ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение I)

Любовта не е само чувство – чувствата рано или късно умират; тя е действие, изкуство, което повечето хора си въобразяваме, че владеем.* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (3)

    XI-XII.1999.

  Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки от нас, сама по себе си, е биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да ни представи колко силно сме зависими едни от други, как влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе, и после се чудиш: защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно! 

  Според парадоксална хипотеза, египетските пирамиди са изградени не с физическо, а... с психическото едновременно съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества в мястото, откъдето да се повдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед; и тъй хиляди базалтови паралелепипеди един по един се възнасяли до полагащото им се в пирамидата разположение, като космически обект. Действително Космосът е онова велико нещо, достойно да съзерцава пирамидите. Но има неща, по-сърцераздирателно звучащи – и едно от тях е собственото ни въображение, в което, подозирам, участва Божественото, Богът (ако го има).

  Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите поколения. Даже не са и подозирали какъв дар ни пренасят тези някогашни живи. И ние като тях продължаваме пътя на огромните облаци познание, без изобщо да проумеем каква ценностна за човечеството информация пренасяме върху гърба си. Да, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме по нещичко, да го добавим към вече разкодираните енергии, които просвредляват нашия хаотичен мравешки, свят.

  Не ми е присърце сляпата вяра, Аксиомата, която уж помага да разберем самите себе си. Присъствието на Свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт точно когато реша смирено, трезво себе си да огледам, ала с моите си очи, не през очите на някой Друг, който ни гледа откъм космоса. И като си давам сметка колко сме беззащитни, отбелязвам си: в уязвимостта ни е духовната ни сила. Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Ах, какви страдания и какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на Невежеството в откритите слънчеви простори на познанието. Нищо не те застрахова, нищо не ти се притичва на помощ и нищо човеколюбиво, майчински не кърши ръце за теб! Ти си сам, толкова беден и толкова щастлив, че устата ти може да изрича послания, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като теб. 

  Наричат това "призвание", "да откриеш бог у себе си" или "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта; всеки, който има малко от малко усет, го усеща, ала пак не успяваме да го определим, да го назовем, да го оковем в златна рамка; и това е чудесно като любовта. 

  Как ще почувстваш Любов, ако не си бил наранен! В прокървяването на сърцето блясва тя в цялото си великолепие. И дали пък съвършеното не е във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно стремящи се? 

  Ужасно и хубаво е, че Вселената няма край, че собственото ни човешко въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има издигнати навред около нас дебели крепостни стени и ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота. 

  За мен християнската религия не е нито основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица, докато проходя, а после...? После да се завръщам към нея като в майчин дом, за да й разкажа за подвизите и страданията си. Тогава защо така несдържано желаят да ме ограничават с религия! 

  Та аз и без техните напътствени тревожни и назидаващи погледи съм си неин син. Но не! Те искат доказателства за вярност. Наивници! Това е най-сигурният начин да започна да ги пренебрегвам. 

  Та ето какво! – Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към този храм на Исус Спасителя, когато наистина това ми е нужно, не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения. 

  Поставиха птицата в изящна клетка и се чудят, че е забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, с драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача, гранични стълбове да отмества с пот на чело. Не, това не е от тщеславие, нима самовлюбен ще наречете запретналия ръкави да оре нивата?! Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното – ами той откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, тежки присъди да му отправят, да понася оскъдицата на собствения си простодушен стил на живеене. 

  Та вижте посредственото, убогото в какъв разкош ни се представя!... То са накити, знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри... Ровнеш ли под лъскавата повърхност обаче, няма друг освен зъзнеща, тракаща зъби притеснена и гола мизерна душица. 

  И не мисля, че Исус точно такива ни има предвид, когато е поемал пътя към Голгота. Над Богочовека виждам звездното небе, не купола на богато изографисана черква. 

  Какво значение, че си пренебрегван, ако си силен и си в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш Нещото от себе си, от личния си опит и наблюдения; а ще дойде часът за прочит, ако е важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам около масата си Сократ като жив човек: та той дори не си правил труда да записва, просто говорел, подреждал в присъщия си ироничен стил онова, което съзирал отвъд хоризонта на видимите повърхности. 

  Дали го приемали или отхвърляли с възмущение, не ми е ясно, но го наказали жестоко заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го. И ярко си преставям как доволно потривали длани екзекуторите, а народът (по-точно изречено, простодушната тълпа) пеел дитирамби на местния сатрап: "Ола-ола, няма го вече Смутителя, светът отново е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен". 

  Триста години шепнешком се предавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Исус... Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото! Струва ми се, триста години след Омир са записвани и 27-те хил. стиха на неговата "Илиада". Триста години били нужни, докато се открие заровеното съкровище, това са дванайсет поколения; заслужава си да бъде споменат този факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато разбърква представите и ги кара от нерви да подскачат в креслата си.

Огюст Роден (1840-1917), бронз – "Гражданите на Кале"

  Огюст Роден – създавайки поръчания от общинската управа на френски град скулптурен образ на достойната отговорност да си гражданин, първо извайвал детайлно голите тела, а после ги загръщал в дрехи с шеметната прецизност на творец. Напразни усилия, ще кажете, що да се трудиш над форми, които най-накрая ще скриеш? Замислим ли се обаче, няма как да отречем – за да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота. 

  Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го; и в резултат – няма я магията, внушението липсва. Колко самотен е човекът, пожелае ли да чуе посланията на тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните, да насели с ята от стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се море! 

  Елементарното, посредствеността... ами те винаги се движат маршово, в стегнат строй, веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни червени или сини букви. Но това не е празникът, а тъжен заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над редиците им. И няма как да не видиш изнурените под бича, унижените да демонстрират привързаност и съпричастие. 

  Уморително е така да се живее. 

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 28 jan. 2019

Илюстрацията долу:

 Камий Клодел, 24 г. по-младата любима на Роден, 

вероятно по-талантлива и от своя велик тиранин**.

–––

* Ерих Фром (1900-1980). 
** Вж. https://magnifisonz.com/2018/08/10/%D0%BE%D0%B3%D1%8E%D1%81%D1%82-%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D0%B9-%D0%BA%D0%BB%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BB-%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2/  Бел.м., tisss.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение)

  Докато има грешни, ще има и любов. Няма ли съпротива, няма любов.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (2)

   31.07.2004.

  Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в пространството чрез глас, аромати, жестове, докосвания привлича, изкушава, както и не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции. Орнаментите върху фасадата и вътрешността на мюсюлманския храм, например, би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже смятам претенцията, че са красиви, е твърде очебийна, твърде настойчива, носи ми усещане за прекаленост, за преиграване, което за мен – сина на простия мебелист дърводелец Кирил от Харманли, може да е дори отблъскващо.

  Човешкото е нормално, когато допуска грешки в пропорцията. Исус е уязвим, и това го прави по-близък до обикновения човек от някакъв си там строго осъразмерен, могъщ в излъчването си, и затова именно! – подтискащ и вечно вперил се в мен бог. Аллах или с други думи казано: Богът-отец, като образ ми е противен, може би защото хвалителите му опитват да ми докажат, че и красотата може да е жестока, назидателна, непоколебима и мрачна спрямо човешкото у мен.

  Такъв образ мен простосмъртния не може, няма как да ме увлече.

  Чувствата се раждат в гранична област, където идеалното се разтваря и разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава и е склонен да бъде изкушаван именно защото е грешен, т.е. не се поддава на строгата логика. Всякакви всеобхватни и уж обясняващи ми докрай света теории, религии, идеи, идеологии отблъскват със своята скованост, с едва прикритата си неприязън към грешния човек у мен зад големи кухи фрази за любов. 

  Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото духът му е силен. Силният дух не би позволил да го оковат и над главата му не звездното небе, а орнаментираната везба на изкусни манипулатори да го очарова. Което зоват "вяра", в повечето случаи изобщо в религиозните общности, тълпящи се в нозете на всяко божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, ужас да не сбъркаш канона, да не разгневиш Силата.

  В името уж на човечността унищожават най-човешкия у нас рефлекс – склонността да грешим, да се мамим, да изкушаваме, с други думи и по-ясно изречено – сурово подтискат стремежа ни да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск и за живота си, но с тръпката на откривателя.

  Фанатизмът роди инквизицията на католицизма, фундаментализма в исляма, бетонната самоувереност у надъханите болшевики, нацисти, комунисти, ирански аятоласи и праведници, афганистански талибани, роди самоуверения грандоман, прекосил Атлантика, за да преподреди Арабския Изток по свой образ и подобие.

  Любовта се обновява не в строгата вярност, а в стремежа към вярност и съвършенство. Съвършеното ме прави безразличен; понеже е свършен факт и аз не съм му нужен другояче освен да го хваля като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да се подчинява.

  Апостолите на Исус са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Интелигентни много добри хора у нас съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране като светец на християнската вяра, че при самозащита убил чорбаджийския слуга; а не би трябвало да съжаляват. Левски е такъв образ от граничната зона, дето високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е обаянието му – хем прилича на нас, хем носи в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между човеците. Ако сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени (Анастас п. Хинов, Димитър Общи и пр.) сеячи на раздори, но той никога не слиза до тяхното ниво на суета и ожесточение.

  Идеалният кръг е символът на съвършеното, т.е. на свършеното. Като основен творчески импулс в действителния материален и духовен живот у човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Възражда там, където предстои да се появи нещо ново, различно от установеното. 

  Докато има грешници, ще има и Любов.

  01.08.2004.

  Ако няма съпротива, няма Любов. 

  Любовта е априори творчество, стремеж към нещо ново. Където всичко е открай-докрай подредено, отмерено, балансирано в идеални пропорции, тогава Любовта отлита; нейна бледа сянка е Уважението, но уважението, респектът, подчинението няма как да я заменят. 

  Парадоксална е обвързаността между Бог-отец и Бог-син. Богът-отец ни приковава с пронизващ поглед, унижава чрез назидателност и настояване множествата да повтарят колко е всеопрощаващ и великодушен, колко е незаменим; Исус – напротив! – уязвим е, и колкото по-зле се отнасят към него човеците, толкова по-близък до себе си го усещам. Всъщност, Исус се уподобява на простосмъртния, за да ни вдъхне увереността, че може и да си губещ в изпитанията, но именно за губещия се отнася Химнът на живота, когато човешката душа се очиства от налепите на самодоволство, лакомия и най-страшния от греховете – надменността, възгордяването.

  Позволеното е територия на Бога-отец; Христос е великолепен именно като унижаван и страдащ, който ни учи: където е Любов, там са гейзерите на Божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви води, наистина е Любов, а не страст за притежание!

  Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и това е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, която с нищо се не съобразява освен със Себе Си; Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Исус в човешкото си пребиваване, когато е в човешка плът, все се позовава на Бога-отец, от когото черпи енергия за чудеса. 

  Какво излиза? Духовното укрепва и просиява именно очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихии на Абсолютната власт, която тиранизира всичко живо на земята и в човешкия ни космос.

  Фундаментализмът в исляма, доколкото в качеството на обикновен човек го разкодирам като философия, накуцва именно с огласените на висок глас претенции за непогрешимост, за свещената си праведност. Според Корана, всичко живо е под строгия надзор и във властта на Върховния суверен, следователно: няма движение, няма развитие. Пак според тази велика Книга на исляма, Духовното ми се представя като застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти.

  В привидния хаос на простосмъртието ни се натрупва велика жажда за подреденост и хармония; зад зидовете на мрачните затвори Свободата е най-мила. Затова силно религиозните, обладани от фанатизъм общества нищо съществено не са сторили дотук за човечеството, или – ако го има, същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност. 

  Авицена* ми иде наум в този миг. Озлоблението, което възпроизвеждат този род общности на праведници вследствие унижения, на които сами са се подложили, подтиска живота в материалните му изражения, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на Върховния деспот. Фанатичният мюсюлманин е отблъскващ както и всеки друг фанатик, както фанатизма въобще, понеже гори от желание да умре, отнасяйки в Отвъдното хиляди и милиони мразени до пароксизъм "неверници". 

  Какво е това! Може би – отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение?! Но тук няма място за Любов** и самият "правоверен" е не герой, а страст за унищожение, инструмент на Ненавистта.

  Християнството, като подход към човека и света, е ключово завоевание на днешната ни цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме познанието си, без да громим любопитството, без да гледаме изпод вежди изкушенията, непресъхващата любознателност – така присъщи на слабия наглед силно уязвим в плътта си, но неукротим за творчество и откривателства буден и неудовлетворен Човешки дух.

  Представен като един от сто и двайсетте пейгамбери***, Исус е, според Корана, принизен до един от многото, просто пратеник на Бог. Чрез тази незначителна на пръв поглед редакция върху първоначалната версия на Библейската легенда за отношението между Бог-отец и Богочовека Исус... отнета е най-съществената част от християнската етика и философия – възможността с Любов да се решават жестоките разпри между хората. 

  Бог-отец, Бог-син и Бог-дух в триединството си са основен подход, обновяващ неандерталщината, нахъсването на множества, обявени за праведни воини на Върховната сила срещу всички, които не споделят фанатичното едностранчиво мислене. Великолепието на християнския подход е в това, че без да отрича Бога-отец, без дори да се усъмнява в Неговата власт и енергия, го прави част от духовното ни мироздание. 

  Избягната е конфронтацията, назлобяването ловко е заобиколено или превъзмогнато. Пред човешката личност нещата са представени тъй, че личността (според жизнения си опит, талант, генетични заложби, умение, настойчивост) сама да прецени кое е Добро, т.е. Любов, и кое – Зло, т.е. опустошение на цветущи градове и държави, под предлог че са върши нещо крайно необходимо за всички нас, нещо прекрасно. 

  Доверието, проявявано към човека, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисения мислещ ум. От дълбока древност до днес гласът на мъдреците ни помага да живеем със своята лична участ и драма на земята, настоява да търсим и създаваме хармония дори там, където Злото и Хаосът тържествуват самодоволно.

  Модерното цивилизовано общество в момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, занимава се с проявите на издевателства над невинни. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си анти-човешко отношение към света. Наивни ли сме, или сме интелектуално недорасли, за да не забележим сърцевината на Злото?

  Противопоставянето "християни–мюсюлмани" е непродуктивен подход. Мислещите умове би трябвало да са разкодирали отдавна посланията от Легендата за Богочовека Исус, който – без да отрича Бога-отец, извършва поврат в мисленето – нежна, ала вероятно най-решителната революция в сферите на духа от две хиляди години насам.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 27 jan. 2019

___
* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина, повече известен като Авицена, живял ок. 980- 1037 г. персийски лекар, философ, учен, поет, музикант, автор на 450 книги върху широк кръг теми, най-вече философия и медицина. Смятан е за баща на съвременната медицина, пише на персийски и арабски. Ученик е на Аристотел и на Неоплатонизма. Съчинението му "Канон на медицината", състоящо се от пет части и преведено на латински през ХІІ в., в течение на няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в Близкия Изток и Европа.

** Означаваните с курсив думи да се отличават от стесненото значение, когато са употребявани в разговорния стил.
*** Т.е. упълномощени агитатори, пропагандисти на върховния тиранин. Бел.м., tisss. 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД...

  Изкуството е урок за искреност. Истинският художник изразява това, което мисли, с риск да се сблъска с всякакви предразсъдъци.*

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (1)

   29.07.2004.

  Всяко пренебрежение към естествения ход на нещата, всяка припряност скъпо се заплаща, с реки от кръв. Количествените натрупвания в сферата на духа не водят до скокообразни качествени преобразования, а до еволюция, която е постепенен процес. Не може вечерта да си легнеш измамник, а сутринта да се събудиш кавалер на честта. Тези работи така не стават.

  Светът на общественото съзнание се гради не толкова върху материалния интерес и изгода, тъй като човекът е зависим и повлиян от феномени с интензивна духовна същност, каквито са Вярата, Надеждата, Любовта, което по-ясно казано е: стремеж към вътрешна хармония, трепет пред инстинктите за живот, продължение на рода, щастие, вродени или преоформени представи за добро и зло, за хармония и хаос, които ни съпътстват през целия ни живот.

  Човешкият разсъдък много по-сложно, отколкото ни го представят стройните теории, отразява света. Героизма, подвига ни ги предлагат като еталон за личност и достойнство, а и героизмът, и подвигът са изключения от нормалното. Баща ми се завърнал от фронта с орден за храброст, без – изтегляйки триста метра фронтовата линия напред, да съзнава, че върши нещо изключително. Изключителното го видели стоящите отстрани. По оскъдните му, изтръгнати с ченгел от мен думи, някогашният 22-годишен редник просто пълзял и притичвал между трупове в интензивно обстрелвано поле между две войски – някаква немска част и наша лекокартечна велосипедна рота, както на подбив я наричали, "за запушване дупки всякакви" по фронтовата линия.

  Какъв подвиг, какъв ти героизъм! Великолепието му в моите очи на негов син е, че отказваше да приеме подвига и героизма, които извършил.

  Мирозданието се крепи върху яки основи, заложени в човешката ни склонност да се възторгваме от себе си, да се виждаме център на Вселената, та представите ни изкривяват истината, моделират я, казано без емоция. Политиката е сред ярките примери за склонността ни да се самозаблуждаваме, изкушавани от красиви лъжи. Понятието Демокрация** е категорична неистина, тъй както го поставят в някакъв вид йерархия на духовните ценности. Понятия, като Свобода, Равенство, Братство и прочие, фиксират горещи мечти и желания, но обективно не съществуват в живота.

  Идеализира се т.нар. Борба. Представят борбата като сражение с хаоса, а пък тя е изначалният носител на хаос. Народите нямат склонността да воюват помежду си, за да се докажат; отвращението помежду им го внасят обладани от грандомания манипулатори, теоретици на идеализма, дръзки оратори от името на уж висши инстанции, каквито уж представляват, да речем – религията, политическата си партия, наперения си вожд с дарбата умело и красиво да лъже.

  Строго погледнато, християнският възглед е за хармонизирането на човека с общността на другите хора, независимо от вродения у всекиго от нас егоизъм. Затова пък идеите имат свойството да се самоопровергават.

  (Ръми дъждец тази сутрин и е приятно за писане – приписка в полето на бележника ми.)   30.07.2004.

  Реплика на момичето, с което бяхме женени, кажи-речи, до края на 1988 г., казана в момент на ярост: "Ти си самият ад. Как живееш с този ад у себе си!" Та оттам ми хрумва, че всеки сам твори своя ад. Проблем на нашата цивилизация в дните след 11 септември 2001 г е как да бъде избегната злостта в основата на Исляма, без да се почувстват засегнати милиард и половина кротки мюсюлмани на планетата.

  Да се правим, че не откриваме жестокостите и терора, произтичащи от  тенденциозен преразказ, както и от превратни тълкувания на Стария завет от Библията във версията на Мохамед, става все по-трудно и по-тягостно. В зората на глобализиращия се свят тази набъбваща метастаза заплашва да взриви самите основи на живота върху Земята, отрича от най-висока в нравствеността трибуна човечността и възхвалява главорезите.

  Невинните жертви на конфронтацията между унижаваните бедни и благоустроените общества поставят неотложно пред философията проблема кой се възползва от озлоблението и как хищникът да бъде изваден на видело и нравствено порицан. Никакви стени не ще ни предпазят, докато не бъде разкодиран механизмът, според който Злото бясно се възпроизвежда. Светът е в състояние на перманентна война, непозната досега по мащабите си, понеже т.нар. свещени бойци, както с гордост се зоват джихадистите, отричат априори собствения си живот.

  И не мога да обясня защо в този момент ми иде на ум, че нещо тук ми напомня изсмуканите из пръсти бръщолевеници за Хари Потър. Умът ни е окупиран от подвизи на дрогирани убийци сред тълпа невинни жертви на смъртта в името на Бог, а всъщност манипулираните са продукт на Духовна сила, която явно повърхностно познаваме.

  Събитията от началото на третото хилядолетие утвърждават градежа върху любов и смирение, като основа на живота. Аллах, представян като версия на Бог-отец от Стария завет, е образ на грандоман, настояващ да бъде въздиган над реки от кръв. Поне в тълкуването не може повече да ни бъде представян за Съвършеното добро. Ислямският фанатизъм опровергава Исляма. Но това е едва началото на дълъг и труден път за елиминиране не на ислямската вяра, а на озлоблението.

  Къде бъркат обществата, градени върху Божествени препоръки? Може би самите мюсюлмани, възприемащи Свещения лик на Добрата световна сила, ще да ни подскажат отговора, защото те са най-силно уязвените в човешкото си битие и достойнство. За огромните множества мюсюлмани сега Съединените щати са Враг № 1; но на мястото на САЩ би могла да е всяка просперираща нация, която охранява интересите на гражданите си.

  Малобройна група свръх-заможни и практически необезпокоявани властници в Близкия Изток е изворът на нещастия, а янките с хаотичната си "политика от позиция на силата" се държат в Близкия Изток и навсякъде по света със самочувствие, като слон в стъкларски магазин. Този род конфликти на честта не се нуждае от оръжия, а от разум. Участта на мюсюлманите по света вече е тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана. Какво добро да очакваме от този човек, като са му отнели възможността да живее и се развива човешки! Трохите, подаянията не са достатъчни за него, и това е очевидно. Какво добро е видял лъганият от рождението си вярващ мюсюлманин! Когато към човека се отнасят като към терорист, той наистина ще отиде да се взриви на някой многолюден пазар като фанатичен убиец. Аллах ли се грижи за него? Но той се кълне в Аллах, защото не вижда друг изход, и самоубивайки се в името на Аллах, решил е... по-точно, внушили са му, че възстановява достойнството си.

  Лесно е да го осъдим; трудно е да го разберем. Защото причината не е у него, а в нехайството ни към участта му. Умният търси причината първо у себе си, глупавият злобее срещу света и обвинява другите, че са прости.

  Бойците на САЩ са жива мишена на омразата, която набъбва не само в Ирак***. Защо са там, освен за да разпалват ненавист и да онагледяват лицемерието на висшата държавна администрация на днес най-развитата материално държава в света! Един хубав ден рейнджърите ще си тръгнат все пак от Близкия Изток, както преди това с подвита опашка и смачкано самочувствие напуснаха Виетнам, за да се потвърди древната максима, че съдбата на един народ е дело на самия народ.

  Най-същественото засега е, че съдбата на арабина влияе вече и върху нашата участ, независимо какво знаем за този човек. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 jan. 2019

Илюстрации:

– фрагмент от скулптура на Донатело (горе);
– Исус от живопис на Ел Греко,1541-1614 (долу)

___
* Мисъл на Огюст Роден (1849-1917). 

** От гр. demos "народ" и kratos "сила", оттам demokratia през лат. държава, устроена върху норми, сред които основни са равноправието и гражданските свободи, най-важна от тях: че Народът е суверен, определя кой да управлява общите дела, да защитава интересите на нацията. 

*** Освен Ирак, в 2019 г. да споменем още Либия, Сирия, Йемен, Украйна, може би и Венецуела...

**** Давид на Донатело (1386-1466) е първата бронзова статуя на Ренесанса – първа по рода си, изобразяваща гол мъж. Представя Давид със загадъчна усмивка, след като е отрязал главата на Голиат според древния юдейски мит. Давид е гол, с ботуши и широкопола шапка, а в ръката му е мечът на Голиат. Статуята е правена вероятно между 1420 и 1460 г. сл. Хр. Бел.м., tisss.

КЪМ ТЕКСТА "МАЙКА МИ"

Ароматът на свобода край най-мрачните зандани е най-мощен!

КЪМ ТЕКСТА

"МАЙКА МИ"

  

  – Виж, на 15-16 години, какво чаровно момиче е бъдещата ми майка. А когато била бременна с мен, приказвали си трите сестри, питат я: "Како, ами ако се случи някое ревливо джераме*, какво ще го правиш? И тя: "Ще го навра под леглото и ще го бия, бия, бия, докато млъкне".

  – Ха-ха-ха... Гадно!

  – Огън момиче, брей!

  – Боят е проява на слабост и безсилие.

  – С мен преживяла операция на гърдата, стопила се, станала като вейка, че нощем нито тя, ни баща ми съм ги оставял да спят, понеже съм ревял непрекъснато, та ме разнасяли на смени – докато единият спи, другият ме дундурка, само да не рева. По някое си време, изнервен, баща ми рекъл: "Това лайно ще взема да го изхвърля през прозореца, да миряса най-сетне". Бил съм страшно пиклив. Демек, отмъстил съм си заради онази глупава приказка пред сестрите й.

  – Ха-ха-ха!

  – Ами, разбирам я! Какво да каже моме, дето посланията си писало и преписвало толкова пъти, че подът побелявал от смачканите на топка опити да напише сносно любовно писмо...

  – Никога не съм си била децата, но и досега ме уважават и никога една дума накриво не са ми казали.

  – Любимото й занимание, по думите й, било да се свие в стаята си с някое книжле и на масата до нея да има купичка кисело мляко. Читанка абсолютна! Другите тичат навън, играят, мотаят се, а госпожицата седи в стаята си и чете. Беше я яд на вуйчо ми Любен, по-малък с година-две от нея, че й пробутвал все книги за "принцове с мазолести ръце". И спомена си приключва с ей тази лакърдия: "Та прокопсах, като се омъжих за баща ти, един голтак". Че демек дланите му на нейничкия били цели в мазоли от трупите, които разбичвали с другия чирак в мебелната работилничка на някой си Ончо, затова и под влияние на книгите за онези принцове си го избрала. Имам негова фотография с Ончо и майка му на арменеца пред фирмените табели на мебелната работилница. Виж колко готин е на 16-17 години бъдещият ми баща.

  – Ха-ха-ха!

  – Имала си уж кандидат-жених, Гошо Шантовия, който бил от заможно семейство, перспективен. Шантовите имаха голяма къща зад канала насред Пазарджик, точно срещу вечно прашната и кална улица Тунджа, където пък бяха къщата и дворът на дядо ми Борис Ненков Ангелов или Борис Дявола, както го знаеха пазарджиклии.

  – И сигурно цял живот го е натяквала.

  – Беше изпокъсала сума ти снимки на баща ми като ерген, където се мярваше по някое моме. За баща ми казваше: "Като ме погледне с тези негови сини очи, тръпки ми лазят по гърба". Иначе, където и да сме живели под наем (сменихме три адреса, докато си купят къща, когато бях вече войник), все тя ставаше причина мразещи се до смърт да се обединят срещу нас. Просто рядък талант имаше за тези неща.

  – Ха-ха-ха!

  – Но аз си я обичам такава. Усетеше ли несправедливост, не можеше да си затрае, да замълчи; оттам идеха и кавгите с хазяите, които се държаха извисоко. В кучи гъз ги навираше, ама после всички наоколо ни гледаха накриво. Чорбаджийска семка – перущенска и калугеровска, как да понесе, че филанкишии и перекендета** някакви си я броят за завалия беднячка! 

  – Ами, правилно!

  – Заради нея намразих и кавгите, и кавгаджиите, но от нея ми е този нрав: да не премълчавам, да не си трая, когато някого унижават пред мен. Всъщност, тя ме е възпитавала да отстоявам себе си, самостоятелен да съм. Когато още сме живели в първата квартира, на втория етаж, под наем при баба Кера, в къщата зад фурната на пловдивската улица Захари Стоянов 17, пресечка на улица Перущица, едва на десет месеца, все още непроходил, докато нашите ги няма вкъщи, лазешком съм се изтърколил по стръмното стълбище от втория етаж и пешком на четири крака съм поел към Винарската изба, на стотина метра от фурната, или към Четвъртък-пазара, да се поразкърша. Затова, като проходих, държаха ме под ключ като пандизчия.

  – Всеки сам се възпитава.

  – Да! Но тук говоря за онези първи седем години, когато от най-близките си човек усвоява стил и ритъм на живот. По-късно всеки сам избира образците, от които да продължи да се учи – реални личности или литературни герои от книги, от филми.

  – Какви литературни герои, като не можеш да четеш до седем! Ами сега децата гледат само филмчета, и естествено не са много наясно какво е добро и зло.

  – В този период е важно кои са ти учителите.

  – Важно е! Затова ме е яд на някакви си, които осакатяват децата духовно. Като не стават за даскали, да не се заемат с такава отговорна задача. Но повечето не стават.

  – Имам си моя лична теория, че представата за добро и зло ни е вродена, с нея се раждаме. Децата са най-уязвимата част на една нация. Книгата ЛАМСКИ*** съдържа около двеста идеално некадърни учители, и сред тях един единствен положителен образ – пенсионирана вече учителка, която нарекох с името на първата ми класна Дора Попова, заради която съм изял най-много пердах там долу, дето от 4-годишен с майка и татко живеехме девет стъпала в земята, под наем в избата на Дърварови, на пловдивската улица Ниш, пресечка на Пещерско шосе.

1951-1961 г. Нашият дом откъм двора и откъм улица Ниш

  – Ха-ха-ха!

  – Аз наистина й създавах много проблеми сред децата от I до IV клас, та говорила на майка ми тази Дора Попова: "Веднъж го видях мирен, и то беше в понеделника, след като в неделя ги водих на Царския остров. Ами какво да ви кажа, другите деца берат кокичета, с пеперуди се захласват, а вашият как се не спря! Търчи, катери се по дърветата, сякаш дотук са го държали вързан. Госпожо, от вашия син косата ми побеля, толкова ученици съм имала, но такъв досега не бях срещала". 

  – Е, от какъв зор?!

  – Ами чета от петгодишен и често ми беше скучно в час, та от скука правех разни маймунджулъци.

  – А така!

  – Но Попова си остана за мен първата и най-добрата ми учителка.

  – !

  – Госпожо – говорила на майка ми, – синът ви е особено дете, умен е и аз му градя пиедестал пред децата в класа, а той направи някоя щуротия, срине всичката добра представа за себе си.

  – Съмнявам се, че така се срива добра репутация сред класа. По-скоро става обратното.

  – Истина е, че двайсетина години по-късно някогашните ми учители от основното училище "Сашо Димитров" в Пловдив още си спомняха за онзи, палавия Гьорги. Не можеха да повярват, че това е същият Гьорги.

  – Ха-ха-ха!

  – Имахме по физика в пети и шести клас цицореста една, едра и руса, кръстил я бях Дизела. Двайсетина години по-късно бъбря си с нея: аз – вестникар, тя – вече пред пенсия. Напомних й, че някога ме е оскубала и ми се е разкрещяла: "Ей, скицо, марш в коридора наказан!" И тя ми казва: "Не-е, не ви вярвам, нямате нищо общо с онзи Георги Бояджиев".

  – Казах й: "Напротив, същият съм си и до днес", и тя прихна да се смее.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 jan. 2019

–––

* Хлапе, което създава проблеми на близките си.

** Филанкишия (от тур.) - никаквец; перекенде (от тур.) - занемарен имот; безличен тип.
*** Силно уважаван сред културните телци на Пловдив и околностите поет и някогашен кмет на Стария град след Десети ноември, освен дето прибра отделяните от учителската ми заплата две години пари за отпечатването, направи всичко възможно ръкописът "Историйките на ученика Ламски", както е пълният му надслов, никога да не види бял свят. Бел.м., tisss.