– Ми като решето съм, много съжале, но не можах да
се престраша. Инак от мен би станал идеалният доносник към Шесто управление на Държавна сигурност, нещо от типа Иво Инджев,
Георги Коритаров, Ахмед Доган, Юнал Лютфи, Лютви Местан, че поне малко по-наясно съм с правописа на Българския книжовен език от последните неколцина днес ярки полуграмотни личности на България.
Виктория:
– За какво да съжаляваш? Естествено, че случаи като този не са
изключения, масови са, та затова ме е яд сега, някои като се правят на света
вода ненапита.
tisss:
– Този лаф "Ние много внимателно сме те
огледали и сме преценили" съм го чувал същия и от фиркания Михаил
Берберов (1934-1988), докато го придържах с една ръка към седалката да не се изтърколи
върху мен в жигулата, пък с другата ръка въртях волана из пловдивските улици на
път към дома на родителите му зад Дома на културата, след като щяхме да се бием с него в апартамента
на сестра му.
Виктория:
– Имали били досие, ама не били доносничели... Айде
не на нас тия простотии! Ха-ха-ха, жалко, че не си го набил!
tisss:
– Е, Мишо си го имах за по-голям брат, даже си го
обичах като роден брат, за което Емил Калъчев (1932-2013), като чу лакърдията ми,
рече: Ти просто не знаеш какви неприятности можеш да си имаш баш от
родния брат.
Виктория:
– Това не значи, че не е бил за бой.
tisss:
– Мишо по онова време беше зам.партиен секретар на
СБП, го-о-оляма работа. И си лафим в кухнето на първия етаж в пет-етажна панелка сред пловдивския квартал "Христо Смирненски", у сестра му на Мишо. Трима сме: аз – трийсетинагодишен вестникар, Мишо и мъжът на сестра му Петя –
художникът от Смолян Любомир Самарджиев, който в онова прекрасно време беше партиен
секретар на групата на Пловдивските художници. И 130-килограмовият шкембелия Любо се оплаква, че от местния ГК на БКП на художниците им прибирали
целия членски внос. А Мишо, в качеството на извисен партиец, взе да
поучава Любо колко страхливи сме били пловдивчани и как трябвало не да хленчат, ами
да се борят местните художници. И това го плещи пиян. Аз обаче не пиех, карах я на кафе; доядя ме
и му казвам: "Какво знаеш ти за прованса, бе! Я, зарежи тези
приказки!" И Мишо става от масата и ръмжи: "Ей такива не ги
прощавам, сега ще се бием". Масивният като трикрилен гардероб Любо
Самарджиев (1937-1999) се измуши през вратата на кухничката със задника напред. Показа си към нас лицето откъм вратата и рече: "Правете, каквото щете, ама не обичам кавгаджиите и
побойниците, отивам в кафенето отсреща. Ако ви дотрябвам, там ще ме
намерите". И ни заряза. Кухнето беше станало лисичарник, адски задимено,
та не можем и да се гледаме през тютюневата мъгла с Мишо. Любо, значи, се измете, появи се разтревожена от гюрултията ни жена му Петя и тя ни разтърва. Та ей така в онези години протичаше борбата за свобода, демокрация и световно щастие.
Години по-късно, през лятото на 1990 г.
виждам Любо кацнал в импровизирано кафененце току върху тротоара пред входа на някогашната
Чифте-баня и рекох да седна при него, а той се муси, гледа ме накестерме (накриво):
"Ти, виждам, Георги, преминал си към враговете на Партията". Що, бе! – чудя се. "Политически вестник правиш, гледам, опозиция на БКП/БСП си станал". Даде
ми да разбера, че няма какво повече да говорим. Предал съм, демек, делото на Партията и съм се калесал да служа на врага.
Независимо от това, Любомир Самарджиев, за
разлика от Мишо, не се правеше на велик, а и доколкото ми се струва,
честно и докрай вярваше на своята партия, може би беше един от малцината
идеалисти в тази бъкана с мекерета и нагаждачи, проядена от самодоволство глутница отродници.
ТУРСКА БИТОВА ДРАМА ИЛИ КАК ЧЕНГЕ- АНТИКОМУНИСТ ЧЕСТНО ТОПИ ЖЕНА СИ
През март 1979 г. бъдещият най-велик антикомунист на България пише жалба до Ленинско районно управление на МВР - София, че в апартамента, даден му под наем от Софийския народен съвет чрез БАН в жк Младост III, докарали мокет без негово знание. Тъй като в другите апартаменти на блока докарали линолеум, а на него – мокет, Янков решава, че мокетът е получен по престъпен начин от жена му при съучастието на някой си доцент Никола Каменов, с когото (според жалващия се) госпожа Янкова имала интимни отношения. Милиционерите се втурват да проверят сигнала, респектирани от факта, че въпросният Янков се явява дясна ръка на др. Ярослав Радев, който пък е дясната ръка на генералния секретар на БКП др. Тодор Живков. След проверката от органите на МВР по повод безумните обвинения от злочестия Янков се оказва, че по проектно-сметна документация в спалнята на всеки апартамент в блока трябвало да има паркет, по липса на паркет обаче строителите турили линолеум. Толкоз!
Бъдещият "Политзатворник № 1 на комунистическия режим" не се предава. Изпраща нов сигнал до МВР, че жена му носи златен пръстен, който е предмет на валутна сделка. Милиционерите започват ново разследване, което доказва, че няма нищо нередно: жената си купила пръстена от държавен магазин, ала не уведомила съпруга си, понеже не били в добри отношения. Доносът за валутно престъпление, извършено от съпругата не бил потвърден. Жалко! Толкова се постарал милият да натопи жена си, а резултат йок.
Заключение на милиционерите:
"Прави впечатление, че докладната записка на др. Янко Николов Янков е написана емоционално, с употребата на силни изрази и големи обобщения, а резултатите от проверката разкриват, че случаят е елементарен”.
Политически затворник № 1...
АВТОБИОГРАФИЯ на Янко Николов Янков
Основното си образование аз съм завършил в родното си село, а средно – във II-ра политехническа гимназия в Михайловград. Като ученик в гимназията бях член на ДК (Дружинния комитет) на ДКМС. През това време активно участвувах в организационния живот на съществуващата тогава Доброволна организация за съдействие на отбраната (ДОСО), където се обучавах по радиотехника и радиотелеграфия и участвувах в редица състезания по популярния тогава радио-спорт…През 1961 г. бях награден с грамота от ГК на ДОСО и с друга грамота от ОК на ДОСО. През същата 1961 г. бях награден със специална грамота и от Централния комитет на ДОСО. През 1962 г., когато бях в XI клас на гимназията, по решение на ОК на ДОСО получих званието "обществен инструктор на ДОСО" и ми бе възложено да обучавам по радиотелеграфия група пионери…"(автентичният език и словоред на Я.Я.)
Есента на 1962 г. постъпих в редовете на БНА… в същото време бях заместник-секретар на Комсомолското дружество, а през втората година от службата ми в БНА бях избран за секретар. След отбиване на военната служба през 1964 г., постъпих на работа в потребителна кооперация "Балкан" в с. Винище, окр. Михайловградски. За добра работа в кооперацията през май 1965 г. бях награден с предметна награда от Окръжния кооп. съюз и похвална грамота от ОК на ДКМС. Есента на 1965 г. постъпих на работа в СТЗ "Електроакустика", Михайловград. През 1966 г. станах член на Доброволния отряд на трудещите се за осигуряване на обществения ред към Щаба на ГК на ДКМС, Михайловград… През 1967 г. като кандидат-студент бях представен от ОК на БКП, от Окръжната прокуратура и от ОНС за приемане с предимство – специалност "Право", но тъй като по бал първо бях класиран за специалността "Българска филология", побързах и се писах във факултет "Славянски филологии". Тук бях избран за командир на Доброволния отряд във факултета и Факултетният комитет на ДКМС даде добра оценка на моята дейност през този период.
През септември 1968 г. се прехвърлих в специалността "Право" в Юридическия факултет на СУ "Кл. Охридски“. През учебните 1970/71 и 1971/72 г. бях командир на Доброволния отряд във факултета. Участвувах и в дейността на научния кръжок по "Буржоазно-конституционно право". Под научното ръководство на члена на ЦК на БКП проф. д-р Ярослав Радев написах и публикувах две статии".
В делото по разработката на лицето "Смешник" от средата на 70-те, когато Янков е обект на ДС, което ще рече, че още не е бил вербуван за доносник, е следният документ:
Строго секретно!
Управление VI Отдел II Отделение I
Съобщава: агент „Страхил“
Приел: капитан Кръстев на 11.V. 1977 г. писмено
Рег. № 4536
СВЕДЕНИЕ
ОТНОСНО:
Настроения и прояви на Янко Янков – хон. асистент в СУ "Кл. Охридски"
Споделил, че въпросът с партийното му членство бил пред окончателно решаване, досега му пречел Доков, но Янко си осигурил от Михайловград превъзходни атестации чрез Камен Кръстев – секретар по идеологията на ТК (ОК) на БКП в Михайловград…
Антикомунистът Янко Янков толкова яко бленувал да се види член на БКП, че си осигурил специални атестации от секретаря по идеологията в Окръжния комитет на БКП – Михайловград. Който желае, да чете, който желае – да мисли, който иска (и може) – нека си прави изводите. Относно "фалшифицираното" му досие. То може да се опише с една дума – воня.
Вони като всичко, отнасящо се до т.нар. "опозиция" в България, т.нар. "десни", т.нар. "антикомунисти". Повечето сред тях се оказаха от типа на този, за когото пиша.* Запознайте се с част от неговото творчество.**
Управление VI - ОТДЕЛ I - ОТДЕЛЕНИЕ III
Съобщава: аг. Кирилов
Приел: ст.л-т Младенов на 3. II.1978 г. от 14 до 15 ч. в я/к „Липа“
Рег. № 1541, Екз. № 1
СВЕДЕНИЕ
ОТНОСНО:
Проведени разговори с млади научни работници от Института за правни науки при БАН…
***
Управление VI - Отдел I - Отделение III
Съобщава: аг. Кирилов
Приел: ст. л-т Младенов на 8.II.1979 г. от 11.30 ч. до 12.30 ч. в я/к „Липа“
Рег. № 1737, Екз.№ 1
СВЕДЕНИЕ
София, 20.ІІ. 1978 г.
ОТНОСНО:
Проф. Милчо Костов от Института за правни науки при БАН…
***
Управление VI на ДС Отдел III Отделение
Съобщава: аг. Кирилов
Приел: ст.лейт. Младенов на 27.III.1978 г.. от 11 до 12 ч. в я/к "Липа"
Рег. № 3368, Екз. 1
***
София, 3 апр. 1978 г.
СВЕДЕНИЕ
ОТНОСНО:
Някои причини за идеологическата пасивност на младите научни работници в Института за правни науки при БАН…
И т.н., и т.н. стотици
страници собственоръчно писани доноси. Хайде да помислим, кому ли е нужно да
фалшифицира стотици страници доноси на дребен, подъл, много малък, подобен
на десетките им хиляди доносници, агенти, информатори и прочие усърдно донасящи на
разните управления на ДС. Дори в опита на Янков да измисли обяснение за
доносите си лежи онова, което отбелязали работещите с него оперативни
работници на ДС – мнителност, грандомания, подлост.***
МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО, НЕСВЪРШЕНО
Най-наглите сред верните доносници на бившата Държавна сигурност, обучени в школите на КГБ, у нас са представяни като еталон за интелект, достойнство, чест, ярки борци за демокрация. След Десети ноември (1989) този род рядко обаятелни личности оглавиха политическите организации, средствата за масова информация, банките, предприятията; накъсо, заеха възлови позиции в т.нар. демократична власт, сами си написаха героична биография и мнозина измежду тях европейската дипломация припозна за свои хора в разградения двор България.
Случаят Янко Янков не е изключение, а кажи-речи, правило за успешна политическа кариера на самоотвержен, отдаден до смърт на Татовата БКП махленски и университетски доносник, изпълзял до премиер, президент на Републиката или висш служител в Европейския съюз, верен човек на световния Биг Брадър, склонен да изпълнява поръчки, същевременно от медиите тук да бъде представян в яркозлатиста розова светлина.
Между другото, относно ДОСО авторът на статията за Янко Янков не е прав. Баща ми – бивш фронтовак, носеше значка на ДОСО върху ревера на коженото си яке, с което се състезаваше по мотокрос из улиците на Пловдив между 1952 и 1960 г. У дома получавахме вестник "Патриот"; и досега в избата на старата къща (ул. Янко Сакъзов) има връзки списания "Авто-мото" и вестник "Патриот" от онези години, научно-популярни списания за разни видове техника. Как е замислена от БКП Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) е едно, а как за хора като баща ми е била отдушник и стимул за родолюбие, за спорт и техника – е друга работа. Префасониране на фактите за политическа манипулация, и защо?
Ако споменатият Доков, попречил за кариерата на Янков като доносник, е Тодор Доков, този Тодор Доков ми е състудент. Последното, което съм чул за него, е, че работи нещо си в Националното Радио София. Че мои състуденти в онези години сформирали по онова време (1967-68) кръжец "Почитатели на поезията на Жоро Б." го знам от същия Доков.
След като ме уговаряше лично**** въпросният Янко в мензата на СУ-то да си напиша автобиографията и да приложа три снимки към заявление, за да стана срещу 80 лева месечно (по онова време заплатата на баща ми – мебелист VІІ разряд в пловдивския ДИП "Напредък") информатор на ДС, предупреждавал съм приятелите си провинциалисти от курса да се пазят от него. От компанията около Янко Дунев (с което фамилно име днешният Янков бе известен тогава) трима от колегите в курса, випуск 1967-1971 г. по специалността Българска филология, които е вероятно да са приели предложението му, без да споменавам фамилните им имена, се издигнаха в живота, както се казва. Единият от тях – Филип Г., впоследствие беше секретар на отдел "Пропаганда и агитация" в ГК на БКП – Пазарджик, вторият – Вачо Р. – беше главен редактор на вътрешноведомствения им вестник на служителите на Държавна сигурност, третият – Димитър Ш. – главен редактор първо на вестник "Факс" и автор на книги, днес много тачен сред софийските сноби. Тъй че обикновен, тъй да се каже, редови доносник ли е въпросният Янко може и да се поспори с автора на статията някой си Антон Тодоров.
Филмът беше многократно излъчван по БНТ. Разкрива част от уродливата същност на комунистическия режим през очите на храбрия Янко Янков. Ще чуете ужасни неща за терор, насилие, убийства! Моля, кажете няколко думи, споделете своите впечатления!Препоръка към въпросния филм. **** По онова време (пролетта на 1970 г.) бях третокурсник, и като изпълняващ длъжността "Коректор и стилов редактор" в студентския вестник "Софийски университет", ако не бях в някоя от трите университетски читални, бях може би най-често пред пишещата машинка в редакционното стайче на първия етаж на университета, дето се навъртаха мнозина млади и вече известни автори, като белетриста-драматург Георги Богданов, поетите Кирил Кадийски и Воймир Асенов, автора на епиграми и вицове Тодор Климентов, Стефан Бесарбовски, философът Кирил Кертиков и др. Бе към края на времето за обяд, в мензата посетителите бяха оредели, седях сам на маса, когато насреща ми се настани Янко Дунев (в І курс Янко бе от нашия курс по Българска филология, но на следната година, говореха колегите, бил се прехвърлил в Юридическия факултет) и захванахме следния мухабет... - Кирилов (в редакционното каре се подписвах с бащиното си име), подай заявление за сътрудник, добави си автобиографията и три снимки като за паспорт. - Сътрудник? - питам, надвесен над чинията. - Условията са изгодни, получаваш 80 лева, нещо като стипендия. - И какво трябва да правя срещу тия пари? - По празници връзваме червена лента на ръкава и дежурим нощем около университета, ще следиш кои от нашите студенти и преподаватели разпространяват политически вицове, а по Великден, Коледа и други разни религиозни поводи, ще следиш кой влиза - кой излиза от "Александър Невски" и ще ни информираш, да кажем, по една страничка текст на седмица. - Съжалявам - казвам, - не ставам за тази работа, ами че аз, Янко, не мога да пазя тайна и ще ви скапя организацията. - Не се безпокой, ние внимателно сме те огледали и сме те преценили. Чакам да донесеш трите неща, за които ти казах.
...кажется мне, не уйдем мы с гитарой на заслуженный, но нежеланный покой!*
УЧИТЕЛЯТ
ПО МЕЧТИ
Ето учителя – сивият човек влиза...
Той е дребен, припрян и устата му зее нещастно. Той е в старо костюмче, с оплешивяла главица и големи удобни обувки.
Гледат децата. Гледат децата. Влиза учителят. Влиза човечето сиво.
И ето – изважда той късче от креда, прави замах и дъската, тази черна вселена пред очите искрящи, изпълва със странни, неясни, загадъчни знаци.
После взема стария училищен глобус и го изпълва с вода, с континенти, със сняг, планини и долини, със слънце, изпълва го с пъстри селца и градчета, с животни и птици, с мъже и жени, с пътища прашни, с цветя сред поляни, с радост и тъмни легенди.
- - - - -
Когато излиза от класната стая, искам да кажа – когато си тръгва от всички, когато Звънецът последен цвърчи като мишка в дъното на коридора излъскан и отвънка подпрян е капакът, и венците – готови... Тогава свършва Часът за вълшебства.
Но децата това не разбират. Но децата вече мечтаят...
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, sep. 1984 – edited 4 apr. 2018
___
* Из текст на Владимир Висоцки (1938-1980). Илюстрацията долу: Пилотът на уцеления СУ-25 Роман Филипов (1984-2018), обкръжен от ислямски главорези, тежко ранен, да не попадне жив в ръцете им, взривил се с ръчна граната. Вж. http://www.mediapool.bg/pilotat-na-razbiliya-se-v-siriya-ruski-samolet-se-vzrivil-za-da-ne-bade-plenen-news275113.html
От пет сутринта се понесе воят на мюсюлманския певец (мюезин или муезин), който чете стихове от Корана над притихналия цигански квартал Столипиново. Преди този вой ечеше тържествуващо и над българския ни притихнал квартал; след взривения влак в Мадрид и новите "подвизи" на ислямистите в Испания и по света обаче, след 11 март (202 ранени и убити само в Испания) този глас звучи като мушица край прозореца ми, та едва го долавям.
Но звучи, настоява, че тази религия вече нахлува и сред нашите местни цигани и турци с всичките си претенции за нравственост и величие в света на духовното.
Едно от големите предизвикателства, завещано от векове – разкодирането на исляма като философия... предстои да бъде извършено най-после. Ислямистите-фанатици сякаш настояват и те за това. В сръбската област Косово преди седмица само са изпепелени за два-три дни над петдесет черкви и източноправославни манастири... от правоверни албански мюсюлмани.
Не знам как се преценява това от гледна точка на високата нравственост и философия на ислямската религия, но не съм сигурен, че говори човеколюбиво за посланията уж откъм Небесата, които се просмукват до нас чрез този вандализъм.
За мен, независимо каква религия изповядват, извършителите на вандалщини преди всичко са човеци и ми е особено важно именно като събратя по разум да ги разбера, да проумея идеята им зад техните постъпки.
Войната на цивилизациите. Средновековието срещу Модерния свят. Корана – заимстван от Ветхия завет, по-точно казано, много лош превод на части от Стария завет, срещу христовите послания. Марксизмът и трите му отрока (болшевизмът, фашизмът, националсоциализмът). Комунизмът като агресия срещу личността, украсена с дантели на човеколюбието.
Политбюро на ЦК на БКП, да не забравяме, наподобяваше дванайсетте апостоли на Иисус. Да, точно дванайсет на брой бяха членовете на висшия орган на властта в Тодор-Живкова България.
Оказва се, за Новия завет на Библията не сме дозрели, та да усетим духовното великолепие на Доброто, изведено до висини във философската сфера.
Чета вчера в изданието на Мултигруп вестник "Стандарт" край павилиончето на моя приятел афганистанеца Маруф: осемдесетгодишен българин се самоизпепелил в Калугерово, за да не живее в унижение с мизерните подаяния от държавата. Като отида там, ще се поинтересувам по-подробно...
* * *
В човешки подредения ни грешен свят най-добре би се справил с разбойниците онзи, който сам някога е бил разбойник. Всички останали, независимо от благите им намерения, биха гледали на проблема като външни лица. Блудният син е по-мил на баща си в онзи момент от притчата, защото е придобил жизнен опит (отрицателен), какъвто жизнен опит послушният брат не притежава, а и няма как да придобие със своя стил на живот.
Опитът е информация за гадостите на живота, която обезличава необиграните, необгорените от Пламъците на Ада идеалисти. Злото е величина, с която не може да се съобразява умозрително онзи, който не го е опознавал отвътре – и то откъм отсрещната страна на барикадата. Покаялият се (в себе си) грешник е изключително ценен съмишленик при възстановяване на справедливостта.
Лошо съдим, ако – съдейки, унижаваме достойнството на престъпника. Борбата е всъщност не срещу, а за неговата душа.
Развенчаването на Марксистката философия, изясняването на античовешката й идеалистична природа е по-трудно от противостоенето на Средновековния жесток ислямски фундаментализъм, като версия на Ветхия завет от Библията. Посланията на Стария завет са подложени на ерозия още с появата на Христос, а в Марксизма продължава да се кълне половин Европа с т.нар. нейни социални, демократични, либерални и прочие човеколюбиви уж правителства.
Християн-социализъм ми звучи също както социалистически реализъм. Нали точно реализъм липсва на предвзетата демагогия за идеално устроено общество, където всички сме Свободни, Братя и Равни. Интелигентност у нас липсва точно у "интелигенцията", у паноптикума от самовлюбени образи на възгордяването.
Нашата "интелигенция" гледа отвисоко към множеството обикновени българи, високомерно ни се кълне в любов, а всъщност е дълбоко двулична. Разкошният ни фолклор е творчество на анонимни творци. Титли обича Посредствеността; тя се кичи с титли.
* * *
Опит за систематизация на личности, които живо ме интересуват, за да проумея съвременния тип интелектуалец:
1. Петър Дънов (1864-1944).
2. Ген. Никола Жеков (1864-1948) - главнокомандващ Българската армия през Първата световна война.
14. Карол ІІ (1893-1953), крал на Румъния от 1930 г. нататък. В двореца край Балчик е погребано сърцето на румънската кралица Мария. Южна Добруджа е върната на България съгласно Крайовската спогодба от 7.ІХ.1940 г.
15. Франклин Делано Рузвелт (1882-1945).
Според Букурещкия договор от 1913 г. България получава излаз на Егейско море.
16. Иван Багрянов (1891-1945); адютант на Фердинанд и Борис ІІІ.
17. Канарис (1887-1945), шеф на Абвера (нацистко военно разузнаване). 18. Княз Кирил (1895-1945).
19. Атанас Буров (1875-1954).
20. Андрей Януариевич Вишински (1883-1954).
21. Княгиня Евдокия, сестра на Борис ІІІ, (1898-199...).
22. Царица Йонна, съпруга на Борис ІІІ, (1907-19...).
23. Вилхелм Кайтел (1882-1946).
24. Стефан Стамболов (91854-1895).
25. Ген. Данаил Николаев (1852-1942), наречен "патриарх на българската войска", кръстник на Симеон ІІ.
26. Фридрих фон Паулус (1890-1957).
27. Ервин Ромел (1891-1944).
28. Шарл дьо Гол (1890-1970).
29. Никола Петков (1891-1947).
30. Княгиня Надежда, сестра на Борис ІІІ, (1899-1956).
31. Проф. Александър Балабанов (1879-1955).
32. Йосип Броз Тито (1892-1979).
33. Георги Ликин (1892-1942); партизанското му име в отряда "Антон Иванов" е "Дед"; агент на СССР от групата на т.нар. "подводничари".
34. Димитър Савов (1887-199?), финансов министър в правителството на Багрянов, забогатял внезапно чрез доставките на старо немско оръжие за Българската армия, баща на одиозния лицемер госсин Стефан Савов.
Защо ми е да знам кое-що от биографиите на тези хора ли? Ами у всекиго от тях откривам по парче от сложния пъзел, който ми представя общия портрет на моя съвременник. Това са част от духовните отци на съвременна Европа, колцина и между тях да са противни за обединения днес в цивилизационния си модел конгломерат от християнски нации.
27.03.2004.
Посветих съботата на "Дневника" на Богдан Филов (1883-1945), който от осем месеца, от август 2003 г. чета на порции. Остават ми някакви си около 80 от общо 760-те страници. Изводът, който си вадя дотук...
Втората световна война (80 милиона убити) е крах за Западната надменност от страна на Франция, Великобритания, а впоследствие и САЩ. Като резултат от този типичен за отношението му към Изтока Западен стил:
1. Съветският съюз се възползва от глупостта на Западната дипломация, за да наложи влияние над Европа, каквото преди войната на Запад не са и предполагали.
2. Ражда се изчадието "Хитлер и нацизмът", като идеология (едва ли не религия) на онеправданата от Първата световна война Германия.
3. България е най-силно ощетена в националното си достойнство на континента. Политиците ни до 9.ІХ.1944 г. и Борис ІІІ не могат да носят изключителната вина, че болшевизмът ни смачка в нашите мечти за обединение на Българските земи в една национална държава.
Загубили сме много, но и Западната демокрация беше бита по всички линии до 1990 година, а и още не се знае докога. Защото Марксизмът е жизнен е продължава да работи срещу човечеството. Факт е, че Западната интелигенция не прави опити да го криминализира, както стори това с фашизма и нацизма.
11.04.2004.
Начална страница на ръкописа "Ламски", който трябваше
да се появи по книжарниците за Гергьовден 2004 г.
Навръх Разпети петък, в полунощ приключих с набора на романа "Ламски". По-рано да съм приключил, но сестра ми пак ми идва на гости, та ми губи времето до седем надвечер. Тази сутрин дооправих последния епизод, който е най-хубавият и заради който като че е писана цялата книга през тези десет години от 1994 г. досега.
И пак си казвам: може и да се заблуждавам, но имам усещане, че извънземният свят, невидимият свят кръжи над мен и постила пътечка пред нозете ми, докато се занимавам с този ръкопис.
Не съм суетен уж, не съм фаталист, но мисля си, много хубаво не е на хубаво; та очаквам неприятностите тепърва да се появят. И тогава ще съм по-спокоен. Защото такъв е животът: до светличкото мракът е най-черен.
Подреждам за бъдещето на книгата и всичко свое досега като да пренебрегнах, понеже "Ламски" ме е обсебил и ми предстои да скъсам най-сетне пъпната връв и тези "историйки" сами да тръгнат между българите като проповедници на Доброто в назлобелия ни свят.
Последните няколко денонощия по четири часа ми се събираха да си отспивам. В един и два, в два и половина след полунощ си лягах, а в шест едва се будех и пак залепвах за компютъра. Беше! Остана да запиша на компакт-диск книгата и... точка.
Поне месец ще отдъхвам, пък ще захвана нов набор, може би стихотворенията от сборника "Порто Фино", който от четири-пет години е готов, даже като макет и с илюстрациите е изработен едно към едно и вече иде и неговият час.
А може и онази огромна книга, която започва с частта "Младите хищници", да се захвана да набирам. Не знам кое по-напред засега. Навън Пролетта току прохожда. Липата зад балкончето, гледам, едва-едва развива листенца, облича се постепенно в резеда. Гургулици любовно гугукат. И ми е хубаво, и ми е подредено вътре в мен.
И не се чувствам сам, въпреки че съм абсолютно сам. Възкресих дядо ми Борис в последния епизод от ръкописа "Ламски" и все едно Борис Дявола седи на масата срещу мене и ми се усмихва тъй примижал, обгърнат в тютюневия дим на неговите евтини люти цигари "Тютюнопроизводител"... Гледа ме моят мил и страховит дядо като че от Отвъдното.
.jpg)
