Публицистика – МИНИАТЮРИ

ЖЕНИТЕ

   Жените неизменно са били в основата на моя импулс за писане. От ранно детство и от юношеството ми остана засиленото любопитство към техния особен начин да виждат живота в детайли, до умопомрачение да анализират, да драматизират всичко, до което се докосне душата им, да интригантстват, да лицемерничат, едва прикрито, но безпощадно да делят сферите си на влияние, сами, често неосъзнато – да избират от стадото на мъжете кого да направят свой принц на сърцето първо, после на тялото, умението или неумението им да поднасят женствеността си като скъпоценен дар, изкушението да се предлагат като стока в замяна на уют и сигурност, инстинктът им да раждат, слабостта им към бебета, който инстинкт ме изпълва с досада, едва ли не неприязън.

   Дори фактът, че са така различни и основно – че умеят да играят роля на безпомощни, когато всъщност са по-силни, по-жизнени от мъжете, в известен смисъл по-безскрупулни в преследване на целта, по-отмъстителни и злобни.

   Под нежната повърхност често откривах ужасна амбиция. Говоря за страстни, стремящи се към любовта момичета, не за безволеви души и меса. Ренесансът и у мен дойде със засиления интерес към жената, като представа за съчетание между Божествено и Лукаво сатанинско.

   Писането, като творчески акт, напомня коитус, сливане на мъжко и женско в плътска прегръдка, когато Материята приема да е майка на Духа, приема да бъде мачкана, допуска да проникваш в дълбините й, само да се усети оплодена.

   Творческият акт в живота и изкуството е сфера, подвластна преди всичко на женствеността. Ние сме орачи и сеячи, но плодна нива е жената, и тя, струва ми се, знае много повече, много по-добре от нас за нещата от живота; докато мъжът е идея, семе, търсещо къде да се изстреля. Всичките наши геройства и първични мераци се свеждат до това, независимо какво говорим и за какви се мислим. В съзнанието ми са много жени: майка ми, лелите, съпругите на чичовците ми, сестра ми, братовчедките ми, случайни и неслучайни авантюри – момичетата, с които съм делял легло, и други – с които никога няма да съм, но са ме превзели със своя чар и женственост.

   Цивилизацията се развива и усъвършенства именно променяйки отношението ни към жената, т.е. към Любовта, включваща незабележими уж подробности, като състрадание, печал, закрила на слабия, блян за свят на добронамерени хора, вярност, стремеж към достойнство, честност, усет към човека срещу теб, колкото и отвратителен понякога да е същият този човек в делата си. Какъв бликащ гейзер на енергия е Любовта, Боже мой, и какви прахосници сме всъщност!

КЛЕЧИЦИ

    Вали. Цяла нощ е валял дъждът. Вали от снощи надвечер. Този ръмеж така го обичам! Сякаш обгръща целия континент и го прави едно цяло.

   Дъждът ме връща винаги към ранното детство, когато пусках клечици в ручеите дъждовна вода по непавираната пловдивска уличка "Ниш" току в подножието на Джендем тепе, край шосето за Пещера, с което граничеше нашата махалица, между други две махали, и те населени от бедняци: Македонската (на бежанци от кървави злодейства на исляма) и махалата на вдовици и сираци, на инвалиди от войните, заради което и срещу нашата уличка "Ниш" вдясно от шосето за Пещера образуват пловдивския квартал Инвалиден. Беше ми забавно. С часове съсредоточено съм наблюдавал как всяка клечица в шуртящата буйно течаща вода си проправя път, единствения свой път, различен понякога от устрема на нейните посестрими!

   Ама кога беше то? Било е някъде около 1953 година, когато сестра ми още не беше родена. Значи, майка ми е готвела, шетала е нещо във вечно потъналата в полумрак изба, която обитавахме (шест стъпала надолу, циментова площадка и още едно или две: по-високи и стръмни стъпала, докато се озовеш в салончето). А баща ми е бил, както всеки Божи ден, на работа в мебелната работилничка на Радичев, пухкавият като великденски козунак Иван Радичев, при когото се бе издигнал от чираче до калфа и майстор мебелист. Даже имаше вече и свидното Майсторско свидетелство в позлатена рамка зад стъкло, окачено на стената в кухничката с тезгяха, сред мириса на талаш, варен туткал и прегоряло олио.

   Сградата на онази работилничка – олющена, грозна, и досега си е пак там, на пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, пресечка на една от по-дългите извеждащи току до подножието на Централна поща улица "Гладстон".

   През онези две тъй отдалечени 1953 и 1954 години почти непрестанно валяха дъждове. Зиме се образуваха огромни преспи сняг и тогава по пловдивските улици изневиделица се появяваха шейни с конски впряг. Чудно звънтят пиринчените звънчета върху конската сбруя, изхвърча изпод копитата пръхкав сняг или снежна вода от размразила се локва. И напролет цели седмици дъждът не спираше. Марица на два пъти придойде до центъра на града. Застилахме намотани на масур черги и одеала пред стълбището към нашата изба, и тъй вода от уличните огромни гьолове не успя да нахлуе до нас, там долу.

    Приятелчетата ми се прибрали, сам съм насред опустялото в ледения сумрак Пещерско шосе, по което през лятото и есента военните коли денонощно громолят; тогава войници от близките поделения излизат с оръдия, танкети, танкове, военни камиони, походни кухни или се връщат от учение нейде там по околните кърища и планини. Зъзна, ала мен, 5-6-годишно хлапенце, независимо от тракащите зъби, не ми се прибира в избата, чакам мама и тате да си дойдат от работа, а ми е интересно с тези клечици, които бързеят върти над образувало се в шуртящата струя вирче, безредно и весело по течението ги влече и ги увлича към... Голямата Страховита Шахта за Смет.

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 13 oct. 2004 – edited 9 fev. 2018 

Публицистика – ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (3)

ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (3)

   Продължение от 01.01.2000.

    Седем атрибута на Злото обявява авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33):

   - личният автомобил,
   - апартамента,
   - чашката винце,
    - механата, която човекът си устроил в мазето,
    - купената чуждоземна вещ,
    - йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
    - пътуването до чужбина...

    Че какво лошо има в тези неща? Ама че работа!

    Давид пък от библейската притча бил пролетарий, възправил се срещу Голиат, представен като стопанин, средно заможен гражданин. Ами че точно тази категория на средно заможните във всички епохи е крепила държавата, и то е азбучна истина.

    "Бедното момче от Банишора" – авторът, значи – ползва ей такива клишета на партийната журналистика: "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43), и пак есето "Реквием за коня" си остава сред добрите есета в сборника. Дали усещал сам публицистът каква ода на създадената от Фердинанд царска кавалерия е сътворил! Не Будьоновски коне, а тежковозите от нашата артилерия излъчват сантиментално-печалния чар на есето. Подтекстово откривам духа на ред и самочувствие в стегната действаща армия.

    Военните коне. И колко говорят дори имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Твърде родно е съчетанието между бедняшката гордост у хлапака от софийския краен квартал Банишора и воинското честолюбие у някогашните българи. Изобщо, когато не се превързнася като на ортодоксален партиец, авторът звучи вълнуващо (с. 41-44, "Незабравимо време").

    Подир текста "Колибите и момчето" с низ картини, образи, размишления – така човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво тъжни, иде трета дежурна за партийната есеистика тема, освен партизаните и зидарския епос: сраженията с еснафа, т.е. заклеймяването на саможивия, ограничен в семейния си бит българин. В това есе лъщи отвратително назидателният тон, с който най-човешкият стремеж се обявява за гнусна ерес (цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати"). Поне пет белега на казионната партийна публицистика откривам тук образцово приложени:

   1) Тенденциозност... "Вие", враговете, саботьорите, провокаторите, буржоата, еснафите; "и ние", достойни, най-верни синове и дъщери, всеотдайни, накъсо – праведниците. Това, което е обявено за образ на врага, служи читателят да открие каква ценност за човешкия род е партийният член, партиецът;

   2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, в действителност обаче начин да подмени вълнението за ставащото тук и сега. Тревога за катаклизми извън България, нашепваща: партиецът будува, той е живата съвест на епохата. И всичко това – само за да скрие мижитурството, раболепниченето сред категорията "наши (на Партията) хора";

    3) Липса на елементарно възпитание, което съм отбелязвал и при други автори с подобна злост: пловдивчанина Лазар Мастагарков и тънък ценител на Достоевски и Хемингуеевите кокошки фамозния академик Атанас Славов – авер на някакъв си митичен кебапчия с неговия кебапчийски тиган № 8. Култова фразичка: "Сигурно съм груб, но съм точен" – любува си се Продев в темата "Разказът на палача". Как да се не гордее!

   4) Опростителство... "Не знам защо (след като съсед му разправил каква виличка смята да си построи) мислех нещо тъжно". И коментарът: "Застанал под отровната й гъба (на китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше"... Отвращаваме се, демек, от еснафския стремеж към уют и лично щастие, обаче новината за взривяването на съветски атомни бомби мина като триумф на борбата за... мир и световно щастие.

   5) Празнословие... Низ от словесни бисери: "конфликтите на епохата", "червено петно върху ризата на Пирея", "удари на набат" (буквално от руски би трябвало да се чете: удари на тревожни удари върху камбана при бедствие; още един наш роден рабфаковец подир скандалния Атанас Славов с неговите познания върху любимия руски език, "вие не обичате да се тревожите", "никой от вас не обича бурите", "вас ви е страх", "вие не сте личности", "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин", "имате вили, но нямате идеи и подвизи, вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и т.н., и прочие все със същия партиен хъз. Излезте днес на улицата с тези фразички, и ще ви вземат за човек с ментални проблеми. Ей тъй говореше на българина водещият сред партийните публицисти "корифеят на словото" дисидентът Стефан Продев, оратор на т.нар. инакомислещи, главен редактор на вестник с показателното име "Култура", вестник на тяснопартийната представа за цивилизованост.

   Две от задевките ме изкушават да мисля, че – атакувайки еснафа, тъй удобното сламено чучело за мнозина провинциални бойки труженици на словото, както и за да се поупражняват партийните евнуси в стрелба по безобидна цел, елегантният публицист Стефан Продев се е пробвал в далечната 1987 г. да нарисува словесен портрет на типичния партаец, на жертвалия младежките си блянове полуграмотен зомби, за да се устрои извън морала. Две фразички бият определено в тази посока. Ето ги. "Няма нищо по-забавно и по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни"; и втората – "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади".

   Въпреки жалката истина, както пише есеистът Продев: поради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето (тяхното, на партийците от върха на държавата) знание", поради "пропасти в школската ви (в школската им) култура" стигаше се до куриоза светилото на Партията да се забърка във витийното слово, па да хване да го допълня с оригинални разяснения, от които по кръчми и кафенета зевзеците с пълни шепи гребяха за веселичкия низ от политически вицове.

    В живо предаване Тодор Живков например по националната телевизия обяви Индия за бисер в короната на Американския империализъм. Или... известният му лаф при откриването на Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година за полупроводници, догодина, живот и здраве, за цели жици!" 

   Лапсуси на акад. Иван Славков – Батето бледнеят пред гениалните открития на първия човек в славната Партия. Батето, Тато, появи се във футбола Чичовото... България за тях си е родна, в тесния смисъл – бащиния, и те си се разпореждат из нея, как им текне в кратуната.

   Следва

   БЕЛЕЖКА от 30 септ. 2006:

   Имам си хипотеза, че Стефан Продев си служи с т.нар. еснафа като с бостанско плашило, за да огласи истини за висшия ешелон във властта – за онези, изгубили нравствени позиции нейде от седемдесетте години на ХХ век не само сред своите съпартийци, но и сред мекеретата, които ги обслужваха, създавайки им образ като за пред външния свят и пред младите неопитни поколения българи**. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 9 fev. 2018

–––

* Цит. съч. в предните части на този текст. 

** На 15 септември 2017 Стефан Продев трябваше да навърши 90 години. Днес ние все повече се убеждаваме колко разностранно надарена е била неговата личност, какъв изключителен полемист и памфлетист беше той, изумяваме се на актуалността на политическите му прозрения и анализи, възхищаваме се на свежестта на великолепната му есеистика… Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръх-аморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи. Беше свещенослужител в храма на свободното слово... Вж. http://epicenter.bg/article/Zhretsat-na-dumite-Stefan-Prodev/138852/6/0

Публицистика – ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (2)

ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (2)

   Продължение от 01.01.2000.

   Оръжията, въоръжените акции, особено пък гробокопането и барикадата, като обикнати метафори на "закономерния поход към сияйното бъдеще на световната хармония", тези пропагандисти неслучайно така често повтаряха из стройните си умозрителни разработки. Те не признават покаянието като изход от драматичното несъответствие, като форма за осъзнаване на грях или грешка. Т.нар. враг, децата, внуците, правнуците му бяха молепсани да носят клеймо на позора като априори същества от низша категория. Странното стигаше дотам, че за да бъдел стопанин, човекът буквално трябвало да се лиши от всичко лично; и колкото е по-безличен, всеотдаен, самоотрицателен пред партийния олтар и вожда, толкова повече свой.

    В човешката ни природа егоизмът е заложен генетично. Красивата химера не успя да се наложи, защото партийният редник беше обречен или да лицемерничи, или да се слее с фанатизирана маса изпълнители на висшата воля, любимите на Маркс и Ленин винтчета и лостчета на партийната трансмисия. В маршируващите униформени полкове личността губи смисъл. Уви, и в родната лирика стойностни автори като Никола Вапцаров се редиха до литературни подофицери като Христо Радевски, които лит.фатмаци се гордееха именно с онова самопожертвувателно безличие, с което ни промиваха ума от юношеските години: "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник..." 

    Сборникът есета "Разказът на палача" е равносметка по повод милион лични драми, провали, сривове, когато талантливи, преизпълнени с добри намерения "червени бойци на идеологическия фронт" бяха принудени да лицемерят, за да прикрият личното си неверие. С всичкото уважение, с което се ползва значителен за България от епохата на Т. Живков публицист, не виждам основание да крия огорчението си. Талантът е призван не да слугува на която и да е партия, а да сочи високите сфери на етичността и естетиката, и не комунистическа или каквато и да било друга "етика и естетика с прилагателно отпред".

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми! 

– писа в предсмъртния си час може би най-българският съвременен поет* на Европа. Нека то да е обица на ухото за любители на т.нар. трудна поезия. Има общочовешки изисквания, които по никакъв начин не бива да бъдат заобикаляни или временно пренебрегнати; в този смисъл християнският морал е естествено следствие от количествени натрупвания на античната култура и съзерцанията на мъдреци върху развоя на човешкия разум, докато компилации на Карл Маркс и последователите му вероятно ще се ценят само като епизод от психологически експерименти в могъщата двехилядигодишна християнска цивилизация.

   Не съм сигурен до каква степен гражданин на Западна Европа би могъл да си представи какво е реален комунизъм; българите сме бременни с този опит, и си мисля: наред с гражданите на другите бивши соц.държави всички ние имаме предимството на изболедували докрай красивата хищна илюзия. Време е да го кажем с гордост: Да, ние оцеляхме. Преживяното нещастие за някого е повод да се чувства малоценен; за мен лично означава обаче, че коренът ни, колкото и да се постараха да го изтръгнат, колкото и да го рязаха и заливаха с идеологическите си отрови – е жилав, жизнен, весел, плодовит. Западният човек няма този опит, едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал.

   Ето приписки, драскани по полетата на споменатия сборник партийни есета, докато четох и ги препрочитах няколко пъти с любопитство и удивление. Край грандоманското въведение съм си отбелязал "100% лъжа!" срещу твърдението "Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или за кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин".

   Точно от поколението на тези "просветени (чети: от невръстни с промивано съзнание) стопани" съм, които бяхме наричани собственици на гигантска тежка индустрия, обширни добре подредени земеделски полета плодна земя, кокетни дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че не ние, а други се облагодетелстваха от това богатство. На нас другарите и другарките от висшия ешелон на Партията бяха предоставили лукса единствено да се гордеем.

   Къде е моят дял от това приказно народно имане? Очевидно и моите деца и внуци ще имат "разкоша" колкото щат да се гордеят, ако са толкова наивни! – с нещо, което никога не им е принадлежало, макар да е резултат от труда на нас, техните бащи и деди. Кой ограби имота ни след експоприацията на властта? Нали именно "достойните и незаменими", които обърнаха за две десетилетия нашата България в пустош, а обикновените българи – в окаяна маса. И най-веселото: от "преустроените обновени" бивши днес иде ехидното "Нали искахте демокрация? Има да сънувате времето на Живков, ама нейсе; така ви се пада". 

   В Плевен местната партийна ядка разпространила сравнителен списък за цените на стоките от първа необходимост преди и след Десети ноември 1989 г., като мотив за привличане на симпатизанти. И не виждам как възрастен човек с мизерна пенсия няма да се усети заслепен от тази мухоловка.

   Когато отвън ни нападат, че не сме имали опозиция сред интелигенцията, дали знаят, че – далеч отвъд трите хиляди разстреляни в следдеветосептемврийска България по решение на Народния съд, политическите екзекуции са повече от всички екзекутирани в бившите соц. държави на Централна Европа (ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария, Сърбия, Хърватска, Словения, Албания, за Вардарска Македония не говоря), взети заедно. Онази следдеветосептемврийска България чрез рабфак** фабрикуваше интелигенция, отчуждена от националната културна традиция. Неоценима помощ в тази духовна сфера оказваха висшите партийни школи на СССР, оттам в отечеството ни се пръкнаха лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, злобинци, последователи на Дзерджински и пр., които да заменят избитите или прогонените от Отечеството. Ако се вгледате в биографията на днешните партийни лидери и политолози, с малки изключения, са възпитаници на сталинистката школа на демагогията с префасонирани по демократичен образец човеколюбиви уж маниери. Само полюбопитствайте къде са су учили, нищо друго! Именно те днес най-кресливо агитират за демокрация. Защо ли?

   Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, edited 8 fev. 2018

___
* Пеньо Пенев (1931-1959).
** Рабфак – работнически факултети, където в съкратен курс от неграмотни бяха произвеждани кадри за т.нар. нова научно-техническа и художествено-творческа интелигенция. Персони из средите на тези задължени на Партията люде оглавиха всички сектори на стопанския и културния живот тук след Втората световна война. В университета и дори в БАН рабфаковци приключиха кариерата си. Бел.м., tisss. 

Ars Poetica – ДЖОН

ДЖОН

Най-после престраши се Джон, реши да се ожени:
уши си риза, панталон, бельо копринено, премени,

муцуната си освежи, брадата сива сам обръсна,
подряза дългите коси и ето го красив възкръснал,

един достоен мъж, и горд, хидалго сякаш от Ла Манча,
занемарения си двор премете, прекопа и значи,

свил дланите на колене, отпред в очакване приседна
мома с разтупкано сърце да се яви тук ненагледна…

Моми дал бог, но тез моми защо към него не поглеждат,
замятат мрежи отстрани към глупавичките младежи –

кикотят се, въртят поли, косите им свистят лъстиво;
не знаят ли как го боли мъжа, усмихнал се накриво,

открил внезапно може би, че времето му е изтекло?
Тъй шумен е за нас, уви! – сезонът шумен, мимолетен

на сълзи, флиртове, мечти, на подвизи и грешки,
когато някой Джон седи накипрен и ужасно смешен.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 dec. 2006 – edited 6 fev. 2018

Публицистика – ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

In memoriam

ГОЛЕМИЯ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

          1.

      Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си напоследък от този шарен свят значими за Българската ни нация личности. Наскоро, на 82 години, тежко болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на седмицата погребаха актрисата Катя Паскалева (1945-2002). По новините снощи съобщиха: издъхнал поетът Христо Фотев (1934-2002). Вече три часа в днешния следобед, а и досега… вали. Небето плаче. 

     С кончината на политик или мафиот драматично се разтърсва само тъничка прослойка от общественото пространство; докато физическата смърт на артист, човек на изкуството – да го кажа ясно, бележи началото на низ от равносметки в сферата на масовото съзнание. Живият актьор, писател, музикант, художник, поет в известен смисъл сам ни пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делнична врява, непремерени речи, самолюбиви изригвания на кофти характер или – обратно: пози на скромност, пози – казвам, не така естественото смирение на простосмъртен, по всякакъв начин пречат на оценката ни. Ето го и жалкия факт: големите личности придобиват сред нас ореол едва след като буците суха пръст изтрополят върху капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като роднини и приятели изплакнат очи от сълзите и след като траурните речи отшумят.

     Животът продължава, и значи, същинският, не набеден! – творец заживява в духа на нацията истински едва подир разпването му на кръста. Така е при нас, българите. А може би навсякъде по света е тъй.

     – Бих поставил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Жоро Слона (Георги Божилов, 1935-2001) върху мраморната плоча – казвам. Пием си кафето, ръми дъждец, по булеварда със свистене и шлейф от сребърна мъглица прелитат леки коли, неделя е: тъкмо временце за равносметки. – А Хайтов – продължавам, – за Хайтов бих отредил високо усамотено място. Които идват при неговата тлен, да им се наложи да се позадъхат от изкачването.

     – Как никой не каза, че е велик, когато беше жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.

     – Е, велик! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам; събрат по дух как да наречеш велик!

      2.

     Николай Хайтов е от онзи тип значими автори на днешна България, които са възможно най-неподходящи за адвокати на собственото си творчество. Какви непримирими сблъсъци, каква настървеност да смачкаш нищожеството, Боже мой! Тъй избухлив, вулканичен темперамент, и все докрай убеден в своето, в оценките си. А естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи; както сочат мъдреците, сътворили Библията: има си време за събиране на камъни, има и време за разхвърляне на камъни...

     Не виждам по-чувствителна, по-изпълнена с тревога и напрежение личност сред писателите ни, доживели третото хилядолетие тук, в разграбена България. Чарът му е в неговата невъздържаност и предизвикателствата идат откъм онази страна на унижените и оскърбените обикновени българи, из чиято среда Хайтов се втурна в идиличния следдеветосептемврийски, подреден йерархично пейзаж на родната култура. Можеш и да не се съгласиш с него, но не можеш да отминеш, да го пренебрегнеш, да го заобиколиш. Затънали до уши в това пошло тържество на травестити и курви, на сламени палячовци, насилващи се да говорят на света уж от името на българина, велики пигмеи с пура в ръка, разни Тошо-Тошевци и Иван-Славковци, говорещи с изкусно задебелен глас, напращели от ехидничене, пошлост и сарказъм с циничен подтекст, персони с претенции, но без домашно възпитание... Затънали до уши в преднамерено създавания по поръчение отвън вече четвърт век хаос от прекатурени нравствени стойности, чак сега разбирам, страшно ни е нужен Николай Хайтов като духовно излъчване.

      3.

Велислава Дърева (1953): Уличих Хайтов в кражба...**

      В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги в хранилището на училищната библиотека. Ваканция. Отварят дума за онова, което излъчили по националната телевизия предната вечер, и между другото госпожа на средна възраст се учудва, че не забелязала официалните ръководители на държавата, ала виж, господин... назова името на един от големите босове, някогашно борче, което днес може да купи, да кажем, презокеански лайнер за рождения ден на любимата Дарина. Та и този господин Биг Мафиот се вмъкнал в редичката опечалени, положил скромно букетче в ковчега, мълчаливо и със сведена глава постоял минута, и пак тъй мълчаливо излязъл от полезрението на тв-камерите.

     – Каква работа има тарикатът, да се мотае из онова осветено пространство в такъв момент! – извиках. Сам себе си изненадах. И веднага съжалих. Леле, такава реакция от моя страна! Що, бе, викам си, даскале!

     – Що бе? – изрече на глас колегата Димитър Радев. – Представи си, човекът наистина цени Хайтов. Що Илия Павлов да не отиде на поклонението? Що като е бандит! То си е негово човешко право. Кой си ти, че да му забраниш!

      Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, ама наистина кой съм! Нима е забранено на мафиота да изпитва съчувствие, съжаление, почит към писателя Николай Хайтов, човещина, лично пристрастие? Слушал съм, и между бандитите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните трилъри нали все утвърждават образа на симпатичното лошо момче! Та ей по този повод ми се наложи да разправя, доколкото мога, сцена от класически трилър с Робърт де Ниро (1943).

      Значи, двама братя се срещат в миниатюрната гостна у майка си. Дошли поотделно, случайно се засичат тук. Наконтеният, лигав като плужек, хитрец на дребно, провален тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът. Босът (Робърт де Ниро) е могъща фигура, дон, един от страшните кръстници в престъпния свят. Майката туря и нему кафенцето, и сетне значи, прибира се пак да трака там нещо си, да готви в омърлявената кухничка. Като фон, от съседното помещение долита говор и сладникав някакъв шлагер от местна радиостанция. Непретенциозна, скучна, делнична ситуация.

      Какво ли в такава ситуация може да се случи?

      И тъй... Големият внимателно поема чашката с кафенцето и започва да си разбърква захарта; много бавно крачи няколко стъпки наляво, няколко надясно по дължина на масата, където се е настанил кокошкарят, зализаният тарикат. Две минути трае цялата сцена. Онова конте явно се е появило пак да изкрънка нещо от брат си. Още не се е обадило, но се разбира: следи с кучешки предан, влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой брат. Потракването на лъжичката в кафената чашка, бъбрежът от радиото, мълчанието... Тръпки ме побиват, колчем си припомня точно този епизод. Спокойно големият Робърт де Ниро произнася, вероятно ужасно неточно предаден от мен, онзи страховит монолог. Повтарям, всичко е изречено с равен тон, почти кротко:

     – Братко! Ти си мой брат и аз не мога да променя това положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си ми брат. Защото сме синове от една майка. Имал си, и пак ще имаш и занапред, всичко, което си пожелаеш. Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Екзотични пътешествия? – Всичко, всичко, което си пожелаеш: лимузини, яхти, замъци, добри адвокати, висока длъжност в директорски борд, банки, заводи. Всичко, разбираш ли! Едно обаче оттук-нататък да ти е ясно: не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще й се обаждам да я предупредя да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не ща да усещам миризмата на твоето тяло, дъха ти, лафовете ти, парфюма ти, шегите, оплакванията ти. Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш. Но за пръв и последен път те предупреждавам: видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 7 uli 2002 – edited 24 uni 2017, Еньовден***

____

* Емил Калъчев (1932-2013).

** Велислава Дърева: Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния, http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0/

*** Тази нощ небето се отваря и се случват чудеса, https://www.edna.bg/svobodno-vreme/praznici/utre-e-eniovden-tazi-nosht-nebeto-se-otvaria-i-se-sluchvat-chudesa-4648969

БЕЛЕЖКА: Текстът е отпечатан в бр.6-8 от 2002 г. на в. "Арт-клуб" – Пловдив. На 30 юни се навършват 15 години от смъртта на Хайтов.