Когато с трясък, клетви, презрение
една врата рязко хлопне пред мене
и ми смачка самочувствието вродено на Лъв,
унижен до сълзи, изранен до кръв,
усещал съм неизменно
през низ от съмнения
острите кълнове на тревата зелена.
Тревата, приятели, току-що oкосена,
шепне към свлеклия се сам на
колене: "Хей,
животът от днес по-силно тупти,
разтворил пред тебе три нови врати".
Пловдив – европейска културна столица 2017
Plovdiv, 4 avg. 2014– еdited 4 avg.
2017
____
Фотографията долу: Април 2017, правнучката ми Виктория.
Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото
човечество. Биографията на всеки от нас, взета сама по себе си, е всъщност
биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме пред очи друг, дотолкова
услужлив образ, който да представи колко силно сме зависими едни от други, как
влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото и не си подозирал
до последния момент, ти влияе – и после се чудиш: защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно! Според парадоксална хипотеза
египетските пирамиди са градени не с физическо, а... чрез едновременното психическо съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества върху мястото, откъдето да
се повдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед; и така хиляди базалтови паралелепипеди
един по един кротко се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида
разположение.
Действително Космосът е нещото,
достойно да съзерцава пирамидите. Ала има и неща, още по-сърцераздирателно
звучащи, и едно от тях е собственото ни въображение, в което – подозирам,
участва божественото, бог, ако го има. Големите послания идат, просмукват се до
живите нас през участта и поуките на стотици отишли си от света на живите...
поколения. Даже не са подозирали какъв дар ни пренасят тези някогашни жители на
планетата. А и ние – продължаваме като тях пътя на огромните облаци познание,
без да проумеем каква ценна за човечеството информация пренасяме на гърба си. Е
да, проумяваме кое-що, успяваме криво-ляво да разкодираме по нещичко, да го
добавим към вече разкодираните енергии, просвредляващи хаотичния ни мравешки
свят.
Не ми е присърце сляпата Вяра,
Аксиомата, дето май ни помага да разберем самите себе си. Присъствието на Свръхразум
над главата ми ме изпълва с бунт, и то точно когато искам трезво и смирено
себе си да огледам... но с моите си очи, не през очите на някой Друг, който ни
гледа от Космоса. И като зная колко сме беззащитни, отбелязвам си: в
уязвимостта ни е духовната ни сила. Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце!
Какви мъки, блянове, премеждия, докато изведеш флотилията си от океански
платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на
познанието. И нищо не те застрахова, нищо не ти се притичва на помощ, човеколюбиво
и майчински не кърши ръце заради тебе! Ти си сам, толкова беден и толкова
щастлив, че устата ти може да изрича думи, важни за шест, седем или осем
милиарда такива самотници като тебе. Наричат го "призвание", "да
откриеш бог у себе си", "апокалипсис” (откровение), но не е
измислена все още точната формула на таланта; всеки, който има малко от малко
усет, го усеща, но не успяваме да го определим, да го назовем точно, да го
оковем в златна рамка – и това е чудесно както Любовта.
Как ще почувстваш любов, ако не си
бил наранен: в кървенето на сърцето избухва Тя в цялото си великолепие. И дали
съвършеното не се съдържа във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно
стремящи се? Хубаво е, че Вселената няма край, че въображението ни е свободно
да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има издигнати около
нас дебели крепостни зидове, издълбани ровове, препълнени с отчаяние от
крайното познание на човека, света и живота.
За мен християнската религия не е
нито основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица
известно време, докато сам проходя, а после? После да се завръщам към
нея като към майчиния ми дом, за да й разказвам за подвизите и страданията си.
Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия! Та и без напътствените
им тревожни и назидаващи погледи съм си неин син... Но не! Искат доказателства
за вярност... Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам.
Та ето що! Любовта и Свободата са кръвни
сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя
скептицизъм. Желая да се обръщам към този дом на Исус Спасителя, когато наистина
ми е нужно, а не по задължение, не и според календара на черковните празници и
ограничения.
Поставиха птицата в изящна клетка и се чудят, че забравила да лети. Всеки,
правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, с драмата да разчупва канони,
телени заграждения и окопи да преодолява, тежки гранични камъни да отмества с
пот на чело. Не, то не е от тщеславие; самовлюбен ли ще назовеш запретналия ръкави да оре нивата?! Не отчитат,
правят се, че не забелязват очевидното: той откривателствува не за себе си;
иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася
оскъдицата на собствения си простодушен стил на живеене. Та вижте
посредственото, убогото, кекавото в какъв разкош се представя! То са скъпи
накити, лъскави знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, диамантени
скиптри... Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никого там, освен
зъзнеща, тракаща със зъби притеснена и гола мизерна душица. Не мисля, че Исус
точно такива има предвид, когато поема към Голгота. Над богочовека
виждам звездно небе, не купол на богато изографисана черква.
Какво значение,че си пренебрегван,
ако си силен и в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш
Нещото от себе си, от личния си опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за
прочит, ако наистина е толкова важно написаното. Защо да дебна мига, момента,
когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам около
масата си Сократ като жив; та Сократ дори не си правил труд да записва, нещо там говорел и говорил, задавал иронични въпроси, подреждал в разговорен стил
онова ценно, което откривал отвъд хоризонта на видимите за нашите очи повърхности.
Дали го приемали или отхвърляли с възмущение,
не знам, не ми е ясно, но го наказали жестоко за пренебрежението му към
уюта на материалните стойности. Убили го... И си представям как самодоволно
потривали длани екзекуторите, а народът (по-точно изречено – простодушната
тълпа) пеел дитирамби на местния сатрап: "Ола-ола, няма го вече Смутителя,
светът ни отново е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш
насъщен".
Триста години шепнешком се предавало
изреченото от Сократ. Триста години подир разпването на Исус крее
християнството. Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни стойностното!
Струва ми се, триста години подир смъртта на Омир са записвани и 27-е хиляди стиха
на "Илиада". Триста години били необходими, докато се открие
заровеното съкровище – това са дванайсет поколения; текстовете на Шекспир, писани на староанглийски, 300 години по-късно открива Гьоте, нали заслужава да се спомене
този факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато
разбърква ума, представите и ги кара от нерви да подскачат в креслата си.
Огюст Роден, Гражданите на Кале (1884)
Огюст Роден, създавайки поръчана от
общинската управа на града Тулон групова скулптура на достойната отговорност да
си гражданин, детайлно първо извайвал голите тела, а после ги загръщал в
дреха... с шеметната прецизност на твореца. Напразни усилия, ще кажете, защо да
се трудиш над форми, които ще скриеш! Замислим ли се обаче, няма как да
отречем – за да е вярно изнесеното на повърхността, скритото под нея трябва да отговаря на
истината за живота. Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го, и в
резултат – няма я магията, внушението отсъства. Колко самотен е човекът,
пожелае ли да чуе посланията на тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и
клоните, да насели със стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се
море! Елементарното, посредствеността… те винаги се движат маршово, в стегнат
строй: веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни
червени букви. Но това не е празникът, а заместител на откровеното вдъхновение,
форма на тържество за стоящия над главите им. И как да не видиш изнурените под
бича на Надменността, унижените, принудени да демонстрират привързаност и съпричастие. Уморително е така да се живее.
В бедняшката мансарда с поглед устремен
към звездното небе зад стара капандура
откривах как звездите гледат точно мен
и чувствах се във плен на всички щури
идеи за охолен сит живот,
за слава и за низ победни драми –
Адам във Рая под Онова дърво,
преди да влезе Ева в участта му.
Как светеше котлончето като фенер
и топлех си премръзналите пръсти
над две корички хлебец, мас, пипер,
консерва копърка и лук две връзки!
Къде отлитнаха онез студентски дни
на топличко във старата читалня,
кога виелица по Витошка свисти
а тук е царско, просто идеално?
И после в мензата – пак стар фасул,
чорбица редичка с ошав от сливи,
но щом с чорба тумбакът си издул,
мометата изглеждат тъй красиви!
И зъзнейки макар, от крак на крак
очаквам край Орлов мост автобуса,
внезапно в бързо падащия мрак
прострелва ме с очи девойче русо.
Ще я сънувам страстно цяла нощ,
увит до вежди в старо одеало,
и тъй "Животът никак не е лош!" –
ще си река пред късче огледало,
докато със бръсначката в ръка
на сутринта муцуната си бръсна.
"Животът не е лош – пак ще река, -
превръщат го в ад помислите мръсни".
Така наивен, удовлетворен
отново ще се смеся със тълпата,
която грош не дала би за мен,
че още съм със жълто по устата.
Щастливи дни, припомняте ми днес
с болежки бол и бръчки по челото: човек узнава колко е злочест,
кога постигне всичко във живота.
Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
За по-голям те взех: каква съдба!
Но виж, опасно е да се стараеш
премного...
Уилям
Шекспир, "Хамлет", из ІІІ действие
17.01.1999.
Изкуството изобразява, а не обяснява.
Обясненията са отвъд, последица от импулсите, раздвижени от пристрастия и
образи. Задача на артиста е да събуди безпокойство, да изгони застиналата
делнична пепел от жизнеността и творческата енергия у човека. Един Балзак, като
образ на обясняващия докрай, ми е непонятен; смятам, че амплоато му би трябвало
да е в архивистиката, икономическите анализи, социологията, ако щете – човек на
науката, но защо непременно писател!
"Случаен"
щрих в платното на истинския творец понякога съобщава повече от тонове скрупульозно
осчетоводени факти. Артистът именно с това свое умение е божествен. Какво, да не
искате доказателства за обективност и безпристрастие у него? Не мисля, че
Творецът (или Господ) е бил когато и да било безпристрастен, т.е.
неангажиран. Отворете Стария (Вехтия) завет и опитайте да откриете зрънце
обективност и порядъчна разумност от тази, която ни е нужна в делничния живот...
Няма такова нещо. Там логиката е космическа, не човешка.
Времето няма власт
над прозрения в изкуството. Формата, словосъчетанията избледняват,
архаизират се; ароматът на изкуството е отвъд сенките на думите. И подир 2700
години зле преведените стихове на Сафо продължават да излъчват към нас духовна
аура, което ще рече: страст и жизнелюбие. Страст и жизнелюбие – ето стихията на
артиста.
Което е важно за
оцеляването, то като че ли се е съхранило. Това добре ли е? Разбира се, че е добре!
Поради разни
обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Когато измрат всички,
които са го виждали и чували на живо, чак тогава нещата си идват на място. Суетата отлетяла,
останали да се подмятат дрипи от напомпания фалшив образ. С двайсетте
си миниатюрни стихотворения в сборник за неизвестни автори, сполучливо назован
уж на шега "братска могила" или "обща гробница", Йордан Кръчмаров от
добруджанското село Гурково за мен е много по-значима стойност в лириката от
трудолюбиво-неуморния Иван
Николов, родом нейде из хасковските села (Горски извор). Днес двамата са мъртви
физически, но духом Данко стои къде по-високо от някогашния широко известен на
публиката у нас и в чужбините поет, преводач, главен редактор в издателство и пр. Иван.
Литературна награда
с името на Йордан Кръчмаров, доколкото ми е известно, е учредил Добричкият или Балчишкият писателски кръжец. Литературна премия с името и в памет на Иван Николов всяка
година обявява и бизнес-дама и радетелка на литературата, някоя си Божана Апостолова*. Кое от двете
отличия е по-ценно?
Иван Николов умееше
да се пласира; Данко Кръчмаров бе разхвърлян и неумел дори в стиховете си. И въпреки
това... И въпреки това!
Литературната
буболечка Петко Рачов
Славейков (вж. акад. Пантелей Зарев, "Панорама на българската
литература, т. І,1966 г., 171) от град Търново, искрено влюбен в България и всичко
българско, прави през 70-те години на ХІХ век една изящна поема – "Изворът
на Белоногата". Общественото пространство на поробена и току-що изскокнала
из "великолепното" Турско робство България е изпълнено с неговите вестници, книги, надежди, радости, отчаяния, хленчения. Стига до депутат в Учредителното Народно събрание, до народен трибун, любим за простолюдието оратор на лакърдии от високата парламентарна трибуна. Обичан. Уважаван. Много известен. Ценен и хулен, въздиган и нарочно пренебрегван, но винаги в центъра на
обществените вихри. Без съмнение той е от предтечите на българските
върхове в литературното изкуство. Споменатата негова поема е ненадмината по
изяществото си и досега.
Тогава защо не
ми е на сърце? Дали заради аромата на пот, който се просмуква от цялата му
родолюбива дейност?
"След обилна – по селски – вечеря..." Стих от Иван Николов. Така започва едно от хилядите му
стихотворения за каквото ти дойде на ум.
"Легнал
съм между щурците..." Така започва цикълът "Цялото ми богатство" в сборника "Общежитие"
(изд. 1985 г., с. 126): общо единайсет поети, кой от кого по-неизвестни. Но
това тук е Данко!... И си мисля, че между тези двамата именно Данко е големият, не
трудолюбивият етичен Иван с варакосания ореол на велик артист.
Що ли ги деля? И
двамата са орачи на българската поетична нива. Или... Иван е орачът на нивата, дето се труди с пот на чело, а Данко – Данко е пилето над полето, пее как му дойде, живее като птичка божия, не знам да е правил някога тънки сметки или да е пожелал да е повече от това, което е.
Йордан Кръчмаров (1948-1986)
Подсказано
от Re. – "Кардиф", според нея, била предназначена да се чете при
по-особена обстановка. Вечер. Свещи върху свещника. Уиски "Балантайн"
в кристална чаша. Цигари "Кралски Ротмънс", тънки, дълги...
Романтични аромати, аристократично пренебрежение към формата, грубовата на
места фраза, под нея – нежност, печал, есенни пространства от самотност,
движения или застиналост, която ги прикрива. Гордостта на просяк, смирение на
отшелник.
Пропуснах – и камерна музика, долитаща някъде издалеч. Или симфонична, да речем
Бах, може би Моцарт, Шопен, Шуберт... Не, мила; предпочитам
"Литургиите" на Чайковски.
Момченце, какъв е този сплин!*... Загиваш ли?
Пловдив, когато 4-5-годишен майка ми ме водеше на Бунарджика
23.01.1999.
Обади се
сестра ми. Забравил съм, че днес й е рожденият ден, виж ти! Някога много я
обичах, милата ми сестрица. Тя още си мисли, че съм й близък, пък мене драмата й
отдавна не ме вълнува. Същото се получи първо с бившата ми съпруга, после и с
Мария, за която насмалко да се оженя. Ужасно, но истина: някога имената
на тези жени са ме вълнували; днес като да назовавам мумии отпреди три хиляди
години.
ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ НА ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ
ВЪЗПОМИНАНИЕ Посмъртно произведохме снощи бай Кощи за адмирал на Балчик. Дано духът му най-после хвърли котва сред залива тих. Чудак, пройдоха и несретник, на всекиго бе лоцман той – с ръждив леген или с корабче от вестник да разкопчае синята яка на палавия хоризонт. Живееше в лулата му ръждиво морско конче, да тегли лодката, когато няма вятър. С плъх във джоба – да предсказва страшното. И рак във пазвата – да щипе неприятеля. С него в кръчмата нахлуваше
зората! Платна плющяха и шумяха ветрове. И не една цигулка скръбно плака в мрака омагьосана от фантастичните му стихове... Когато истината не достигаше рибарската си мрежа да закърпи, той навиваше с безкраен смях на пръста си лъжа подир лъжа. Но лъжа ли беше, че всяко утро слънцето избухваше в провесената на ухото му пиринчена халка? * * * Приятели, да отлеем от памида – жаждата в душата му да утешим. Жаден си отиде, той, горкия, макар че пиеше кръвта на паламуда – самотната си земна кръв със морско чудо да смени.
Отиде си и сребърните капки на сафрида изсъхнаха върху крайбрежния камъш. Заглъхна в канарите есенната песен на смокините и върху пясъка закапа – ръждив и мътен, ръждив и хладен – дъжд. И виснаха платната на сънуваните ветроходи. Козирогът стана рог на калпава коза. Угасна дивото сияние на Северния полюс. Пощурелият компас крилете си прибра. Приятели, да пием от памида. Да пием за душата на човека, цял живот мечтал да изсуши ръкавите на бедната си риза под пламъка на мамещия Южен кръст. Да пием за последното
пристанище, което чака нашите флотилии с каруца суха, равнодушна пръст. 1983
"Светлина от газена лампа" е заглавие на филм от 1944 г. с Ингрид Бергман по едноименната театрална пиеса на Патрик Хамилтън от 1938 г.
ПРОМИВАНЕ НА СЪЗНАНИЕТО, ТЕХНОЛОГИЯ
Любима техника на диктатори, самовлюбени, грубияни,
самозванци, гурута. Провежда се бавничко, човекът да не усети, че му въздействат
целенасочено. Обаятелните персони – любители на тази технология, ти прилагат
следните манипулации:
1. Лъжат те най-безочливо
Знаеш, че е откровена лъжа, да кажем: че Цацаров и Прокуратурата му са
независими и не им пука от ГЕРБ. Въпреки това я заявяват открито в лицето. Що
са толкова безочливи? Защото създават прецедент. След като ти изръсят толкова нагла
лъжа, как да си сигурен, че всичко, което ръсят денонощно по медиите, е истина.
Целта: да си несигурен, неуверен в сетивата си.
2. Отричат да са сторили нещо, дори да имаш доказателства
Знаеш, този човек каза това… и ти си го чул. Но отрича упорито, толкова
упорито, че започваш да се съмняваш в собствените си сетива и памет: ах,
може би наистина Бойко Борисов, да речем, никога не е поръчвал дарение от четири
тона суджук по негова рецепта и вкус? И колкото по-настойчиво те уверяват от
ГЕРБ, че Борисов изобщо суджук не яде (понеже имал високо кръвно), толкова
повече започваш да поставяш под въпрос своите сетива и за реалност приемаш казаното
от Цветанов, Борисов и прочие хубави хора.
3. Използват всичко, което обичаш, като оръжие
Знаят колко си обичаш децата, как
държиш на своята различност. Това е от първите неща, които атакуват у теб. Ще те
накарат да се чувстваш виновен към децата си, заради децата си. Ще ти
кажат: щеше да си достоен човек, да не беше гласувал за "комуниста" Радев…
(или нещо от този род ), т.е. атакуват най-дълбоките ти мотиви и основания за
един или друг твой личен избор.
4. Изтощават те с времето
Един от най-коварните детайли при "затъмнението" – че се върши постепенно. Една лъжа тук, втора-трета
лъжа там, подигравателен коментар от време на време, и дори самостоятелно
мислещият може да бъде засмукан в този водовъртеж, толкова ефективна
е тази манипулация. При нея човекът е жаба, която пекат на тих огън. Жабата не
разбира какво й се случва, докато не стане твърде късно.
5. Действията не съвпадат с думите
Когато имаш работа с персона/институция, ползваща този тип манипулация,
гледай какво върши, не какво казва. Думите не означават нищо. Те са просто хубави
общи приказки. Въпросът е какво вършат спрямо теб.
6. „Потупват те по рамо“, за да те объркат
Същият тип или дружината тарикати, които обикновено ти режат крилцата и
те уверяват, че си чучело без стойност, сега великодушно те хвалят за нещо,
което си сторил. И то разбира се допълва безпокойството ти: "Ах, май не били
толкова зли и лоши?!" Не, миличък! – ужасно подли са! Това е, за да се почувстваш
зависим и да се съмняваш в личната си преценка. Виж причината защо така внезапно обилно и
умилно те хвалят, нещо в тяхна полза ще да е може би?!
7. Знаят, че объркването отслабва човека
Манипулаторите знаят: всеки от нас има свой вътрешен усет за стабилност
и съответствие (адекватност) спрямо ситуацията. Целта – да изкоренят твоя фин усет,
да те принудят да се съмняваш във всяка своя лична преценка. Естествено е, така
разколебан, да си потърсиш човек, група, институция, които да ти
върнат усета за стабилност. И разбира се, насреща баш тогава се появява
точният човек за тебе – манипулаторът.
8. Проектират
Ако ти правят сцени, прекаляват с алкохол или наркотици, изневеряват ти
и т.н., ще те обвиняват в същите простъпки. То се прави толкова често, че започваш да се защитаваш и вече си отклонил вниманието си от гадното, проблемно поведение на манипулатора срещу тебе.
9. Опитват да убедят другите, че си луд за връзване, че си откачен
Този е от ефективните инструменти за манипулиране, целта: да предизвика у хората пренебрежение. Манипулаторите знаят: ако останалите поставят под въпрос твоя
здрав разум, кой ще ти повярва, ако кажеш, че издевателствали над тебе!
10. Казват ти, че всички други лъжат
Когато ти кажат, че всички други (семейство, приятели, познати, медии и
пр.) лъжат, това те кара да се усъмниш в реалността. Досега не си видял друг, дръзнал
да ти го каже. Значи е истина?!... Не. Това е само манипулация. Принуждават те да се
обръщаш все повече и повече към манипулатора, за да получиш от него "най-правилната"
информация. А тя обикновено е лъжа.
Колкото си по-наясно с тези техники
за обработка на съзнанието, толкова по-трудно ще попадаш в капана на симпатичните
акули из нашите медии.
Jores: – На снимката горе е Гана, която се прекръсти на Галя, братовчедка на
Ряпов, кръстена на баба им Ганка от Клисура. Спомен ми е от сватбата на
Сия (Анастасия), по-малката сестрица на приятеля инж. Тодор Ряпов, в един двор сред пловдивския квартал Прослав, тук съм млад войник (едва шест месеца) в отпуск за вътрешноармейските на ПВО и ВВС състезания по бокс в хангарите на някогашното
пловдивско летище.Галя пък бе вероятно най-артистичното моме в рода Ряпови.
В.Н.: – Личи си. И тя изглежда готино.
Jores: – На тези състезания
заради ІІ място в категория "перо" (до 54
кг.) от армията ме наградиха с двуседмичен домашен отпуск, през което време успях да притесня навлеците в току-що купения
етаж от нашите, които навлеци, за да се
изнесат от двете стаи и салона между тях на първия етаж на триетажната къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша,
предлагаха моите бедни родители да им направят вноска за жилище (1500 лв.) и да им харижат правените с мерак от баща ми холов диван, холов
бюфет и шкаф. Десетина нощи спях на врата, хоризонтирана върху две тухли в избата, дето между
дъските щъкаха белезникави скорпиони, и сутрин от пет се качвах на етажа, да тракам, изобщо, да вдигам шум, за
да дразня навлеците. И те се хванаха на предизвикателството.
Една сутрин ме
обградиха в салончето тримата – мъжът, треньор на гребците от Спортния клуб „Марица”, жена му туркинята и синът им
десетокласник. Замери ме туркинята с огромен стъклен пепелник; пепелникът профуча покрай лицето ми, та й бих два шамара пред мъжа и синчето й и изскочих
на улицата, следван от тримата, дето още два шамара изяде
туркинята, докато се опитваше да ме захрачи и докато ми крещеше пред около двеста души, събрали
се пред фурната да чакат за хляб: "Ти знаеш ли аз коя
съм! Аз съм на Тосун бей внучката". Тосун бей* е
предводител на башибозука, бастисал Клисура, ако не знаеш.
Същия ден по
обяд дотичва в квартирата на улица "Люлебургаз", дето живееха
нашите под наем дъщерята Живка на хазяйката им на навлеците Петра Крумова, от която майка ми и баща ми бяха купили етажа, с
написано върху амбалажна хартия послание:
"Бояджиеви, елате да се разберем, изнасяме си багажа". Ходех запасан
с кухненския нож на кръста, че онез чешити
вече бяха успели да организират няколко пияндета и бяха били баща ми и
майка ми на двора в същата тази триетажна къща в пловдивския квартал Мараша.
След случая, по думите
на съседското моме, в махалата ме нарекли Робин
Худ, че съм се справил с туркинята, от която наоколо треперели до онзи ден. Надин или Нада й беше
името.
В.Н.: – Малеее! Вярно ли?
Jores: – Била
партиен отговорник за квартала и съседите се страхували от нея. Венчето
(Невена) ми го каза, по-голямата от двете му щерки на съседа зад оградата Панчо от Бойково.
В.Н.: – Ха-ха! Така й се пада.
Jores: – До онзи
ден майка ми и
баща ми се бяха
скъсали да пишат жалби до общината, но жалбите им не хващаха дикиш, дето има една
дума.
В.Н.: – Естествено. Няма и как да хванат.
Jores: – Тъй че
след онова театро, което им направих пред около двеста души... бързичко
опразниха стаите и нашите се нанесоха вече там.
В.Н.: – Браво!
Jores:
– Не смееха да ми кажат моите, че са ги били. Единият държал баща ми за ръце, като го гушнал отзад, а бай Слави, треньорът на
гребците от отбора по кану-каяк на Дружество "Марица", го пердашил с юмруци по лицето. Това пък от сестра ми
го научих. Че като ги питам защо майка ми е с издрано лице, а
баща ми насинен целият, говореха ми,
че се били спънали нещо в тъмното и такива едни. Срам ги бе да кажат, че са
били бити.
В.Н.: – Ужас.
Jores: –
Представи си какъв глупак съм бил. Трима яки мъжаги пият ракия и блъскат карти
на дворчето, а моя милост с препасан на кръста кухненския нож бере в кофа грозде от астмата на
два-три метра от пияндетата. Единият (Митко), беше каменар,
чукал камъни за някакъв местен скулптор,
другият – брат на лъв от София, някой си ген.
Врачев. Но не посмяха да ми посегнат.
Бил съм същият
от снимката с Галя, 54 килограма мокър, дето се вика,
ама не посмяха да ми посегнат. Шоу.
В.Н.: – Мога само да си представям какво е било.
Jores: –
Побойник, какво да е било! Търсел съм си със свещ белята. Но пък проблемът
се реши моментално. Още на следния ден до обяд онези тарикати си изнесоха багажа и отидоха да живеят в къщурка на съседна уличка.
В.Н.: – Важен е крайният резултат.
Jores: – Имали
по-големи двама сина близнаци, от
които махалицата наоколо треперела, че били зли и побойници. Не ги видях тези двамата да се появят. А бай Слави (Радослав) бил някакъв сътрудник на милицията и той. Бе як, жилест, поне една глава по-висок, но трепкаше като препикано мушкато, докато бих шамари на жена му.
Това е то генът
на майчиния ми Перущенски и Калугеровски род.
В.Н.: – Правилно. Макар че си щял да отнесеш боя.
Jores: – Ами ножът
на кръста ми?! Пази, боже, от млад и
глупав! Па и като са си знаели осраните задници, ни милиционерите от МВР, ни общинари биха им
влезли в положение.
В.Н.: – А бе, какво ще направиш срещу повече побойници насреща ти!
Jores: – Не
знам. Но бях бесен, че някой посегнал на баща ми, на моя мълчалив кротък мебелист Кирил, последен от петимата сина на изключително бедния бирник (?!) от Харманли в Царство България Георги
Бояджиев.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 29 uli 2017
____
* На 26 април 1876 г. башибозуците на Тосун бей
от Карлово нападнали Клисура. Селото било запалено от всички страни. За да се
спасят, клисурци побягнали към Копривщица. Вж.
http://glasove.com/categories/komentari/news/neudobnite-istini-za-aprilskoto-vustanie--chast-2
На снимката долу: С
баща ми Кирил (1922-1983) в Китен през лятото на 1961 г.
.jpg)
