Зимно време мъжете от блока се завират в абонатната на парното да играят сантасе или белот. Понякога и Тотю ходи там, та се връща увонян като кюмюрджия, с фин аромат, присъщ на мъже, които като дявол от тамян странят от водата и сапуна. Изглежда в компанията на кварталните михлюзи на наш Тотя не му спори, та от немай-къде мотае се покрай дивана и телевизора. Дреме при задевките на леля и мама, вместо да търпи пиперливи лакърдии в окаденото мазе.
И тази вечер, като се навечеряхме, заседнахме пред синия екран. На Юлия й се спи, но не ще да мразува в другата стая и се гушнаха с мама в леглото. Свиха се те под одеялото, леля се разположи във фотьойла с разхлабените пружини, а тате се опъна на дивана, оригна се, изпърдя се мощно, рече едно "Ай, мамка му!" (извини се, демек) и притихна. С Муци пък се покатерихме върху кухненския шкаф.
Изгледахме открай-докрай "По света и у нас" и на екрана цъфна доста слабичка, ужасно зле накъдрена лелка*. Тя веднага захвана да си чисти блузката от косъмчета. От време на време хвърля по едно око към нас и тъй се втренчва, че от притеснение ми пресъхна устата. Гледахме се ний двамата с нея горе-долу четвърт час, през коeто време на всеки две-три минути къдравата отегчена тропкаше с нокът по микрофона:
– Альооу! Ко стаа ве, Пешооу? В апъратнътъ чуате ли мъ? Аз ни ва чуъм. Когъ ш'си упрайти скапантъ техника!
Изглежда й обадиха, че добре я чува целокупният Български народ, и тя, като ни се блещи иззад залепени сякаш с дъвка десетсантиметрови пластмасови мигли, ни осведоми, вече на чист български: че разполагаме с рядкото удоволствие заедно с нея да проследим предаването на този "От звук" (а може би "Отзвук") наведнъж от всичките им четири студиа на Българската национална телевизия. Показаха ни гола стая и онези там седяха насреща ни препарирани пред две голи маси, а върху масите – микрофони, щръкнали като... Ай, да не казвам като какво!
Петима бяха. Трима мъжкари (двоица бузести шкембелии, третият – тънък като железничарска свирка) плюс две жени (първата беше мацка, втората – лелка). Зяпаха се тези петима като в онази игра, "Раз-два-а-а-три, замръзни!" Лелката беше с телени рамки на очилцата, типична инкасаторка. Другата напомня мацка, но щом обективът я приближи, видя се, че е отпуснала телеса като чувал картофи.
Водещата мести очички ту към нас, ту към милите гости, мъчи да ни се усмихне, подпира с двете си пръстчета бузка ту отляво-ту отдясно, демек: "мноу съм умна, мноу съм си убафка".
– А сега, драги телезрители, да ви представя моите мили събеседници – рече ни водещата, докато нехайно мяткаше химикалка до носа си. И се зае да ни разкаже за името и длъжността на онези там. И всеки от онези там тежко-тежко надига задник, или ако го мързи да рипне, само кимва морно с угрижен и много отговорен вид.
– Я-я! – изпъна врат тате. – Тоя още диша ли, жив ли е? Не гиберяса ли по-лани, кога седесарите сдадоха властта?
Оказа се, че е жив. Даже, вместо да отговаря прилежно... задаваше бая неудобни въпроси на водещата, та на няколко пъти я вкара в деликатно положение. Тя го пита:
– Е, господин Савов**, вий от вашата Демократическа партия нали обявихте, че не признавате Конституцията?
А господинът тъничко й се усмихва, клати восъчен показалец, дълъг кажи-речи колкото полицейска тояга:
– Кой вас ви каза, че не признаваме Конституцията! Аз това нещо наистина не го смятам за Конституция, обаче се подписах и се заклех. А сега ми кажете: Вий, драга госпожо, харесвате ли я тая конституция? Ама правичката да ми кажете, ей! Вий тая конституция харесвате ли я, или не я харесвате?
И къдравата мига-мига като мишка в брашно.
Отплеснаха се да бъбрят как седесари изпотрошили дограмата на Парламента, а по-буйничък фен на СДС зафучил бойна шашка със задушлив газ, че да се издушат другарките и другарите комунисти от пребоядисаната БСП. Оказа се обаче, че тези подвизи не били дело на симпатяги от СДС, ами са си "правакация на правакатори", които самите комунисти, бивши маркс-ленинци, пратили там да развалят хубавата мирна демонстрация на Българския народ, че да ни злепоставят пред дипломатите и журналистите от Запада.
– Ще ни отпуснат помощи от Европа, ама на мук! – горещи се объл като бидон за туршия дебеланко***, и само дето не ни показа среден пръст от екрана.
Дип не стана съвсем ясно "правакаторите" що сгащили в сградата на Народното събрание не друг, а самите комунисти."Правакаторите" игриво скандираха (в откъс от снощния репортаж): "Вчера пукна Луканов, днеска ред е на Първанов". Евала за маскировката! На кого да му мине през ум, че кочияшът се зъби на господарите, от чиито ръчички папка и му дебелее вратът? Виж ти, патардията била камуфлаж!
Бая ячки бяха момците, които лашкаха прозорците с лакът, къртеха дограмата, разбиваха загражденията, рушаха супер-скъпите държавни мерцедеси, мъкнеха павета към парламента и пъргаво търчаха да ги зафучат по някой там смъртно изплашен червен гьон-сурат. Обаче в суматохата нещо объркали командите...
Показаха ни от софийската клиника "Пирогов" изгубилия дар-слово доскорошен син премиер****, бинтован като същински политкомисар от партизански боен отряд. Кръв беше избила – досущ болшевишка петолъчка, върху хубавата му бяла чалма. Зашеметеният господин, за пръв път толкова естествен, зарязал обичайното свое бръщолевене на безмислици, от инвалидна количка с жест отклонява репортерките, които му налитат като мухи месарки на конска фъшкия, а госпожа съпругата на г-н Филип съска подлютена: "Всссички ссса комуниссстичессски подлоги, Благовессст Сссендов, Петко Сссталиниссста, Алексссандър Томов, всссички-всссички ссса до един комуниссстичессски подлоги".
Понеже предали народа, мрази ги, види се, и в червата. Вълнуваше се предатели да не подмамят Хубавото Наде (Надежда Михайлова), че да стане като с оназ бабка, която за майтап някакъв стажант ветеринар заблудил, че е малко бременна, и тя да вземе да се вайка: "Въх, мари Божке ле, какви времена, Божке, доживях! Човек и на средния си пръст вяра да няма".
Та за доверието бяха лакърдиите.
Чухме, че около народа бъка от нагли измамници и далавераджии, а политиците (освен пряко уцеления от неосъзнати гамени демократ с чалмата Филип Димитров, кандидат-светеца г-н Иван Костов, преподобния философ и поет Едвин Сугаревич, двечките госпожи Михайлови ( Хубавото Наде и пазарджиклийката Екатерина), както и неколцина литературни критици, дипломирали се в Шуменския институт за детски учителки, и поради тази причина до гроб предани и верни на своята професорка г-жа Елка Константинова, а оттам естествено предани и на Демокрацията) до един са купени от Държавна сигурност.
Ей този факт чак тази вечер ни се изясни. Както обичат да се изразяват подобен род титани на духа, докато си репетират речта в клозета, пред огледалото: "Всички мои врагове и опоненти са долна червена пасмина".
Седесарите всъщност са ми най-интересни. В гнездото им все нещо ври и кипи, там все нещо бълбука и ядни мехури изпуска. Нов щъркел току кацне върху старите запъртъци, па извие клюн към облака с прозрения за бъдещето на майка България.
Вади пльоканчета с мехури и брадат артистичен господин от селцето Миндя, с уокменче, с оскъдна косица, привързана на тила с алено ширитче*****; току някого отлюспят, току за някого пак тамян прекадят, други пък перушината си току отново меняват. Карат се, зъбят се, заплюват се, гюрултия дивна до небесата вдигат, и все думата "демокрация" им на уста.
Издрапат ли още веднъж до властта, не вярвам вече да са така мекошави като предния път. Ами че господинът по марксическа политикономия****** очевидно е много по-печен от наивника с болшевишкия фес. То отдалеч личи. Когато печеният марксист заговори на митинг пред софийския "Александър Невски", разбира му се какво приказва, понеже поспира, поизчака тълпата да си отскандира своето "У-у" и "Долу-у-у", па продължи; пак изстреля халостен залп като крайцера "Аврора... този път срещу комунизма и лошите комунисти – и пак се ослуша като шопар кога пикае. Под нозете му, нахъсани и наежени, прогресивните "демократи" бойко отгласят. Ей туй е мисълта ти да се лее като по вода, да знаеш какви ги плямпаш и с каква цел.
Нямаше я в тези четири студиа старата госпожа*******, любимката на тате. Как ли зъзне върху стълбите пред храма "Александър Невски"! Там ветровито-о-о, свири фъртуната на народното недоволство "свойта зла песен", като забръска онзи ми ти леден ветрец откъм Витоша... Лесно им е на ревящите народни маси: един до друг, един зад друг – пазят си завет народните маси, най-много ушите им да замръзнат. А госпожата, ако не си е турила дебели вълнени гащи отдолу, утре има да ка-а-ашля.
Без да ще, Гица засегна дремещия рицар на честта или мъжа-кавалер у тате, като рече през злостно кискане, че й се губи някъде "оназ кобра", както грубо подметна: "Къде ли е онуй изкопаемо Сиси Боата?"
– Защо боа и защо кобра бе, Гичке! Ама па нищо възвишено ли не виждаш в тоз наш живот, та все влечуги ти в ума?
– Щото е грозна – събуди се старомоминската завист у Гица. – Мъж й професор Маузер нали е хамериканец! Ама и хамериканеца си довлякла. Надушила келепира, и още как!
– Грозновата е. Хептен грозновата – обади се мама, – но ще да е с нежна душа.
– Наистина е добра душа – рече тате. – То личи.
– Ти па отде знаеш? – подхвана го мама. И разви теорията си за този особен род люде, дето се захващат с такава мътна работа като политиката, наемат се света да оправят. – Таквиз нямат ни душа, ни сърце. Имат клапи. Обаче клапите им ги тургат "изкуственно", че да зеят по-гласовито по площадите. Ето, да кажем, Елцин. Как па не изтрезня тоз пиянгурник! Турили му четири клапи, и как него да фане алкохолят! Сегашният министър-председател уважаемият професор Беров, той па ги имал три.
– Като дудук – поясни леля. – А Сиси сигур ги има дванайсе.
– Какво "дванайсе"? – загледа я с бистър поглед тате.
– Дванайсе клапи, какво! За клапи говорим.
Мама положи плетката настрани, стана да ни налее чай в порцелановите бабини чаши с варакосани в имитация на злато емблемки на габровската фирма за галоши "Сърп и Чук":
– Таз вечер чая ще го пием без шекер. В мъгливий Албион поданиците на Нейно величество кралицата тъй го пият.
– Ний не сме англичани! – измуча тате. – Ний сме си само едни прости българи. Я ти ми подай захарницата.
– Шекер йокму. Таз вечер ще се правим на англичани.
– Тогаз не ти ща чая. От винцето ми налей ти.
– Твойто винце сам на Руен си го излока – изгледа го кръвнишки мама, и като се обърна към леля, продължиха прекъснатия сладък мухабет за госпожата, дето си зарязала кефа във веселата нейна Америка и за далавера тръгнала да се навира из нашите родни батаци. – А!... От зор ли е довтасала! Стара ученическа любов я тегли насам може би?
– Дошла да помогне на Българския народ – рече Тотю обнадежден, преизпълнен със светла вяра в доброто у човека-политик.
– Ха, да помага! Бас ловя, че таз глезла у дома си в Щатите не е сяла и райграс биля, че слугинче негърче й сервира чая на позлатена табличка в леглото: "Добро утро, мадам! Как спахте нощес, мадам? Денят е чудесен за езда, мадам. Да изведа ли любимия ви петнист жребец от обора, или сама да се оседлая, да клекна да ме пояздите?" – ехидничи Гица.
– Пфу-у-у-у! Пише ми се и тя земледелка! – И като юнашки намигна зад гърба на Тотю, продължи: – Спи навярно под копринен балдахин с мотивчета от зодиака – допълни сцената, която представяше мадам Мозеровица полегнала гола и сластна, настроена за ласки, току изскокнала от ваната с прясно издоено кобилешко мляко.
Виждаше я като кокона Поликсени от патриотически съвременен исторический роман на модерен български автор: да речем, някой нов Рийт Глориъс Купър, зад което английско именце се спотайва някой наш Ганю, Гиню или Мунчо от имението Купърфийлд, което ще да рече: копач на родната литературна нива от Долината на глинените кратуни.
Двете – мама и Гица, не съм ги чул да си противоречат, да се ядат една-друга. Какво ли ги сплотява? Навярно ще да е общият противник, който се е вторачил в телевизора, та ги остави на воля да си чешат езика, да се подиграват на неговата симпатия.
Двете коментаторки тази вечер сърбаха чая си без захар. Като същински верни поданички на Нейно величество Елизабет II, те яко се наслаждаваха на екзотичния аромат от липов цвят, накъсан направо из клоните от липата под балкона. Тотю от инат стачкува, понеже не желае в този момент да бъде нито западен европеец, нито хамериканец, още по-малко пък британец. Сутрешният изблик на погнуса от всичко българско и родно чрез необяснени все още от науката алхимически реакции се бе преобразувал в национална гордост... Или както сам той се е изразявал неведнъж и по други, далеч по-прозаични поводи (затваряне на буркани манджа с пръжки и лук, например): "Свинското не мож го направи по никой начин пилешко. Свинското си е просто свинско, и туй то".
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, apr. 1994 – edited 16 jan. 2017
_____
* Диляна Грозданова (1957) – журналистка, бивш политик от НДСВ и ССД. ** Стефан Савов (1924-2000) – председател на Демократическата партия и един от лидерите на СДС, народен представител в VII ВНС и 36-то Обикновено Народно събрание. През октомври 1991
избран за Председател на Народното събрание. Награден
с медала на Съвета на Европа за особени заслуги към демокрацията. *** Александър Йорданов (1952) – политик,
дипломат, литературен историк. **** Филип Димитров (1955) – политик от Съюза
на демократичните сили, министър-председател на България от ноември 1991 до 30
декември 1992 г. ***** Евгений Дайнов (1958) – личен съветник на премиера Иван Костов от правителството
на ОДС. ****** Иван Костов (1949) – политик, министър-председател на България в периода 1997–2001 г., лидер на СДС
от 1994 до 2001 г. и на ДСБ от 2004 до 2013 г. ******* Анастасия Мозер (1937) – политик, главен секретар на БЗНС от 1992 до 1997 г. и народен представител в 37,
38, 39 и 40-то Народно събрание.
Всичко тази неделя ми ходи наопаки и часовникът вече обратно върти,
огледалото с купища весели образи
реши да се трепе, на парчета лежи.
С палтенце кърпено вихри се вятърът,
всичко днес странно с мен се държи,
даже обувките вън, пред вратата ми
току-виж си отишли с ранени пети.
Каквото докосна, нежно разпада се,
побъркал се целият лунен пейзаж –
усещам се остров, населен от гларуси
и делфини, умрели на пустия плаж. Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Спомени връхлитат като дъждовни облаци, всичко блести и тъжи, и е влажно полето, планините дремят като войници на поход, завоевател на света си усещам сърцето.
Всичко с теб ме сродява, ти си навсякъде тук, за първи път усещам, че съм си аз целият: няма го онзи свирепият, вълчият студ и всяко знойно момиче става Офелия.
Нищичко всъщност не ми е ясно за теб – какъв е ароматът, вкусът на целувките ти,
косите привързваш с ален или чер креп,
колко дълбоко в себе си мъжете допускаш?
Нощем вали ли, как да не мисля все пак – дъждът старателно полира дърветата, навън е унило, по-зле от купе в нощен влак и за всичко това причината е само у тебе.
Някъде съм те виждал, вече познато ми е това чувство, което застига ни като стрела: лягали сме, без да сме били скъпи приятели, отдавна (не виждам защо) влюбена си била.
Вместо богоявленски снежец дъжд вали, на времето да му имам и аз капризите
– влюбя ли се, да знаеш, много ще те боли, ще съжаляваш, че изобщо си ме виждала.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Нощният влак пристига в
Д. в 0,33 часа. В нула тридесет и три трябваше да пристигне. Но не пристигна.
Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и влажна нощна мъгла
плува над коловозите. Не плува, ами виси в слънчевите окръжности на прожекторите. Наистина, така театрално виси!
Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, и в
начина, по който си крие ушите в яката на огромния черен кожух, и дори в самото
му появяване има нещо странно и неестествено. Милиционерът спира и се оглежда.
Студено е. Мъгла като прежда виси над коловозите. Нощ. Всички спят.
Няколко нетърпеливи пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в
0,33. Но той, разбира се, не пристигна в 0,33.
Един човек е опрял гръб върху стъклената будка,
където в обикновено време продават закуски и други дребни работи. А ето и аз
– седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия и свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към
химикалка "Емва" и се опитвам да пиша. А химикалката пише в зелено и аз си
мисля: А защо пише така тази химикалка? Ставам, отивам в дъното на уютния си
дом и гледам в нощта. Но навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.
Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху стъклената будка, която трепти с луминесцентни светлини, отново и отново аз си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в
това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мене, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в
такъв миг от времето, когато съм започнал разказ, а не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм
беззащитен като дете.
Човекът се опрял с гръб върху стъклената будка.
Това става на перона на една гара. Нощ е. Всички спят. Студено е. И наближават
Новогодишните празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара
неестествено крие лице в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се носи
над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари
и торби на земята и гледат към светлите окръжности, очертани от двата
прожектора в нощта. Има ли сняг? Не е важно дали има сняг или не. Но наближават
Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля
за него. Студено е. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи,
просмуква се през цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат
на пушачи. Пушат и очакват нещо.
– Студено! – казва някой и всички се взират в далечината.
Леко облаче топъл въздух, превърнал се в пара, лети към светлината на
прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност
седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен: върху масата, върху пода – върху
и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по
леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко, всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните и
полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал
през живота си. Виждам няколко, смачкани момент на див гняв – окъсани, раздърпани
като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!
Сега пред мен се изправя милиционерът. Гледа ме някак
неестествен и казва с гласа на моя добър баща:
– Студено е.
– Защо? – гледам го. – Нима и на тебе, с този огромен
агнешки кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.
– Ние сме от по-старото поколение – казва уклончиво той.
Облак топъл дъх се превръща в пара, лети към светлините. Стори
ми се, прожекторите за миг се скриха. После всичко стана пак както преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред
масата, отрупана с листове.
Милиционерът започна да се взира в моя човек. Реших, че
той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на
ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. Аз тъй се увлякох в желанието си да
свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледаше изпитателно и безцеремонно, нагло и съсредоточено. Той се опитваше
да се взре до дъното…"
– Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна милиционерът.
Стана ми интересен този милиционер и за момент пренесох
цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек, разбира се.
"Милиционерът просто бе човек от село. Човек-селянин си беше той. И съвсем не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи,
когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка бяла селска къщица,
разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и
топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено
се дърпаше. Заплака. Зарева с всичките си сили и легна на земята. А после
тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха. А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."
…Това бе първото нещо, което написах за този милиционер.
След това ми хрумна още едно и аз веднага побързах да го запиша, докато не съм го
забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек.
"Веднъж преди Нова година някога клаха прасе. Дойде касапин с
голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и
каза на мъжете здраво да държат прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с
всички сили.
…Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми
стана малко неудобно: ами че всъщност имах предвид себе си, не милиционера. Това
наистина се бе случило. Като си казах, че не бива да забравям моя човек,
продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и
една също такава мъглива и сива, студена нощ. Изпуснали бяха страшен престъпник…"
В този момент настана
оживление сред нетърпеливо очакващите влака, който отдавна трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа. Милиционерът дойде при мен и дъхна в лицето ми:
– Влакът закъсня.
Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и
прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно
в посоката, откъдето трябваше да се появи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя
мисълта си за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ
на Античния хор; при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли,
че милиционерът беше неестествен!
И така, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки,
обърнах се към него, но с изненада открих, че той не извършва абсолютно
никакви движения, никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи.
Лицето му се състоеше от тънки бледи устни. Името му още не знаех, ала знаех, че
му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше.
Милиционерът приближи, раздруса го.
– Заспал си – каза му угрижено.
– Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.
– Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана
милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.
– А кога ще дойде?
– Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при тоя кучешки студ.
Пътниците, т.е. нетърпеливите хора, които се кикотеха
досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато накрая съвсем се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен черен куфар и шарена торба. Той се
кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се клоун.
Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото всички те вероятно бяха
се върнали вече по домовете си. В този час може би вече танцуваха край горящите и
зачервени печки, в топлите примамливи легла, край топлите и примамливи тела на
жените, зад плътните бели, светлосини, бледожълти и бледорозови завески на
прозорците, или просто пиеха горещ липов чай и разправяха спомени от миналото. Като че
целият свят спеше, хъркаше и се обръщаше в съня си или разправяше спомени.
Опитах се да си представя какво прави всеки един от тези
нетърпеливи пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта,
че са необикновено еднакви – бледорозови и нетърпеливи, които пият липов чай
и спят с жена си, а когато са в добро настроение, разправят спомени.
– Защо си тук? – попита милиционерът. Забелязах, че той
отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с моя разказ. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху
обкичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:
– Не знам.
– Не й харесваш, нали!
Милиционерът ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена, някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че
мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом беше престанала да гори, бях
леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно:
заради това, че ми беше студено, пишех за студа.
След около половин час отново седях пред масата. Моят уютен и стар
дом излъчваше топлина и приятни чувства; чисто и просто разговарях с двамата –
милиционера и моя човек, опитвах се да вникна в мислите им и това беше
интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам Моя
човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше
може би нещо в себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студ или кой
знае от какво; който вече каза, че не знае защо е тук, – си припомни. Припомни си нещо…
И това беше още една банална история в навечерието на Новогодишните
празници. Видя гора. Вървят двамата: той и Ник, по пътеката. С два
автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла.
Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розава и бяла… много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху
новичкия автомат.
"Ти какво би направил, Климе?" – пита Ник.
Клим отговаря спокойно: "Какво ли! Нищо. Нищо не
бих направил".
Двамата вървят полекичка, бавно, взират се в тъмнината – там,
където са корените на храстите на огромни дървета. "Още не съм спал с
момиче" – признава си неочаквано Ник.
"Добре" – казва Клим.
– Десет минути закъснение – намръщено измърмори
милиционерът. Бе обиколил няколко пъти около гарата; и докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си обуща, философстваше тихичко на глас.
Стоеше сега намръщен.
– Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ,
ти казвам. При нас на село имахме една… – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена и мразовитата нощ на петдесет и пета,
когато милицията изпусна онзи престъпник, т.е. когато му изгуби дирите.
А Клим, човекът срещу милиционера, си спомня как Ник
казва: "Такава загубена нощ!" Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо
не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще ти мине, повярвай!"
Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в
околната тъмнина – сред храстите, даже и зад стволовете на големите дървета. Ник брои
на глас крачките си. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Когато ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо
интересно…"
След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос и
Клим вижда как Ник безпомощно пада и се опитва да се усмихне от земята. Разбира
се, Клим няма ка да види това, ала всичко си го представя точно така. Малко по-късничко и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за
живота си – жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.
– Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о
разноцветно осветената празнична будка на перона на една гара. Има един влак,
който трябва... би трябвало да дойде в 0,33. Но кой може да се сърди на
нощните влакове!
Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с радост
гледам навън и си говоря: "Боже! Клим, ти си бил добър човек". Не зная какво ми
дава право да говоря така срещу Новогодишните и другите празници за човек, който не знае
какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара. При това, закъсняващ
влак! Но въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи
на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв;
милиционерът гледа и двамата и напразно опитва да се отскубне из спомените си,
или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги
захвърли някъде в мъглата…
– Тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор милиционерът
и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Ама много е студено" – повтори си той на ум. Но не успя да се отърве
от спомена, който неотстъпно го преследваше в тази мъглива нощ. Спомни си, но
не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това
животно. Освен малката бяла селска къща сред зрялото безкрайното житно поле, този
спомен единствен го изпълваше със страх и радост от преодоляването на
безбройните неприятности в живота.
Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно.
Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33,
защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все
пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той
ме изпреварва.
– Аз си отивам – каза Клим.
Милиционерът почака да свърши споменът му и чак след
това каза:
– Добре.
И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него
зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и
извика след отдалечаващия се Клим:
– И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се
държи здраво.
От устата му изскочи огромен бял облак и като
балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора…
…А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и
струва ми се, необикновено скромен за цената си килим; стоя си тук, в уютния дом,
край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята,
отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове –
листовете, които съм написал дотук през живота си – и си казвам: "Боже мой, това беше
ти! Никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен
агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".
Sofia, 14 jan. 1968
БЕЛЕЖКА ОТ
ДНЕШНИЯ ДЕН
Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската
поезия и проза, първо при ироничния Климент Цачев, сетне при Йордан
Радичков, който по онова време (1968) беше май литературен консултант във вестника на СБП "Литературен фронт", автор, тъкмо нашумял с
пиесата "Суматоха" в Сатиричния театър и с чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек, който иззад
огромно като фурнаджийски тезгях масивно бюро ми се усмихваше учтиво, докато
рече: "Виждам го като река през полето, която току изчезне в пясъците, после се
появи на най-неочаквано място". И след още няколко такива – угрижен,
с нотка на съжаление: "Не мога да го пусна за печат… сега. Не му е сега моментът. Ще
те съсипят. Изчакай. Ще му дойде времето".
Пред вратите на Европейското цивилизовано общество сме като нация здравата обрулена, изтерзана, облъскана от "Вятъра на промяната". Ако си спомняте, имаше в онези години песен на състава "Скорпиънс", която стана култова дори преди "Лет ит
би" на "Битълс", символ за падане на табутата, имам предвид. Текстът по-горе мен лично ми напомня Френския културен център Бобур в сърцето на Париж... с цялата си изнесена навън арматура: входящи ел. кабели,
дограма, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и отпадните води, всичко изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя
думата, култова сграда относно съвременния homo sapiens, или по-точно казано –
homo ludens. Всичко на показ – от подсъзнателните бесовски енергии до
розовеещата с нежната си леко слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у
нас.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Ако двете главни политически сили твърдят – всяка
според себе си – че са спечелили изборите, открит стои въпросът: кой е
губещият? Ако лидерите на манипулациите излизат с възторжени дивни декларации
под надслов "Честни и демократични избори!" – питам се още
веднъж: тези хора какво целят с това? Ако по площадите на България човешки тълпи дерат
гърло и кръвнишки една друга се гледат, кой има полза?
Ако не провалена медийна глезла, а възпитано
момиче с добро поведение ме пресреща с думите "Тази сутрин ме
нарекоха червена курва", питам: защо зад патетичния й глас долавям някак
странно за мене вътрешно удовлетворение и гордост у нея? Ако главният виновник е възрастен самотен човек*, къде сме били ние, къде е била едномилионната
маса "предани на Партията" другарки и другари на изоставения
вожд, до вчера възхваляван висш държавен ръководител?
Ако зад всеки ъгъл дебне лошото настроение и смачканото
ни самочувствие на нация унижена, питам: оттук-нататък тъй ли ще я караме? Ако преди
имахме – макар неоправдано – все някаква гордост, че строим
общество образец, чудно с каква ли идея вече тичаме подир японците, европейците,
американците, африканците... За да си докажем, че сме се поправили може би?
Българинът това, българинът онова, децата ни учат в
часовете по Отминалата история как непрекъснато сме печелели в сражения и
колко хубави качества имал народът ни и че "българин да се наричам
първа радост е за мене". А в часовете по Съвременна
история виждаме колко чутовно невежество и неподправен цинизъм, колко душевна тъпотия и дивашка суетност, колко мизерия шета по площадите на България и из коридорите на
властта у нас.
Този, който бе подтискан жестоко, той пак мълчи.
Живнаха утайките, изпълзяха недоказали се и недоизпечени специалисти по всичко,
търсачи на силни усещания, остап-бендеровци по плът и нрав, сблъска се цялата тази
паплач с онези – гордите, самовлюбени, самоуверени, самонадеяни,
надменни, с почитателите на Вапцаров, които така и не проумяха личната
драма на човека Никола Вапцаров, но си падаха по онова трагично негово "Какво тук
значи някаква си личност!"
"Безимен твой войник" се вчепка
с "Водят ме, мамо, влачат ме". "Звездите са
мои" кротичко се стаи в пушилката и изчезна от очите ни. Оказа
се, че не звездите, ами и камъните в тази наша родина са описани като имущество
в сандъка с чеиза на Партията-ръководителка.
И след сладкото опиянение, че вече можем да бъбрим
каквото го мислим, след сладкия полъх на предизборните ни велики шансове,
осъмнахме с две победили политически сили и един проскубан, очукан от градушката гол ентусиазъм.
Какво да сторим с тази наша занемарена, непометена,
потънала в паяжини и душевна смрад държава? Кого от мъртвите предци да вдигнем
от гроба, че да ни поведе? Навсякъде на нас, българите, вече ни е чоглаво, мрачно, неуютно.
И се изправихме на пръсти, проточихме шия да заничаме
в чуждия двор кое как онези хора там вършат, как става, пък при нас от какъв
зор не става. И се разлюля множеството, дето собствените си народни песни не
обича, което христовия кръст носи от инат и заради пустата му мода да изглеждаме повече в крак с последните модни тенденции на снобизма в Европа и по
света.
И не виждаме сякаш празните очи на старците зад нас,
които кротко угасват по запустелите села, а който ги вижда, той шепне сред крясъците на тълпата чалгари и шоумени и все по-далечно се чува вече онова за "българската майка юнашка,
дето е раждала, ражда и сега".
Не ми е ясно какво спечелиха онези, които спечелиха,
кого победиха пак онези, които победиха. И се питам: оттук-нататък как ще побеждаваме,
след като не сме се научили поне с достойнство да губим?
Хукнаха окатите по чужбина; останахме ние сакатите в тази
България. Смирени, неуверени, тъжни. И "Къде си, вярна ти любов
народна" търчи от опашка на опашка за какво ли не: такси, данъци, налози,
трепет пред негово величество Чиновника. Все с онази тайна надеждица, че
най-сетне ще изперем мръсното бельо и, живот и здраве, ще се наредим до белите нации край олтара на общата ни майка Европа.
Питам се: ако бащите и майките ни се вдигнат днес от
гробищните ями, само пребоядисаните и обновени комунисти ли ще посочат за
виновни? Нима вината не е обща; че докато едни ни ядяли кокалите, другите си
мълчали! Как да решим тази малка задачка – че част от най-онеправданите бяха и
хора, които себе си смятаха комунисти, и не заради членската книжка, и не
заради привилегиите и надменността на партийните чиновници, а от вътрешно убеждение и любов към своите. Познавам такива българи. И че
не сме от една партия, не мисля, че е основание да се делим.
Защото не ние имаме полза от това делене, от гледане изпод вежди и ръмжене през стиснати зъби. И защото, ако има нещо
да ни обединява, то няма да е някакъв партиен байряк, някаква
идеология, Командир, Вожд, Чучело или Баща на народите.
И защото в общото ни национално нещастие сега
най-после, като нация, можем да разберем каквото има за разбиране.
Да простим може би? Да плеснем с ръце, па да се
прегърнем? Да теглим черта на миналото? Да посипем пепел върху кървящите рани и
строшените мъченишки кости? Да викнем: Било, каквото било?
Не, другари и господа. Ако ще се гради, да видим
какво е заровено под основите на общия ни дом, какво се
разсипва и разпилява. Този наш дом, който засега е само в мечтите ни, не може да се гради върху
непочистено място, върху вдовишки сълзи и сирашка мъка. За унижението, за отчаянието на цял народ виновните поименно да бъдат извадени
на светло – да ги видим, да запомним. И не заради отмъщение, и не
заради нови драми. А заради България, заради нашата "Чиста и
свята"...
Българинът не бил злопаметен. Българинът не бива да е
злопаметен. Апа този кротък и работлив човек трябва най-сетне да сложи ред в къщата си. Оттук нататък да се знае, че само съвестния, честния, трудолюбивия, само
умния и хубавия човек ще бъде тук уважаван и ценен.
Че никога повече няма да оставим да ни водят хора
алчни, самолюбиви, нагли, че цялата тази лицемерна пяна ще махнем от главата си, ще свалим от гърба си и не ще й позволим повече да размахва назидателно показалец
над нас.
Толкова ли е трудно да се разбере кой какво е крал
през изминалите години! Отмъкнал, нагушил се – значи, трябва да го върне до
стотинка. Ако е престъпник, да отговаря пред закона. Ако бил некадърен, да си търси друго място, само не и във властта. Ако бил
единствено "Българи, дайте да дадем!" – значи, номера от
стари селски вечеринки повече няма как да ни пробутват.
Не за разпалване на страсти, а точно заради и в името
на спокойствието ни е необходим българският Видовден. И ако трябва да се
прощава, нека да простим каквото все още може да се прости... Не за сълзи сме се
събрали на тази земя и в този ден. Добрият човек да е щастлив, да
зависи както от себе си, тъй и от добрите мисли на други добри човеци.
И тогава, надявам се, да си дойде на място решението на
онзи въпрос: как тъй мнозина из най-уважаваните от българина персони по време на диви политически страсти предпочетоха партията пред България, и какво им стана, та не проумяха, че никоя партия не може да е по-горе от Родината и
ни един политически лидер не може да е повече от това, с което е личност в обществото на достойни личности.
9 юни 1990 г.
БЕЛЕЖКА:
Автентичният текст е отпечатан в брой 8 на в. "Демократическо
знаме" от 1990 г. Близо три десетилетия по-късно, как смятате – строителство на модерна България ли бяха тези усилни за българина години, или нещата са много по-зле и държавата ни върви към закриване заради лакомията на управляващия лъже-елит?
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
.png)
.jpg)
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)