by 24 sep. 2019

Илюстрации:

- 1976 г. Щатен лит. сътрудник в младежкия в. "Комсомолска искра";

- 1984 г. Председател на кварталния комитет на ОФ в район Изгрев.

___

* От документалната книга на Върба Чавдарова "Индекс 21361" за вестник "Комсомолска искра" (1959-1989). 

Върба Лулкина – Чавдарова (1929)

Девет години съм делил една канцелария на редакцията с госпожата, това се отпуснала да напише. Благодарности за което! Когато стана известно от секретния бюлетин на ОК на БКП, че по Радио Свободна Европа цитирали мои текстове, печатани в "Комсомолска искра", каза, че заемам мястото на някое "наше момче".

** Сентенция на Шекспир (1564-1616), която използвах за девиз на политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 г. - 26 февр. 1991 г.) на първата след Десети ноември в България Демократическа партия с център Пловдив. Бел.м., tisss.

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

О хора, що след нас сте се родили,
не ни презирайте със думи зли.
Ако към нас добро сте проявили –
над вас самите Бог ще се смили!

Висим шестима, виждате нали;
плътта на всекиго била е драга,
но ето я – вони и се разлага,
и всяка кост на пепел се руши.
Ала не ни оплювайте веднага.
Молете се за нашите души!*

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

О вие, дето целите сте в рани
и сълзите ви слънцето суши,
спомнете си, че дълго ще ни няма –
Молете се за нашите души!

Животът е миг толкова чудесен,
но и човек безкрайно да греши,
с по-възрастен да си учтив е лесно –
Молете се за нашите души!

И ние бяхме дръзки и сърдити,
но с времето гневът ни се сниши;
затуй докато гледат ви очите –
Молете се за нашите души!

Ветрецът докато косите роши
и Любовта преградите руши,
нещата, значи, хич не са ви лоши –
Молете се за нашите души!

Успехи, почести… суетна радост
щом мярата човешка надвиши,
помнете, дълго няма да сте млади –
Молете се за нашите души!

На възгорделия се за награда
Съдбата костите му ще строши,
та прошка нам за всяка злост и гадост –
Молете се за нашите души!

Лежат без дъх и просякът и царят
и червей глозга черепа плешив,
а Времето едва око притваря –
Молете се за нашите души!

Какъвто и да си е маловажно,
кой си – подире друг ще го реши;
на младия обесник тук ще кажа –
Моли се и за нашите души!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 22 sep. 2019

–––

* Франсоа Вийон (1431-1474), из "Балада на обесените". Бел.м., tisss.

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

Утре, мен когато няма да ме има,
пак ще бъде лято, пак ще си любима,

в плажовете дълги с пясъците топли,
легнала на хълбок, мида ще изчоплиш

и върху седефа на черупка сива
ще съзреш отново колко си красива;

в кипналата пяна, там, посред вълните,
само мен ме няма, че съм си отишъл.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 sep. 2007 – edited by 19 sep. 2019

ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ

ЗА УМЕНИЕТО

ДА СЕ МЕЧТАЕ

    

  – Не виждам за последния четвърт век демокрация по-унизявано съсловие от даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм слушал за респекта към учителя у някогашните поколения българчета в условията на Царство България.

  – И аз.

  – За учителя им по математика ми е разправяла колко силно била изненадана, че го вижда как във вехти домашни дрехи копае на двора си в Пазарджик.

  – Аз също съм имала респект.

  – Сега масово се подиграват на учителите, ама то вече не са и учители в онзи трепетен смисъл на думата личности със самочувствие, ами плахи поомачкани хорица, които страхливо се озъртат откъде ще им долети някоя неприятност.

  – Мани! Гадно е.

  – Последната й учебна година в пазарджишката девическа гимназия бъдещата ми майка печели голямата награда от училищна томбола: както ми каза, виенски тип холова гарнитура с извити крачета и розова дамаска на цветя, от диванче с четири стола и маса.

  – Еха-а!

  – Студент във втори курс, бях се заел да възстановя тази хубосия: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой застаряла боя – работа трудоемка, та ми отне около два месеца време. Мечтаех си столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан, както и да обновя прокъсаната дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на нашите в стария пловдивски квартал Мараша, и си стояха около година до следващата ми лятна ваканция, че да се захвана с боядисването, лепенето и сглобяването на тази виенска мебел. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук е труден за обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивките, характерни за виенската мебел. И досега ме е яд, като си спомня.

  – То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?

  – Усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а според мен, просто му е липсвало вероятно вече умението да мечтае. Имам си и други случаи, когато ме е спирал или е мърморел, като не е успял да ме възпре. Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай – в антренцето току зад входната ни врата към етажа бях намерил и налепих върху бетона мраморни плочи – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден площ колкото е една мъжка носна кърпа, пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено. Трети случай – в моята стая, където вече заживяхме с жена ми и двете ни щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по две от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира цели, по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година, гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.

  Затова, като казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещането, че бетонен похлупак се отмести и видях небето над главата си. Та това е по повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна къща насред Мараша, майка ми пък е причина, и той й се дразнеше, но пред нейната женска стихия все пак отстъпи.

  – Малеее, не го знаех! Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.

  – Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка, в груби залъскани, изтумбени на коленете панталони и кирлива ватенка на гърба и майка ми го води да види къщата, и Дъртия (както му викаха щерките му) им даде три хиляди лева да добавят към техните около хиляда и петстотин, с лишения сбирани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се задължи за хиляда лева да й ремонтира и обнови мебелите на втория етаж. 

  За Крумови на втория етаж и Джонгови на третия етаж ние бяхме бедни и прости хора, присадили се между тях, и те ни гледаха почти със снизхождение, извисоко, като хора от сой, от две известни в града адвокатски фамилии. Запрян Джонгов, в знак на кой го знае какво разположение към мен, ми разправи веднъж как стоял коляно до коляно с Никола Петков, като депутат в Народното събрание, даже ме кани да му гостувам в неговото родно село Пъдарско; а починалият съпруг на Петра, от която нашите купиха първия етаж, се оказа не само пловдивски адвокат от близкото минало, но и авторът Васил Крумов, издал сборник автентични разкази за живота в Родопите. 

  Баща ми беше и против моето учене в София; пак майка ми е причината да не ме спре. А по онова време той вече работеше в столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюрце и стол, където приемаше рекламациите от софиянци за купените стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал да види резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на майка ми и на колегите, че ей на! – синът му е сред приетите да учат в Университета, докато издокарани дами и господа, явно заможни хора, кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не били класирани.

  По онова време приятели му бяха актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), хора от артистичните среди на онази София. Зодия Рак беше баща ми, какво повече да кажа! Когато се дипломирах в Софийския университет, години наред ми натякваше: "И защо ти е било това учене! Кешки да те бях направил един мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен съм бил, когато тепърва се захвана да ме въвежда в тънкостите на занаята: показваше ми как да полировам с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на конвейер, по онова време си беше наистина работа за майстор, всеки детайл на ръка се правеше: от плоскостите, които по-късно замениха с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир от разни видове екзотична дървесина: махагон, абанос, палисандър, липа, череша, ясен, орех, дъб.

  През лятната ваканция между трети и четвърти курс в СУ-то яко занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си пожелах само да ми осигурят пари, за да си набавя материали за градежа и за ходене по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и железни тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухничката до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за да разширя стария гириз. Само тогава баща ми дума не изрече.

  Това не ми пречи обаче да го ценя и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив, хич не се разбирахме, все едно на различни езици говорим, и негова беше приказката "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш!" Атанас е третият от петимата харманлийски братя, който гонил с метална тръба петима милиционери, отишли да го арестуват баш в годините на голямата кървава месомелачка след Девети септември (1944) и после едва не го усмъртили от бой в пловдивската милиция, потрошили го, но не го убили.

  – Невероятно!

  – Наследеното материално е нищо, но са ми особено ценни нравът му на мъж мълчалив, вдаден в работата си. Наоколо ми се набиваха в очи самохвалковци, пияндета, белотаджии, а като него друг такъв май и досега не съм срещал.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 18 sep. 2017 – edited by 18 sep. 2019

Илюстрации:

1961 г., с баща ми дърводелеца на курорт през лятото в Китен (горе);

1942 г., баща ми (по средата), калфа в мебелната работилница на Ончо, арменец от Пловдив.

___

* Послеслов към стихотворението "Учителят по мечти" от сб. "Кардиф", самиздат 1998 г. Бел.м., tisss.

НАДОЛУ ПО РЕКАТА НА СПОМЕНИТЕ

 НАДОЛУ ПО РЕКАТА 
НА СПОМЕНИТЕ

Ако си тръгна сега, в този миг, когато се свечерява

и хората се прибират уморени, всеки при своите,

сега – казвам – ако изчезна внезапно от този свят,

където така и не успях да те срещна,

да те видя наяве

и където ми остава единствено усещането,

че съм те докоснал,

докоснала си ме,

минавайки леко като полъх от въздишка на котенце...

Ако оттук-нататък в дните и нощите, които ти остават

да изживееш в обкръжение на своите мили,

на своите близки, и все пак чувстваш

очите си обърнати към небесата вътре в теб...

Ако сега, в този миг внезапно някой ти каже,

че повече нямаш възможност да ме чуеш,

да ме прочетеш, да ме видиш, да си представиш

как се срещаме в многолюден град край морето,

понеже безвъзвратно сме се разминали,

пропуснали сме шанса, а пясъчният ми часовник

е отронил последните си песъчинки

от мигове в този свят...

Мила моя ненагледна-невидяна,

недокосната, нецелуната,

ще разбереш ли колко много съм те обичал,

именно защото никога не сме си принадлежали

един на друг?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 mar. 2010 – edited by 17 sep. 2019

АКО ЖЕЛАЕШ

АКО ЖЕЛАЕШ

Ако желаеш да ме видиш, ела!

Ела тук, където светът свършва,
житата и булевардите свършват
и човек може да си говори с Небето
като хлапе, което люлее крачета
съвсем в крайчеца на Вселената.

Ако желаеш да се видим,
сложи пъстрата памучна рокля и
червените стари сандали, разпусни
коси, тъй че вятърът да ги разреше
и ела.

Ела в края на света, 

по тъничката пътечка
в тревите ела,
прекоси разрушения мост
от войните помежду ни и влез,
моля те, влез, без да почукаш,
в сърцето, което винаги е
отворено единствено за теб.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 3 sep. 1997 – edited by 16 sep. 2019