Желая в утрото мъгливо да бъда във Балчик, в снега край плажа, където гларусите кряскат с разперени крила и там, от бункера - туй зъбче от войната, тревата пада ниско във морето, а въздухът, наситен с дъх на йод, е мек като очите на приятел.
Желая в утрото мъгливо да бъда сам на ивицата тясна, край лодките, сковани в тънък лед, край кейовете пусти, заледени, край силозите, с рядък мъх покрити, край каменни разкъртени стълбища, които свършват стръмно над водата, така отчаяно гостоприемни.
Желая в утрото мъгливо да бъда във хотелчето зад пътя, току до кея с лодките рибарски, да бъбря кротко там със ветровете, да слушам как вратите на живота отварят се - затварят се със трясък, достоен за едно стихотворение, написано от талантлив поет.
Желая в утрото мъгливо да бъда тук - и само тук, накрая, където почва истински животът, разпръснат в незначителни моменти, и всичките - с човешка топлина; да слушам, да крещя и да се смея, да бъда най-прекрасната антена, източен като шпага във небето.
Желая в утрото мъгливо на всеки срещнат да окачвам нимба - едно клъбце от топъл дъх човешки да свети покрай всякое чело. ...Тогава нека дойде Оня кораб от сънищата - с черните комини, със палубите черни, със ръждата на хиляди почтени мъртъвци.
Желая в утрото мъгливо... В такова утро искам да си ида. Да няма никой долу, край морето, и никой да не знае кой съм бил. Да се стопя напълно в хоризонта: във въздуха, в пръстта и във водата, и само нероденият ни син да търси дълго своя слаб баща.
Лицемерието неизменно си пада по гръмки фрази и тържествени заклинания. Инак човешките неща са лесно разбираеми, защото са простички: обичай, това е.
КАМЕННИЯТ
ВОЙНИК Откакто се помня, той все си е
там –
вгледан на Изток през хиляди километри
към онези безбрежни Руски степи,
към селцето, където бе черквата храм
и невръстните му братя и сестрички
скачаха наоколо като жребчета и козички
и спяха сред овчите стада и тревите
с ромона на ручея, жеравите и щурците
както никъде другаде по широкия свят
не живее странната Руска душа.
И когато над смълчания селски мегдан
прогърмя тенекиеният глас на Левитан,
този развейпрах Альошка бе в сеновала
и се боричкаше там със своята бяла,
със своята тръпнеща чипоноса Катя,
която му изпохапа от страст рамената.
И го боляха още тези негови рамена,
когато потегляше сам на война,
и го закопчаха в неугледните дрехи
на войник от пехотата, оттогава навеки...
Моя корава и простичка войнишка съдба,
какво знаем ний за световните въпроси,
за политкомисари и разни партайгеносета,
планиращи поредната Световна война!
През грохота на веригите, през прахоляка,
на Историята през опърлената ръж
ти, войнико, се отправи на Запад
и се втвърдяваше като истински мъж,
и разпердушини накървавените орди,
и влезе в моя Пловдив смъртно ранен,
и се втурнаха някакви възторжени хора
да ти свалят звезди посред бял ден.
...Защо ти беше да идваш тук!
По-добре да си останал един труп
там, в руските степи или край Виена,
или дори в Берлин,
само не тук – лицемерно любим,
лицемерно презиран, въздиган като светец
и накрая
охулен гранитен мъртвец.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 10 uli 2000 – edited by 8 fev. 2019
Илюстрации:
горе – 2017 г., Пловдив, Паметник на руския войник върху Бунарджика
долу – 1938 г., редникът от Българската армия Борис Ангелов, дядо ми.
___
* Някогашният ми пръв помощник при създаването на един от първите след Десети ноември у нас опозиционни вестници – "Демократическо знаме" (май 1990-февруари 1991) Спас Гърневски (1953) преди години обяви предизборната си кампания за кмет на моя роден град с идея Паметникът на руския редник да бъде разрушен или префасониран, че да не напомня за издъхналите в Пловдив от рани, болест или друга причина войничета на някогашната Съветска армия. Текста по-горе смятах да посветя на кандидата Гърневски и понастоящем огнен оратор за партията ГЕРБ в Парламента, но като размислих, отказах се. Остана си текстът реплика относно опити да бъде сринат знак не за войнственост, колкото за пожертван живот. Като син и внук на фронтоваци от Българската армия в Първата и Втората световна война, участвали в сражения с вражески пълчища, няма как агитката на напористите мекерета на отвъдокеанския Биг Брадър лично да не ме засяга. Бел.м., tisss.
В чест на тригодишния ми
внук Борислав,
когото заради топчестото личице и доброто сърце
децата наричали Бобчо-Фасулчо
БОБЧО-ФАСУЛЧО
Днеска си тих и добричък герой,
тук добрия го смятат за луд –
не си раздавай играчките, миличък мой,
удрят ли те, бягай по-далече оттук.
Бий се с копривата, с бодливия храст,
на буболечето обаче стори път –
най-нежното често е без глас,
най-хубавите неща все предстоят.
Светът се променя, но и не съвсем,
днес сме тук, ала утре не знам –
дъждът дано ти напомня за мен;
човекът чрез раните става голям. Възрастните често са глупави, зли, но и тях е известно, че ги боли – и те се объркват и правят от злост световни проблеми по лесен въпрос.
Животът е простичък за всяко дете – грешейки, то просто красиво расте и се случва играчките си да дели с други, които си нямат уви!
Бий барабанчето, празник е днес – слънце изгрява,
въртят се дни: ще си отидем
всички без вест,
Световното първенство по футбол във Франция. Снощи нашите паднаха от нигерийския отбор с 0:1. Но какво общо има смачканият от тарикатите с "нашите"? Повърхностни, показни знаци често ни се явяват с претенцията да ни представят като нация. Ако нация е целокупната и представителната общност на народа, с други думи, социалното му самосъзнание, може би е вярно, че търчащите подир кожения мехур по зелената морава на Парк дю Пренс в Париж май представяха моментното ни състояние като общност на изнервени невежи хора. Но "народ" е нещо основно; и в такъв смисъл хич не ме радва, че тези десетина яки, тренирани младежи търчат назад-напред подир кожения мехур в моя чест и за честта на моя род.
Спортът си е спорт, ала онези паралии там, дето препускат и се млатят, и се разхождат по моравата с емблемата на Републиката върху гърдите, са част от каймака или пяната, докато истинските грижи на българина са много по-драматични. В крайна сметка, и футболът както всяко спортно състезание, разчитащо на мускули, сила и ловкост, е само зрелище, една атракция, странична фикция, която ни се представя за висша еманация (излъчване) на българския или какъвто и да е там друг... дух на народа. Търсим белезите на рода си върху нещо странично, зависещо повече от случайности, отколкото от морал и исторически опит. Футболният бяс е състояние, не система от възгледи за света; тъй че спортът да си остане при забавленията, игрите, да не му отделяме повече внимание, отколкото заслужава.
Превърнах моето балконче – метър на три, в обсерватория. Животът в себе си е вълнуващ, много по-интересен от живота извън себе си. Какво отличава монашеската килия от този панелен апендикс? Уютно ми е тук, усещам благосклонното небе и онова огнено цвете, вдигащо се от изток
с прелитащите наоколо птичи ята в свежия утринен въздух, с шумящите листа на липата под нозете, разбирам, природата ме обича както и майка ми не ме е обичала. Това е велика сила, от тази любов дърпам енергия за думите, които редя. Самонадеяно ли е да си глас, който говори от името на безименни, изразява онези инак гласовити множества, които не умеят
да се изразяват подредено, литературообразно, стилно, находчиво, но са ти близки точно защото са стипчиви, люти и грапави, какъвто е всъщност животът им! Едно научих дотук за тези отминали години: всичко лъскаво е фалшиво. Не, няма съвършени неща; съвършена единствено е Смъртта. Животът е несъвършен; и с това ме изкушава.
Жените са повече душа, отколкото тяло. Ала колцина мъже го разбираме!
Окови едно сърце, и то ще строши оковите. Свободата е най-естественото пространство за Любовта. И не е ли опияняващо гъвкавото й лъкатушещо движение, магията на привличане. Ако всекидневно, всеки миг не източва оръжията си, каква жена ще е! Желанията на мъжете я шибат като жребче, колко красота и изящество има в животното, подвластно на своя нагон! И колко печал всъщност лъха от дресираните животни в цирка!
Моя млада тигрице! Харесвам те в прериите на живота; едновременно и ме плашиш, и ме изкушаваш; в мъркането ти дочувам твоето ръмжене, в меката лапичка усещам железните нокти. Видимо нищо не ме обвързва с теб; наоколо е пълно с кучета и котки; мога и да си тръгна, щом пожелая... Но не съм ти се наситил още: вероятно точно затова че желанията ми са повече, отколкото обстоятелствата ни позволяват. И дано дълго да е тъй! Прекаля ли, ще ми отмилееш; постигна ли те до дъно, няма да ми остане нищо за постигане.
Искаш ли да изгубиш мъж, един ловец... засити сетивата му с плътта си, стани му сянка, старай се все да си му пред очи! Гладът изостря страстта, недоимъкът е гориво за любовните схватки. О-о, не сме приятелчета ние с теб! Мога да съчувствам, мога да играя роля на паж, на слуга от свитата, но ловецът у мен беснее от изкушението да те мачка, да пие от плътта ти като вампир.
Божо* онзи ден беше подхванал нещо за прераждането, казах му: "Спри се, там е бездна, ще се изгубиш. Така ми харесва този мой живот, че не ща да знам нищо отвъд него. Харесва ми с кожата и с петте сетива да усещам ветреца, аромата на липата и на цъфналата дива мандарина, топлината на слънчевия лъч, зеленината, птичия цвъртеж. Стой си тук на земята, не се губи в идиотщини".
Ние с
теб, мила, сме крал и кралица и в пространството, където сме, ще допускаме
само онова, което любовта пожелае. Пришълците желателно е да не са
посредствени: тогава великодушно бих те споделил с някой друг. Макар че какво
ти великодушие! – на пищен пир ловецът кани приятелите си от егоизъм, да се
похвали, да се види как изглежда в техните очи.
Ревнувам ли! Нямам категоричен отговор. Вероятно озвучавам импулси, които излъчва всяко полигамно младо женско животно. Фантазиите най-вероятно ми ги
нашепва сърцевината ти, може би са утробни хлипове.
Хайде сега да си представим картинката: защо Одисей бяга от Пенелопа! Защото то си е
бягство на самец от рутината, от скуката на еднообразието. Извън семейството са приключенията, които правят от мъжа авантюрист и ловец – рискове, състезания с други мъже,
сражения с вятърни мелници и великани, рани от схватки, низ от непознати и незавладени територии.
Бил
40-годишен, Пенелопа – вероятно на 16; такава е в моята представа. Зарязал я с
кърмаче на ръце (синът им Телемах е 6-месечно бебче; когато баща му се връща,
вече е около 20-годишен). Десет години Одисей е край стените на Троя, десет
години подир войната пътува към родната Итака. Би могъл да се прибере за месец-два, за седмици. За да
е все още желана и за да може да ражда, Пенелопа не би следвало да е
по-възрастна от 36-40-годишна. Имал
ли Одисей любовен, сексуален живот през тези двайсет години? Наистина ли
Пенелопа съхне, в буквалния смисъл, толкова дълго време по съпруга си? Той се
завръща шейсетгодишен, документирано е от Омир. На 60 години мъжът – знам ли! –
като че започва да се вълнува от по-други работи, не от жени, а от кръвното си налягане, от киселините в стомаха, от шум в ушите, унася
се в спомени, умира от кеф да поучава по-младите и уж неопитните, изобщо, да досажда с каквото може и доколкото още може на околните. Що му е да се връща!
Що се връща Одисей у дома мен ми е ясно: въобще, мъжките истории са логични, което ще рече, лесни за
обсъждане. Защо обаче, и дали Пенелопа знойната, свикнала сама да се
справя със себе си, с имота, царството, със слугите, все го чакала и чакала, и чакала, ей това никак, ама никак не ми е ясно.Психологически и философски погледнато, главно действащо лице в семейната им драма е тя. От малоазийския бряг, дето е Омировата Троя, до остров Крит днес, края на ХХ век, фериботът пътува около 12-16 часа. От Крит до Итака – не повече от 14 часа. Прекият курс по море пък от Троя до островчето Итака е не повече от десет часа при днешните транспортни комуникации. Въпросните десет часа благонравният Одисей пропътувал талантливо за... десет години, милият! Идва си у дома състарен, побелял, сбръчкан, хленчещ, опитвайки се поне пред благоверната да не размазва сълзи и сополи. Макар че все пак се поизпуснал: "...при помътен от вино разсъдък се стапям от сълзи".
Душевното равновесие у Пенелопа Вярната някак не подсказва особени любовни, в смисъл – сексуални, лишения. Стопанинът зачезнал, забравил да се прибере след воаяжа до Троя. Десет години скитосва из разкошните
селища на Крит и други екзотични острови. Да вярвам ли на изреченото от нея пред маскиралия се като просещ клошар мил и предостоен съпруг?
Отговорите могат да са най-разнообразни, и до един двусмислени. Хайде де! – жената, която не само някога се е любила с него, но има и прекрасен син от този шейсетгодишен хаймана, ще се заблуди, няма да го разпознае, ако не по състареното мъжествено лице – поне по жестовете му и говора! И после как стават тези работи! Тази преследвана отвсякъде (от свекър и
свекърва,от родители, слуги, кандидат-женихи), но вече самостоятелна и решителна жена ще захване да споделя житие-битие с непознат, случаен, подозрителен дори за древните елински нрави пришелец?
И тъй, сам Одисей разправя на жена си за Одисей. Ето я двусмислената
сцена, в която видимото (според както не е подозирал вероятно и самият Омир, ако е авторът, а не някоя древноелинска хетера)... сцена, която си е жива ирония, според мен, карикатура на истинското положение на нещата:
Много лъжи Одисей тъй разказа... А насреща му:
Вслушана, лееше сълзи жената, топеше ланити...
Тъй жал й станало, че бузите й подгизнали от плач. Съзнавал ли древният автор какъв мил паметник на женското притворство оставя за поколения
слаби, объркани, озадачени, наивни, глупави пред хитростта и силата на женската интуиция мъже! Парадоксалното обаче съвсем не свършва тук. Патриархалният стил на мислене и подредба в живота вижда Одисей като Супер пич, като Голям мъж, а Пенелопа – ами тя си е поначало гугутка. Е, така им се щяло, тъй го и тълкуват! Но въпреки обичайните тълкувания, аз все пак дочувам гръмотевичния кикот на древноелинските богове, който от някакви си три хиляди години просвредлява облаците над моето мижаво балконче и над многострадалните ни мъжки кратуни.
Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 6 fev. 2019
___ * Археологът Божидар Чапъров (1941), по негови приказки, картографирал и изследвал част от десетте хиляди тракийски могили по нашенско, държал в ръце парченце от императорска алена мантия с втъкани нишки злато; днес държи миниатюрна като кутия кибрит книжарница срещу Синдикалния дом на културата в Пловдив. Съдба! Бел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)