НЕ ФАКТЪТ, А МНЕНИЕТО Е ЦЕЛ НА ИЗКУСТВОТО

     But man proud man
     dressed a little brief authority
     most ignorant of what he's most assured
     (his glassy essence) like an angry ape
     plays such phantastic tricks before high heaven
     as makes the angels weep who with our spleens
     would all themselves laugh morta!*

НЕ ФАКТЪТ, А МНЕНИЕТО Е ЦЕЛ 

НА ИЗКУСТВОТО 

  25.03.2006., Благовещение** 

  Българинът пощурява. Снощи след полунощ по една от телевизионните програми от столичната зала Универсиада (или от Националния дворец на културата) предаваха еротично шоу, където момичета по на 20-25 години се събличаха и танцуваха пред възхитените очи на публиката както ги е мама родила. Без да съм против изкусителния повик на плътското, от толкова разголване, мисля си, губи женското очарование. Отнемат ли тайнството на взаимността у двата пола, нещата се обръщат на цинизъм.

  Но какво обичам... Жена в цялостното излъчване на артистичната женска природа, или вторични полови белези? От петгодишен ме привлича сексуалното излъчване у момичетата, сексуалният нагон не е изчезвал нито за миг от живота ми, а и писането ми всъщност е резултат и от тази магия; но очевидния показ на пола приемам като знак за пресищане, оттам – за липсваща духовност.

  Лягал съм с жена не заради телесните й хубости, а жаден за галене и любов, за хармонията в увертюрата и при върховния акт при коитуса. Да видиш грейнало от любов и преживяващо отзвучаващата тръпка момиче до себе си, е чудесно. Какво общо има такава близост с просташкото "Ела и чукай" на клавдиевата Месалина?

  Отдавна открих, че у всяко момиче дреме атавистичното начало на склонна да се отдаде жена, но това унижава мъжа, приел ролята не на многостранно същество от висш духовен вид, а на задоволяващ полов орган. Възбудата с опитност можеш да удължиш, но какво остава накрая освен усещането за празнота и досада от онази, която си обладавал, но не обичаш? За теб тя е употребен продукт, чиято опаковка дори започва да те дразни. Преситеният е склонен да унижава, когато не изпитва любов. Печели ли жената от това? Семето, което е изстрелял в утробата й, може ли да я направи щастлива, когато душата му я отбягва? 

  Да, лесно е да въздигнеш пошлото, малко стойностното; колкото и странно да е, истинското, революционно новото идва при нас с евтините си сандали и сивееща одежда. Публиката е склонна да го обругае или да го удави в мълчание (което е по-жестоко). Иисус преди Възкресението Си е особен случай, нещо, което не важи за простосмъртния: съзнавал е кой е Неговият баща, непрекъснато се позовава на Бащината воля (първообраз на представата ни за Бог). Иисус отлита в Небесата след изпитание, което е предпоставка за блясъка на духовното Му великолепие.

  И тук откривам съчетанието на особен тип тщеславие с егоцентризъм от висш разред. Католицизмът следва тази красива идея; Източното православие избира потапяне в смирение, сливане с делничната същност на живота. Разпването на кръста, охулването, гаврите откъм невежествената тълпа, физическата Му болка, отричането на учениците Му са все ритуални действия от театрална постановка, целяща да отличи духовното като подвиг, нещо супер-изключително, възможно само за единици сред човечеството. Ах, колко зли и глупави са човеците! – това е подтекстът. Тишината гърми с възмущение, просмукващо се от Небесата над нас.

  Анонимните монаси, тълкуващи делата и посланията на Иисус, ги виждам не по-малко красиви в делничната си непретенциозност. Всеки тук би могъл да е един от смирените труженици на Духовното. Човечеството хем се развива, хем се върти в кръг от древността, та до днес. А сивичкото притежава сложна и фина структура. Вперили сме се в Победителя и преставаме себе си да забелязваме. По-важен от мита е реалният грешник, изкушеният от атавистичната си природа. Тълкуванията ни всъщност са опит да ограничим в строга подредба несекващите преображения на живота. Винаги е възможен обрат. И колкото по-тревожно ни е днес, толкова по-оптимистично е това очакване! До последния си дъх си във фокуса на световните събития, понеже Вселената е дом, създаден да го редиш и пренареждаш по свой образ и подобие.

  Из писмо на Ибсен от 4 дек. 1890 г.: "В тази пиеса ("Хеда Габлер", бел.м., tisss) не съм искал всъщност да се занимавам с т.нар. проблеми. Основното, което ме е интересувало, е да описвам хора, настроения и човешките им съдби въз основа на социалните норми, а също и техните чисто човешки възгледи". И продължение на идеята в писмо от 30 дек. 1898 г. по повод някой си Юлиус Ланге (датчанин, автор на трактати по история на изкуството): "Намирам го и до ден-днешен малко прекалено академичен, твърде коректен и с направо объркващ човека товар от съзнание". По-нататък: "Нима някога, без самият да съзнавате, не сте въздействали тероризиращо върху неговия стил на писане на писма? И не се ли е ръководил той при писане на приятелските си писма от мисълта как те ще бъдат приети? А то вече е нещо, което не мога да съчетая с приятелството".

  Чепатият, суетният Хенрик Ибсен – макар самият да е пленник на тщеславието и суетността си, воюва със Суетността и със склонността ни да се представим не каквито сме, а според наложилото се обществено лицемерие.

  * * *
  Разказът се пише заради детайлите – кое как ще прозвучи в даден момент: било аромат, нюанс, усмивка, замълчаване... и това именно е същност на развиващото се усещане за човеците и света. Фиксираната преценка е смърт. Всеки миг едно нещо ни повежда към друго нещо: приятелството прераства в любов, любовта се насища от еднообразието и се оттегля с омерзение, поражда се импулс към нови пространства, към нови изкушения. Нищо в следващия момент вече не е същото. Светът се видоизменя пред очите ни, променяме се на повърхността и самите ние, колкото и да сме същите любознателни, непостоянни и невъздържани като стил, деца на посредствени родители. Все трошим черупката и все сме вътре в нея.

  Не фактът, а мнението за този факт е цел на изкуството. Оттам идват чувства и настроения. Тези записки дотук са израз на моето тщеславие и суетност. След като дълъг период от живота си прекарах в тишина, смятам за свое право да заявя най-после какво мисля за това и онова от днешния ни свят. Това не са лични оценки, а оценки на средата, която ме е отгледала – най-онеправданите, най-унижаваните в днешна България анонимни труженици, които никой от властниците, примадони на общественото внимание, досега не е пожелал да изслуша.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 apr. 2019

___
* ...Човекът горд, облечен в слава,
забравил свойта малка същина,
пред туй небе безумства разиграва
и в ангелите буди плач до смърт,
когато всъщност трябва да се смеят.

Из шекспировата комедия "Мяра за мяра".
** Начало на част ХV от хронологията "Въведение". Бел.м., tisss.