Как всичко в този
свят ти казва: сбогом-сбогом! Помахай му с ръчица, бързичко се махай. Детенцето у теб мечтаеше тъй много, че от мечти все още свива те стомахът.
Но няма накъде – тук
пленник си оставаш на минало бедняшко, смях и малко болка – тъй отминава нашата
световна слава и гробищата глъхнат пред настъпващата
Пролет.
И онези правят всичко да му отнемат Бога, да съсипят Вярата му, потомците ни да развратят, семейството да отвърнат от Вярата: чрез възгордяване, алчност, похот, лъжа, кощунства над човешката природа, злостни речи срещу Исусовите послания.
3.
Българите, родени между 1940 и 1950 г., сме щастливо поколение, че не ни засегна пряко нито световната касапница, нито месомелачката през десетилетието след края на войната. Раснахме в подредена държава... да, гадна, но добре подредена за всеки, който от хлапенце сам се учи да отсява зърното от плявата на партийните агитки.
4.
Бог вероятно е най-неудобният свидетел на кощунствата върху жената, децата и семейството чрез посегателства върху пола на човека.
5.
Били сме и триж по-бедни, но по-унижавани не си спомням в моя живот българите да сме били. Несправедливостта е навсякъде, униженията са отвсякъде; и колкото по-честит е един тип, значи, толкова по-нагъл, по-безскрупулен и по-противен е той на всичко човешко. Това е дереджето на днешната наша "чиста и свята република", за която бленуваше Левски – Апостола на Българското достойнство, срещу чието лобно място туриха цветен афиш на одупен лигав травестит... и травестита медиите обявиха за крал на песните, най-сладкогласния певец на България.
6.
Набор 1947
Баба ми Господинка от Харманли, когато изпращала от пловдивската жп-гара най-малкия от петимата си сина, най-обичания, най-нежния, най-галения, връчила му цветна картичка с лика на Господ (същия образ като в илюстрацията най-горе). Сгънат на четири, той държал майчиния дар в джоба на реднишката си куртка над сърцето и вероятно си вярваше, че импровизираната иконка го е опазила в най-кръвопролитните сражения, водени от нашата армия през Втората световна война. От велосипедната им лекокартечна рота "за запушване пробиви по фронта" оцелели около една четвърт. Не беше религиозен, в черква не си спомням да е влизал, но майчината иконка и три куршума, между които един немски "дум-дум", предназначен да троши кости – спомен от фронта, наред с ордена за храброст, две юзчета (чашки за по 30 драма ракия), плюс груба, циганска направа ножица за тенеке, спомен от баща му Георги – бирника-бедняк, държеше под ключ в дървена кутия, кутията – и тя заключена, в шкафа над брачното им легло с майка ми от Пазарджик. След смъртта му най-изненадан бях от иконката – мърлява такава, омачкана, раздърпана, но пренесена над сърцето от онзи някогашен Пловдив през Югославия до окопите край Драва и върната пак тук, в Пловдив, където я пазеше като реликва. А не беше набожен.
7.
Убиват нацията бавничко, бих казал, с кеф. Все едно тлъст питон души зайче. Трийсетина години вече онова, което болшевизмът, фанатизмът на партийните секретари и мекеретата на властта не успя да съсипе през соца, сегашните са на път да го сторят. Кадърните българи презглава бягат от Отечеството, оказало се в задушаващата прегръдка на Биг Брадър – същия онзи приятел, дето ръси коледни дарове за нашите хлапенца, лъскави кукли, писалки, играчки, заредени с експлозив, и в прав текст ни каза: достатъчни сте ни на тази територия не повече от пет милиона българи. Ние сме древна нация, умеем да слушаме какво ни се говори. Понякога търпението ни трае половин хилядолетие.
8.
Българите, казват, сме малодушни, некачествен материал. А бедният има само един Бог на своя страна. И апостолите на бога не са непременно учени хора с диплом от престижен западен университет и аристократска титла за превъзходство. Чудното е, че назначени от новия Биг Брадър за оратори на Нацията през тези трийсетина хубави години не с умните си приказки, а с делата си крещят, внушават: Върви си, Господи! Няма място за Теб в тази територия, в тази джунгла, обсебена от бесове, управлявана от алчност, двуличие и пищна простотия. Или изречено на така любимия за всички ентусиазирани от т.нар. европейски духовни ценности българи изискан английски: Go on, O God, who is in Heaven!**
9.
Драги съграждани, овце! Днес е Велика събота – Исус слиза в Ада. Боядисахме ли вече яйцата, козунаците пекат ли се, прясно закланото агнешко и руйното вино за трапезата вече осигурихме ли? Очакваме с мерак възкресението, нали!
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 7/8 apr. 2018
–––
* Върви си (англ.) ** Върви си, Боже наш, който си на Небето! (англ.)
– Пух, какво е
любовта?
– Това, което означава всичко за теб – отговори Мечо Пух.
– А до края ли продължава? – попита Прасчо.
– Не – отвърна Пух, – продължава дори по-дълго, защото тя е безкрайна!
– И значи тя е по-велика от всичко? – попита пак замислен Прасчо.
– Не Прасчо, пак не разбра; ти си по-велик, щом обичаш, тя те прави такъв!
ДНЕС РЕШИХ
Днес, 8 април 2018 г., по повод Възкресение Христово реших да си позволя
лукса да обичам ГЕРБ, Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Цецка Цачева, Азис,
прокурора Цацаров, Левон Хампарцумян, Иво Инджев, Ути Бъчваров, Георги
Коритаров, Ахмед Доган, Меглена Кунева, Лютви Местан, Росен Плевнелиев, Лютви
Местан и всички-всички онези обаятелни образи от родните медии и политическия
ни цирк, които инак са ми органически противни – мерна ли ги на екран, изключвам
телевизора и изскачам на балкончето да си изпуша поне една цигара за успокоение
на нервите.
Сънародници, най-обикновени българи, братя
по участ!
А? Можем ли поне днес да обичаме своите
врагове както сами себе си, че и повече да ги обичаме в днешния светъл
християнски празник, да ги обичаме, както ни завеща Исус? Нали може?
В квартала ни доста хора си отидоха от този свят болни от рак. Пред очи ми е гърдеста, весела, разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлоги на някой гръцки, испански или италиански дядка, дето ще я третира, като да му е робиня? И никой не знае. А бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и вестници на кварталното пазарче продава:
– Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.
– Що бе, Тошка, защо се крие?
– Станала е кожа и кости. Ти виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и меса виснали? Ей това е днес Маргарита, да не дава Господ!
Месец подир това видях некролога й разлепен по тенекиените гаражи на квартала наоколо. Разбирате ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, света огласят клетвите му, оплакванията му, хленчовете му; докато нашите се бесят, стиснали зъби, мълчаливо под сайванта се бесят, при овцете или козичките в обора*. Срам ги е да се оплачат, че какво ще рекат хората!
Тъй срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота, в мълчание си отиде от живота и баща ми. Единият от тримата манговци гробари в централното общинско гробище, докато дооформят ямата и тъкмо преди да спуснат долу ковчега, отметна бялото платно, с което до онзи момент лежеше покрит мъртвият, и зърнал обгорялото катранено лице на татко, извърна се и погнусен се изплю.
Пътуваме с яко раздрънкан стар жук на "Бърза помощ" по стария път от Пловдив към софийската клиника "Пирогов". Татко е още жив, лежи на брезентовата койка. Срещу него майка ми и сестра ми си бъбрят тихичко. Отпред в кабинката до шофьора е веселякът доктор Бошев, четирийсет и шести набор, почти мой връстник. Седя до задните две врати на зеления жук. От време на време Иван Бошев отваря плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабинка, хвърля по едно око към баща ми и окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към кибиците комбайнери и те, от своя страна, шегувайки се, бодро му отвърнали:
– Е, как е, как е, питам шегувайки се бай Кириле! Как е?
Никой до онзи момент не се бе обръщал към баща ми с това шибано "бай Кириле", че той беше хем младолик, хем и мълчаливец с излъчване: жените се заглеждат по него, пък той – в майка ми влюбен. Ей такъв беше моят баща. Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното обаче не е то, а че татко му отвръща със задебелял език часове преди да издъхне, едва-едва със задебелял език отронва думите, опитва да се усмихне:
– Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма проблем!
Гледам, лицето му в капчици пот, ручейчета пот по обгорялата кожа. Извръща от болки лице към тенекиената стена на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа, та не се стърпях, смъмрих шофьора: "Ей, картофи ли караш бе, мамицата ти!" – и с устни, само устни мърда: да не притесни, да не разберем, че се мъчи... движи устни и чувам ужасения шепот на разтерзан, който се притеснява да не го видят слаб:
– Олеле, майко! – шепне. – Олеле, майчице!
И никой – ни лекарят Бошев, ни двете жени до главата му, само аз съм свидетел; ето, документирам неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнение, че го убиха заради моите истории в младежкия местен вестник "Комсомолска искра"; някой като да предизвика газовата инсталация на жигулата да избухне в пламъци точно на паркинга към милиционерския блок 51 срещу Пощата в пловдивския жилищен район Тракия, дето някои го поканили да им напише протокол за рекламация към мебелния магазин на булевард "Малчика". И там в най-жежкия следобед на август баща ми гори като факла в купето на новата жигула, вързан за предпазния колан.
Като негов син писах до Прокуратурата подир смъртта му. И никакъв отговор. Ама сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. "Цариградско шосе" до блока, където живея, ги изминавах на тръни, че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах я тази пътечка между блоковете, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е текстът:
Сам вървя
по улицата –
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.
Ай, колко неуредени сметки имам с влиятелни лицемери от типа Иван Костов – бивши доносници и ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ, ала настоящи самозванци с борческа, героическа биография, накъсо, с бивши мекеретата на Тодор-Живковата БеКаПе, които след "славния им" Десети ноември си пренаписаха романтичната измислена биография на страдалци! Колко неуредени сметки с пасмината лицемери, с която сме принудени да живеем от раждането си до смъртта си ние, обикновените българи на ограбена и унижена България! Екшънът за мнозина от моето поколение беше не мазен турски сериал, не латиноамериканска драма или изсмукан из пръсти Хари Потър, а екшън in live, приятелчета. Оттам ми е и тази тиха отврат към големите кухи фрази, към гръмогласната реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения възгордял се наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвам за вас".
Ай сиктир!
Имам род голямв Харманли, за който род почти нищо не знам; у дома за Харманли не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петимата харманлийски братя на 31 август в четири подир обяд паркирам колата си зад милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно на мястото, дето е горял баща ми, изпушвам еднa след друга (40 минути) три цигари и преживявам отново и отново случилото се. За да не забравя, за да не си въобразя, за да си избия от ума всичката дреб и униженията от самохвалци, за да си спомня, че не съм нищо повече от обикновен човек, син на сдържан, чак срамежлив и доверчив българин, когото моят любим роден Пловдив уби с безразличие, както вероятно ще погуби и мен.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited 8 apr. 2018
Илюстрацията горе:
Май 1945 г.,бъдещият ми баща, тъкмо дошъл си в Пловдив от фронта.
___
* Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482 Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като се запали. Тя живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случва на 19 ноември, но тялото на мъртвата 28-годишна българка е открито на 21. Десислава си водила дневниче, където написала, че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живее, за да не увреди имуществото им. Причина Деси да реши да сложи край на живота си, както самата записва, е бедността. Бел.м., tisss.
Седят край отрупаната с ястия трапеза в дома на Борис
Дявола баш по Великден наред с многолюдната му отракана челяд двамата младоженци – любимата му щерка Надка и зет му Кирил от Харманли, беден, голтак, както със самочувствие и тогава казвали за бедняк надвилите си на масрафа пазарджиклии. Ядене, пиене, салатки-малатки, мръвки бол, хапват,
пийват и попоглеждат изпод вежди голтака. Бъдещият ми баща посегнал към панерчето с люти чушлета, гризнал от едничко, залютяло му, оставил чушлето край чинията, а четирийсетинагодишният
Борис го срязал: Кат не мойш люто да ручаш, що хабиш?
Ба си чешита!
Кефя се, като си представя самодоволният Борис Дявола – заможен, че го
бие парата, как се отнасял към баща ми, завърнал се преди не минала и година от
касапницата на фронта в калта край Драва. Баща ми – сдържан, кротък, изтеглил с една само лека картечница около 300 метра напред фронтовата линия към немските окопи, заради което нашето командване му отредило Орден за храброст I степен, впоследствие заменен със сребърен (отстъпен посмъртно, немски куршум дум-дум отнесъл челюстта на ротния му командир); Борис Дявола – със самочувствието на стопанин, възгордял се.
За чест на докачливия особено по щекотливия въпрос за мъжкото достойнство Борис ще добавя, че той, дето не пропускал да ехидничи зад гърба на зет си, като говорел на щерка си: Отде, ма Надке, го изнамери този хубавец с тез розови бузки, сочни устни и дълги мигли, ми той хубав като мома, какъв мъж ще ти е; свършиха ли се мъжете в Пазарджик! – та същият чешит доста години по-късно дари голяма за онова време сума родителите ми да си купят етаж от някогашна думбазка къща в Пловдив. Преди това с раздрънкана симсонка се довлече от неговия си Пазарджик в опърпана ватенка и силно изтумбени на колене панталони, сам да прецени имота, преди да им дари парата.
Баща ми се пръкнал като изтърсака в семейството на бирника Георги Бояджиев от Харманли. Четиримата по-големи братя – Димитър, Дончо, Атанас, Стефан, шетали по сокаците и покрай Улу-дере в Харманли, а той петгодишен с тенекиена паничка в ръчички висял край телените огради на поделението в града войничетата да му отсипят от войнишката чорба. Бирникът, както го описва даскалът от Байлово Елин Пелин, няма нищо общо с моя дядо бирник. Били най-бедните в махалата, толкова бедни, че кога се родил последният от братята, съседи довели заможни бездетни мъж и жена от Бургас да го осиновят, и тогава лехусата (прясна родилка) Господинка се надигнала от постелята, изгонила ги с ей тези думи: Това дете само през трупа ми ще изнесете от къщата ми.
Борис – и неговата не е била розова! Израства сирак от 12-годишен, че баща му заминал доброволец, както се врекъл, с турци да се бие за честта на посечения си на дръвник баща Ангел от Калугерово; и оставя кости нейде в земите на днешна Северна Гърция, покосен от холера. Погнусил се да посегне към мухлясалия хляб в окопите на Балканската война. Самият Борис едва ли е помирисвал какво значи касапницата на фронта, но пред зетя не пропуснал да се покаже еркек (сърцат) и мъж.
Най-странното е, че двамата не ги деля, а си ги обичам, каквито са. Ами че тези два характера съм си целият аз, Боже мой!
По повод скандал, разразил се във френския литературен печат около откритата
у софийски букинист уж "неизвестна първа поема" на швейцарския писател и
поет Фредерик-Луи Созе (Блез Сандрар), която била отпечатана на руски уж през 1907 г.
"Легенда о Новгороде". Кирил Кадийски (1947), мой връстник и състудент, известен с еротичните си стихове
от масовите някогашни рецитали в препълнената аула 65 на СУ"Климент
Охридски", ми е състудент от випуск 1967-1971; навърташе се около
студентския вестник "Софийски университет", когато работех там като
коректор и стилов редактор. Вж. http://bg.wikipedia.org/…/%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB_%D… Бел.м.,
tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
