Ars Poetica – ОСТРИ ДУМИ

Ние спориме двама със дама на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се, даже проплаква.
Залива ме с кални потоци от ропот
и град от словесна атака...

Из "Песен за човека" на Никола Вапцаров

ОСТРИ ДУМИ

Остри думи бих преглътнал, лицемерието не.
Може би съм вече пътник, ала жив поне.

Може би – наивен, сбъркан. Може би – глупак.
Но каквото и да свърших, от сърце бе знак.

Предпочитам самотата, звездния покой.
Любовта ми е позната, но не съм й свой.

Много време пропиляно, и сега боли
от изречени през рамо думи нежно-зли.

Доста вече! Най-учтиво да се разделим.
Ще изпия чаша пиво в облак гаден дим.

Ще потъна вдън земята. Ти не ме търси.
Беше ми добра позната, повече не си.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 mar. 2008 – edited 25 mar. 2017

Ars Poetica – АЛИС

АЛИС

Нещастната Алис е така развълнувана,
че от сълзите й къщата се наводни
и тенджерите гордо из хола дрейфуват
като кораба "Титаник"
в Северните ширини.

Мъжът й Саркис не умее да плува
и се дави в най-новите си обувки.
Тъй му се пада,
щом е с друга танцувал
и раздавал на друга снощи целувки!

Ще си поплаче добричката Алис
и пак ще й мине:
ще оттече океанът
и къщата ще изсъхне пак...

Само някой потомък
след хиляда години

ще се чуди на оставения по тапетите

допотопен знак.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 24 mar. 1987 – edited 24 mar. 2017

Ars Poetica – ТРУПАЩИТЕ ОРЪЖИЕ

ТРУПАЩИТЕ ОРЪЖИЕ 

Каква е тази световна глупост
купища оръжия да трупат?
Искаш ли мир, готви се за война*
ечи от незапомнени времена.

И като че ли не виждат,
и като че ли не знаят,
че даже един вирус
може мамицата им да разкатае,
че една настинка,
една кашлица дори
може армия, въоръжена до зъби, да покори.

И генералът – 
наглед тъй величествен, достоен и смел,
който пред войските се перчи като петел,
е в действителност само кръгъл простак.

Някой трябва да му го каже все пак!

Понеже войничето, натикано в строя,
е по-възвишено не да загива в боя,
а да умира от обич и да губи сила
в прегръдките нежни на своята мила.

*  *  *

       По-малката от двете ми дъщери в осем и половина тази сутрин ми роди внук. Не искам и да си представям, че този мой човек, въоръжен до зъби, ще умира за такава измислена работа, като демокрация, мир или благоденствие на доверчив народ или племе, които едва ли подозират, че лицемерът – банкер или самолюбив политик, не от добри чувства е изпратил танкове, самолети, бомби, ракетни установки с лазерно насочване от Космоса само за да освободи бедняка на хиляди километри далеч от разкошните си дворци и луксозни свърталища. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 18 avg. 2008 – edited 23 mar. 2017

_____
* Сентенция от епохата на Древния Рим.

Story – ГЕРОЙ НА ТРУДА

ГЕРОЙ НА ТРУДА

  

    – Примерно, преди петнайсетина годинки аз, момчета, си бех още ергенче, обичах да си поживея, кефа да си направя. Млад бех, па и здрав си бех като биче, мускули имах и тогази ай толкави, па нали знаете как стават тез ваджии, тате носи, мама меси, да живей труда, и... аз па що да се трепя! Купил си бех синичка една моторетка, стодвайспеткубикова киевка, и кинди баш – кинди траш, кой-къде, аз все с таз моторетка нагоре-надолу из Кършияка и Мараша, та и край Четвъртък-пазара пердаша; дето двама, аз – трети. 

    Един ден додоха ми до гуша каскъндиите на мама и псувните на дъртия, та поех и аз работа да си диря. Ха тук, ха там, хванах се на строеж тухли да нося, вар, бетон, киреч да бъркам, при вуйчо чирак. Харно, ама занаята не ме тегли, други работи ме теглят мен, та ден ако съм на киреча, два ме отпиши.

    Свикнаха ми апапите, търпят ме. Сещали се какви вихри ме веят, чакали да прекипя, да улегна. А мен не ме свърта на място: тук, значи, годеж, там купон, таз нощ бели кълки, седенка и серенада с кьотек, следната нощ – руйно вино, бира, кебапчета, песни, танци и пак кьотек. Птичка божия! И баш по онуй ми ти никакво време за пръв път в живота да срещна и аз жив журналист.

    Отива той при Щерю, при бригадира наш, демек, и – тъй и тъй, кай, довадял съм тъдява да изфотографисам най-кадърния измежду вас, да ми го покажеш кой е и с колко си преизпълнява нормата, и прочие. Коя е таз ярка личност, да го видя, щото бързам, че дузина обаятелни ярки личности чакат за партийния вестник "Работническо дело" да ги изпедепцам по ноти.

    Бригадирът, инак милозлив арабия, щото хем му бех ясен каква мъгла съм, и пак ме траеше. Ей затуй пък аз го не бръснех и за слива. Не го уважавах, що кат ми е бригадир! И в отговор ми погоди тоз номер. На мен ли го погоди, или на фотографчията, вий, аверчета, ще кажете.

    Дърпа се наш Щерю, обаче оня напира: не, та не! Ида ви, кай, на крака, без кадро за вестника оттук не мърдам, оставете я таз пролетарска скромност, ще ми се смеят колегите, журналистът за едната чест живей и се трепе, а вий нищо не губите, само печелите, ставате супер известни на всички партийни членове в державата, дет са абонирани за нашия вестник! А бе, аверче, всеки при нази работи как може, обаче за такъв отговорен вестник "Работническо дело", е па баш за тоз вестник човек тук ний нямаме. Отнюд, сакън, молим ви ти се, тръшка се оня: Покажи ми едного да го кадросам професионално, и одма ви оставям на мира, че нали знам, всички тук сте до един все герои на трудовия фронт. 

   Е, ми щом настояваш! – склонил най-сетне бригадирът. Гледам го, по едно време оня, накичения с фотографските анджаклами, право към мен се носи. Верно, всички са герои, рекъл нашичкият, но оня, дет си е вързал челото с кърпа, бий връхта, по-офръчен от него тук нямаме... Между другото, имах си се за убавец, а кърпата я бях вързал да ми се обърне алабросът.

   Вуйчо работеше на тоз строеж, всичко му иде отръки; качи се вуйчо да ми покаже как да застана, а че и по-еркек да изляна на кадрото. Покачи се и цялата бригада от шейсет и шест човека. Сбраха се всички на покрива, курдисаха ме пред комина, уж че го майсторя язе тоз ваджишки комин. Комин да зидаш, че и да го измажеш, си е тънка работа, не всеки я може, камо ли кьорпе като мене тогази. Ами че аз, момчета, не знаех още от кой край се хваща мистрията.

   Нагласиха ме, значи, с фасон, в целия ми блясък – едната лапа опрял на комина – да не падне коминят, демек, в другата стиснал съм мистрията с кирпича. Хай сега, мой човек – рече оня чешит, прави замазка, как си знаеш! Нали си пекан?! И аз, като замахнах… Че кат се разхвърча оня ми ти кирпич. Отиде, та се не видя... 

   Не така бе, келеш – крещи вуйчо, – тъй ли се пипа мистрия! Отърча той, гребна от коритото и ми тика мистрията в ръце. И тъй много пъти: пляскам по зидарията като гламав, мижа, че кирпичът фърчи насрещу ми, очите ще ми извади, а оня синковец ми се върти като циганин-калайджия наоколо, кляка-става, заляга-притичва отляво, отдясно, блещи ми се насреща с онез лупи и щрака ли, щрака...

   Заклех се в оня тъжен ден повече да не стъпя при тез вагабонти. Доядя ме, че майтап си бият с мене, та реших да сменя занаята. Работа по онова време да искаш, работа колко щеш, ама нали си бях фукне и аджамийче, все гледам работата да ми е лека и доходна. И заврях се аз в консервния комбинат, на автоклавите, при лелките и бабките. Хем топличко, хем съм на завет, няма кой в ръцете да ме гледа и да ми дудне; ами че аз на бабките внук можех да бъда; гледаха ме те кат писано яйце.

   Човек обаче предполага, а бог разполага, човек занаята и образа си мени, пък навиците му остават. И я подкарах, аверчета, по познатия мой тертип: кинди баш – кинди траш! Ден ако съм на работа, два дена ме отпиши, два дена отцепление го давам. С таз моторетка, с таз синя киевка щу невести, щу момета, хем писанки и загорели за любов, отвозих аз по храсталаците покрай Марица! Не Кършияка, не Пловдив... мен околията ми отесня.

   Росен-росен, отивам веднъж към девет и половина на работа, сякаш не пръв хайлазин и кюнлия, ами френски работник гаче. А хората сабахлен от пет почнали, в цеха ври и кипи, пък – чудно нещо, онез мъжкари, дет ме знаеха що за цвете съм, се измъкинят измежду автоклавите кат из тесен крачол, гледам как всеки отдалеч се засилва да ме излумка по гърба: Брей, Слави, ний да не знаем какъв герой си ни бил! Тикат ми вестника в суратя. Не стига това, ами из цеха налепили по всичките халета таз фотография, и там черно на бяло: тъй и тъй, майстор Слави Бахчевански от село Динк, окръг Пловдивски преизпълнява с над стоипеесе процента нормата, крачи в първите редици на строителната бригада за комунистически труд, хвала на неговите родители и на целия му джинс!... И все таквиз едни, от пръсти изсмукани.

   Изкупили те вестника от цялото переше зад вонливата вада на Рибница.

   А мен хем ми иде като вълк да вия от яд и обида, хем сладка болка отвътре ме превзема... ей тъй мелаим-мелаим разлива ми се по жилите. И като нямаше къде-къде, засурках пети към строежа на Стъкларския завод, на вуйчо да се оплача. Нали си бях аджамийче, па и честолюбив, засилих се, право при стария Радан Буйнозов. Дорде се не докаже ай това тук на – размахвам му вестника кат на бик тореадорския плащ насреща – от твойта бригада мизерници не мърдам. Или аз ще спечеля, или строителството ще ме погуби!

   Пък Радан хич не ми се зарадва. Като се разфуча тоз ми ти див балканджия от Райково! Псува на провала и вестникарите, и верицата им, и целия бляскав фалш в державата. Чешитът му с чешит, завидя ли ми Радан, що ли, и досега не ми е ясно.

   Ей тъй, аверчета, занаятецът ме погълна от глава до пети, със салтанатите ми барабар ме глътна и оттогаз двайспет годинки кат един ден минаха, мамицата му и живот. Ожених се, разведох се, пак се ожених, трима сина и щерка ми се родиха, изгледах, изучих ги, и все с таз проста мистрия в ръка. Ай де, кво сте ме зяпнали и кат риба на сухо преглъщате! Пийте си биричката и да ставаме, че коминя нас чака.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 23 mar. 1980 – edited 23 mar. 2017

Ars Poetica – ПРИНЦ НА БЕДНЯЦИТЕ

ПРИНЦ НА БЕДНЯЦИТЕ

В ръката си тъй както шпага
държиш чадър срещу дъжда,
над тебе есента протяга
коси, червени от ръжда.

И улиците с таен трепет
са сякаш паднали жени,
а ти си Хамлет, т.е. грешен;
съперниците погледни.

Ще можеш ли да се пребориш:
те – сенки, ти – опасно жив...
И е нищожна твойта гордост,
съблечена в порой лъжи.

Мой Хамлет, ний сме обкръжени
от духове на мъртъвци,
витаят техните съмнения
в апартаменти и дворци.

Нима ще молим за пощада?
Напред, приятелю, напред!
Земята е безумно млада,
но Дания не е във ред.

Да бъдем или не! Чуй, охкат
превитите ни рамена –
тежат им кръстове страхотни
от непосилни времена.

Ала очите ти стаени
блестят в прииждащия дъжд;
и виждам те, стоиш през мене –
един провинциален мъж.

Назрява полунощ. Дванайсет
предутринно ще отзвучи.
Последният тролей отнася
мъже с угаснали очи.

Зад ъгъла пулсира още
повреденият светофар.
Край стълбището живи мощи
напомнят детрониран цар.

И ти си тук със свойта шпага,
но тя е всъщност жалък щит,
към който най-добре приляга
подлец със преуспяващ вид.

Мой Хамлет, истината туй е:
живееш твърде кратко в нас,
шуми с безброй студени струи
Голямата вода... и аз

в ръката си, тъй както шпага,
държа чадър срещу дъжда;
над Пловдив, над Европа ляга
червена есенна ръжда.

А утре кой ли ще те среща?
По кръстопътищата, знам,
горят момчета с кръв гореща
и шпагите им светят там.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, sep. 1977 – edited 22 mar. 2017

Ars Poetica – НЕИЗВЕСТНИЯТ ПОЕТ

НЕИЗВЕСТНИЯТ ПОЕТ

Той беше поет, някакъв си поет,
ала нощем чувах – кашляше лошо;
зад панела знаех, съвсем не в ред
и може би пише стихове пошли.

С пенсия мижава, чакаше ред
като мене за кисело мляко
и случайно в онзи супермаркет
видях го веднъж закъсал яко.

Не му достигаха някакви пари,
та му услужих с жълти стотинки
да купи тарелка с две баклави
и за внучето вафла с картинки.

Мина лятото, изниза се есента,
ето че зима зла се задава;
паля си огън от сухи дръвца,
че с бедняка ларж се показах тогава.

Къде ли студува не ми е проблем,
всеки си има нейде роднини;
което зависело точно от мен:
пуснах го в супера пред мен да мине.

Всички сме братя и чакаме ред
на опашка за нещо бедняшко;
а внезапно усещам крила на поет,
преизпълнен с гордост хлапашка.

Тази утрин отново се буди проклет
моят Пловдив с познатата врява,
и каквото тук виждам, все е наред,
а беднякът любов заслужава.

Поети известни дал Господ Бог
устремени към почести, слава,
и каквото тук виждам, е все за добро,
а беднякът любов заслужава.


Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 25 okt. 2012 – 21 mar. 2017

Ars Poetica – ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

Декември се изниза сред празничната врява.

Не сняг, а скреж сребрее по крехките ели

и Градската градина отново е такава,

каквато си я знаем от детството, нали!

На припек изпълзели покрай Централна поща,

чешити и серсеми, и старчета дори

за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят

и толкова са гневни, от тях хвърчат искри.

Врабците – нафунели, и гургулици сиви

навъртат се тъдява за някоя троха.

Художник шари важен, разгънал си статива.

Куп селянки гневят се на цветната леха.

Какви цветя сред зима! – ала одумват кротко,

че тез де... гражданята, земята не ценят...

Минава автобусът. И изгладняла котка

като стрела се втурне сред онзи свят пернат.

По "Гладстон"* се задава с каручка Цариградски**

в тиролски сив момчешки къс кожен панталон,

на шията увесил транзисторно бръмкало

с ужасно лоши вести, дошли чак от Сайгон.

Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска,

и гледа завистливо как с жестове на граф

човекът там с метличка плювалниците чисти

и няма по-обичан от него в този град.

Сега ще седнем с тебе на ъгъла в кафето

и аз ще грея влюбен – същински Жо Дасен,

и пак ще търся, мила, у себе си хлапето,

което се усмихва, щом грееш ти пред мен.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 22 jul. 2009 – edited 20 mar. 2017

____

* Улица „Гладстон” свързва моето основно училище "Сашо Димитров" (днес "Антим І")с подлеза под Централна поща край Главната търговска улица на Пловдив.

** Един от неколцината специални хора в някогашния Пловдив, приятел на дечурлигата, кротък, незлоблив, широко скроен характер. Независимо от незавиднатаму длъжност "хигиенист по уличните плювалници", кралски особи в представите мибледнеят пред финеса, с който тоя аристократ на духа обслужваше уличните плювалници с боядисана в отровнозелено каручка и конче, в гумени чизми, соранжеви ръкавици до лакти, в кожени тиролски къси панталонки, яркожълта памучнафланела с къс ръкав, транзисторен радиоприемник "Ехо" и сламена капела,артистично преметната на гръб.