Антракт – НЕДОРАЗБРАНИЯ СТЕФАН ПРОДЕВ?

НЕДОРАЗБРАНИЯ СТЕФАН ПРОДЕВ?

   

   Цитат:
   В известен смисъл Стефан Продев е поучителен пример за участта на българския интелигент, за участта на онази част от мнозинство даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат човека и България не в цялата им пъстрота и многообразие, а се насилиха да представят живота по начин, по който са го виждали в наивните си младежки съновидения.*

РЕПЛИКА НА МИЛЕНА ГОШЕВА ПО ПОВОД**

   – Фалшивите пророци. Що фалшиви? Никой не е пророк в собствената си страна. Стефан Продев, независимо от своите превъплъщения, според Анжел Вагенщайн, е "един голям дух, който остана недоразбран"...

   Преминал през РМС на 16-годишна възраст, после стажант във вестник "Труд", по-късно – офицер и т.н., и т.н., докато стигне до вестник "Народна култура”, след това вестник "Работническо дело", прекръстено на "Дума", автор на над 30 книги и много есета. Есеистът-комунист е преминал през много роли, но винаги е оставал верен на себе си. Неговата партия БСП го прогони от вестника си, но по повод 80-годишнината му същата тази БСП направи голямо фиаско в Националния дворец на културата: посмъртно му присъди орден.

   През 2007 г. издателство "Захарий Стоянов" обяви литературна награда с неговото име. Директорът на издателството литературният критик Иван Гранитски го описва като блестящ публицист и основател на партийния вестник "Дума" през 1990 г. За него си спомнят мнозина: Председателят на Народното събрание др. Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи др. Румен Петков, Председателят на софийската организация на БСП др. Румен Овчаров, кандидатът на БСП за кмет на София др. Бриго Аспарухов, др. Петър Берон, писателят академик др. Антон Дончев, много творци, журналисти, приятели, бойни другари. Поздравителен адрес за юбилея са изпратили Министър-председателят на Републиката др. Сергей Станишев, Министърът на културата др. Стефан Данаилов. За коментар на Darik news от 25 ноември 2007 г. по повод 80-годишнината от рождението на видния писател, журналист, есеист, публицист и прочие др. Стефан Продев Президентът на Република България другарят Георги Първанов заяви: "Стефан Продев е един от символите на нашето време".

   Честването беше организирано от инициативен комитет от Съюза на българските журналисти и Министерството на културата, Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет "Св. Климент Охридски", Висшия съвет на БСП и вестник "Дума". По думите на Държавния глава на Република България, ценният урок, който писателят ни е завещал, е стойността на словото. Др. Първанов, окачестви Стефан Продев като съратник в промяната на БСП и единението на левицата.

   Според другарката Велислава Дърева от Инициативния комитет по честването, България има трима публицисти, и това са др. Христо Ботев, др. Йосиф Хербст и др. Стефан Продев. Отличителни за другаря Продев, според Дърева, са самоконтролът, талантът и характерът.

   Министърът на културата др. Стефан Данаилов нарече Стефан Продев връх в Българската журналистика, публицистика и есеистика, обяви, че годишната награда за политическа журналистика и публицистика "Георги Кирков" посмъртно се присъжда на Стефан Продев.

   На честването присъстваха Председателят на Народното събрание др. Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи др. Румен Петков, поетът др. Валери Стефанов, творци, журналисти, приятели. Вж.http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=201542

ВЪПРЕКИ

Цялото кралско войнство – на стража,

мъртъвци хвалят скъпия си Мъртвец;

а най-високата чест, това ще им кажа,

е да си останеш обикновен жив човек.

     Жива и здрава, за радост на близки и ученици! 14. II. 2009 г., tisss.

* * *

     Тодор Ряпов: – Не свърши ли този "апотеоз на Продев"?

     Георги К. Бояджиев: – Завършил!? Едва започвам.

     Тодор Ряпов: – Ами успех! Трудно се чете такова произведение.

     Георги К. Бояджиев: – Някои уроци изискват човек да се потруди. То       не е турски сериал, нито тъпа испанска комедия? Това е животът ни!

Виктория Нинова: – Е, ти направо го обезсмърти другаря Стефан Продев.
Георги К. Бояджиев: – Идиотите отдавна са го превърнали в икона на управляващата глутница от бивши членове на БКП и техните потомци, тъй че си заслужава труда. Това е типичният полуграмотен рабфаковец, като др. Цецка Цачева с фалшивата диплома от Софийския университет. Досега никой не се е вглеждал в глупостите, които е писал.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 14 fev. 2009 – edited by 26 oct. 2018 

___

* От поредицата есета "Фалшивите пророци", заключителна част. 

** Вж. https://jores-tisss.blogspot.bg/2017/10/6.html Бел.м., tisss.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

        Продължение от 01.01.2000.

    За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и съображения, та до бележчици от типа: "Притопли ми млякото! или Де си ми завряла каскета!" От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага да компилира (да заимства наготово), по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура тук се свеждат до прочит, по-често – до сричане на текстове, съчинявани от напористи зрели поети. 

   Знам двама от местните пловдивски лирици, които в редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра" по поръчка отгоре съчиняваха тайно вдъхновяващи слова за областната партийна управа, докато речи на висши партайгеносета пишеха не някакви случайни хора, а известни и високо ценени в някогашната литературна периодика поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че огнените речи на Бай Тошо по партийни форуми, митинги и прочие трудове, прилежно събрани в многотомното му "творчество", са нашумели в годините на соца поети, един от които е тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев.

   Ала търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва, разбира се, от любимия есеист на Партията; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години на XX век у нас; и човек, който не е наясно с яките възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли би се досетил как просташкият кикот и тоталното бастисване въздействат върху мнозинството българи – почти като махленски крясък "Бий гадината!" Есетата на Стефан Продев плътно се вписват в стилистиката на партийната сатира: див сарказъм, пасквили, вж. например, сб. "Червен смех", изд. от 1956 г.: фейлетони, злободневки, карикатури, римушки, задевки в печата ни от периода 1919-1923 г.

   Публицистиката на Георги Кирков (1867-1919), Крум Кюлявков (1893-1955), Христо Ясенов (1889-1925), Христо Смирненски (1998-1923), Димитър Полянов (1876-1953) и пр. чрез романтически плашила – гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски и вражески на Партията. Тогава се начева запевът срещу стопанина, основно срещу правото на човека да не се съгласява с формулирани отгоре постановки върху живота от гледна точка на някаква централа за информация.

   Гневната си поза този род публицистика от зараждането си, та до днес, определя като позиция в защита на експлоатираните, но този "адвокат на истини от последна инстанция" е твърде въодушевен от себе си, за да го приеме човек за съвестен*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този стил нахакано перчене и лумкане по гърди:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...

     Ето показателни за Стефан-Продевия публицистичен стил фрази:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

    Как живее човек, разсъждаващ по този начин срещу когото и да било! Като пише рецензии за театъра, Продев представя по-скоро технология на номенклатурните романтични идеалисти за "грандиозните, епохалните" и прочие бойки партийни кампании, акции, почини, мероприятия; представя как става организирането на клакьори (някогашните тролове и хакери) по градове и паланки, т.нар. "честни и будни, съвест, зорки очи", а всъщност, просто активисти, агитпропчици на Партията.

   Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше седмици, понякога месеци, докато се постигне онзи така желан от партийния княз и от управленския елит "непринуден" всенароден ентусиазъм.

   За една от фразите, вопъл на несретата: "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да попитам: Това ли е представата за съобщаващия истини, за безукорно честния херолд на боговете?

София, улица Пиротска между двете Световни войни

   Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго едно есе – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как авторът сам се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, но и привързан към бедняшката работническа среда на крайните градски квартали с нейната сурова нравственост. Споменава за "мърморенето на еснафа", а разбирам, в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии и към лумпените на града. И като пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че говори от душа и сърце. Когато разказва епизода за кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам сякаш онази наивна, идилична, бедна, ала и набожна България с кандилцата и евтините икони, която соцът с идиотски кикот разтури, разпердушини, прати по дяволите с безбожието си, с пищната грандомания на политкомисаря и премълчаните предателства към нацията и към етническия българин.

   Вероятно е истина изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм... обаче в друг контекст, при други национални и чисто психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни караше да се надсмиваме: Готин ли е филмът, или съветски! 

   Забелязал ли е, обаче, промяната есеистът? 

   Ето я драмата му: хлапакът, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на уж обновяващата се идеология в редиците на Партията от 1980-1990 г. Печалното при това раздвоение е преддверие към лично покаяние, което тези хора, представящи се днес за демократи в преименуваната БСП, дължат първом на собствения си корен и собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

    Следва

    БЕЛЕЖКА: 

   В разговор с бивш колега, който се брои за философ-психолог, между другото, ей така, случайно сякаш, чувам:"Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И усетил се явно какво е изръсил, притеснен се усмихва: "Майтап бе! Казах го ей тъй, на шега". 

   За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон "Знаеш ли ме кой съм аз!" – не виждам как пъстрокрила птица, би удържала успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовиста назлобяването е гориво. Един и два ли пъти господин старши асистентът от АОНСУ (Академията за обществени науки и социално управление) Иван Костов говори извисоко към "този народ". От "алчните бабички на припек" – случайно изтървана сякаш реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, до обвинението, че народът е недорасъл да го оцени. В нормално демократично общество след подобна грандоманска изява въпросния политик и оратор го изнасят от сцената и го отсвирват със заупокойни песнопения. Тази грандомания не е нова за нас, българите. Преди Костов по същия начин с нас общуваха гастролиращи прима-балерини, като Жорж Ганчев, Жан Виденов, няколко дузини дембели в политиката, минали вече в забвение.

   Грандоманията е свидна заемка от инструментариума на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за немощния насред политическите водовъртежи безличен Неделчо Беронов. Кресливото, нагло поведение в обществената говорилня опровергава основата на демокрацията: правото на всеки да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем така противно се фукат, колкото противно се зъбят на всички, които не са с тях!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 oct. 2018

Илюстрации:

    - 1980 г., Любомир Левчев (1935) и Людмила Живкова (1942-1981) (горе);

    - Росен Плевнелиев (1964) – политик на годината за 2011 и 2012 г. (долу).
__
* В България и сега, с редки изключения, политиците и обкръжението им от агитатори с обикновения българин говорят като с хлапе от детската ясла. Говорят по медиите така, сякаш не разбират, че суверен не е партията, а Народът, чийто слуги са. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – НИЩО ПОДОБНО

НИЩО ПОДОБНО

Докато тя казва "Не трябва, не трябва",

в свойте прегръдки той просто я грабва,

той я хвърля объркана право в леглото

и после се хвърля самичък – защото 

дето се казва, хормонът го чука,

или казано просто, хич не му пука

какво ще си кажат другите гости...

А другите гости не са никак прости;

всъщност разбират, тя казва: не бива, 

отчаяно влюбена и толкоз щастлива,

че вече ще бъде направо кощунство

да спрат това негово буйно безумство,

и те се измъкват на пръсти с усмивка

в съседната стая на тиха разпивка, 

преди да поемат по свойте пътеки,

и всеки – със своите грижи нелеки.

И няма да видят под небесния свод 

нищо подобно в своя скучен живот. 

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 oct. 1992 – edited by 24 oct. 2018

Story – ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

   Цяла нощ валя и слушах как леден вятър свири в оголелите клони на дърветата зад прозореца. Болеше ме корем, та не успявах да се потопя дълбоко в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света за късичък отрязък от време. Мислех си снощи за теб, татко, за влажната плодна пръст, за зелената тревица, която издържа на зимата и сега пие ли пие влага с коренчетата.

  И си спомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти взе да се сляга, как дупчица по едно време се отвори, като да бе изровена от къртица точно, където би трябвало във влажната пръст да е лицето ти, и наивно си помислих тогава, че може би и заровените, и изоставените от нас в земята мъртви продължават кротко да дишат.

   Прости ми, ако можеш, татко. За всички разочарования от мен прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощават?

   Не се разбирахме с теб, ама никак! Ти беше толкова рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти, движения, чувства, малкото думи, когато си пожелавал да си говорим. Прости, мили, и че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, съгласявах се, кимах с глава, а с ръце извършвах изразителни жестове дори… понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами че двамата с теб, мили, просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

  И напоследък взех да разбирам: на теб би ти подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, когато си мисля за теб! И тези жени наоколо… все намират повод да са недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, не осъждат грешен някого или нещо, мърляво направено, циврят и заливат света със сълзи. Не разбирам защо трябва да са тъй различни от нас.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото онова пъркалце, онази красавица "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми я даде да се поизфукам из махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на другия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да покарам. Само рече: "Като гледам как яздиш, ще се пребиеш някъде. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

   А твоят брат, първият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: "Ей това е синът, Киньо! Където и да отиде, все нещо ще домъкне у дома. И да знаеш, братче – мъжкото внася, женското изнася". Бях в трети клас, ходили бяхме ние, децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако там още има такъв завод и такава гара, и за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклука в двора на завода. И ти я дадох. А ти хич не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите ти с джунджурии и продължихте да бъбрите за вашите мъжки работи, чичо Митко бъбреше и бъбреше, а ти го слушаше и слушаше.

   В шести клас когато бях, жестоко ме пердаши заради едни лагери от шведска стомана, биелни лагери SKF, от най-добрата стомана на света… Приготвил си ги за голямата петстотин-кубикова машина, NSU-то; открих ги в твоя шкаф, увити в светлокафява омаслена хартия и си направих количка като другите момци от махалата. Не открих по-големи, ала тези шведски лагери бързо се разхлопаха и на следния ден, когато се върна с велосипеда от работа и дойдох да ти се похваля, страшно ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би; имаше по нея големи криви шипове, но не плаках. Нали, татко! Само виех като животно.

  Мили мой, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе, до Царския остров и обратно, покрай стълбичките на Бунарджика горе, чак до огромните ботуши на каменния Альоша и обратно към Братската могила. Валеше пороен дъжд с мехури по локвите и на кросаджиите лицата им бяха като на банда коминочистачи изкаляни, защото залягаха над резервоара, като се дупеха. Ти единствен, татко, яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.
 
  Бягаше с номер 45 и цюндапът ти добре грабеше, обаче насред Острова, в някогашния ручей, дето е сега пловдивския зоокът на кмета Иван Тотев, насред някогашното оризище, на човека пред теб – значи, на съперника ти Байката, веригата му паднала, и не си подминал, спрял си да помогнеш; и завърши тогава пети, а Байката – първи; че си преценил: полага му се на Байката пред теб да е. Помня, донесе в избата новичка найлонова риза за награда, но тогава ли беше или от друго състезание? 

   А! Помниш ли, мили мой татко?

  А когато бях четиригодишен и живеехме под наем на втория етаж зад старата фурна на улица Перущица, на улица Захари Стоянов № 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения дървен джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата от ъгъла на масата и с голямата раш-пила заобли едно буково трупче…

  И веднъж, когато пак цяла седмица валеше, когато пак бе дъждовно и мрачно, ние с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните пак те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се изкачвахме и вече се чудех дали ще те познаем сред стотиците еднакво облечени и остригани запасняци, зад телените мрежи сред стръмната поляна, майка ми стисна ръката и каза: "Това е той! По походката го познах. Само той върви тъй, само неговото лице е толкова бяло".

  След година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб. А пък аз не ти приличам, мили татко! Когато сте ме зачевали двамата с майка, спомените от фронта ти били пресни и нощем вероятно си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картини от войната, които ме нападаха нощем, мен, петгодишния ти син? Нали не съм бил на война! Два или три пъти само съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият, най-тъпият левак сред момчетата. А ти си бил точен стрелец.

  И си мислех снощи, докато все не успявах и не успявах да заспя, и си мислех снощи за големите мъртви мъже, как лежат в пръстта тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага и сълзи от лицата им. И коренчетата се спускат все по-надолу, по-дълбоко и по-дълбоко, и по-дълбоко в пръстта на нашето пловдивско общинско гробище, където на мъртвите им е топло-топличко.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited by 24 oct. 2018

Илюстрации: 

- 1948 г., Пловдив, фрагмент от студийна снимка с баща ми (горе);

- 1972 г. м. Юндола, баща ми с любимия му NSU 500 куб.см (долу).

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (3.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (3.)

    Продължение от 01.01.2000.

    Седем атрибута на Злото съобщава авторът (цит.съч.*, с. 32-33): 

    – личния автомобил, 
    – апартамента, 
    – чашката винце,
    – механата, която човекът си устроил в мазенцето,
    – купената чуждоземна вещ,
    – йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
    – пътуването до чужбина...

    Че какво лошо има в тези неща?!

    Давид от притчата на Продев почти по библейския сюжет бил... пролетарий, възправил се срещу Голиат (представен като средно заможен гражданин). Че нали точно тази категория – средно заможни стопани! – във всички епохи са крепили държавата, и това е азбучна истина.

    "Бедното момче от Банишора" – авторът, – ползва низ клишета на партийната публицистика: 

     "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), 
    "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43)... 

    И пак есето "Реквием за коня" е сред най-добрите неща в сборника. Дали е усещал публицистът каква ода на проектираната от княз Фердинанд кавалерия сътворил! Не Будьоновски коне, а някогашните тежковози от нашата Българска артилерия внасят сантиментално-печалния чар в текста на есето. Подтекстово откривам духа на ред и самочувствие на някогашната стегната и действително силна Българска армия, не чиновници под пагон.

    Военните коне. И как говорят имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. То е твърде родно – това съчетание между бедняшката гордост у хлапака от бедняшкия краен квартал Банишора и воинското самочувствие, каквото от десетилетия не откриваме в жалките останки от някогашната Българска армия, гръбнак на Българската държавност. Но то е друга тема! Спре ли да се изживява като праведен партиец, Продев звучи вълнуващо, вж. с. 41-44, "Незабравимо време".

    Подир сантименталното есе "Колибите и момчето" с ярки образи и размишления човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво печални, иде третата дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и строителния епос): сражения с еснафа, заклеймяване на саможивия, ограничен в семейния си бит простодушен българин. В това есе блести фатмашкият назидателен тон, когато най-нормалният човешки стремеж се нарича гнусна ерес, вж. цит. съч., с. 87-95, "Писмо до познати". Поне пет белега на казионната партийна публицистика виждам образцово приложени при Продев…

   1) Тенденциозност: "Вие"– врагове, саботьори, провокатори, буржоа, еснафи, и "ние"– мъжествени, най-достойни, най-верни синове и дъщери на народа, всеотдайни, накратко праведни. "Образът на врага" служи да открием каква велика ценност за човешкия род бил партиецът;

     2) Лицемерие, представено като пищна, сърцераздирателна тревога, по-скоро ловък начин да се подмени вълнението за ставащото тук и сега. Тревога за катаклизми зад поля и морета, показно изразена, нашепваща: партийният член не спи, партиецът будува, партиецът е живата съвест на цивилизацията. И това – за да се прикрие раболепниченето именно сред тази категория "хубави хора";

   3) Липса на домашно възпитание (нещо, което отбелязах и при други двама автори с подобен натюрел: пловдивчанинът Лазар Мастагарков и друг един тънък ценител на Достоевски, но и на Хемингуеевите "кокошки"(не успял милият да преведе от руския оригинал думата "котки"), та значи кокошките на Хемингуей му направили кофти впечатление, подразнили го него, сегашният академик от Сливен г-н Атанас Славов, приятел на онзи митичен кебапчия с неговия тиган № 8, който кебабчия щял да залумка по глава опонентите си. Ето култова фраза на Невежеството: "Сигурно съм груб, но съм точен" – любува си се сам на себе си Стефан Продев в есе, чието заглавие е и заглавие на сборника "Разказът на палача". 

   С толкова кресливо заявено невежество как да се не гордееш!

   4) Опростителство. "Не знам защо (бел.м., tisss – след като му разправил приятелят каква виличка смята да си построи) мислех нещо тъжно". И по-нататък: "Застанал под отровната й гъба (бел.м. – на китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше". Това е отвращение от "еснафския" стремеж към лично щастие. Взривяването на съветски атомни бомби инак е борба за... мир.

   5) Гръмко празнословие. Ето ги и Стефан-Продевите "бисери": 

    "конфликтите на епохата", 
    "червено петно върху ризата на Пирея", 
    "удари на набат" (бел.м., от руски безсмислицата да се чете "удари на тревожни удари върху камбана при бедствие"). Стефан Продев – още един неограмотен рабфаковец** наред с академик Атанас Славов с изрядните познания върху любимия им руски език...

    "вие не обичате да се тревожите", 
    "никой от вас не обича бурите", 
    "вас ви е страх", 
    "вие не сте личности", 
    "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин", 
    "имате вили, но нямате идеи и подвизи, 

      вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", 
    "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", 
    "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и пр.

   Излезте на улицата с тези педерастки фразички, и вас ще ви вземат за невменяем. Ей тъй говореше на простосмъртните безпартийни водещият сред публицистите на комунистическата пропаганда дисидентът Стефан Продев – култова персона за т.нар. инакомислещи у нас, главен редактор на вестник с показателното име "Култура", не човек, а желязо, трибуна на партийната комунистическа представа за култура и възпитание.

    Две от задевките ме изкушават да си мисля, че – атакувайки еснафа – удобното сламено чучело за мнозина провинциални пишурковци, както и за да се упражняват червените евнуси, публицистът Продев в далечната 1987 г. дали без да съзнава, не е създал портрет на редовия партиен член, амбициозният полуграмотен без скрупули! Два пасажа бият в тази цел:

   "Няма нищо по-забавно и по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни", 

   "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади".

   Въпреки жалката истина – както признава Продев – поради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето (на партийците от "върха" - бел.м., tisss) знание", поради "пропасти в школската ви култура" стигаше се до куриоза светилото във витийното си слово да се обърка и да хване да го допълня със свои пояснения, от които зевзеците гребяха с пълни шепи за политическите си вицове.

   На живо в реч по Българската телевизия генералният секретар и първи човек на Партията и държавата ни Тодор Живков, например, обяви Индия за "бисер в короната на американския империализъм", известният му лаф при откриване на Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година – завод за полупроводници, догодина, живот и здраве, за цели жици!" 

   Лапсусите на Иван Славков – Батето са подобни на изцепките у първия човек в БКП. "Батето", "Тато", появи се и сред футболистите "Чичовото"... България сякаш им е бащиния и хубавите хора се разпореждат с нацията, колкото им позволява полуграмотността и присъщата изобщо за партиен тарикат у нас войнстваща посредственост.

    БЕЛЕЖКА:

   Хипотеза: дали есеистът Продев не си служи с образа на еснафа, за да огласи истини за висшия ешелон във властта – за изгубилите нравствени ориентири не само сред партийците, но и сред мекеретата-интелектуалци, които обслужваха, а и днес обслужват Властта на обновените, създавайки й лице за света и за необръгналите на партийната тенденциозна агитация поколения млади българи.

      Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 oct. 2018

____
* Стефан Продев, "Разказът на палача", изд. 1987 г.
** От издателството да са го редактирали, като не знае любимия си руски, но не посмели да посегнат върху ореола му на "образцов политически оратор". Бел.м., tisss.