Приятели, искам да ви помоля да помогнем на един философ, учител и писател, който в момента е в тежко положение: загуби СЪДЕБНОТО ДЯЛО срещу уволнението си от работа и няма какво да яде, а Съдът го осъди да изплати съдебни разноски в размер на голяма сума пари, и тя се увеличи още повече, защото го дадоха на Частен съдебен изпълнител. Става дума за г-н Ангел Грънчаров. Моля, нека проявим своята човешка и гражданска съпричастност, като си купим по една негова книга (хартиено издание)!
* * *
На предложената за обсъждане щекотлива философска тема "Дали да ходим на училище" философът получава отговора на любознателен анонимен посетител във философския му блог. И така започна кавгата!
Аноним I: – Хахахахахаха, има ли
смисъл, наистина??? Ако сте уволнен по чл. 328, ал. 1, т. 5 – тогава със сигурност няма смисъл да
ходите повече на училище, защото определено не ви е там мястото. 8.08.19 г., 15:09 ч.
Философът от Долна Баня възпитано отговори: – Другарко
даскалице-мерзавке, в това клипче младите хора разсъждават има ли смисъл да
ходят в училище, където такива кадърни чукундурки като Вас само им губят
времето. Сфанахте ли за какво става дума, дебилизирана злобна нещастнице? 8.08.19 г., 15:36 ч.
Аноним II: – Отговорът е
"да". (Т.е. трябва да ходим.) 8.08.19 г., 16:05 ч.
Но философът, набрал вече скорост, елиминира със замах и този втори почитател, като в познатия си стил се обръща и към него като към жена, и защо ли? Според Сократ Долнобански, жените по природа са неспособни да обсъждат философски проблеми, които са приоритет на мъжкия свят.
И Философът зададе към въображаемата жена жестокия свой риторичен въпрос: – За да затъпявате ли? Или
за да се обезличавате повече? 8.08.19 г., 16:47 ч.
Аноним II обаче се заинати и каза: – За да се учат. 8.08.19 г., 17:08 ч.
И философът каза "на жената" (в неговото си въображение): – На какво? На Вашия
"морал" ли? Опази Боже! 8.08.19 г., 17:19 ч.
Анонимен I без капка уважение каза: – Ти ако имаше качества за
учител, щеше да преподаваш на учениците в час и да разговаряш с колегите си в
учителската стая, а не с рошавите, некъпани кучета, вързани с верига до
караулната будка в мега-престижния квартал Столипиново и с котките в Долна баня. От каква позиция си позволяваш да обсъждаш съвременното образование, като четвърта година поред си безработен-нощен пазач-общ работник в селското
стопанство? Твърде са далеч предизвикателствата и проблемите на модерното образование в България от интелектуалните ти хоризонти (мотика, права лопата, синджир за връзване
на кучета). 8.08.19 г., 18:01 ч.
Философът, обединил двата образа в образ на един недостоен опонент, (жена) в обичайния свой изискан стил каза: – Другарко мерзавке мари,
та нали Вие идвате да четете всеки ден в моя образователен блог, в който Ви уча
и Ви преподавам всеки ден елементарен морал, щото сте затънала в идиотизъм и в
аморализъм! Как да не съм учител ма, другарко, чувате ли се какво дърдорите,
движена от тази Ваша тъпа злоба и завист?! А Вие коя сте, ако смея да
запитам? В моя блог всеки ден идват стотици хора да четат и да учат при мен,
другарко, а Вие, позволете да запитам, с какво се занимавате и какво сте
постигнала? Станала сте анонимна, безлична мерзавка, от тази ли позиция на мен
ще ми правите тъпите си преценки, изразяващи единствено безпределната Ви злоба?!
Бясна сте, другарко, лекувайте се! Вашето нещастие е неизразимо с думи, горката
Вие! 8.08.19 г., 18:10 ч.
Отпратил двамата си опоненти, които вижда в очевидно противния за всички философи по света облик на жена, Философът не пропуска да обобщи: – Другарко, апропо, много
свойски ми говорите, ма! Да съм Ви разрешавал да ми говорите на "ти"?!
Това е невъзпитано ма, другарко простакесо! И от тази позиция ще съдите кой
какъв ли е мари, другарко тъпунгерке?! 8.08.19 г., 18:12 ч.
И така дълбоко философската дискусия по темата "Трябва ли да ходим на училище" приключи. Победи, както винаги тук, Сократ от Долна Баня.* POST SCRIPTUM: Ако сте тревожен, ако се чувствате изолиран, ако имате проблеми и не виждате изход, ако търсите промяна и по-добро качество на живот – обадете му се!**
* * *
Между другото
РЕДАКТОР И СЪОСНОВАТЕЛ
НА СПИСАНИЕ "HUMANUS" БЕ НАПАДНАТ В ДОМА СИ ОТ МУТРА С БУХАЛКА, У НАС ПАК БИЯТ
ДРУГОЯЧЕМИСЛЕЩИТЕ
Току-що бях нападнат вкъщи от въоръжено с бухалка съмнително лице с тегло около 100 кг. Атаката му не бе успешна, но ми пострадаха гърбът и ръката. Не ми каза защо ме напада. Не изключвам някой да му е поръчал във връзка с мои публикации – защото нямам отношения с него.http://crl-humanus.blogspot.com/
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 9 avg. 2019
–––
Евгений Тодоров (1949)
* Забележителното е, че на този велик философ от Долна Баня, Софийско Пловдивската обществена телевизия (по-точно казано, нейният управител Евгений Тодоров) от години великодушно предоставя трибуна да си води едночасовото предаване, за което очевидно плащат пловдивчани, данъкоплатци в едно от огнищата на цивилизована Европа. ** Вж. https://www.blogger.com/comment.g?blogID=8976651941941288673&postID=5854749985464620367&isPopup=trueБел.м.,tisss.
По-горе билото, майстори! Иде женихът – Арес същински, вижте, стърчи над всички мъже.*
ПОДСКАЧАЙКИ
ОТ КРАК НА КРАК
И както си вървя към къщи, подскачайки от крак на крак, и леко отмествам между релсите тревата да гледа все на юг, а не на север, и както ходя все по-сръчно по тази черна, грапава, плешива, олющена, изровена Земя,
и виждам, чичо Насо се завръща.
Нарамил две торби, чувал и чанта, пресякъл нощни пътища потайни, изкачвал триста склонове опасни и диви, непристъпни върхове, на гола пръст умирал до насита, от всякакви реки вода отпивал, на хиляди случайности приятел и смъртен враг на своите врагове... той иде и петите му отпяват така, че двете стари гуменетки и възелът на сухата му шия ми казват:
Хей! Каквото и да става, не виждаш по-красив, по-горд от него и по-достоен
в целия ви род!
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 8 avg. 1982 – edited by 8 avg. 2019
БЕЛЕЖКА:
Посвещение на Атанас – третият (1912-1974) от петимата братя Бояджиеви, с когото и братята му брашно не мелели, странели от него, толкова бил див и невъздържан в хлапашките им игри, толкова силно се вживявал. Това е чичо ми, който с метална тръба прогонил петима милиционери, дошли в дома му (зад Аптека Марица), за да го арестуват; когато после сам им се предал, бил обезобразен, ала го оставили жив, и това е по време на масовите екзекуции на т.нар. врагове на властта в моя роден град. Издъхна в лагер за душевноболни край Хасково, след като многократно е пребиван в полицията по Царско време и в килиите на милицията за вицове срещу властта след Девети септември. Вж. https://www.blogger.com/blogger.g?blogID=7738079053148003992#allposts/postNum=0
...Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: ето, по закона Мойсеев вземи я и я води при баща си. И ги благослови. Повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И почнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: приготви друга спалня и я въведи. И тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: успокой се, дъще; Господ на небето и земята, ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще!
И като се навечеряха, въведоха при нея Товия...*
АВГУСТ
Лежаха във високата сочна трева. Зад гъсто разлистения храст, из който
пърхат птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе
топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи аромат на напечени от жежкото
слънце вишни, презрели и черни по върховете на дърветата наоколо. Старата Гребна база. Сред хангарите, умирисани на безир и ацетонов лак,
бръмчи електромотор, от помпата плиска пенлива ледена струя, а от душовете тече затоплена в големите омазани с катран варели слънчевата вода, долита пръхтене и детска глъч. По-нататък тогава беше Градският плаж на Пловдив, но те предпочетоха полянката сред храстите.
Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към
нея. Не могат ли трийсетинагодишен вестникар и двайсет и четиригодишна знойна жена да
се изтягат във високата трева, да се препичат на жежкото августовско слънце и да не си
досаждат, наслаждавайки се на спокойствието и сигурността, че все пак не си
сам, не си сама! Какво неестествено има в приятелството между мъж и жена, без
намеци за любов, галене, гушкане и прочие греховни плътски наслади? Едва ли от месец се познаваха, той – редактор в местния младежкия вестник, тя –
сътрудничка в отдела му, чийто дописки той често дописва или редактира, ядосан от досадните й стилистични грешки. Търкаля се сега той в пъстрите си
бански гащета и чете уж, а криви зъркели като рак пустинник. Аййй, какви жени
имат хората! Докривя му, та се пресегна за цигара... Ей тъй, Боже мой, животът си отминава!
Похлупена по очи върху огромната си розова хавлия, тя не мърда. И той наведе тънка вейка от храста и я прокара зад ушето й. Беше си вдигнала косите на
кокче.
– М-м-м! – изръмжа тя, без да шавне. – Ще слънчасаш – преглъща той на сухо. – Това адско слънце...
Но съществото не поема. С други думи, не ставайте досаден, драги ми господине! Е, стана, поразкърши перки, и като си разглеждаше хилавото бяло като саламурено
сирене тяло, изпадна в меланхолия. Изпълзя на четири крака иззад храстите, па се гмурна в Гребния канал. Потопен до очи, движи назад-напред като нилски крокодил във водата. Освежен,
след двайсетина минути вече шляпа по нагорещения асфалт, промъкна се обратно под
храста. А тя се е обърнала на хълбок, гърдите й свирепо стърчат под оскъдните парцалки.
Върху личицето й – книгата на господина.
Седна по-близичко, отскубна стръкче тревица, полекичка го поразходи по корема й.
Кожата й потръпва там, където я докосва, и се чу пак онова ръмжене...
– Водата е чудна. Що не вземеш да се топнеш? – Дошла съм да се пека, за твое сведение. – Че да поплуваш какво му пречи на печенето?!
Лято. Слънцето пече, та се къса. Дребни птичета пърхат из храста. Някакви сойки и
една стърчиопашка любопитно въртят главица, подсакачат и ги оглеждат с очета, лъскави като копченца. Гущерче се измъкна от тревата, застина върху сухо клонче
от акация. Лежат във високата сочна морава тези двама. Тихо. Хлапетата от кея са се запилели към Градския плаж зад телената ограда. Едва полъхва ветрец откъм реката. Небето е пепелявосиво от мараня. – Що не вземеш да си махнеш горнището? И без това никой не те гледа.
Извръща се да го погледне. Гледа го строго, като че е навлек.
– Е, твоя си работа! – казва навлекът. – Все ми е едно. Факт!
Тя придърпва хавлията си чак до брадичката, ляга по гръб, фиксира го
известно време. А в кратуната му вече бръмчи. Почесва се, криво й се усмихва: – Притеснявам те май, а? – Малко! – казва тя и прехапва устни. – Тия твои гърди да не са нещо специално? – Не са. – Ми тогава...?! – Какво искаш да кажеш, не знам! – Е, хубаво де... Виждал съм ги всякакви, виждал съм ги какви ли не. – Хитрец... Знаеш ли какъв си мошеник! Но десетина минути след това почти срамежливо му показа онова, което той така страстно копнееше да види. След още минута двамата вече се прегръщат, целуват се и са задъхани кой ги знае защо, той рови из нея, а тя е вече съвсем, ама съвсем съблечена, Боже мой! Сред въздишките и звучните им целувки във високата сочна трева към августовското небе като тамянен кадеж се понася притесненият й шепот: – Видя ли!... Видя ли сега какво направи? Но милият, и да иска, точно сега нямаше как да я чуе!
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 4 avg. 1977 – edited by 7 avg. 2019
–––
* Библията, из Книга
на Товита: гл. 7, ст. 12-17, гл. 8,
ст.1. Бел.м., tisss.
Нещастната Алис е така развълнувана, че от сълзите й къщата цяла се наводни, тенджерите й в хола гордо дрейфуват – корабът "Титаник" в Северните ширини.
Съпругът Агоп Мухибян не знае да плува, под душа се дави в най-новите си обувки и тъй му се пада, щом е с друга танцувал и раздавал на никаквицата сочни целувки!
Ще поплаче добричката Алис и пак ще й мине, ще оттече океанът и къщата ще изсъхне пак... само някой потомък след три хиляда години
ще се чуди на ясния по тапета допотопен знак.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019 Plovdiv, 24 mar. 1987 – edited by 6 avg. 2019
Нашенският КАТ е слънцето, въздухът и водата за всяко малоумно същество, носещо се с превишена скорост по пътищата на България
Околовръстното шосе на София или където и да е другаде в България. Катаджия стопира Порше, движещо се със скорост два пъти превишаваща скоростта на звука. Поршето
спира, спуска се ба-а-авно затъмненото ляво стъкло. Катаджията Петров с твърдия глас, присъщ за печен чиновник на реда и закона:
– Старшина Петров, пътна полиция. Документите за проверка!
Иззад полуоткрехнатото стъкло се подава лапа с новичка банкнота от 100 лева.
Катаджията Петров
прибира парата и учтиво, но строго казва:
– Приятно пътуване! И се постарайте да не нарушавате правилата.
От същото място се подава втора банкнота от чистак новичко 100 лева.
– И бъдете внимателен – добавя Петров, – два километра по-нататък в храстите
зад завоя се е притаил друг колега.
Трета приятна на вид 100-левка.
Петров хвърля едно око върху регистрационния номер на колата, става още
по-общителен:
– Аз работя в този участък от пътя вторник и четвъртък от 8 до 17 часа. Запомних номера
на колата. Щом аз дежуря, ще си карате, както ви е кеф.
Отново 100-левка.
– Бъдете жив и здрав да стигнете за където сте тръгнали, вие и децата ви! – реди ухилен до уши Петров и никак не
може да се спре: – И успех в бизнеса! Кученцето ви да спечели голямата
награда на всичките кучешки изложения.
И пак получава съответната банкнота.
Петров, разбира се, я прибира, размишлява известно време над живота, над съдбата на катаджията изобщо и в частност,
след което като се кашля, колкото да си прочисти гърлото, прибира си шкембето, застава като свещ с длани по
канта, с уставно прибрани токове и произнася тържествено:
