Ars Poetica – ПРИНЦ НА БЕДНЯЦИТЕ

ПРИНЦ НА БЕДНЯЦИТЕ

В ръката си тъй както шпага
държиш чадър срещу дъжда,
над тебе есента протяга
коси, червени от ръжда.

И улиците с таен трепет
са сякаш паднали жени,
а ти си Хамлет, т.е. грешен;
съперниците погледни.

Ще можеш ли да се пребориш:
те – сенки, ти – опасно жив...
И е нищожна твойта гордост,
съблечена в порой лъжи.

Мой Хамлет, ний сме обкръжени
от духове на мъртъвци,
витаят техните съмнения
в апартаменти и дворци.

Нима ще молим за пощада?
Напред, приятелю, напред!
Земята е безумно млада,
но Дания не е във ред.

Да бъдем или не! Чуй, охкат
превитите ни рамена –
тежат им кръстове страхотни
от непосилни времена.

Ала очите ти стаени
блестят в прииждащия дъжд;
и виждам те, стоиш през мене –
един провинциален мъж.

Назрява полунощ. Дванайсет
предутринно ще отзвучи.
Последният тролей отнася
мъже с угаснали очи.

Зад ъгъла пулсира още
повреденият светофар.
Край стълбището живи мощи
напомнят детрониран цар.

И ти си тук със свойта шпага,
но тя е всъщност жалък щит,
към който най-добре приляга
подлец със преуспяващ вид.

Мой Хамлет, истината туй е:
живееш твърде кратко в нас,
шуми с безброй студени струи
Голямата вода... и аз

в ръката си, тъй както шпага,
държа чадър срещу дъжда;
над Пловдив, над Европа ляга
червена есенна ръжда.

А утре кой ли ще те среща?
По кръстопътищата, знам,
горят момчета с кръв гореща
и шпагите им светят там.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, sep. 1977 – edited 22 mar. 2017

Ars Poetica – НЕИЗВЕСТНИЯТ ПОЕТ

НЕИЗВЕСТНИЯТ ПОЕТ

Той беше поет, някакъв си поет,
ала нощем чувах – кашляше лошо;
зад панела знаех, съвсем не в ред
и може би пише стихове пошли.

С пенсия мижава, чакаше ред
като мене за кисело мляко
и случайно в онзи супермаркет
видях го веднъж закъсал яко.

Не му достигаха някакви пари,
та му услужих с жълти стотинки
да купи тарелка с две баклави
и за внучето вафла с картинки.

Мина лятото, изниза се есента,
ето че зима зла се задава;
паля си огън от сухи дръвца,
че с бедняка ларж се показах тогава.

Къде ли студува не ми е проблем,
всеки си има нейде роднини;
което зависело точно от мен:
пуснах го в супера пред мен да мине.

Всички сме братя и чакаме ред
на опашка за нещо бедняшко;
а внезапно усещам крила на поет,
преизпълнен с гордост хлапашка.

Тази утрин отново се буди проклет
моят Пловдив с познатата врява,
и каквото тук виждам, все е наред,
а беднякът любов заслужава.

Поети известни дал Господ Бог
устремени към почести, слава,
и каквото тук виждам, е все за добро,
а беднякът любов заслужава.


Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 25 okt. 2012 – 21 mar. 2017

Ars Poetica – ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

Декември се изниза сред празничната врява.

Не сняг, а скреж сребрее по крехките ели

и Градската градина отново е такава,

каквато си я знаем от детството, нали!

На припек изпълзели покрай Централна поща,

чешити и серсеми, и старчета дори

за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят

и толкова са гневни, от тях хвърчат искри.

Врабците – нафунели, и гургулици сиви

навъртат се тъдява за някоя троха.

Художник шари важен, разгънал си статива.

Куп селянки гневят се на цветната леха.

Какви цветя сред зима! – ала одумват кротко,

че тез де... гражданята, земята не ценят...

Минава автобусът. И изгладняла котка

като стрела се втурне сред онзи свят пернат.

По "Гладстон"* се задава с каручка Цариградски**

в тиролски сив момчешки къс кожен панталон,

на шията увесил транзисторно бръмкало

с ужасно лоши вести, дошли чак от Сайгон.

Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска,

и гледа завистливо как с жестове на граф

човекът там с метличка плювалниците чисти

и няма по-обичан от него в този град.

Сега ще седнем с тебе на ъгъла в кафето

и аз ще грея влюбен – същински Жо Дасен,

и пак ще търся, мила, у себе си хлапето,

което се усмихва, щом грееш ти пред мен.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 22 jul. 2009 – edited 20 mar. 2017

____

* Улица „Гладстон” свързва моето основно училище "Сашо Димитров" (днес "Антим І")с подлеза под Централна поща край Главната търговска улица на Пловдив.

** Един от неколцината специални хора в някогашния Пловдив, приятел на дечурлигата, кротък, незлоблив, широко скроен характер. Независимо от незавиднатаму длъжност "хигиенист по уличните плювалници", кралски особи в представите мибледнеят пред финеса, с който тоя аристократ на духа обслужваше уличните плювалници с боядисана в отровнозелено каручка и конче, в гумени чизми, соранжеви ръкавици до лакти, в кожени тиролски къси панталонки, яркожълта памучнафланела с къс ръкав, транзисторен радиоприемник "Ехо" и сламена капела,артистично преметната на гръб.

Story – ИВАН И СТАМЕНА

ИВАН И СТАМЕНА

    Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица "Ниш" 4, а те – срещу нас, на "Ниш" 3. Жена му бе чехкинята Стамена, безлично и проклето същество: нисичка, възпълна, с плоско като тепсия лице, нос като люто чушле и сламени коси, които сплиташе на плитки и навиваше като венец над челото си. Стамена вечно переше своите трима мъже в голямото бетонно корито насред двора отсреща. Иззад високия тухлен зид заедно с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас, дечурлигата от махалата. В яда си пердашеше само на чешки, да не говорим, че българският език ни й спореше, нито пък бе кой знае каква чест за нея да си служи с него. 

   Иван имаше брат Йордан. Йордан беше по-младият, по-едър и представителен от братята. Той пък имаше две дъщери. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия, вече цели мъже, и не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят. Бяха градинари. 

   Кой знае защо се бе върнал от Чехия Иван! С двора на брат му ги делеше телена ограда. По някое време лошо се скараха, както понякога става между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се от света със своята чехкиня да си приказват само на чешки. 

   Помня, Дочето беше рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседната, но и от по-далечни махали да я заглеждат. За нас, дечурлигата, това бе ужасно любопитно. 

   Една неделя между Стамена и жената на Йордан отново пламна люта кавга. Толкова люта кавга пламна, че мъжете чак налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, а Йордан тъпа на едно място и пръхти. Иван бе по-нисък, но по-набит, по-масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен даскал. 

   Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавги, сбивания по онова време си бяха част от "културната" програма за развлечения в нашите потънали в прахоляк работнически махали. Къде ти радиоапарат, къде телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия не бяхме и чували. От съветски грамофон, помня, Ването – дъщеря им на нашите хазяи Цвета и Костадин Дърварови, въртеше до спукване ритмичния шлагер с подвиквания "Ой Мамбо, Мамбо италиано" и ние, всички хлапета от махалата, я знаехме тази жабарска песен наизуст. И нашето Ване се момееше тогава, да е била, да е била 16-17-годишна, гонеше я мерак да се омъжи за италианец. 

   Не съм виждал по-гъста, по-дълга и по-къдрава руса женска коса, навита на масури. В кръста Ването се пристягаше толкова силно, че гърдите и задникът й предизвикателно да изхвръкнат. Знаеше си тя цената! Носът й в облаците, а пък поизрасналите филибелийски гамени й мятаха жарки погледи, както лакомо се зяпа захарен памук зад витрина. 

   Едно утро пред портата на Йордан цъфна огромно миризливо лайно. И пак женски клетви, пак писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил тази гадост, не се разбра. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли отгоре кофа гасена вар и пясък, пък си се прибра, засурка налъми към къщи.

   Харно, ама подир два дена – същото. 

   Гадаем да не би да е някой от братовчедите на Дочка. А може и отмъстителен любовник да е. Като знаем що за стока сме това българите, хич не си беше за чудене, ако ревнив мъжкар "минира" територията около любимата. И защо? За да не посмее съперник да приближи, та любимата да вехне в самота, и като види, че тъй и тъй живот няма за нея, да си се гушне с влюбения лайнарин. 

   Тъпи номерца! 

   В крайна сметка, оказа се, че не била у Дочето причината. Като великденска нафора, като същинска свещена реликва отнесоха порция от изсраното пред Йордановата порта. Знойните лаборантки от нашата Държавна болница обаче отсекли: медицината не е дотам напреднала, та по тези посевки името на идиота да определи. 

   На дъното, в крайна сметка, се оказа Стамена. А изясни се ето как.

   Няколко нощи Йордан дебнел както юнака от приказката, демек, причаквал в засада Змея с трите глави. И късно една юлска нощ, когато скръцва портичката откъм братовия му двор, зърва той под мъртвешки бледата луна розовия задник на чехкинята. Изтърчава обратно у тях си, наскубва стиска коприва и... Виждаме ние сънени: по обляната от месечина уличка "Ниш" чорлава трътлеста женица със свлечена до колене пижама като спънат кон с подскоци търчи, подскача и пищи, а даскалът пъхти подире й и мълчешком шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.

   После се появи ухилен, късокрак като дива патица, местният Шерлок Холмс, следователят от Второ районно на МВР Коста Коджейков – Шибека. Шибека пита-разпитва, прави очна ставка, изясни кое как се случило, защо се случило. Имаше сетне открит съдебен процес... съдебно дело, което се гледа при изключително любопитство от страна на градската беднотия в Културния дом на жепейците, в салона на местното кино "Гео Милев". Най-странното: съдът не осъди Стамена, ами осъди Йордан. Което съвсем, ама въобще и не означава, че сме намразили чехите, само дето на всички в махалата ни беше криво заради даскала, че кротък човек беше даскалът, от онези, дето и на мравката път сторват, а виж ти, Шибека го тикна за три месеца в пазарджишкия пандиз за криминални рецидивисти при политическите, че бил срещу властта, понеже саботирал дружбата ни с братския чешки народ.

   Как понесъл този цирк брат му Иван? 

   Иван издъхна внезапно подир месец, докато Йордан още чукаше камъни от кариерата над Белащица за новия път Доспат-Въча, та не дойде на смъртта. Ей тъй, както си шетал из бахчата, гътва се Иван сред марулите. Беше и той кротък, тих, мълчалив българин. Такива по-жестоко понасят мизериите. Носа му на този бахчеванджия Иван видях смешно да стърчи и да се поклаща посред китките в ковчега, докато комшиите го товареха на гробарката. 

   Ването, по-малката щерка на нашите хазяи Дърварови от къщата на "Ниш" 4, по онова време бе прясно влюбена, пак бе издула онзи свой грамофон до дупка и над траурно притихналата махалица, и над попа, и над клисаря с вапцания в черно и златно чамов кръст в ръце ечеше весело и призивно: "Ой мамбо, мамбо италиано"... И така с подвикванията на някакъв жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя живот на хлапак от някогашния мил мой Пловдив на бедняците.

Пловдив – европейска столица на културата 2019*

Plovdiv, 7 avg. 1995 – edited 20 mar. 2017

____

* 1952 г., ул. "Ниш" , 6-годишен в униформената манта на забавачката, пред оградата на Йордан.

Story – ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК (+)

    Не е достатъчно да си талантлив! Трябва много да си страдал, за да започнеш да пишеш така хубаво. Трябва много да са те унижавали, за да почнеш да гледаш към света с толкова разбиране и обич. Трябва да си се съхранил непокварен, чист като дете, за да внушаваш такова смирение и вяра в божественото у човека.

    Андерсеновите приказки са излети от нежност и печал сълзи на състрадание към човешката участ и природа. Изящество и печал, това е Ханс Кристиан Андерсен – Кралят на приказките. А сред най-чаровните му истории е приказката за любовта между Храбрия оловен войник и Малката хартиена балерина от играчките на скандинавско момченце, живяло преди поне 200 години. 

    Ето моя си, пловдивска версия на тази Андерсенова приказка.

Май 1966, войник в отпуск на сватба в Мичкюр

ХРАБРИЯТ 

ОЛОВЕН ВОЙНИК

   Живееше някога преди години в покрайнините на града един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам, понеже всичко у него си беше пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумаята, най-голямата джамия в Пловдив, построена върху руините на огромна християнска базилика от епохата на Древния Рим.

   Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност, мислел съм си: сякаш от времето на Балканските войни; дървената му протеза в сухите летни утрини, като минаваше край нашата изба на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, махленските дечурлига, се кривяхме като маймунки зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещяхме: "Ра-аз-дваас-трис, на мя-я-ясто сприс!" Това го дразнеше.

   Умирахме от удоволствие, когато той спираше, обръщаше се, гледаше ни с печални очи и се заканваше с пръст. Тогава започвахме да крещим: "Хей, шиник! От теб вече не става войник. Защото кратуната ти е крива и на кратуна каска не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, не би могъл да ни достигне с този дървен крак. Само поклащаше глава, па поемаше по прашасалата улица, като си мърмореше ядовито под нос, вероятно ни е псувал на майка.

  Раснахме свободни и диви – същински безпризорни. Джендемтепе, олющената Държавна болница, пясъчните островчета по Марица край Пловдив, огромните мрачни тютюневи складове, потъналите в паяжини и миши барабонки таванчета и мазенца в едноетажните къщурки, строени някъде подир голямото Чирпанско земетресение от 1928 година, овощните и зеленчукови градини покрай шосето за Пещера и Мичкюр, обраслите с капинак и коприва огромни пространства в тази част от покрайнините на Пловдив бяха нашето диво хлапашко царство. Раснахме горди и недосегаеми. Водехме кървави момчешки сражения с момчетиите от съседните бедняшки махалици, зорко пазехме собствената си територия, та на някакъв дъртак ли, на някакъв възрастен мъж ли басма ще цепим! Респектираха ни единствено по-силните от нас, израсналите възмъжали батковци, и естествено – тежките шамари на бащите.

   Към 1955-60 година този инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който имаше бакалничка в съседната – Македонската махала, обитаваше избено стайче под стълбището, допълваше оскъдната си инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех наблизо. Понякога в събота срещу неделя, особено в задушните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пиян. Освен дето пееше ужасно фалшиво, нищо не се разбираше, пък и гласът му, глух и пресипнал, излизаше като из смачкана бурия. Какво да очакваш от човек с такъв глас!

    По онова време от Родопите заприиждаха цели семейства помаци. Част от тях бяха зидари и изкопчии; хващаха се на работа по строителството на заводи и фабрики в отсрещния край на града, покрай шосето за Куклен. Такъв един, от Хвойна, се засели в съборетината срещу бакалницата, доведе жена си и двете си дъщери, по-голямата от които мома за женене – с крив нос, голяма уста и редки зъби, докато малката, към 14-15-годишната Гюлтен, направо си беше хубавица.

    Пеехме по онова време цинична песничка:

      Ходил ли си, бако, на Луната,
       ебал ли си на попа дъщерята,
       бъркал ли си с пръст в дебелия й гъз
      да видиш колко е тлъст...

    Тази и други наши песни, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали. Ами че мнозина псувахме не по-зле от каруцарите край рампата на някогашната Сточна гара. Ходехме целите в рани, с охлузени колене, и както се казваше тогава – със спукана глава. Биехме се с тукати, което значи: с юмруци, но и с камъни и тояги. Всеки уважаващ себе си оперен хлапак притежаваше жилка (шопите в София на жилката казват "прашка", пазарджиклии "разпиналка"), всеки се упражняваше да забива войнишки или кухненски нож от десетина крачки в някой дънер. Нашето тепе, Джендема, или както благо-благо го кръстиха комунистите Младежки хълм, и днес познавам от край до край наизуст: къде са дърветата с какули, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички между скалите, бъзовите храсти и дръвчета, най-едрите глогинки, шипките, гарванският лук, закътаните полянки, дето далече от суетата на света се галеха и онождаха любовниците, изворчето в дола, забранените от армията и общината места: там с двуметрова тояга дебнеше пъдарят бай Петър.

    Лудницата и моргата с труповете за дисекция, уличните котки и помиярите, с които извършваха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, прехвърлянето през дувара с бетонираните в него натрошени остри стъкла от бутилки, за да се промъкнем до салона на болницата и да гледаме гратис за пети или десети път "Бродяга", "Два акра земя", "Господин 420" – все филми за любов и хитри бедни с нашия кумир Радж Капур (индийска версия на Чаплин) и неговата любима Рита, онази индийска циганка с червена точка на челото, смолистите дълги коси и очи черни и сластни като нощта... Такъв ни бе тогава животът, такава – романтиката. Нямаше тайни за нас, момчетата от онези бедняшки години. Нас ни пердашеха за всяка пакост, понякога ей тъй, профилактично. Учехме се да бъдем мъже не чрез поучителни беседи от тукашния католически Френски колеж или от пансион за принцове и благородни девици.

   В едва-що начеващия да се изпълва с пришълци от околните села и махалици Пловдив обръщението към новопокръстения граждани "Ей, селски" или "Сельо" беше сред най-обидните прозвища. Но Боже мой, когато по улицата се зададеше тази Гюлтен, стаявахме се мигом, ставахме кротки като млада ръж, безпомощни, безобидни като агнета, нищо, че я мислехме за туркиня, душманска вяра, и най-лошото: знаехме, че е от помаклъка. Криехме се иззад тарабите да я проследим с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, къс от представата ни за неземно щастие.

   
   Леле-е, каква хубавица беше тази Гюлтен!

   На плаца в поделението зад Македонската махала в подножието на Джендема всяка вечер строяват войниците за проверка, десетина пъти всеки Божи ден ечи войнишката бойна тръба. По Пещерско шосе непрестанно бучат танкове, танкети, камиони, гаубици, зенитки, трополят копитата на едрите керемидено русоляви унгарски коне тежковози, дето теглят покритите с тъмнозелен брезент оръдейни лафети. Маршируват войнишките роти по Пещерско шосе към старинната Чифте баня на пъпа на Пловдив. Последният вляво носи запален фенер. Маршируваме и ние с тях, мечтаем си кога най-сетне и ние ще станем войници.

  Ала тази Гюлтен преобърна всичко. Мнозина взеха да се държат като отнесени, щом я видеха. Най-странното – сред отнесените бе и Оловния. Понеже дворчето на помаците се оказа срещу прозорчето на инвалида, по всяко време на деня, когато Гюлтен се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с две ръце дървения си крак, и я съзерцаваше като сокол. Усетихме и у него онази всеобща наша слабост, та ревниво дебнехме, ала той като че нищо не правеше.

   Тя обаче май само заради него шеташе назад-напред по дворчето: закичи се с розово венче, простира прането, току влиза и излиза от къщи, намира все нещо да върши из лехите с разсада, доматите, фасула. Навързала беше сини, розови, червени панделки по асмата, като че само за негова радост. Защо не ходеше на училище, не мога да кажа. Майка й и кака й грозницата работеха в тютюневите складове край булевард "Руски", баща й бъркаше бетон, плетеше арматура или ковеше кофраж из строежите, а нея бяха оставили да им шета вкъщи: да им пере, готви, да ги изпраща и посреща.

    Зашушукаха из махалата за тези двамата. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на старите жени. Покрай клюкарките започнаха и мъжете да се заглеждат, да кашлят в кръчмата: "А бе, онзи що все кисне на стълбата като от гръм ударен? А Малката пикла що тъй му се кипри, що като мряна му играе пред зъркелите?"

    Стигнаха приказките и до ушите на бакалина, по-малкия брат на Оловния. А на бакалина не му е все едно какво си шушукат хората, нали са мющерии: купуват, търговийката от туй зависи... И започнаха кавги в доскоро тихата като манастир къща, ама не препирни като фронт между враждуващи равностойни армии, ами бръмчат само гласовете на бакалина, жена му и на двамата им сина здравеняци. Кълнат, пустосват... Едно утро в големия пороен дъжд през септември Оловния си натовари багажеца на една триколесна зарзаватчийска тарга и повече не го видяхме. 

    Много вода се изля оттогава, много вода по Марица изтече. Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярна ми се познат – съмахленец от онези години. От лаф на лаф, заплеснахме се с половинка гроздова. Питам: "Що стана с онази, хубавелката, бе?" "А-а, Гюлтен ли! – сети се веднага. – Омъжиха я за един от техните. Ами бегала, че много я млател." "А Оловния? – питам. – С него що стана?" "Тук нейде ще му е гробът" – рече. Тръгнахме да го дирим този гроб. Открихме го в буренака; на две крачки от татковия гроб върху килнат сиенитен къс слънцето и дъждовете вече почти бяха изличили името: Михо. Имаше и още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха вече скрили. Приятелят разчопли, докато си палех цигарата. "Ей! – викна ми. – Ела, ела!"

    Най-отдолу светлееше: От Гюлтен.

 Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 7 apr. 1994 – edited 19 mar. 2017

–––––

* Избата на пловдивската улица "Ниш" № 4 с двата прозореца на моето приказно детство.