– Не виждам за последния четвърт век демокрация по-унизявано съсловие от даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм слушал за респекта към учителя у някогашните поколения българчета в условията на Царство България.
– И аз.
– За учителя им по математика ми е разправяла колко силно била изненадана, че го вижда как във вехти домашни дрехи копае на двора си в Пазарджик.
– Аз също съм имала респект.
– Сега масово се подиграват на учителите, ама то вече не са и учители в онзи трепетен смисъл на думата личности със самочувствие, ами плахи поомачкани хорица, които страхливо се озъртат откъде ще им долети някоя неприятност.
– Мани! Гадно е.
– Последната й учебна година в пазарджишката девическа гимназия бъдещата ми майка печели голямата награда от училищна томбола: както ми каза, виенски тип холова гарнитура с извити крачета и розова дамаска на цветя, от диванче с четири стола и маса.
– Еха-а!
– Студент във втори курс, бях се заел да възстановя тази хубосия: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой застаряла боя – работа трудоемка, та ми отне около два месеца време. Мечтаех си столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан, както и да обновя прокъсаната дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на нашите в стария пловдивски квартал Мараша, и си стояха около година до следващата ми лятна ваканция, че да се захвана с боядисването, лепенето и сглобяването на тази виенска мебел. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук е труден за обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивките, характерни за виенската мебел. И досега ме е яд, като си спомня.
– То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?
– Усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а според мен, просто му е липсвало вероятно вече умението да мечтае. Имам си и други случаи, когато ме е спирал или е мърморел, като не е успял да ме възпре. Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай – в антренцето току зад входната ни врата към етажа бях намерил и налепих върху бетона мраморни плочи – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден площ колкото е една мъжка носна кърпа, пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено. Трети случай – в моята стая, където вече заживяхме с жена ми и двете ни щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по две от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира цели, по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година, гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.
Затова, като казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещането, че бетонен похлупак се отмести и видях небето над главата си. Та това е по повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна къща насред Мараша, майка ми пък е причина, и той й се дразнеше, но пред нейната женска стихия все пак отстъпи.
– Малеее, не го знаех! Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.
– Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка, в груби залъскани, изтумбени на коленете панталони и кирлива ватенка на гърба и майка ми го води да види къщата, и Дъртия (както му викаха щерките му) им даде три хиляди лева да добавят към техните около хиляда и петстотин, с лишения сбирани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се задължи за хиляда лева да й ремонтира и обнови мебелите на втория етаж. За Крумови на втория етаж и Джонгови на третия етаж ние бяхме бедни и прости хора, присадили се между тях, и те ни гледаха почти със снизхождение, извисоко, като хора от сой, от две известни в града адвокатски фамилии. Запрян Джонгов, в знак на кой го знае какво разположение към мен, ми разправи веднъж как стоял коляно до коляно с Никола Петков, като депутат в Народното събрание, даже ме кани да му гостувам в неговото родно село Пъдарско; а починалият съпруг на Петра, от която нашите купиха първия етаж, се оказа не само пловдивски адвокат от близкото минало, но и авторът Васил Крумов, издал сборник автентични разкази за живота в Родопите.
Баща ми беше и против моето учене в София; пак майка ми е причината да не ме спре. А по онова време той вече работеше в столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюрце и стол, където приемаше рекламациите от софиянци за купените стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал да види резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на майка ми и на колегите, че ей на! – синът му е сред приетите да учат в Университета, докато издокарани дами и господа, явно заможни хора, кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не били класирани.
По онова време приятели му бяха актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), хора от артистичните среди на онази София. Зодия Рак беше баща ми, какво повече да кажа! Когато се дипломирах в Софийския университет, години наред ми натякваше: "И защо ти е било това учене! Кешки да те бях направил един мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен съм бил, когато тепърва се захвана да ме въвежда в тънкостите на занаята: показваше ми как да полировам с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на конвейер, по онова време си беше наистина работа за майстор, всеки детайл на ръка се правеше: от плоскостите, които по-късно замениха с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир от разни видове екзотична дървесина: махагон, абанос, палисандър, липа, череша, ясен, орех, дъб.
През лятната ваканция между трети и четвърти курс в СУ-то яко занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си пожелах само да ми осигурят пари, за да си набавя материали за градежа и за ходене по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и железни тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухничката до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за да разширя стария гириз. Само тогава баща ми дума не изрече.
Това не ми пречи обаче да го ценя и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив, хич не се разбирахме, все едно на различни езици говорим, и негова беше приказката "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш!" Атанас е третият от петимата харманлийски братя, който гонил с метална тръба петима милиционери, отишли да го арестуват баш в годините на голямата кървава месомелачка след Девети септември (1944) и после едва не го усмъртили от бой в пловдивската милиция, потрошили го, но не го убили.
– Невероятно!
– Наследеното материално е нищо, но са ми особено ценни нравът му на мъж мълчалив, вдаден в работата си. Наоколо ми се набиваха в очи самохвалковци, пияндета, белотаджии, а като него друг такъв май и досега не съм срещал.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 18 sep. 2017 – edited by 18 sep. 2019
Илюстрации:
1961 г., с баща ми дърводелеца на курорт през лятото в Китен (горе);
1942 г., баща ми(по средата), калфа в мебелната работилница на Ончо, арменец от Пловдив.
___
* Послеслов към стихотворението "Учителят по мечти" от сб. "Кардиф", самиздат 1998 г. Бел.м., tisss.
Ела тук, където светът свършва, житата и булевардите свършват и човек може да си говори с Небето като хлапе, което люлее крачета съвсем в крайчеца на Вселената.
Ако желаеш да се видим, сложи пъстрата памучна рокля и червените стари сандали, разпусни коси, тъй че вятърът да ги разреше и ела.
Ела в края на света,
по тъничката пътечка в тревите ела, прекоси разрушения мост от войните помежду ни и влез, моля те, влез, без да почукаш, в сърцето, което винаги е отворено единствено за теб.
Понеделник е. Господи, какъв понеделник, а никой не се сеща за сеньор полковника, вятърните мелници на телевизиите мелят, обаче никой не бръсне полковника!
Полковникът получи напоследък медали – златни, бронзови, сребърни, и понеже е храбър, пратил е хиляди на героична смърт за Отечеството, в Пантеона на Славата името му е издълбано с плискаща млада кръв, пробойни от куршум, парчета от мина, снаряд, самолетни бомби, обаче днес вече не бръснат полковника.
И това е пропуск неприятен, понеже полковниците също се травмират, пенсионирани, дълбоко се депресират, изпускат се в гащите и се осират... Тъй че имат нужда от женски ласки, не само от "ура"-то на хилядните войнишки маси, струва си да се поменуват по-често с Отечеството и с неговите защитници полковниците достойни.
Какво да кажем на милото старче обаче, което седи в тоалетната като върху трон, закичено с тенекиените си ордени и медали,
с признателността на Правителството,
лично на г-н Посланика отвъд Океана, освен че днес е понеделник,
и ни предстои още една спокойна седмица, слънчева една такава, тиха, спокойна седмица
без следи от химически бразди по небето,
без самовзривяващи се борци за демокрация и понеже светът на обикновените предпочита
малко по-романтични неща... например – бурна любов скришом на горска поляна, от благосклонното септемврийско слънце огряна
Двама се срещат незаконно и тайно;
двама – значи, мъж и млада жена...
но има ли обществото вина,
че скритото между нас е всезнайно!
За ужас на приятели, врагове и роднини,
тези срещи продължават вече години –
несъобразени с моралната чистота,
с дъждовете и пустинните бури,
движението на планетите и онези щури
предсказания за близкия край на света.
Независимо от кандидат-президентската
достойна кампания в Щатите,
независимо от самоотвержените
главорези в Близкия Изток,
от напиращите да нахълтат
мюсюлмани в приятелска Европа,
независимо от глад, недоимък
мор по добитъка,
суша,
потоп,
Когато си под натиска
на посредствеността, опитваш се да не биеш на очи, за да не плашиш хората. Ти си като дръвче, което расте във водата. Можеш да се приспособиш тъй, че
по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре и да останеш повече време
незабелязан. Понякога обаче се случва нивото на водата да започне да се снижава и щом езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш. Страхувам се, че днес
в тази страна нивото на посредствеността е станало твърде високо, което
означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.*
Посредствеността приемаме за недостатъчност на творческа енергия; недостиг, прикрит зад
високо заявени претенции, зад официални документи, отличия от нагласени
конкурси, университетски и какви ли още не е титли (граф, архонт, цар),
празнични салюти, снимка пред знамето, потупване по рамото пред строя, топовни
гърмежи, френетични крясъци Ура! и прочие финтифлюшки и драперии на суетата. И
насред цялата тази врява току лъсне нечисто долно бельо и подпетени кални
патъци, нахлузени на бос крак.
Гледаме уж присмехулно-нехайно към носителя й, но у нас, в България,
същата тази Недостатъчност върши поразии, домогвайки се до върховете на
Държавата и в почти всички сфери на културата и изкуството.
Захвани се за работа, па ела и се любувай как при вероятност за успех
Посредствеността се възправя в цялото си величие пред теб! Оплака ми се веднъж преди години Ангелина Зекова**, че – като инженер по машинно оборудване в
хранително-вкусовата промишленост, изобретила хипоидна предавка от нов тип и
три университетски величия с научни титли, между които и тогавашният ректор на пловдивския ВИХВП (Висш институт по хранително-вкусова промишленост) някой си доцент Танчев, насаме
я увещавали: не ще ти признаем изобретението, не ще го узаконим, ако не ни
посочиш за ръководен екип на научната ти разработка. Великодушно й предложили
да се пише под-изпълнител, т.е. техническо лице, изработило прототип на
замисленото от тези трима чиновници изобретение.
А може би Посредствеността е необходимото зло – злото, без което не се
осъществява нито една положителна идея и значи то, Злото, иде като изпитание и
проверка за издръжливостта и увереността ти в твоето дело.
Случайно ли самовлюбена гарга изскочи из кръчмата на село Рогош да
попречи книгата "Историйките на ученика Ламски", която писах в
течение на десет години от 1994 до 2004 да види бял свят? Не е случайно,
разбира се. Обградих с внимание селския тарикат, дадох му всичко, което пожела,
но не толкова лакомия за лесна печалба откривам в издевателството му, колкото
завистта у нещастник, който отдавна вече не успява да запълни със съдържание
формата на творец; за тази форма той се бе мъчил над три десетилетия, но това
не прикрива истината, че нищо съществено не е създал, че писанията му били само поза, присвояване на нещо, което не му принадлежи.
Когато остарелият като прилежен тих счетоводител Петър Петров*** създаде
осемте си великолепни разказа, "велики" местни писатели и критици го
обявиха за графоман, подценяваха го, публично го унижаваха, изнудваха го. Знам
лично от вече болнавия Петър Петров за изнудване, на което го подложили двама
далеч по-млади поети пришълци в Пловдив, които той сочи в едно свое есе с
инициалите Т.Б. и Д.Т.****
Литературата ни днес е изпълнена от имената на "велики творци". Тези
образци на претенциите лит.критици а la Светлозар Игов (1945)***** лъскат
до блясък, за да заемат мястото на истински стойностното. Варакосаната имитация
ти навират в очи да я приемеш за чисто злато.******
** Най-добрата сред състезаващите се на единичен
каяк пловдивчанки в гребните регати през 1963-1967 г..
*** С псевдоним се подписваше в книгите си като Василен Ведров
(1925-2007).
**** Въпросните ТеБе и ДеТе са Тодор Биков (1956-2016) и Добромир
Тонев (1955-2001).
ГАВРАТА
На ТеБе ДеТе!
Първият ме излъга с твърдението, че Клубът на дейците на
културата е закрит. Вторият ми каза, че екипът е работил три месеца по
калкулацията на книгата ми, състояща се от 32 стр. или 2 печ.коли – нещо, което
съм правил и се прави за минути. Каза ми още, че няма да е колегиално, ако
откажа исканите за отпечатката 500 000 (петстотин хиляди) лева. Вж. "В
бездната на безверието - 2" от Василен Ведров, стр. 55-56, изд. Пловдив, 1998 г.
.jpg)
.jpg)
.jpg)