ЖИВ

  

  Посреднощ се събудих, взирам се в тъмнината, вслушвам се в долитащите отвън шумове и звуци и внезапно ме пронизва: След като всичко преживяно дотук е дреб и суета, боричкане и егоизъм, нагледах се и се наслушах на наглеци, има ли смисъл животът ми, дали Отвъд няма да ми бъде по-интересно? Там приятели и близки на сърцето ми хора с всяка изминала година са все повече, и аз какво правя още тук, в тази помийна яма, Боже мой! 

ЖИВ

В стар черен фрак, кой знае как, 
яви се Дяволът при мен и 
с патъци жълти на бос крак, 
и котешки очи зелени. 

В живота ми се появи, 
за миг се материализира, 
цинично рече: C'est la vie*, 
светът е изветряла бира.
 
С коремче, дребничък на ръст, 
невзрачен, кой да предположи, 
струеше дим лютив и гъст 
изпод косматата му кожа.
 
Каквото и да правиш, знай, 
усмихнат Дяволът ми рече, 
ти вместо да живееш в рай, 
живееш с ада в теб, човече.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 9 apr.2008 – edited by 15 avg. 2019 

___

* (фр.) Такъв е животът. Бел.м., tisss.

JEDEM DAS SEINE!

  Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде съвет, който оттогава насам все се върти в главата ми. "Усетиш ли желание да критикуваш някого – ми каза той, – спомни си, че не всички на този свят са имали предимствата, които ти си имал." Той не каза нищо повече, но с него винаги сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз долових, че той има предвид нещо повече от това. В резултат придобих склонност да си пестя преценките – навик, който ми е помагал да вниквам в личността на мнозина странни хора, но и също така ме е превръщал в жертва на немалко досадници.*

JEDEM DAS SEINE!**

  

  16.08.1998.

   

  Понятието "народ" дали не е изчерпваща се фикция в нравствената сфера? Според философията, няма добри и лоши народи. Насилено звучи, например, наложилата се от време оно представа у нас, че немците са дисциплинирани и умозрителни, англичаните – мълчаливи традиционалисти и консерватори по природа, французите – жизнерадостни егоисти и прелюбодейци, турците – жестоки, мъдри и хора на рахата, гърците – коварни и стиснати, власите – крадливи и хитри, сърбите – юнаци в кръчмата и страхливци на бойното поле, пък ние, българите – трудолюбиви и глупави. Ни едно от тези определения не отговаря на истината; всеизвестните днес характеристики са се наложили у нас вследствие конкретни исторически събития, където някоя от посочените черти избивала връх в облика на определена нация. Тъй че имаме работа с определения, внушени от политическите отношения между държавите, но произлязлото от сферите на дипломацията, както в адвокатската професия, е измамно, понеже обслужва моментните интереси на група персони, а не обективната истина.

  Някъде в романа "Приключенията на добрия войник Швейк" (вж. изд. 1986, с. 93) Ярослав Хашек (1883-1923) илюстрира отношението си към войната, като предава сбито разсъжденията на типичен симулант, беглец от касапницата на бойното поле: "Познавах един нередовен учител математик, който не желаеше да отиде на фронта като артилерист и затова открадна часовника на един поручик, та да го пратят в гарнизонния затвор. И постъпи напълно съзнателно. Войната не му импонираше, не притежаваше за него никакъв чар. Да стреля по противника и убива с шрапнели и бомби също такива нещастни нередовни учители математици на отвъдната страна, математикът смяташе за идиотизъм".

  Емир Кустурица (1954) – бошнашки сърбин от Сараево, режисьор на популярните с вакханалиите в балкански стил "Аризонска мечта" и "Ъндърграунд", абсолютно касови два филма, кажи-речи, в холивудски стил правени, споменава в интервю по повод кръвопролитията в разпадаща се бивша Югославия нещо от рода на: хич не ми пука за държава, която настоява да умра за нея. Когато напуска обхванатата от нацистката чума Германия през 1933 г., питат Алберт Айнщайн (1879-1955) какво е за него Отечеството, и геният на ХХ век (което ще се разбере по-късно!), може би най-ярък пример за човек в истински смисъл на думата, отговаря: "За мен отечеството е там, където мога най-пълноценно да работя". Това, питам, космополитизъм*** ли е, или нещо по-дълбоко?

  Човекът е гол и сам пред своя бог, т.е. пред съвестта си. Мирозданието – от Омир насам, внушават ни настойчиво, включва в себе си войната. Войната произтичала от човешката ни природа, от генетично заложената у нас агресия. Пък аз си мисля: човешката природа – ако успее да се пребори с невежеството и произтичащите от него Егоизъм, Лакомия и тяхната свидна рожба Фанатизма, едва ли между нас биха се появявали политиканстващи мракобеси, които разпалват войни.

  Резкият тон в дадени моменти и на подходящо място, предотвратява унизителни бъдещи схватки по въпроса коя от нациите е по-по- велика, коя най-талантлива и перспективна. Светът е единно цяло, разнообразието допълва, не би трябвало да настройва нациите една срещу друга, което е винаги цел на ловки професионални манипулатори на общественото мнение където и да е по света. Но кой съм, че да давам оценки за това и онова!

  В разговор с Божидар Чапъров (1943)****, археолог по специалност, докоснал се до златотканата багреница на първият християнски император Константин I***** и картотекирал хиляди тракийски могили, от малцината българи, съзнаващ каква напаст представлява иманярството... Та в разговор с този приятел преди около месец, самонадеяно заявих, че се чувствам уста, формулираща всичко онова, което обикновеният българин чувства и мисли, ала не успява да го изрази в литературно подредени фрази. Нищо особено не казвам; мозайката от размишления в тези тук записки – въобразявам си, е само българският ни рефлекс към света и духовните стойности. И точно това като че ми дава свободата да артикулирам по-рязко от общоприетото за bon ton******. Понеже всъщност не пиша от свое име, колкото и да съм изкушен, колкото и да съм ограничен от обстоятелствата, а пиша от името на средата, в която съм израснал и която ми е присъща – и тя е истинската ми родина, не някаква въображаема географска материя между Дунава и Беломорието, Черно море и Албанските чукари.

  Толкова силно сме подтиснати днес, толкова обезверени! Единствено убежище за самочувствието ни е самоироничният трезв подход. Хайде стига вече, милозливи оратори от политическата менажерия; стига сте ни се надсмивали, сякаш българите сме глупаците на света! Е, радваме ви се, дивим се на умелите ви "салтоморалета", на артистичната лекота да жонглирате с важни за нацията теми и идеи. Овациите ни често съпровождат звездния ви път; но не забравяте все пак, че – останали насаме с домочадието си в бедната кухничка на делничните грижи, съвсем не ни е до вас. Плащаме си редовно данъците, радваме ви се дори за известно време, докато трае вакханалната ви фиеста, значи, как от невзрачната какавида се излюпва лекокрила политическа пеперуда, която впоследствие ще се окаже, разбира се, най-обикновен градински червей. Ала сърцето на този бедстващ народ е на друго място, и не там, където са бурните аплодисменти и френетичните овации с национални символи и знамена. Делникът изобщо е труден при нас, на Балканите. Много пот и вълнения от съвсем неплощаден вид имаме. А за нас сте бенгалски огън, празнична врява около коледната елха, мимолетен блян за добричкия Дядо Коледа: ято славни спортисти, жонгльори, актьори в политическия цирк, купени от чужди фондации журналисти, прекрасно изглеждащи кавалери и дами с титла и фасон, сладкодумни професори или профани, обливащи с патетична пяна всеки божи ден телевизионния екран – Юлиян Вучков или Божидар Димитров, Георги Коритаров или Георги Харизанов само да спомена мимоходом сред ятото сладкодумни хитряги.

  Да оставим настрана как еди кой си бил свирел на саксофон, пък друг министър сам затварял бурканите с лютеница на госпожа съпругата, трети си устроил верига бензиностанции, четвърти за ен-ти път как си сменя любовницата, пети прописал стихове на стари години, шести върти далавера с тъмни финансови посредници и после малко го гръмнали, та бере душа, седми се вози в брониран джип, дарен му от мутренските босове на Илиянци... Ясни сте, все по-земни изглеждате. Розовеете. Костюмите, ухилените ви физиономии стоят все по-шик на телевизионния екран. Патетичното слово от трибуната на Народното събрание или изисканата угриженост все по-естествено сякаш прилягат към познатия фасон, но какво общо имате, о скъпи и ненагледни, с живота на обикновените българи? Тарикатът, възползвалият се от конюнктурата келеш, шмекерът става безпомощен, ситуираш (поставиш) ли го в реалностите на живота, отнемеш ли му претенцията, че творял за селенията на Духа и най-паче за България.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 avg. 1998 – edited by 14 avg. 2019

___

* Франсис Скот Фицджералд, (1896-1940), първите два абзаца на "Великият Гетсби" (1925 г.).

** Всекиму своето! (нем.).

*** Космополитизмът (от старогръцки: "гражданин на света") е възглед, според който всеки човек, независимо от етноса си, е част от общност, основана върху споделени морални ценности.

**** https://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=529981&title=%D0%9F%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%D0%9F%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2

*****https://www.google.com/search?q=%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD+I&rlz=1C1AOHY_bgBG708BG708&stick=H4sIAAAAAAAAAONgecSYwS3w8sc9Yan4SWtOXmOM5OIKzsgvd80rySypFFLhYoOypLh4pDj0c_UNjAxLcjQYpLi44DwlVSP-XZemnWPjFNxtKVi8kznYwYHx0erOVaxMBgxN-1YcYmPhYBRg4FnEKnZh1oV9F_ZebLzYdGEDkG66sOPCXgVPALlLiJyGAAAA&source=lnms&sa=X&ved=0ahUKEwjg7diN-YLkAhVUQkEAHZ4rARkQ_AUIDCgA&biw=1366&bih=677&dpr=1

****** Учтив тон. Бел.м., tisss.

ТРАКТАТ ЗА ЛЮБОВТА

ТРАКТАТ ЗА ЛЮБОВТА

Защо, ме питат, я обичам, като дори не я докосвам?
– Страстта по-сладко ме оплита, кога у себе си я нося!

Защо, по дяволите! – даже не смееш и да я погледнеш?
– Защото ми е триж по-важно да я усещам вътре в мене.

Горкият! И не се засягаш, че с другиго се тя целува?
– Жена... С когото и да ляга, чудесно е, че ме вълнува.

И не ревнуваш, и не страдаш, а казваш, много я обичаш?
– Мен стига ми и таз награда, че тайничко по мен занича.

Мераци бол, ръцете – празни, а хубостта е ден до пладне.
– Ний всичките сме хора разни, и повечето ходим жадни.

И вино няма да отпиеш от нейната кристална чаша?
– Изчезва цялата магия, щом плътското вгорчи нещата.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 dec. 2013 – edited by 13 avg. 2019

ОПАК НРАВ

ОПАК НРАВ

Защо ли в мене графомана книжен
съзрели сте тъй весел и щастлив?
 Щастлив и весел, да, и аз се виждам,
но по-далеч от вас, за да съм жив!

Похвалата ви обезоръжава,
ценители посрещат ме с юмрук –
едва ли гарга рошава такава,
овации ще я споходят тук.

От тебе, мама, стока не ще стане! –
ако израсли сте с тоз мил рефрен,
като в любима турска мелодрама
към благи думи ще сте като мен.

Така че по-добре юмрук в зъбите,
ритник отзад, и ходя жив и здрав,
и нека вече повече не питат
защо е толкоз опак моят нрав.

    01.09.1998. 

  Бързичко се отрекохме от комунизма: накичихме го с най- отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас. А дали е толкова просто и еднозначно това всеобщо сбогуване с Голямата химера, която до вчера осмисляше младостта и целия ти живот? Дали не сме като онзи, до вчера примерен съпруг, който неочаквано една сутрин засипва с обидни прозвища и ругатни някогашната своя любима? Пред съда на Историята, на идещите подире ни вадим със сладострастие мръсното бельо, развяваме греховете, окайваме жертвите, самите себе си. Назлобяваме, забравяме, че в сатанинския театър между Девети (ІХ.1944.) и Десети (ХІ.1989.) имало гориво за обърканите ни мечти, смисъл за объркания ни живот? Е, разведеният получи като че свободата, но вижте какво прави мнозинството с тази даром дадена свобода. Какви вълнуващи сюжети на грандомания, алчност, невежество, алчност ни заляха със зловоние! Старши асистентът в катедра "Политическа икономия" на Центъра по идеологически дисциплини във ВМИ "Владимир Илич Ленин" Иван Костов бил днешният Стефан Стамболов, "хидрологът-философ" Ахмед Доган – днешният Левски.

  Тръгне ли да ловува (за пуритана: "да изневерява"), доскоро инертна и ленива, самката става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не й пречи! Не я спирай! Тази "изневяра" й е нужна като глътка въздух за бързия плувец, съответства на призиви от природата й. Природата тътне в кръвта й, тялото й бясно произвежда хормоните на свободолюбието. Самата тя не знае какво става с нея; и какви отговори търсиш именно от нея, какви обяснения? Отстрани се, стой си на мястото (ах, че лесно е post factum да се препоръчва); ако е писано, ще те потърси, ако ли не, ще си спестиш поне унижението да се гърчиш като червей пред собствените си очи.

  Жалки са сладострастните до вчера жарки любовници, които днес така сърцераздирателно хулят своята мила; затова и не вярвам на "демократите за една нощ". Всички ние, родени в годините на соца, сме – каквото да си говорим, каквото и да вършим, негови творения. Какво искате от нас, манипулираните, приучените да живеем в аквариумчето на болшевизма, чичко Сталин и вожда Димитров! В основата на всяка любов има и няколко капки отрова.

  Учеха ни, че може да има шаблон за щастието. Християнството дава право на всеки сам свободно да избира; комунизмът предостави това твое лично право в лапите на шепа партийни вождове и политически шамани. Първи след Девети септември 1944 г. на политическата сцена нахълтаха фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, рушителите с автомат и кирка. След 1956 г. ги замениха отлично подготвени, образовани във висшите партийни школи лицемери, демагози на Партията. И едва след 1980 г. се появиха безскрупулните технолози на властта, обиграните актьори от управлението в стил а ла Андрей Луканов и пр.: те именно превърнаха политическата власт във власт икономическа и сега пак те – чрез подставени персони, ни ползват като седеммилионна маса крепостни селяни на някаква печална версия осъвременен Български федализъм с човешко лице.

  Но и най-хубавата идея е като хубавата жена. Захванат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й варвари, хубавицата от романтичен твърде красив идеал се превръща в проститутка. Запокитихме в селския кенеф мечтата си за свобода-братство-равенство като дрипа, с която мнозина вече се бяха удовлетворявали: малцината тарикати – материално, мнозинството от нашето поколение – духом. 
Които се бяха обявили за законни нейни стопани, най-бързичко се отрекоха от нея. Остана да се пита простият доверчив народ от крепостни наивници, които се вълнуваме по площадите, гушнали сини или червени хартиени знаменца: тази химера Любовта на нашия живот ли бе, или гримирана луксозна проститутка? 
Зазяпани по нежните й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което тъй учтиво ни обещаваха, не сме се усетили как животът ни премина в сбиране на имот и пари за тъничка прослойка шмекери и тарикати, т.е. за мнозинството днешни приятни наглед новобогаташи.

Людмила Живкова (1942-1981) и Любомир Левчев (1935)

  Чета книгата на Левчев "Ти си следващият!"... Що ми изглеждат обаче бледички стиховете, които някога, в студентските ми години, и не само мен лично, толкова ни въодушевяваха? По вътрешен строй авторът ми е все тъй симпатичен обаче; усетих желание да го видя отблизо, да го попитам това-онова. 

  Да, бе! Какво ли, което не знам, ще може да ми каже? И все пак, заради опита му за покаяние (книгата) ще ми се да му стисна ръка, и хич, ама никакви въпроси от моя страна!

    13.09.1998.
    

  Влажно, хладно и сиво утро. Лекият ветрец. Кряскащата високо над отсрещния жилищен блок летяща птица. Звуковите вълни: 1) от влака, който забавяйки ход, навлиза в пределите на града, и 2) от невидим пътнически самолет, вибриращ на десетина хиляди метра височина отвъд облаците. 3) Цвъртенето на птичетата в пет и половина сутринта откъм храстите край Марица. Това... плюс определено просташкото квакане на жена с мъжествен тембър или на мъж със загрубелия глас на стар тютюнджия – безцеремонно, заядливо, с тържествуващо иронично квакане, с псувни примесено. Лай на псета улични помияри около контейнерите с разхвърляния от циганите-събирачи на хартии, хляб и метал боклук. Ето я моята великолепна театрална сцена, декорът на записките ми – България в крайчеца на второто хилядолетие подир разпването на Исус!

  Изповедите на Любомир Левчев оставят усещане за пропиления горд талант. Лирическият му двойник е и едно от моите лица. Написаното в едри щрихи ми напомня ситуации, преживени не само от мен. Същото лутане, същият импулс към мечтата, същите грешки и заблуди, а и пак същата самоуверена наивност. Само дето не съм бил дотолкова гъвкав, пластичен, отстъпчив пред властта и толкова глупаво самовлюбен.

Върба Чавдарова (1929)

  Ала той е бил "нашемомче". Не, не успях да дораста до "нашемомче"; девет и половина години (от декември 1972 г. до юли 1981 г.) в младежкия седмичник "Комсомолска искра" съм бил наивника, заел място, отредено за "нашемомче" (каза ми го г-жа Върба Чавдарова*,обявена за доайен на сегашната пловдивска журналистика, с която девет години и половина деляхме с други двама колеги една канцелария в редакцията на вестник "Комсомолска искра"). Връзката на Левчев с българина или "народа", казано в прав текст, е показно-снизходителна именно заради гръмките му декларации в привързаност; моя милост си беше самият народ; тъй че не ми се налагало да се кълна в преданост, па и да си дера ризата по площадите на България в знак на огнена любов.

  Мен тази наша българска селва и сега ме обгръща отвсякъде, докато Левчев интелигентски се кълне в любов към "народа". И все пак изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже – колкото и артистичен да е, пак е самия себе си, от себе си не успява да избяга, та жално хленчи в книгата с назидателния й надслов "Ти си следващият".

Георги Марков (1929-1978)

  Легендата Георги Марков – Джери никак не ме вълнува. Приемам я за някаква си софийска и снобска версия на заигралия се в дяволски кадрил с върхушката амбициозен талант. Не изпитвам жал към личната му драма: съчетанието талант плюс безскрупулност не ми е интересно, макар и да нямам нищо против, ако ще цял свят, ако ще "цялото прогресивно човечество" да жали за убийството му. 
Каквото със свещ търсил, намерил го! Омерзението ми иде вероятно от факта, че и във физическата му г ибел талантът му работи срещу нас, унижаваните от партайци, мекерета и пребоядисаните в "ярки антикомунисти, тире демократи бивши мазни галеници на властта, университетски доносници и ловки ченгета.
В сферата, където се раждат оценките ми за този или за онзи, е ужасно студено, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, ледени зъбери бодат небето. Тук медните грошове на вдовицата тежат много повече от всичкото злато на богатия. Нямам аргументи да защитя дори пред собствения си усет за достойнство подло убития Георги Марков, колкото и талантливо да са написани репортажите, книгите му, пиесите му.

  А бях от онези слушатели на БиБиСи, които с велико нетърпение очаквахме "Задочни репортажи за България" като висше откровение. Да, критика на наши стопански и всякакви безобразия и вагабонтлук – това да; но сякаш го е писал като да се покаже удобен пред чиновници, за които България е пул за залагане в световния покер на западноевропейската маса, постлана със зелено сукно.
    
    14.09.1998.

  Навън едва развиделява и звукът на отдалечаващия се ранен влак като че ще съпътства тези записки открай-докрай. На страница 424** сред посещението му в дома на Хемингуей (Това е през есента на 1972 г.., когато 37-годишният Левчев е вторият човек в националната управа на Отечествения фронт подир "вожда на БЗНС" бай Георги Трайков – някогашен тих амбулантен търговец-чорапчия от варненското пазарище в епохата на Царство България). Та на това място, покрай кубинските щрихи за Ърнест Хемингуей, от когото съм се учил да пиша, Левчев късо изповядва: Спомних си за формалните писма-образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за "глас народен".
    
  На уредена от Съюза на писателите среща в почивната станция на местния пловдивски Текстилен комбинат "Марица" в Родопите, на 2-3 км. по пътя след хижа Здравец, през 1978 г. писателят от село Миндя, Сливенско Васил Попов, когато се обадих, че цитира от "Малкия принц" пасаж, дето го няма в книгата на Екзюпери, че го и цитира пред дванайсетина млади поети, рече: Не съм дошъл тук, на триста километра от София (как па ги изброил 300 км., той си знае!) да се занимавам с някакви графомани.

Васил Попов (1930-1980)

  Подир як запой този Васил Попов издъхна две години по-късно в пловдивския луксозен Новотел. Мир на писателския му талант и посредствената му душа! За да поуспокоят, да приспят по-вероятно съвестта си, някои от тези "най-велики писатели" от Татово време се напиваха, дето им падне и както се случи. Винаги са се намирали жарки любители на изящното изкуство или държавна някоя си организация да им плати харчовете за хотела, пиенето, мезетата, забавленията, музиката, компанията, най-паче и курвите.

    

  Мило ми е да си припомня с какво самочувствие тази 130-килограмова грамада от мускули и жлъч блъсна с юмрук по масичката, наобиколена от примрели във възхита и стрес палета с жълто около човката, как с жест на корифей заповяда моментално да напусна онова салонче. И не напуснах! Отделих се от палетата и възседнах прозоречната рамка. Да си бе само повдигнал задника от табуретката, одма щях да се метна в бодливите клони и да гушна бора отсреща. Могло е да се пребия, летейки от втория етаж на вилата, ала нямаше как да му доставя кефа да се гаври пред онези мои приятелчета, с част от които бях участвал в десетина рецитала пред родна пловдивска, асеновградска, пазарджишка и пр. любопитна публика: Тодор Чонов (1945), Йордан Костурков (1948), Веселин Сариев (1951-2003), Недялко Славов (1952), Иван Странджев (1953), Минко Танев (1953), Тоня Трайкова (1955), Добромир Тонев (1955-2001), известни днес автори на все по-оредяващата у нас четяща публика.  

  Ако у якия грандоман, някогашен боксьор тежка категория, "нашия български Хемингуей", както мило, вероятно на подбив, го нарича Емилиян Станев, думата "графоман" бе стоварена като кроше в муцуната, у израсналия сред изнежената чиновническа прослойка Левчев унизителното нарицание звучи къде-къде по-перфидно: значи, не само графомани, ами и "стремящи се да са глас народен". Виж ти каква наглост – да се стремят към нещо, което само Партията може да ти въздаде като назначение на длъжност Тръбач на истини от последна инстанция!
Първото (графоман) може да мине за личен проблем с разстроена психика и пр., второто (стремящ се да е глас народен) според Левчев обаче е политически акт, демонстрация на непукизъм спрямо Партията, Властта и Народа. Кой можеше да си позволи да говори от името на народа? Нали това право тогава се отдаваше от властта като униформа с офицерски пагони! Да си писател бе като назначение на отговорна длъжност в партийния апарат. Всъщност, мнозина от признатите в България писатели и поети си бяха par excellence политически чиновници; Павел Вежинов само да спомена, а за останалите родни "ярки" писатели всеки от моето поколение четящи сам ще се досети.

    

  Същата 1972 г., когато 36-37-годишният Любо Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни хора с оръжие, за да ме назначи на щат "литературен сътрудник" в пловдивския младежки седмичен вестник, поетът Петър Анастасов (1942) приятелски ме посъветва да посоча минимум двама членове на БКП, които да гарантират политическата ми благонадеждност. И гарантираха с подписите си върху кариран лист от тетрадка две работнички от пловдивския Електроапаратурен завод, от цеха за релета, дето като обикновен редови бачкатор работеше и майка ми, нищо че беше дипломиран висшист, та баща ми дърводелецът Кирил чат-пат незлобливо я дразнеше: "Надке, що ти е дипломата, като няма работа за теб като даскалица; дали да не я туря в рамка тази твоя диплома, пък да я ковна в нужника за радост на очите?"

  Девет години по-късно, като ме уволняваха, в ОК на ДКМС секретарят на отдел "ИВД" (Идейно-възпитателна дейност) симпатичната Нели Пеевска*** с тенекиено гласче ми рече : "Жоре, съжалявам, но Партията вдигна доверието си от теб и не можеш да останеш повече в нашия младежкия вестник".

  Провинението ми бе критична статия в майския брой от 1981 г., предназначен за защита на природата, описал бях участта на десетината хиляди българи, все семейства на бачкатори, настанени да живеят в условия на изоставени и от Бога отвъд най-многолюдното циганско гето в Европа Столипиново, притеснявани от налетите на крадци и насилници, най-обикновени българи, нощем обгазявани от пловдивския Екарисаж с болестотворната воня на трупна пихтия, изливана в Марица. В този район на града заболелите от рак в онези години наистина бяха твърде-твърде много.

  Мило е, кога сламено чучело заеме позата на гръмовержец, какъвто е случаят не само с Любомир Левчев. Епигонстващият, и заради това – тачен в Латинска Америка, Васил Попов и патетичното "нашемомче" Левчев дали наистина не са съзнавали в онези години на соца, че да говори от името на народа е естествено право и дълг на всеки човек на духа, на всеки човек на изкуството!? Но в онези години понятието "народ" се изместваше от понятието "партия". Като висши номенклатурни, т.е. назначени по списък, кадри на Партията, произведените в сан "Говорител на народната съвест" лумпени, тарикати**** или пройдохи от кръчмите биваха въздигани в лауреат (лавронocец), носител на низ отличия от постното "талантлив" до нафуканите "вдъхновен", "гениален", "епохален". От позицията на галеници на Властта и симпатяги тези назначени свише партийни соц. агитатори можеха да бъдат палави и предизвикателни, можеха да трошат стъклария и маси по заведенията на онази България, можеха да си организират яките алкохолни запои, назидателно да размахват пръст и гръмко да се кълнат в любов към народа, в безусловната си преданост към Партията. И подвизите им произтичаха все от самочувствието, че храбро се борят с "империализма", че именно те се явяват "карающий меч революции".*****

  Книгата на Левчев документира съсипването на талантливо поколение поети и белетристи от периода 1956-1965 г. За себе си лично откривам драмата на един неслучаен от българските ни ярки поети, чийто стихове особено силно харесвам – Георги Джагаров.  

Георги Джагаров (1925-1995), Весо Кучето****** и Тато

  Съдбата на Джагаров е печална; дето има една приказка: каквото посял, това и пожънал! Ала как да изхвърля от съзнанието си онези горди редове, апотеоз на достойнството ни на българи:

Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.

Или:

Земя като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган...

И онова красиво и страховито, в памет на Пеньо Пенев "Признание":

Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.

И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.

  Болшевишката метастаза заглуши може би най-българския по духовен строй и рефлекс сред съвременните ни български поети. Мир на праха ти, драги Георги Джагаров!

  През лятото на 1981 г., годината на стихийните първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, почти в навечерието на моята 34-годишнина получих вест, че Партията вдигнала доверието си от мен, тъй че ми изстинало мястото в "Комсомолска искра". Според тогавашната политика спрямо младите вестникари, предложиха да заема учителско място в новичко, току-що построено, прясно боядисано училище. Обяснението: понеже единствен съм с диплома за завършено висше образование, като решавали "отгоре" да си подмладяват редакцията, най-безпроблемно мен могли били да ме преустроят.
Това им бе версията. Което поне значи, че не са ме смятали за враг на Партията и народа, а за оказал се сред истинските "нашимомчета" случайно, по погрешка.

  "Вашите статии много ни допадат! – потупва ме по рамото, обгръщайки ме с лапа, вторият по ранг в окръжната партийна йерархия, масивният като гардероб Димитър Димов и сочи кой знае защо отвъд джама към Централната пловдивска поща: – Сега имате прекрасната възможност да приложите на практика вашите чудесни идеи, за които четохме с интерес. Дерзайте, млади човече!"

  Като отличие за моето графоманство, шест месеца по-късно, през пролетта на 1982 г., същите персони (най-вероятно) ме предложили за Юбилеен медал "100 години от рождението на вожда Георги Димитров". Цели два месеца се правя на вегетарианец, докато една пролетна привечер чувам познат глас по домашния си телефон: Oбажда ти се Димитър Жутев (по онова време председател на един от четирите районни комитета на местния Отечествен фронт): 

  – Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те!

  – Не мисля, че съм заслужил толкова висока чест – отговарям колкото ми е възможно по-смирено в слушалката. И пухкавият, възпълничкият Жутев, усетил ирония, взе, че се ядоса: 

  – Ей, момченце! Медалът ти се дава за гражданска доблест и смелост. Идвай да си получиш медала и ми се махай от очите, че да не ти се стъжни животът. И не прави демонстрации, опичай си акъла! Имаш две дъщерички, за тях мислиш ли?

    15.09.1998. 

  Влакът – забързал се, фучи на излизане от Пловдив. Трещят колелетата му по релсите. Какви пътници отнася в мразовитото пред-есенно утро този експрес, какви грижи, какви страсти и какви надежди? Днес е първи ден от новата учебна година, започва пак странстването ми из Древноелинската и Старобългарската средновековна литература. Какво прави учителят, освен дето повтаря от друг откритите вече истини и поуки? Ами учителят продължава сам да се учи, дами и господа. Понеже животът ни всъщност е едно училище – докато дишаме, докато размишляваме над хора, събития, все се учим. Всяко начало е и финал на нещо си, единствено нишката на човешката ни гордост и достойнство не бива да се прекъсва.

  Опитах в тези записки по наши си Български работи да представя моята гледна точка на неважен, наивен и анонимен участник в събитията, и все пак свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил кой знае какво: пробвам да изразя на глас онова, което си го мислят повечето от моите съграждани в разпнатата от лицемерие и невежество България по време на бясна "демократизация". Докато графоманствах, чувствах се дип нарядко Исус, по-често обаче се чувствах Адам от кал направен, и то, надявам се, далеч не е поза, а участ, заложена у нормалния наивник и най-паче у всеки простосмъртен българин, където и той да живее.

Пловдив – столица на културата, Eвропа 2019

Plovdiv, 21 sep. 2010 – edited by 12 avg. 2019

___
* ...Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. (из книгата "Индекс 21361" на В. Чавдарова). Толкоз! Принципно положение: каквото не е описано в Историята, не се е случило, каквото не е записал авторът, не се е случило, а и няма как да се знае от онези, които идват след нас.  Вж. https://arhiv.marica.bg/%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D1%88%D0%B5-%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-news55451.html
** От книгата "Ти си следващият..."
*** По-късно същата Нели Пеевска бе, ако се не лъжа, известно време шеф на Радио Пловдив или местния Радио-телевизионен център.

**** Вж. https://blitz.bg/article/19168 и http://www.desant.net/show-news/34008
***** От рус.: наказващият меч на революцията. 
****** Веселин Йосифов (1920-1990), председател на Съюза на българските журналисти. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28726 Бел.м.,tisss. 

ОНАЗИ НОЩ

...хубава съм като шатри кидарски, като Соломонови завеси...*

ОНАЗИ НОЩ

Онази нощ как светеха бедрата й,

щом гостите си тръгнаха онази нощ

и хлопнах аз след тях вратата си,

да не усетят колко ставам лош!

Лоза със сок налети са гърдите й –

от аромата им в екстаз, опиянен,

докато ми разказваше тъгите си

и колко всъщност е далеч от мен,

в онази бяла шия бавно впивах се,

нослето й погалих със солен език,

когато тя под мен като змия се виеше

и молеше: "Почакай, мили, само миг –

не мога да те любя, вече съм омъжена

за другиго, не искам да съм в грях,

животът и без това е труден, тъжен".

Отвръщах й със саркастичен смях.

Ала ръцете й по мен пак се усукваха,

гърба ми с остри нокти лошо изподра,

докато в нея бавно се промъквах аз,

и паднах в плен на нейните бедра.

Косите й на августовски зной миришеха

онази нощ след празника ми и така,

заслушан в учестеното й дишане,

я галех тъжна с трепетна ръка.

По-тежък и от кораба "Титаник", там

потъвах в бездните й чак до сутринта,

завинаги заседнах в онзи Тихи океан

от женска нежност и от самота.

 Пловдив –столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 11 avg. 2017 – edited by 12 avg. 2019 

–––

* 3. Влечи ме, ще се завтечем подире ти; - царят ме въведе в чертозите си, - ще се възхищаваме и ще се радваме с тебе, ще хвалим твоите милувки повече от вино. Заслужено те обичат!

  4. Дъщери иерусалимски! черна съм, но съм хубава като шатри кидарски, като Соломонови завеси... 

 От Библията, ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ, от Соломон. Бел.м., tisss.