наречен Цариградското шосе,
в костюм и с нова шапка издокаран,
а с кофти самочувствие на псе.
Живея сам от тридесет години
в панелен блок зад ромска махала,
животът ми, кажи-речи, тук мина
в мечти сред крясъци и теглила.
Неудържимо чалгата навлезе
с цинизма и продажните жени
и може би логично безполезен седял съм и съм
гледал отстрани.
Броях си
стъпките по тротоара, на ум днес
греховете си броях и тъй се озовах
на пуста гара, обзет от животински страх.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 27 dec.
2007 – edited by 14 apr. 2019 Илюстрации: - Перонът на старата пловдивска централна жп-гара (горе); - Най-вдясно с очилата е Венцеслав Бъчваров* от ДП (долу).
13 И Йонатан се изкачи на ръцете си и краката си и оръженосецът му след него. И те падаха пред Йонатан, а оръженосецът му ги убиваше след него. 14 И първото поражение, което Йонатан и оръженосецът му им нанесоха, беше около двадесет мъже на около половин нива, изорана от един впряг. 15 И настана ужас в стана, на полето и сред целия народ; и постът, и нападателите се ужасиха и земята се потресе, и настана ужас от Бога...*
Приказки под шипковия
храст – ЕПИСТОЛАРНИ СЮЖЕТИ
ПЛАЧ
ПО ЙОНАТАН
Написах писмо до Иван Костов и Го
помолих да ми подари книгата Си!
Уважаемий,
Аз съм Ангел от (...), дългогодишен (...) съм по философия
и ... уволнен и безработен, да, прогонен съм от системата (...) Освен с учителстване
съм се занимавал и с писане, написал съм доста книги, две от които (...) са
посветени на прехода – като философ описах всичко, което се случи не просто
пред очите Ни, но в което и Ний (...) бехми участници. Няма как, много съм
писал и за Вашето участие (...). Стана така, че когато комай всички Ви плюеха, аз със скромните си сили се опитах да Ви защитя (...), защото за мен само
истината има значение. Да, аз, г-н Костов, в книгите си се пробвах да
защитя истината, а не Вас... ама какво да правя, като се оказа, че Вий също
застанахте твърдо до истината...
Когато издадох втората си книга за прехода, аз си позволих
да Ви я изпратя на адреса Ви в Драгалевци, но не зная дали сте я получил.
Надявах се, ако сте я получил и разлистил, да ми отговорите с няколко думи, ала
уви – никакъв отговор. По тази причина си мисля, че най-възможно книгата ми не
Ви е намерила, ама защо пощата не ми я върна все пак, нали! Не вярвам да сте
получил книгата, пък да сте решил нищо да не ми напишете. Както и да е. Сега, като
излезе и Вашата книга за същото, за което и аз съм писал и позициите ни са така
близки, че повече близки едва ли (...), ми хрумна защо пък да не Ви помоля да
ми пратите екземпляр от книгата Си с Ваш автограф, след като аз преди време Ви
пратих моята книга?
Може да Ви прозвучи най-малкото необичайно, че по такъв
начин прося, така да се рече, книгата Ви. Ама аз много съм писал за Вас
навремето по вестниците, в Интернет, по разни форуми и агитки, и то
когато всички Вас Ви плюеха най-безобразно и грозно, аз бях от малцината, дето
Ви защитиха. Излезе ми прякора "костовист" и по тази причина мен доста
са ме плюли. Какво да правим, така е! Та мисълта ми е, че най-вероятно съм
заслужил честта да получа книгата Ви с Ваший автограф. В момента ми се струва,
че това ще да е справедливо, Макар че аз – ТРЕТИ ПЪТ ГО ПОВТАРЯМ, съм направил
всичко във Ваша защита само защото единствено истината ме вълнува, а не съм го
правил, за да Ви се подмажа. Правил съм го и по чисто морални подбуди, защото е
грозно, когато всички ритат падналия, да гледаш сеир. Не, аз така не мога,
затова ми се наложи да стана "костовист".
Аз лично смятам, че демокрация и морал са неделими. Ако
искаме да имаме демокрация, следва да пазим морала така, както пазим зеницата
на окото си (бла-бла-бла). На това съм учил цял живот учениците и съм ги учил
не само на думи, а и на дело с личния си пример. Аз съм шантав философ (...) и
по тази причина бях изритан от образователната система по грозен начин.
АБСОЛЮТНО СЪЩОТО, което и на Вас Ви се случи, г-н Костов, се случи и с мен: аз
бях оплют, никой не застана до мен; тъй че много добре Ви разбирам как се
чувствате. Преживял съм го, изпил съм същата тази горчива чаша. В друг мащаб
беше всичко това при мен, разбира се. Поне съм щастлив, че за разлика от моя
учител Сократ все още не са ме убили, но и това не е изключено да стане.
Аз, г-н Костов, аз – философът, писателят, за да оцелея
някак след изгонването ми от образователната система (бла-бла-бла) макар и
болен, с тежко сърдечно заболяване, сега съм принуден да стана НОЩЕН ПАЗАЧ с
унизителна, минимална за страната заплата. Освен това, като се опитах чрез съд
да си се върна в онова училище, съдът взе, че ме осъди да платя огромни за
моите възможности съдебни разноски, да платя разноските и на другата страна, на
ония, дето ме опраскаха! И по тази причина, г-н Костов, аз не мога да си купя
Вашата книга, повярвайте – ако можех, щях да си я купя и нямаше да ми се наложи
да Ви пиша сега това писмо. Простете, че бях принуден да го сторя, такива са
житейските обстоятелства.
Приемете моето искрено възхищение за това, което
направихте за България и още продължавате да правите!
13 април 2019 г. С най-искрено уважение: Ангел
Шарж по автентичен текст с днешна дата.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edieted by 13 apr. 2019
POST
SCRIPTUM (по skype)
– Някои още го смятат за
бог.
– Описал съм срещата си
с Костов в епизода "Фал" от ръкописа "Историйките на ученика
Ламски". Ще взема да го пусна утре този епизод.
– Сигурно още не си миеш
ръцете... Ха-ха-ха!
– Запозна ни на
пловдивската Главна тогавашният депутат във Великото народно събрание от
Демократическата партия Венцеслав Бъчваров. Ръката на Костов беше студена и влажна като гъба за
баня, та ми мина през ум, че стоя все едно пред стар турски зид. Такова
излъчване имаше този тип. По онова време бях главен редактор на вестника на ДП
"Демократическо знаме". Подценяваш ме, щом ти е минало през ум, че такъв ръб е в състояние да ме очарова.
– Не ми е минало.
– Видях още в онези
първи седмици и месеци след Десети ноември какви лекета се писаха седесари, тъй
че никога не съм имал илюзии, че СДС е бъкано с ченгета, доносници и тарикати.
Все пак, като вестникар от някогашния младежки вестник в Пловдив, имал съм представа
що за хора се писаха най-яростни антикомунисти и първи демократи. Между другото, след
първата вълна университетски преподаватели, хора от артистичните среди и юристи, след първите многолюдни митинги се появи втора вълна навлеци с мерак към
властта – т.нар. медици, които в първите месеци след Десети ноември страхливо изпъваха шия към яростните препирни, стигащи до сбивания по площадите на
страната. Конфронтацията беше ужасна, а еуфорията извади обикновените хора по
улиците, но истината е, че от бивши концлагеристи в страховитите наказателни
институции нямаше ни един, който да призовава за мъст и ярост; най-страдалите в
годините на соца настояваха за съд, но по закон, и не се биеха в гърди, а се
държаха с достойнство. Жадуваха не отмъщение, а истината за техния съсипан живот да
излезе наяве, имената на убийците и мъчителите им да бъдат казани на висок глас. Нравственото порицание като да им бе по-важно.
Изкуството е урок за искреност. Истинският художник изразява това, което мисли, с риск да се сблъска с всякакъв род предразсъдъци.
Огюст Роден (1840-1917)
ЛЮБОВТА ЦАРУВА
ОТВЪД ОМРАЗАТА
29.07.2004.
Всяко пренебрежение към естествения ход на нещата, всяка
припряност скъпо се заплаща, с потоци от кръв. Количествените натрупвания в сферата
на духа не водят до скокообразни качествени преобразования, а до еволюция, която
е бавен процес. Как тъй вечерта ще си легнеш тарикат измамник, а утрото вече си кавалер на честта! Тази работа така не става.
Светът на общественото съзнание се гради не толкова върху материален интерес и ползи, тъй като сме зависими и повлияни от феномени с
интензивна духовна същност, каквито са Вярата, Надеждата, Любовта. Стремежът към вътрешна хармония, трепетът пред инстинктите ни за
живот, продължение на рода, щастие, вродените дълбоко у нас преоформени и
опредметени/олицетворени представи
за Добро-Зло, Хаос-Хармония ни
съпътстват през целия ни живот.
Човешкият разсъдък много по-сложно, отколкото го представят стройните
теории, отразява света. Героизма, подвига предлагат като еталон за личност и
достойнство, а и героизъм, и подвиг са всъщност изключения от
нормалното. Баща ми се върнал в Пловдив от фронта с орден за храброст, без
– изтегляйки с триста метра напред фронтовата линия, да съзнава, че върши нещо
изключително. Изключителното го видели стоящите отстрани. По оскъдните му,
изтръгнати с ченгел от мен думи, онзи 22-годишен редник просто пълзял и на
прибежки се промъквал между труповете на българи и немци в яростно обстрелвана полоса между две армии. Какъв ти подвиг, какъв героизъм! Великолепието му в
моите очи е, че отказваше да приеме именно подвига и героизма, като българин,
здраво стъпил на земята.
Мирозданието се крепи върху здрави основи, заложени в склонността ни да се
възторгваме от себе си, да се виждаме център на Вселената, тъй че
представите ни непрекъснато изкривяват истината, моделират я, казано без
емоция. Политиката е сред най-ярките свидетелства за склонността сами да се
заблуждаваме, изкушени от красиви лъжи. Понятието демокрация*, например, е категорична неистина, тъй като се подрежда в някакъв вид йерархия на
ценностите. Понятия – като свобода, братство,равенство,
фиксират наши горещи желания и мечти; обективно обаче те отсъстват в реалността.
Идеализира се т.нар. борба. Представят ни борбата като
сражение с хаоса, а тя е всъщност извор на самия хаос.
Народите нямат склонност да се избиват помежду си, за да се докажат какви са;
отвращението помежду им го внасят обладаните от грандомания
манипулатори, теоретиците на идеализма, обаятелни оратори от името на уж висши
инстанции, каквито са политическите партии и движения. Строго
погледнато, християнската философия се състои в хармонизирането на човека с общността на другите хора, независимо от нашия вроден егоизъм. Затова
идеите имат приятното свойство да се самоопровергават.
(Вали тази сутрин и е приятно за писане. Приписка в полето на бележника ми.)
30.07.2004.
Изречено от Ася (момичето, с което бяхме семейство до дек. 1988 г.) в момент на
отчаяние: "Ти си самият ад. Как живееш с този ад у себе
си!" Та и оттам ми хрумна: Всеки сам твори своя ад.
* * *
Проблемът на нашата цивилизация след 11 септември 2001 г. е как
да бъде елиминирана злобата в първоосновата на исляма, без да се почувстват
засегнати над милиард и половина мюсюлмани. Да се преструваме, че не забелязваме
дела, произтичащи от тенденциозен преразказ и превратните тълкувания
на Стария завет от Библията във версията на Мохамед – пророка на Аллах, се
оказва все по-трудно. В зората на глобализиращия се свят разпростряла се
метастаза заплашва да взриви в самата му основа живота на планетата, като
отрича от най-висока уж в нравствеността трибуна човечността.
Изкланите или душевно осакатените жертви на конфронтация между унижените бедни и отлично устроените заможни общества поставят неотложния въпрос пред днешните политици и философи: кой има полза от това крайно озлобление, как хищникът да бъде
изваден на светло и нравствено порицан. Никакви стени, забрани и мощни армии няма как да ни опазят от злото, докато не бъде разкодиран и обяснен механизмът, по
който то се възпроизвежда.
Светът е в състояние на перманентна война – война уникална, непозната досега по
мащабите си, понеже нейните "свещени бойци", както се самоназовават, отричат априори и собствения си живот. Приятелят Маруф, мюсюлманинът, който сутрин в неделя ме посреща в павилиончето си за цигари край големия шумен булевард с приготвено по мой вкус кафенце (кафе той не пие) веднъж ми каза: "Нашите отиват да умрат както младоженците се приготвят за сватба". Маруф си имаше мерак да построи параклис за християните. Вниманието ни е заето
с "подвизи" на дрогирани самоубийци, манипулирани от духовници фанатици с могъщо влияние, каквото тук не познаваме, а и трудно можем да си представим.
Събитията в утрото на третото хилядолетие от появата на Иисус потвърждават великолепието на християнската философия, по замисъл градена върху
любов и смирение, като основа на живота върху планетата. Аллах, представен
като версия на Бога-отец от Стария завет, е типичният грандоман – настоява да бъде хвален и въздиган над реки от кръвта на неверници и поля, осеяни с трупове. Поне хищният облик на това тълкуване все по-трудно вече може да бъде представян като образ на Съвършеното добро. Фанатизмът опровергава. Но
това е начало на труден път не срещу вярата, а срещу вид Монотеизъм на омразата.
Къде бъркат обществата, изградени върху християнските постулати? Може би
самите мюсюлмани, дълбоко, искрено вярващи в Аллах, приемащи го
като Свещен образ на Добрата сила, ще подскажат отговора – защото именно мюсюлманите са най-силно уязвени в честта и достойнството си. За фанатични множества по света Съединените щати са Враг № 1; но на
мястото на САЩ би могла да се окаже всяка просперираща държава, която охранява
интересите и живота на своите граждани.
Струва ми се, онази малобройна група от баснословно заможни и практически
необезпокоявани властници в Близкия Изток е извор на нещастията, а янките със
своята хаотична Политика от позиция на силата се държат
като слон в стъкларски магазин. Такъв конфликт не се нуждае от оръжия, а от
разум. Съдбата на бедния и унижен арабин се превръща в тема, която тепърва
предстои да бъде обсъждана. Какво добро да очакваме от този човек, като са му отнели
възможността да живее човешки?! Подаянията, трохите от трапезата на заможните вече не го устройват, и
това е очевидно.
Човек се ражда добър и мил, изпълнен с копнежи и планове. Когато към него
се отнасят като към терорист, ще отиде да се самовзриви на някой
многолюден пазар като фанатик на вярата. Аллах ли се грижи за него? Но той
се кълне и умира с това име, с този възглас на прослава, защото не вижда друг изход, и самоубивайки се в името на
Аллах, смята, че възстановява честта и достойнството си. Лесно е да
го осъдим; трудно е да го разберем. И причината не е у него, а във всеобщото наше нехайство към участта му. Умният търси причината първом у себе си, глупакът за личните си беди обвинява съседите.
Рейнджърите на САЩ са жива мишена на омразата, която набъбва в Ирак.
Какво правят там освен да разпалват ненавист, да онагледяват лицемерието на
висшата администрация в най-развитата материално държава на днешния свят?! Един
ден рейнджърите ще напуснат Близкия Изток, както преди това с подвита опашка си
тръгнаха от Виетнам – за да се потвърди прастарата максима, че съдбата на един
народ е дело преди всичко на самия народ. Печалното е, че съдбата на онзи човек, опаковалия се с взрив, вече влияе и върху нас,
независимо какво знаем за него.
Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 13 apr. 2019
Илюстрации:
- Камий Клодел, 1864-1943 г. – творец, любима и модел на Роден (горе);
- Ап.Павел, платно на Рембранд Харменсон ван Рейн, 1606-1669 г.(долу).
___
* От гр. demos "народ" и kratos "сила",
оттам demokratia през лат.: държава, устроена върху ред правни норми,
сред които основни са равноправие, граждански свободи, и най-важната между тях
– народът е суверен и чрез вота си определя кой да управлява общите дела и
да защитава нацията. Бел.м., tisss.
But man proud man dressed a little brief authority most ignorant of what he's most assured (his glassy essence) like an angry ape plays such phantastic tricks before high heaven as makes the angels weep who with our spleens would all themselves laugh morta!*
НЕ
ФАКТЪТ, А МНЕНИЕТО Е ЦЕЛ
НА ИЗКУСТВОТО
25.03.2006., Благовещение**
Българинът
пощурява. Снощи след полунощ по една от телевизионните програми от столичната
зала Универсиада (или от Националния дворец на културата) предаваха еротично
шоу, където момичета по на 20-25 години се събличаха и танцуваха пред възхитените очи на публиката както ги е мама родила. Без да съм против изкусителния повик на плътското, от толкова разголване, мисля си, губи женското очарование.
Отнемат ли тайнството на взаимността у двата пола, нещата се обръщат на цинизъм. Но какво обичам... Жена в цялостното излъчване на артистичната женска природа,
или вторични полови белези? От петгодишен ме привлича сексуалното излъчване у момичетата, сексуалният нагон не е
изчезвал нито за миг от живота ми, а и писането ми всъщност е резултат и
от тази магия; но очевидния показ на пола приемам като знак за пресищане, оттам – за липсваща духовност.
Лягал съм с жена не заради телесните й хубости, а жаден за галене и любов, за хармонията в увертюрата и при върховния акт при коитуса.
Да видиш грейнало от любов и преживяващо отзвучаващата тръпка момиче до себе
си, е чудесно. Какво общо има такава близост с просташкото "Ела и чукай" на клавдиевата Месалина?
Отдавна открих, че у всяко момиче дреме атавистичното начало на
склонна да се отдаде жена, но това унижава мъжа, приел ролята не на
многостранно същество от висш духовен вид, а на задоволяващ полов орган.
Възбудата с опитност можеш да удължиш, но какво остава накрая освен усещането
за празнота и досада от онази, която си обладавал, но не обичаш? За теб тя е
употребен продукт, чиято опаковка дори започва да те дразни. Преситеният е
склонен да унижава, когато не изпитва любов. Печели ли жената от това? Семето,
което е изстрелял в утробата й, може ли да я направи щастлива, когато
душата му я отбягва?
Да, лесно е да въздигнеш пошлото, малко стойностното; колкото и странно да е, истинското, революционно новото идва при нас с евтините си сандали и сивееща одежда. Публиката е склонна да го обругае или да го удави в мълчание (което
е по-жестоко). Иисус преди Възкресението Си е особен случай, нещо, което не
важи за простосмъртния: съзнавал е кой е Неговият баща, непрекъснато се
позовава на Бащината воля (първообраз на представата ни за Бог). Иисус отлита
в Небесата след изпитание, което е предпоставка за блясъка на духовното Му великолепие.
И тук откривам съчетанието на особен тип тщеславие
с егоцентризъм от висш разред. Католицизмът следва тази красива идея; Източното православие избира потапяне в смирение,
сливане с делничната същност на живота. Разпването на кръста, охулването,
гаврите откъм невежествената тълпа, физическата Му болка, отричането на учениците Му
са все ритуални действия от театрална постановка, целяща да отличи духовното
като подвиг, нещо супер-изключително, възможно само за единици сред
човечеството. Ах, колко зли и глупави са човеците! – това е подтекстът. Тишината гърми с възмущение, просмукващо се от Небесата над нас.
Анонимните монаси, тълкуващи делата и посланията на Иисус, ги виждам не по-малко красиви в делничната си непретенциозност. Всеки тук би могъл
да е един от смирените труженици на Духовното. Човечеството хем се
развива, хем се върти в кръг от древността, та до днес. А сивичкото притежава
сложна и фина структура. Вперили сме се в Победителя и преставаме себе
си да забелязваме. По-важен от мита е реалният грешник, изкушеният от
атавистичната си природа. Тълкуванията ни всъщност са опит да ограничим в
строга подредба несекващите преображения на живота. Винаги е възможен обрат. И колкото по-тревожно ни е днес, толкова по-оптимистично е това очакване! До последния си
дъх си във фокуса на световните събития, понеже Вселената е дом, създаден
да го редиш и пренареждаш по свой образ и подобие.
Из писмо на Ибсен от 4 дек. 1890 г.: "В
тази пиеса("Хеда Габлер", бел.м., tisss)не съм искал
всъщност да се занимавам с т.нар. проблеми. Основното, което ме е
интересувало, е да описвам хора, настроения и човешките им съдби въз основа на
социалните норми, а също и техните чисто човешки възгледи". И продължение на идеята в писмо от 30 дек. 1898 г. по
повод някой си Юлиус Ланге (датчанин, автор на трактати по история на
изкуството): "Намирам го и до ден-днешен малко прекалено академичен, твърде коректен и с направо объркващ човека товар от
съзнание". По-нататък: "Нима някога, без
самият да съзнавате, не сте въздействали тероризиращо върху неговия стил на
писане на писма? И не се ли е ръководил той при писане на приятелските си писма
от мисълта как те ще бъдат приети? А то вече е нещо, което не мога да съчетая с
приятелството".
Чепатият, суетният Хенрик Ибсен – макар самият да е пленник на
тщеславието и суетността си, воюва със Суетността и със склонността ни да се
представим не каквито сме, а според наложилото се обществено лицемерие.
* * * Разказът се пише заради детайлите – кое как ще прозвучи в даден момент:
било аромат, нюанс, усмивка, замълчаване... и това именно е същност на развиващото
се усещане за човеците и света. Фиксираната преценка е смърт. Всеки
миг едно нещо ни повежда към друго нещо: приятелството прераства в
любов, любовта се насища от еднообразието и се оттегля с омерзение, поражда се
импулс към нови пространства, към нови изкушения. Нищо в следващия момент вече не е същото. Светът се видоизменя пред очите ни, променяме се на
повърхността и самите ние, колкото и да сме същите любознателни, непостоянни и невъздържани като стил, деца на посредствени
родители. Все трошим черупката и все сме вътре в нея.
Не фактът, а мнението за този факт е цел на изкуството. Оттам идват
чувства и настроения. Тези записки дотук са израз на моето тщеславие и суетност.
След като дълъг период от живота си прекарах в тишина, смятам
за свое право да заявя най-после какво мисля за това и онова от днешния ни свят. Това не са лични оценки, а оценки на средата, която ме
е отгледала – най-онеправданите, най-унижаваните в днешна
България анонимни труженици, които никой от властниците, примадони на
общественото внимание, досега не е пожелал да изслуша.
Пловдив – столица на
културата, Европа 2019
Plovdiv,
edited by 12 apr. 2019
___
* ...Човекът горд, облечен в слава,
забравил свойта малка същина,
пред туй небе безумства разиграва
и в ангелите буди плач до смърт,
когато всъщност трябва да се смеят.
Из шекспировата
комедия "Мяра за мяра".
** Начало на част ХV от хронологията "Въведение".
Бел.м., tisss.
Текст, който получих на 17 юли 2007 г. от amauta* с добавка
"Колкото и изтъркано, си остава вярно – животът е училище"
Научих, че не можеш да накараш някой да те обича. Можеш само да бъдеш някой, който може да бъде обичан. Останалото зависи от другия.
Научих, че е без значение колко те е грижа, на някои хора просто не им пука.
Научих, че отнема години да изградиш доверие, и само секунди да го разрушиш.
Научих, че не е важно какво имаш в живота си, важното е кого имаш в живота си.
Научих, че можеш да разчиташ на обаянието си около петнайсетина минути. След това е по-добре да знаеш нищо.
Научих, че не бива да сравняваш себе си с най-доброто, което другите могат да сторят, а с най-доброто, което ти можеш да направиш.
Научих, че не е важно какво се случва с хората. Важното е какво правят те по въпроса.
Научих, че за секунда можеш да извършиш нещо, заради което да те боли цял живот.
Научих, че колкото и прецизно да режеш, винаги ще има две страни.
Научих, че отнема много време да станеш човека, който искаш да си.
Научих, че е много по-лесно да реагираш, вместо да помислиш.
Научих, че трябва винаги да се разделяш с човека, когото обичаш, с думи на любов. Може това да е последният път, когато го виждаш.
Научих, че можеш да продължиш напред дълго, след като си решил, че повече не можеш.
Научих, че сме отговорни за това, което правим, независимо какво чувстваме.
Научих, че или контролираш отношението си към хората, или то те контролира.
Научих, че независимо колко страстна и буйна е една връзка в началото си, страстта отминава и добре би било да има нещо друго, което да заеме мястото й.
Научих, че герой е човекът, който прави това, което трябва да се направи и когато трябва да се направи, независимо от последствията.
Научих, че да се научиш да прощаваш, изисква практика.
Научих, че има хора, които искрено обичат, но просто не знаят как да го покажат.
Научих, че парите са кофти начин да си мериш успеха.
Научих, че с най-добрия си приятел можем да правим всичко или пък нищо, и пак да си изкарваме страхотно.
Научих, че понякога хората, от които очакваш да те сритат, докато си на земята, ще са тези, които ще ти помогнат да се изправиш.
Научих, че понякога, когато сме ядосани, имаме право да бъдем ядосани, но това не ни дава право да бъдем жестоки.
Научих, че истинското приятелство продължава да расте дори през огромни разстояния. Същото се отнася и за истинската любов.
Научих, че понеже някой не те обича по начин, по който искаш да те обича, това не означава, че не те обича с цялото си сърце.
Научих, че зрелостта много повече зависи от обстоятелството какъв опит си придобил и какво си научил от него, и много по-малко от това колко рождени дни си отпразнувал.
Научих, че никога не трябва да казваш на дете, че мечтите му са невъзможни или странни. Малко неща са по-унизителни, а и каква ли трагедия би било, ако то ти повярва!
Научих, че семейството ти няма винаги да те подкрепя. Сигурно изглежда странно, но хора, с които не си роднина, могат да се грижат за теб и да те обичат, и да те научат отново да повярваш на хората. Семействата не са биологични.
Научих, че колкото и добър приятел да ти е някой, той ще те наранява от време на време и трябва да му прощаваш за това.
Научих, че невинаги е достатъчно да ти простят другите. Понякога трябва да се научиш ти самият да си прощаваш.
Научих, че независимо колко зле ти е разбито сърцето, светът не спира заради твоята мъка.
Научих, че произходът и обстоятелствата може да са повлияли на това кои сме, но не са отговорни за това какви ще станем.
Научих, че понякога, когато приятелите ми се скарат, се налага да взема страна, дори и да не искам.
Научих, че само защото двама се карат, не значи, че те не се обичат. И че само защото не се карат, не означава, че се обичат.
Научих, че понякога трябва да поставиш човека преди неговите действия.
Научих, че няма нужда да променяме приятелите си, ако разберем, че приятелите се променят.
Научих, че не бива да бъдем толкова настоятелни да открием някоя тайна. Тя може да промени живота ни завинаги.
Научих, че двама души могат да гледат едно и също нещо, а да виждат нещо съвсем различно.
Научих, че колкото и да се опитваш да защитиш децата си, все нещо ще ги нарани и това ще нарани и теб.
Научих, че има много начини да се влюбиш и да останеш влюбен.
Научих, че независимо от последствията, тези, които са честни със себе си, стигат по-далеч в живота.
Научих, че независимо колко приятели имаш, ако ти си тяхната опора, ще се чувстваш самотен и изгубен, когато те са ти най-нужни.
Научих, че животът ти може да бъде променен за часове от хора, които дори не те познават.
Научих, че дори когато си мислиш, че нямаш какво повече да дадеш, приятел повика ли те за помощ, ще намериш сили да му помогнеш.
Научих, че писането, както и говоренето, може да облекчи душевната болка.
Научих, че светът, в който живеем, не е всичко, което ни е предложено.
Научих, че отличията и заслугите на стената не ни правят почтени човешки същества.
Научих, че хората, на които държиш най-силно в живота, ти биват отнети твърде рано.
Научих, че въпреки че думата "любов" може да има много и различни значения, тя губи стойност, когато се употребява прекомерно.
Научих, че е трудно да се определи къде да се тегли чертата между, от една страна, да бъдеш добър и да не нараниш чувствата на хората, от друга – да защитаваш това, в което вярваш.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 11 apr. 2019 Илюстрацията горе: С Вера, когато бяхме бедни и щастливи.
.jpg)
.jpg)
.jpg)