1) През далечната 1951 г. президентът на САЩ Хари Труман назначава Съвет за психологическа
стратегия (Psychological Strategy Board, PSB);
2)
Проф.Русаков, правил аутопсията на Сталин, предава доклад на началника на
Кремълската болница И.Куперин със заключение: Сталин е отровен със синилна
киселина, има всички възможни симптоми на отравяне с дикумарин, ПРИТЕЖАВАН
ТОГАВА САМО ОТ САЩ.
Plovdiv, Рождество Христово
ПЕТДЕСЕТ
И ДВА ФАКТА
без коментар в две страници*
1. Интервю
с Михаил Полторанин – бивш Зам. министър Председател на Русия, началник на Комисията по
разсекретяване документите на КПСС: "От нас крият, че Сталин е отровен, че
това е спец-операция, към която са се готвили дълго".
2. Краснов
– представил случая на опитни криминалисти в Русия, Канада, Германия, Унгария,
описва обстоятелства и представя жертвата като заможен човек, а членовете на
Политбюро – като роднини. Всички събеседници заявили еднозначно:
"Убийство!". Когато буквално ден до смъртта си жертвата лишила
наследниците от наследство, а след смъртта всичко е отменено, специалистите
утвърждават: на основание на тези факти може веднага да се изиска от
Прокуратурата заповед за арест и да се започне дело. И малко вероятно е дори
най-ловки адвокати да успеят да оправдаят обвиняемите – твърде очевидно е
убийството и неговите мотиви, дори да не се намерят следи от отрова.
Вероятността за случайна смърт приравнявали към нула.
3. Четири
месеца преди това, на XIX конгрес, Партията е отстранена от икономиката,
оставяйки я само с културно-масова дейност; Политбюро е обновено и увеличено от
11 на 25 члена. След смъртта на Сталин решенията са отменени, стенограмата от
конгреса – унищожена.
4.
С.С.Миронов: "Неотдавна ЦРУ разсекрети архиви, за периода 1953-1973 г. В
тях се съдържа отчет за смъртта на Сталин: Не e възможно да се определи, дали е бил мъртъв в някакъв период към момента на обявяване на смъртта, бил
ли е убит или е умрял, както посочват медицинските заключения".
5. В 1951
г. президентът на САЩ Хари Труман основава Съвет по психологическа стратегия
(Psychological Strategy Board, PSB), в който е създадена работна група
"Сталин" (кодово означение PSB D-40), работеща по инициативата,
наречена "План за отстраняване на Сталин" (Plan for Stalin's passing
from power).
6.
Спец-службите да обезсилят многослойната система за защита на Сталин:
1) Да
внедрят във властните структури къртица, за което било необходимо да се
дискредитират съперниците му; 2) Нужно било да се премахне от МГБ (КГБ) опитният детектив Абакумов и вместо
него да се назначи идиот-непрофесионал; 3) Налагало се да се премахнат от МГБ (КГБ) опитните професионали-детективи; 4) Налагало се да се изолира от Сталин дългогодишният му (от 20 години)
телохранител ген. Власик; 5) Трябвало да се замени ръководството на Кремълската болница и Министерството
на здравеопазването; 6) Необходимо било да се замени дългогодишният (от 25 години) личен секретар на
Сталин - Поскребишев; 7) Да се назначат свои хора сред персонала на вилата и сред лекарите, които ще
започнат да лекуват Сталин, сред помощниците и съратниците му.
С удивление откривам, че всички точки на този план са изпълнени.
ФАКТИ ЗА ПОДГОТОВКАТА
Само някои (защото не всички документи са разсекретени)
До 1 март 1953 г. са премахнати:
– Комендантът на Кремъл генерал Косынкин; – Личният секретар на Сталин за последните 25 години ген. Поскребишев; – Двамата лекуващи лекари на Сталин - Виноградов и Егоров; – След близо 20 г. на тази длъжност през 1952 е сменен Началникът на личната
охрана ген. Власик с безволевия и послушен Игнатиев, министър на МГБ (КГБ).
Игнатиев се оказва единствен оцелял на ръководна длъжност чекист от Сталинското
обкръжение; – Разстрелян е неговият заместник Рюмин; – Разстрелян е неговият предшественик министърът на Държавната Безопасност
Абакумов; – Разстреляни са всички помощници на Абакумов; – Разстрелян Меркулов, предшественикът на Абакумов; – Разстреляни са всички помощници на Меркулов; – На 1 март 1953 г. са снети постовете на двете врати откъм верандата на вилата
в Кунцево; – Същия ден комендантът на вилата в Кунцево полк. Орлов е пратен в
отпуск; – Същия ден готвачката Истомина, единствена от която Сталин приемал храна и
лекарства, е пратена в отпуск.
САМО ФАКТИ
1) Хрушчов
казва, че на 28 фев. 1953 г. били в Кремъл при Сталин. Това обаче не е
отбелязвано в дневника към кабинета на Сталин; 2) По спомени на охранителя Лазгачов, в 5 ч. сутринта на 1 март.1953 г. шефът
на охраната Хрустальов предава на подчинените си абсурдното нареждане от Сталин
да не го охраняват и да отиват да спят. Той последен видял Сталин в съзнание; 3) В 10 ч. сутринта на 1 март 1953 г. Хрустальов събужда охраната и напуска
вилата (да не се бърка с шофьора на Берия, чиято фамилия също е Хрустальов); 4) В 17 ч. охраната още "не смее" да отвори вратата на умиращия
Сталин. А има още две врати откъм верандата, оставени без охранителни постове; 5) В нощта на 2 март един от охраната се буди и вижда, че останалите спят; а
това е забранено и никога не е било преди. Не са наказани; 6) В 11 ч. на 2 март или 30 часа след 5 ч. на 1 март 1953 г.
пристигат лекари; 7) Проф.Русаков, извършил аутопсията на трупа, предава доклад на началника на
Кремълската болница И.Куперин със заключение: Сталин е отровен със синилна
киселина, има всички възможни симптоми на отравяне с дикумарин, притежаван
тогава единствено от САЩ.
ЗАМИТАНЕ НА СЛЕДИ
След март 1953 г. са унищожени или премахнати:
– Дневникът на посетилите вилата, където е издъхнал Сталин; – Няма ги входящата и изходящата кореспонденции на Сталин; – Личният ахив на Сталин е унищожен; – Личният ахив на Берия е унищожен; – Проф. Русаков умира три дни, след като предава доклада си за отравянето на Сталин.
От жилището му са иззети всички материали по аутопсията. Въпреки че в архивите
на КГБ надлежно са описани всякакви материали, отнасящи се до Сталин, документите на
Русаков били сортирани отделно, където пропуснали да почистят. Там Русаков оставил не само този доклад, но и копие на документите, обявени от
Полторанин; – Запазен е само том Х от ръкописната история на заболяванията на
Сталин; – Официалната (напечатана) история на заболяванията е от юли 1953 г., след
убийството на Берия на 26 юни, с.г.; – Няма ги електрокардиограмите от 1926 до 1953 г. Има две от юли 1953 г., след
убийството на Берия. В тях задната и предната стена от лявата камера на сърцето
на Сталин са с разменени места. По ЕКГ би могло да се установи, че не е имал
нито инсулт, нито хипертония; – Има правило да се изчаква минимум едно денонощие след смъртта, но аутопсията
е направена след 6 часа – на 6 март 1953 г. в 4 ч. след полунощ. В акта за нея
има дати: 19.1.1954 г. и 5.11.1953 г.; – Съгласно Решение на Кремълската болница, органите на умрелите членове на
Политбюро и ЦК се съхраняват във формалин в течение на седем години. Всички
органи на Сталин обаче са кремирани в деня на аутопсията; – Има документ за предаване в Музея на трите бутилки вода от стаята на Сталин,
но документът е всъщност за прием на две бутилки; – Мнозина лекари от двете комисии изчезват веднага след смъртта на Сталин; – Оглавяващият Кремълската болница и Министърът на здравеопазването са пратени в Сибир; – Началникът на охраната на вилата Хрустальов и двама от охранителите се самоубиват; – Всички охранявали Сталин са принудително изселени; – Разстрелян е Берия; – Разстреляни са и всички помощници на Берия; – Отстранен от длъжност е Министърът на вътрешните работи и Държавната
Безопасност ген. Круглов; – Разстреляни, интернирани или уволнени са и всички помощници на генерал Круглов; – Отстранен е Министърът на въттрешните работи и Държавната Безопасност генерал Серов; – Разстреляни, интернирани или уволнени са и всички помощници на ген. Серов; – На 26 юни 1953 г. танкова и пехотна дивизии навлизат в Москва. Армията сменя
охраната на Кремъл, което си е по същество държавен преврат; – Същия ден през 1953 г. Берия е застрелян от военните в дома си. Дотогава той води разследването за убийството на Сталин и ден преди това отправя официален
иск към ЦК и Политбюро за арест на министъра на МГБ (КГБ), същия онзи безволев и послушен Игнатиев; – На 30 юни 1953 г. е свален от поста си Сафонов, който в течение на пет години
дотогава е Генерален Прокурор и десет години е заместник Генерален Прокурор на
СССР; – Почти всички високопоставени сътрудници на МГБ (КГБ), които са по някакъв начин
свързани с разследване на убийството на Сталин, са разстреляни.
ЗА УБИЙСТВОТО НА БЕРИЯ И СТАЛИН
– В
седмичното издание "Неделя" (№ 22/1997) докторът на техническите науки и
участник в ареста на Берия А. Веденин свидетелства: "Убитите бяха трима –
двама охранители и Берия; сред нас загуби нямаше"; – Главният държавен санитарен лекар на СССР от 1965 до 1986 г. академикът ген.
Бургасов: "Що се отнася до т.нар. арест на Лаврентий Павлович
(Берия), всъщност зверско убийство в неговата квартира юни 1953..."; – Министърът на боеприпасите на СССР Борис Ванников: "Берия вече го няма.
Днес го разстреляха в собствената му московска квартира. Току-що идвам оттам..."; – Седмица след убийството на пленум на ЦК, Каганович заявява: "ЦК унищожи
авантюриста Берия. Сега, когато с Берия сме приключили..." – Членът на тогавашния ЦК Н.К.Байбаков: "Факт е, че към момента на пленума
(3 юли 1953 г.) Берия е бил убит"; – Светлана Алилуева, дъщерята на Сталин в книга: "Когато Берия бе
арестуван през юни 1953 г. и незабавно разстрелян..."; – През 1981 г. Лазар Каганович разказва на племенника си Стюарт Каган как са
убили Сталин; – Анастас Микоян в изявление към Мин.председателя на Албания Енвер Ходжа:
"Ръководителите на Съветския съюз са цинични заговорници. Обикалят по
целия свят и се хвалят как убили Сталин".**
Някои думици с "ф": Надут, надменен; който обича да се гизди – фудул. Бедняк, сиромах, но с претенции – фукара. Несериозен и вятърничав тип; бърборко – фарфара. Самозванец, суетен, надменен фукльо – фанфарон.
Първите три са заети чрез турския от арабски. Баща ми употребяваше вм. фарфара – "фарфала", сродна на думата от някогашните махали на Пловдив и Пазарджик "фърфалак" (за пумпал или дребосъче, хлапенце). Думата, която, мисля, неволно съм произвел, е фарфарон, в представите ми съчетаваща френската "хвалипръцко" с турската "вятърничав", но и със смислов образ, който по индукция се получава от звуковото подобие с добре познатата дума фараон. Фарфаронът значи не е само обикновена слаба ракия, а особа, която в обществените дела заема престижно място.
И понеже усещам, че моят велик приятел, който пред сестра си Петя вече ме бе произвел в сан Духовен брат, та усещам, леко настръхна, доливам зехтинец за успокоение: "Ей на! Ботев, например, е фарфарон. Кого дири навръх Врачанския балкан, а? Кажи де! Майка си и баща си ли е търсил?! Тейко му си пие кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, пък синът тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка".
Бъбрим тъй с Михаил Берберов все за велики работи и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: "Абе, и ний с теб сме си само едни фарфарони". На което Мишо започва да гледа втренчено, пет минути дава заето, па нехайно уж пита: "И що ще рече фарфарон?" "Такъв, дето все уж голям го вади, все с Бога вечерял, все му грандиозни плановете, а дереджето му фактически мизерно." При сравняването ни с "фарфарона Ботев" Мишо – милият на сърцето ми приятел, когото ценя повече даже и отколкото да ми беше брат, дълго ме разглежда изпитателно; при моята непукистка слънцеобразна физиономия обаче, отказа повече пояснения.
Действително, когато току-що бяхме погребали баща му, и двамата със сестра си тръгнаха да делят кухненски вещи и вехти костюми и парцали, Мишо пожела да присъствам на делбата, която поначало трябва да става на четири очи. На мълчаливото – вероятно иззад гърба ми, с очи и вежди запитване от сестра си Петя, направи с ръката жест, все едно коли петел, и рече натъртено, категорично: "Той остава! Той е мой духовен брат".
Ето, отливам няколко глътки върла карловска "Перлова" в негова чест, защото знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Да-а, потомствени аристократи, боили, боляри или графове, маркизи, барони, в България си нямаме; избили ги, измели се, бе, другаде отишли да живеят, изпарили се. Дали ний, фарфароните, да не вземем да се броим за благородници? Ама то май мутрите и циганите вече ни прередиха.
Познанството ми с Михаил Берберов – жител на София, а роден в Стара Загора, син на тиха даскалица и самовлюбен военен, автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от свойте четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща", "Пристрастно око" (последната, за която знам) и може би още дузина книги с преводи и поезия, пренебрегваща канона, клишето, тъпото двуличие, е от 1969 г., когато с литературния критик, днес вече професор и член-кор. на БАН Иван Сарандев, родом от Ямбол – и той присадил се в София провинциалист, заемаха спартански обзаведено стайче на третия етаж в редакцията на някогашния вестник "Народна култура". Оставил бях при неприятния самовлюбен Климент Цачев два мои разказа, писани през 1970 г.: "Мелодиите на Дино" и "Спомени, спомени за мъжество" и по този повод и заради напусналия междувременно Цачев стана запознанството ми с тези двама.
Не позволявай да ти вземат вярата!
Ако те спрат, върни се и тръгни към себе си.
Към свойте небеса тръгни,
в които пеят птици...*
Е, имал съм поводи да се разочаровам от Мишо, тринадесет години по-възрастен от мен, но чудна работа – отначало, след като и у него открих присъщите за моя милост слабости в характера, този готин заралия, един от може би най-смелите експериментатори в общо взето бая зализаната, беззъба, безобидна и стандартна възторжена лирика от Тодор-Живково време, стана един от постоянните мои си вътрешни събеседници далече преди да си отиде, десетина години преди преждевременната му смърт. За тази неособено понятна за мен духовна свързаност съдя и по следния факт... Роден съм на 7 август, нощта на шести срещу седми август 1988 г., нещо изключително рядко при начина ми на живот, не можах да заспя, та цяла нощ, гонен от съклет, се залисвах с две-три стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми, а то не е бивало често, да завъртя телефона... Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тази нощ почина. Моля те, обади се на Емил** да каже на наште приятели в Пловдив; Емил ги знае. Погребението е утре". Детайл: година или две преди това ни се бях виждал, нито се бях чувал с Мишо.
На Мишовото погребение ме изненада Любомир Левчев, който се появи, след като ковчегът с тялото вече беше внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашасал мерцедес унил, подгърбен – един ужасно самотен човек, и се смеси с множеството опечалени, дошли от цялата страна на гробището в Орландовци. В интервю, появило се в изпълнените с плаха надеждица години на Горбачовото управление в Съюза (СССР), Левчев се бе изразил приблизително със следните думи във вестник "Литературен фронт": "В онези времена (има предвид вероятно 1956-58 г.) ние с Михаил Берберов, Иван Динков от Пазарджик и неколцина още бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи около Добри Жотев – Бащата". Този къс от пространното интервю с тогавашния шеф на Съюза на българските писатели ме накара с други очи да погледна властващия и затова одумван Любомир Левчев, дадох си сметка, че освен мерната система на официалните институции, има и друга, много по-прецизна, по-строга мярка за оценяване, и че зад фасадата "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено.
То бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха по друг начин да разбият бетонните зидове на болшевишката управленска структура, бяха заели поза на "до смърт предани наши момчета" и от тази своя хитра линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на комунистическата идилия. Далеч съм от идеята да ги изкарвам светци, но за такива като мен наивници и доверчиви хора от низините на България е истина – властта ги прикоткваше, галеше ги по косъма, лекичко и любовно ги шамаросваше като симпатични палета и ги глезеше, за да се възползва от таланта им именно за да я представят като човешко изображение пред нацията, и естествено – пред света.
Трудно ми е да го обясня: Джери Марков***, за когото Петър Увалиев**** пише, че се появил в Лондон – средище на световното разузнаване, като влюбен глухар в джунгла, пълна с хищници... та същият Георги Марков не ми е симпатичен вероятно заради фраза на Левски към патриотите, дето милеели за майка България, замеряйки душманина-поробител с гневните си ругатни и закани, ала... иззад Дунава: "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън"*****. Има и друга, далеч по-пиперлия фраза на Дякона по този повод, ама нейсе.
От друга страна, как да забравя редичката т.нар. Априлски поети колко харно си поминуваха и бяха своето рода мили куртизанки на нашенското Политбюро? Не знам уважаваният Петър Увалиев доколко е обективен в преценката си за Георги Марков, но истината е, че "Задочни репортажи за България" на мнозина лутащи се наивници като моя милост подсказваха иззад заглушителните бръждения в радиоефира, че – най-малкото! – има и друго, по-меродавно и по-рязко становище за случващото се в нашата китна България под властта на самообявилите се борци за мир, прогрес, световно щастие, в действителност – най-обикновени селски тарикати и кокошкари, скупчили се по върховете с помощта на сталинистката руска военна и партийна администрация след края на Втората световна война! Тридесет години по план разрушават държавата ни точно хора, които са продукт на онази бездуховна система, готови да разпродават отечеството и всичко, което има все още някаква стойност за нас, българите.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 26 uni 1998 – edited by 25 dec. 2018
Илюстрации:
Поетът Михаил Берберов,1934-1988 (горе);
палеж от алчност на архитектурни шедьоври в Пловдив (долу).
___
*Михаил Берберов (1934-1988), от сборника "Пристрастно око".
** Емил Калъчев (1932-2013), с когото имах дългогодишно приятелство.
*** Георги Марков, писателят, убит в Лондон (1929-1978).
**** Петър Увалиев (1915-1998), дипломат и писател.
***** Иван Унджиев, (1902-1979), "Васил Левски, биография", С.1980, стр.153.
Втори ден подир Игнажден, от т.нар."мръсни" или "бесовски" дни преди Бъдни вечер; според народното поверие, наоколо витаят лошите духове и злите сили. Без да съм религиозен, откривам християнската философия по-възвишена сред претенциозните невежество, озлобление, алчност. Не, не съм досега и няма да се кръстя пред олтар, свещ, икона; и не защото не съм религиозен, а защото това е външен знак, но пък съм вярващ, вярвам в Доброто, особено като виждам духовен невежа, който се бие в гърдите и повтаря: аз съм философ-психолог, аз съм Сократ, аз съм Исус Христос и Достоевски на днешното време, аз съм новатор, демократ и хуманист.
Но как ли да обясня на моите дванадесетокласнички (19 девойчета), че между властници иучителпротивостоенето е открай време? Искат от мен високи оценки, а смятат, че със записване на това, що им казвам по Роден език и Литература, се изчерпва ученето им. Към света и помежду си, меко казано, никак не са за пример. Домашно възпитание им липсва, но и какво ли добро са видели досега извън дома, какво ли по-гръмко заявено освен наглост и простотия! А то си е фронт между Духовност и гавра с Десетте Божи заповеди у нас, в България.
Усещам се понякога островче в океан от помия, случаен минувач край магазин с лъскави пластмасови дрънкулки. Понякога, казвам, не винаги! Не са редки просветленията у тези чудесни инак, сантиментално уязвими душици Катя, Елена, Ширин, Милена; защо обаче така назлобяваха срещу самото учене. Не можеш насила да си им Учител. То е като любовта. Ако не те разбират и не те следват, когато сам се опитваш да им разкажеш за разликата между добро и зло, най-нормалното е да те гледат с празни очи: и теб, и претенцията ти, че си нещо повече от възгордял се самозванец и невежа – при това дипломиран невежа, което е най-неприятната версия на наглото невежество.
Вчера първият от двата ми учебни часа в този XII клас мина да слушам учениците как се дърлят помежду си, да ги успокоявам, да си изясняваме какво общо има Паисиевото "О неразумни и юроде" и "Българино, знай своя род и език"с онези техни кремчета, мазилца, гримчета, аксесоари от тенеке и фалшиво злато, дрешки, прически, както и със заетия от глезли в родната ни естрада див непукизъм. Що да им река! Прекръстеният Азис ги очаровал с песните, костюмите, циркаджилъците си – икона на непукизма, с успехите си по света, в топ-класация на ЕмТиВи бил, научавам го от тях. Надупилият се срещу лобното място на Апостола Левски сладкопоен Азис от онзи огромен цветен афиш насред София им лежи на сърце. Мога и да отстъпя, но как да приема отвращението към Училището! Кога от любознателни дечица са станали варвари в храма? – питам себе си, не питам тях. Тези български момичета са обект на пошлостта. Пошлостта в царствени одежди шества из моята мила България вече толкова време! И как ли горките да възприемат любовта за висша духовност, за отношение към света, а не като бяс за консумиране, това ми е проблемът. Горчиви дни, мръсни дни на притеснение.
28.12.2004.
Рефлексът за писане, т.е. за сътворяване на свят от чувства, образи и размишления, е вроден не у всекиго, макар у всеки от нас да е заложена възможността да усеща духовни излъчвания. Сред осмокласниците имам три ученички, които ми представиха стихчета; от тях едната, според мен, е талант, на който му предстои да се развие. А съпоставянето между лъже-твореца и човека с талант ми вади очите.Странно наглед, у т.нар. "поетеси" – набедени за поетеси от колегите, но без дарба, според мен, прави впечатление добре подредената форма, зад която обидно лъщи скучно съдържание. У талантливия съдържанието по-често пренебрегва формата, понякога текстът; текстът му, погледнат отгоре-отгоре, даже и не напомня стихотворение, но атмосферата му е интензивна, вълнува – лицето, характерът, неявните затаени очаквания на автора откривам, каквото и на повърхността да не казват думите.
Сиви дни... Занимавам се с текстообработващата програмка PageMaker 7.0 и не ми спори особено, едвам напредвам. Нарядко ми се мярва в ума: Можеш ли да си щастлив, когато мамиш първо света, неминуемо после и себе си? Страшно е да кажеш на некадърника, че е некадърник, но още по-жестоко е сам той да го открие. Опитът да издам книга на мои разноски ми бе крайно нужен. Доста неща в текста – факти, образи на простовати българи и претенциозни политици, както и купища сюжети съм взел от реалността, описал съм ги така, както ги възприемаме ние, мнозинството българи, по-скоро: предугадил съм ги още преди да се доразвият като хищници. За политиците говоря.
17.01.2005.
Нормалният човек е беден и самотен, защото съвестта и честта му са си у него; докато хищниците шетат на глутници, търсят кого да бастисат, да – жертва си търсят! Не открият ли кого да бастисат, ръфат се помежду си. Аз жертва ли съм?
.jpg)
.jpg)
.jpg)