Нападнал
къщата ви в активния си период, съселът копа дупки в тавана, сачака под
стряхата, колонизира дори подпокривното ви лично пространство. Веднъж влязъл у вас, изяжда
гипсо-картона, окачения ви таван, изолацията, кабелите ви за връзка с приятели
и всичко-всичко, абсолютно всичко, което докопа.
На тавана или по етажите, съселът влиза в
гардероби, дрешници, мазета, складови помещения за ябълки, орехи, круши,
лешници, грозде, праз, лук. Основна храна са му кофти новини, гадости, смразяващи ужасии, които складира неуморно.
Гризе всичко наред – чанти, дрехи, патъци, покъщина и мисъл. Може и да ви
прекъсне тока, прегризвайки кабелите на тавана и в стените.
Съселът е нагъл и лесно ще го откриете.
Може да го намерите да гнезди в гардероб с дрехи и обувки, в кухненските
шкафове, в големи кутии и къде ли не. На таванчето ви настъпва истински погром –
гризе дограма, дървения, вещи. Яде всичко, особено когато опитва по своя си стил да
си създаде последователи.
Съселите пренасят бълхи в дома, уринират
по тавана или на други места в дома, миризмата им осмърдява всичко родно, мило.
Причина да ги усетите веднага след пробуждането им е адската гюрултия. Тропане,
гризане, гнусно мляскане от места, където у нас, в България, си играят на
демокрация или си се чифтосват, са в състояние да подлудят дори кроткия
доверчив българин!
– Не виждам за последния четвърт век "демокрация" по-унизявано съсловие от
даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм чувал какъв респект към учителите имали някогашните поколения българчета, в
условията на Царство България.
– И аз.
– За учителя им по математика ми е
разправяла колко била изненадана, че го вижда в най-обикновени домашни дрехи да
копае в дворчето си в Пазарджик.
– Аз също съм имала респект.
– Сега масово се подиграват на даскалите,
ама то вече не са и учители в онзи смисъл на думата, т.е. личности със самочувствие, а плахи поомачкани хорица, които
се озъртат на всички страни откъде ще им долети някоя неприятност.
– Мани! Гадно е.
– В последната си учебна година в
пазарджишката гимназия майка ми печели голямата награда от училищната им томбола, както
ми е казвала, виенски модел, с извити крачета и пищна розова дамаска на цветя, холова
гарнитура от диванче и четири стола, вероятно – и маса.
– Ехааа!
– Студент във втори курс, бях се захванал да
възстановя цялата тази хубост: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой вече застаряла боя – работа бая трудоемка, та ми отне около месец време. Мечтаех столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан лъскави, както и да обновя вече прокъсаната
дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на
нашите, и си стояха така около година, до следващата лятна ваканция – че да се захвана
вече с боядисването, лепенето и сглобяването на тази хубосия. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил
всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук си е бая труден за
обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивки, характерни за виенската мебел изобщо. И досега ме е яд,
като си спомня.
– То си е за яд. И от какъв зор
ги изгорил?!
– Вечно усещах озадачения му
поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а пък просто липсвало му е вероятно вече умението да мечтае. Имам и други случаи, кога ме е спирал или е мърморел,
когато не е успял да ме спре.
Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива
на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около
преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на
нашите. И ми забрани... Втори случай: в антрето току зад входната врата бях изнамерил и налепил върху грубия бетон мраморни
плочки – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато
захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден по площ колкото носна кърпа,
пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено.
Трети случай – в моята
стая, дето вече заживяхме с жена ми и двете щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по една от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира вече
по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година,
гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.
Затова, като казвам, че – колкото
и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещане, че бетонен
похлупак се отмести и видях небето над главата си.
Та това – по повод умението и
склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна
къща насред Мараша в моя роден Пловдив, пак майка ми е причина, той й се дразнеше,
но пред нейната женска стихия нямаше как да не отстъпи.
– Малеее! Не го знаех. Затова
трудно позволявам да ме убедят или разубедят.
–Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка
(мотопед), в груби залъскани, изтумбени на колене панталони и кирлива ватенка
на гърба, майка го води да види къщата, и Дъртия (както му викаше) им даде три
хиляди лева да ги добавят към техните към хиляда и петстотин, с лишения сбрани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като
баща ми се наел за още хиляда лева да ремонтира и обнови мебелите й.
Баща ми беше и против моето учене в София;
пак майка ми е причина да не ме спре. А той по онова време вече работеше насред
столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюро и стол,
дето приемаше рекламации (оплаквания) от софиянци за купените там стоки,
произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал татко да види
резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на
майка ми и на колегите, че ей на! – синът му бил сред приетите да учат в
Университета, докато издокарани дами и господа кършели ръце и
ронели сълзи, че рожбите им не се класирали.
По онова време приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), все от артистичните среди на онази София. Зодия Рак, какво повече да
каже човек! Като се дипломирах в СУ-то, години наред ми натякваше: "И защо ти беше
това учене! Кешки да те бях направил мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен бях, когато ме въвеждаше в тънкостите на занаята, показваше ми как да полировам и аз с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на
конвейер, а по онова време си беше наистина работа за майстори, всяко нещо на ръка се
правеше: от плоскостите, които замениха по-късно с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир
от разни видове екзотична дървесина –махагон, абанос, палисандър, от липа, череша, ясен, орех, дъб и пр.
През лятната ваканция между трети и
четвърти курс в СУ-то занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала,
превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си поисках само да ми осигурят пари да си набавям материали за градежа и за ходене
по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и тръби, които вкопах в тухлените
стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухнята до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за
да разширя стария гириз. И само тогава баща ми дума не рече.
Това не ми пречи сега да го ценя
и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив обаче, хич не се
разбирахме, все едно на различни езици говорим.
– Нормално.
– Наследеното материално е нищо,
но са ми особено ценни нравът му на мълчалив, вдаден в работата си българин. Наоколо
мъжете бяха все докачливи самохвалковци, пияндета, белотаджии; като него
друг просто не съм срещал.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 18
sep. 2017
___
Илюстрации
Горе: Пролетта на 1945 г., татко, тъкмо върнал се от фронта в Унгария с медал за храброст.
Долу: Пролетта на 1942 г., баща ми (в средата) - калфа в мебелната работилница на Ончо, арменец от Пловдив.
Решат ли да унищожат
човек, поколение или цяла нация, първо насочват към модел за тъпотия и диво невежество, като отнемат
възможността, умението да мечтаеш. Гледайте "нашите" телевизии и преценете
случайни ли са сламените разкривени от претенции лъскави образи на успеха,
нахълтали във вашия дом.
УЧИТЕЛЯТ
ПО МЕЧТИ
Ето учителят –
сивият човек влиза.
Той е дребен, припрян
и устата му зее нещастно.
Той е в старо костюмче,
с оплешивяла главица
и големи
удобни
обувки.
Гледат децата.
Гледат децата...
Влиза учителят.
Влиза човечето сиво.
И ето,
изважда късче от креда,
прави замах
и дъската,
тази черна вселена пред очите искрящи,
изпълва със странни,
неясни,
загадъчни
знаци.
После взема стария училищен глобус
и го изпълва с вода,
континенти,
сняг,
планини и долини,
слънце,
изпълва го с пъстри селца и градчета,
животни и птици,
мъже и жени,
пътища прашни,
цветя сред поляни,
радост и тъмни легенди.
-----
Когато излиза от класната стая,
искам да кажа, когато си тръгва
от всичко, от всички,
когато звънецът последен
цвърчи
като мишка
в дъното на коридора излъскан
и отвънка подпрян е капакът
и венците – готови,
тогава свършва Часът за вълшебства.
Но децата това не разбират.
Но децата вече мечтаят...
Ако желаеш да ме видиш,
ела! Ела тук, където светът свършва, житата и булевардите свършват
и човек може да си говори с Небето
като хлапе, което люлее крачета
на крайчеца на Вселената...
Ако желаеш да се видим,
сложи пъстрата рокля и
червените сандали, разпусни
косите си, тъй че Вятърът да ги разреше
и ела.
Ела накрая на света, по тънката пътечка
в тревите ела,
прекоси разрушения мост
от войните помежду ни и влез,
влез, без да почукаш,
в сърцето, което е
винаги отворено за теб.
Събота е. Господи, каква събота,
а никой не се сеща за полковника.
Вятърните мелници на Испания мелят,
обаче никой не бръсне полковника.
Полковникът получи напоследък медали:
златни, бронзови, сребърни,
понеже е храбър, изпратил е хиляди
на героична смърт за Отечеството.
В Пантеона на Славата името му
е издълбано с плисъци от кръв,
с пробойни от куршуми, мини,
снаряди,
самолетни бомби,
а не бръснат полковника.
И това е пропуск неприятен, понеже
и полковниците също се травмират
и пенсионирани дълбоко се депресират,
осират...
тъй че имат нужда от ласки,
не само от "ура"-то на нашите войнишки маси.
Струва си да се поменуват по-често с Отечеството
и неговите защитници, полковниците достойни.
Какво да кажем на милото старче обаче, което седи в тоалетната като на трон,
закичено с ордени и медали
и с признателността на Правителството
и лично на г-н Посланика на Биг Брадър, –
освен че днес е събота,
утре пък ще е неделя,
слънчева една такава, тиха, спокойна неделя
без следи от химически отрови в небето,
без самовзривяващи се борци за демокрация
и светът предпочита
маааалко по-романтични неща...
например – бурна, убийствена любов
скришом на тиха горска поляна,
от благосклонно септемврийско слънце огряна
Двама се
срещат незаконно и тайно; двама – значи, мъж и млада жена... но има ли обществото вина,
че скритото между нас е всезнайно!
За ужас на приятели, врагове и роднини,
тези срещи продължават вече години –
несъобразени с моралната чистота, дъждовете и пустинните бури, движението на планетите и онези щури
предсказания за близкия край на света.
Независимо от кандидатпрезидентската
достойна кампания в Щатите,
независимо от самоотвержените
главорези в Близкия Изток,
от напиращите да нахълтат
мюсюлмани в приятелска Европа,
независимо от глад, недоимък
мор по добитъка,
суша,
потоп,
все към този мъж стреми
се тази жена,
все към нея препуска той запъхтян
и сврени зад някоя
надупчена от терористите стена,
нещо особено интимно си
споделят там.
И отиват после в нелегална една квартира,
продължавайки да дискутират оживено:
той пита тя какво толкова у него намира,
а тя – дали
с нея не му е студено...
И какво следва от тези невчесани строфи: очаквате може би кой знае какво да стане,
обаче...
тя сега бели картофи,
а той просто излива олиото в тигана.
И когато накрая вечерята е
сложена,
споглеждат се дяволито
двамата конспиратори... и оказва се тази тяхна среща,
.jpg)