Ars Poetica - САМОТА ЗА ВЛЮБЕНИЯ

САМОТА ЗА ВЛЮБЕНИЯ

Ти си роза, ти си крем

и не мислиш хич за мен.

А пък аз седя, седя

и със пръстчето следа

по прозореца чертая,

в плен на обич и омая.

Мила моя, любовта

изведнъж ме сполетя,

що със себе си да сторя,

тъй обикновен сред хора,

дето подир тебе тичат

и кълнат се, че обичат?

Себе си да прокълна

завъртя ми се в ума,

да зарежа всичко, всичко

и да литна като птичка

по-далеч оттук и ням

да се утешавам сам,

че каквото и да сторя,

съм един от всички хора.

А пък ти си ми една,

ала си на друг жена.

Plovdiv, 23 mar. 2016

Story - СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

      Цяла нощ валя и бръснещ вятър свиреше в голите клони на дърветата под прозореца ми. Болеше ме стомахът и не успях да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката, се чувствах плътно свързан с ония нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света. Мислех си за влажната пръст долу, под боклуците между жилищните блокове, за зелената тревица си мислех, дето издържа на зимния мраз и сега пие ли, пие с коренчетата си дъждовна влага.

    И си представих как от втория месец нататък, мили татко, купчинката пръст върху гроба ти започна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица точно там, където би трябвало да е лицето ти, и тогава наивно си помислих, че вероятно и мъртвите под земята дишат.

    Прости ми, ако можеш. За всичките ти разочарования, свързани с мен, ми прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали?

    Никак не се разбирахме с теб, ама никак! Ти беше толкова рязко определен в пространството, тъй осезаеми ми се струваха твоите движения, малкото думи, когато си искал да говорим. Прости ми и за това, че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, дори се съгласявах понякога с теб, но правех само онова, което сам решавах. Ние просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

    И сега разбирам: би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз! Не и аз. А тъй самотно ми е нощем, когато си мисля за теб. И тия жени наоколо… Все намират за нещо да са недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, ако не осъждат някого и нещо си – циврят и заливат света със сълзи. Не ги разбирам.

    Помниш ли как ми даде да покарам онова новичко пъркалце, оная чешка Явета? Беше червена, тъкмо я бе купил и ми даде да се пофукам из махалата, по улица „Люлебургаз”. Бях в шести клас. Защо побърза да продадеш моторчето! Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да карам.

    А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: „Ей това е синът! Където отиде, все нещо ще донесе. Мъжкото принася, женското изнася”. Бях в трети клас, ходили бяхме ние, от училище „Сашо Димитров” до целулозния завод на Гара Септември, ако още има такъв завод и такава гара, и за тебе бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я тая тръбичка от купищата отпадъци зад завода. И тържествено ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с метални джунджурии и продължихте с бате Митко да си бъбрите за вашите мъжки работи.

    Когато бях в шести клас, жестоко ме би за два биелни сачмени лагера. Приготвил си ги бил за NSU-то; намерих ги в твоя шкаф увити в кафява намаслена хартия и си направих с тях количка за чудо и приказ като другите момчета. Просто не открих по-големи и тия шведски лагери бързо се разбиха. И на другия ден, като се върна от работа и изтичах да ти се похваля, ти се ядоса. Биеше ме със салкъмова тояга; имаше по нея големи криви шипове, но не плаках, мили мой татко, само виех като животно.

    Мили татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли ония състезания по Пещерско шосе, до Острова и обратно, край стълбичките на Бунарджика нагоре, до паметника Альоша? Ръмеше ситен дъждец и на всички кросаджии лицата им бяха като на коминочистачи изкаляни, понеже залягаха ниско над резервоара, като смешно се дупеха. Ти единствен яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.

    Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът яко грабеше, ама насред Острова, дето е сега пловдивската Гребна база, на оня, преди теб, на Байката (Георги Баев), веригата му паднала и ти си спрял да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – четвърти. Че си преценил: по право му се полага на Байката да е пред теб. Спомням си, донесе у дома евтина найлонова риза за награда, но тогава ли беше то или от друго състезание? Спомняш ли си, мили мой мъртъв татко!

    А когато бях четиригодишен и живеехме под наем зад фурната на ъгъла на улица „Перущица”, на втория етаж в къщата на „Захари Стоянов” 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – оня, червения джип, дето Дядо Коледа ми го беше донесъл. Вдигна покривката в единия край на кухненската маса и с голямата раш-пила направи чудесно колелце от най-обикновено буково трупче.

    И веднъж, когато пак валеше, когато пак бе подгизнала земята и дъждовен денят – с майка дойдохме при теб, на полянята край село Марково; военните те бяха взели „запас" и цял месец те нямаше. И като се изкачвахме и се чудех как ще те разпознаем сред стотиците еднакво облечени и остригани войници иззад телените мрежи насред стръмна поляна, майка ми стисна силно ръката и каза: „Това е той! Само баща ти стъпва тъй и само неговото лице е толкова бяло и чисто”.

    След по-малко от година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб… А аз никак не ти приличам!

    Когато сте ме зачевали с майка, спомените от фронта са ти били свежи и вероятно нощем си имал кошмари от разорано подгизнало от влага поле и трупове на мъртъвци, гниещи наоколо. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня тия картини, които ме нападаха нощем – мен, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. С карабина съм стрелял два или три пъти и бях най-непохватният сред момчетата. Пък ти си бил точен стрелец.

    И си мислех снощи, като все не успявах да заспя… И си мислех за големите мъртви мъже – как лежат тия големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И коренчетата се спускат все по-надълбоко в земята, където е топло-топличко.

Plovdiv, 6 mar. 1984 – redact. 23 mar. 2016

Публицистика - ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2.)

Ти никога няма да видиш Шанон,

с ирландци да пиеш от тяхната бира,

понеже незнайно по кой тъп закон

в България чалга се само сервира.

Не, не ти е изтрябвал онзи Шанон,

че даже не си и любител на бира,

но който разбира от бира в Шанон

България бедна добре я разбира.*

ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2.)

     

     
      12.08.2002

     Романът "Осъдени души" е сюжет от Испания около 1936-37 г. Понеже с Испания е свързан и сюжетът на"Фиеста" на Ърнест Хемингуей (1899-1961), съпоставките се налагат от само себе си. Димитър Димов, десет години по-млад от Хемингуей, описва същата атмосфера на мадридските кафенета, но текстът му е обърнато навътре към собствения вътрешен свят размишление, докато при североамериканския писател има щрихи от наблюдения уж мимоходом под диалогичния пласт, тоя щрих обаче отваря много повече пространство за съпричастие, за доработване и оценки у читателя.

    Немският педантичен тип стил у Димитър Димов изсушава, канализира изводите в тесните улеи на умозрителното, докато привидната лековатост в текста на Хемингуей е заредена с доверие към света и жал.

    *  *  *

    За "Ламски"... Книгата се писа кажи-речи сама в течение на десет години. Не ми се е налагало да доизмислям кой знае що, да украсявам и преувеличавам; действителността ми поднасяше между 1994 и 2002 г. фойерверки от печал и отвращение, но и от смях, който смях се ражда при съчетанието на велико и грешно, извисено и посредствено, от големеенето у властника и жалката му същност на червей, допълзял до върховете на държавата.

    В края на 2001 г. се обърнах към собственик на проспериращо, по онова време известно с препечатването на поредица сантиментални романчета от бабино време местно издателство. Едва заговорих за каква книга се отнася предложението ми, и издателят се усъмни, че такъв ръкопис изобщо би могъл да вмести в издателската си политика, но все пак... ако толкова настоявам, да го потърся месец по-късно да поговорим по-обстойно, тъй като предвид наближаващите Коледни празници бил страшно зает, претоварен.

    И честолюбиво реших, че е логично от неизвестния автор да се очаква да не досажда на тоя и оня литературен корифей, на тая или оная лит. дружинка, че от неизвестния автор се очаква да не създава проблеми на книгоиздатели и техните творчески екипи от лит. критици и лит. редактори-стилисти, а всичко ми подсказва, че най-достойно ще е на видело да извадя ръкописа си на свои разноски. Колкото и да чувам предупреждения, че това ще да е акция рискова.

    Не са познали, самонавивах се... ами че тия дами и господа производители на стока всякаква, просто не са виждали автентичен жив Дон Кихот. За търговеца не знам, но за автентичния Дон Кихот тоя е Достойният път към Голгота: рискът, и особено когато рискът те прави наивен, смешен в очите на професионалиста-занаятчия, от когото зависят толкова много неща в сферата на културата изобщо. И не единствено тук, в опоскана, затънала до уши в чалга и турски сериали днешна България.

        Албер Камю: На истинския артист е чуждо високомерието. 

    Обвита в луксозни одежди, носещата добър приход литература се твори и тиражира в милионни тиражи по света. Подработена от съответната рекламна кампания, публиката очаква с дни, месеци, години появата на следваща част от "най-великото творение на века" – поредната фантасмагория, която едва ли има нещо общо с реалността, в която живеем. И по тия фантасмагории се проектира филм, сетне – втори, трети. Правят т.нар. кастинг за подбор на най-подходящия актьор или актьори, които да представят книжния образ на екрана. Овации се чуват и затова че един от противните образи ще се изпълнява от наш актьор. Па щом е българин актьорът, вероятно няма да е дотам противен изсмуканият из пръсти на английската авторка сюжет...

    Отбелязвам. Факт. Нищо лично!

    Чул бях веч за пенсионирана даскалица, която гаснела в мазенце под наем и се прехранвала чрез ровене с манговци и клошари из контейнерите за боклук, че в преследване на мечтата си да види биографична история някаква под формата на роман заложила семейното жилище да плати на печатаря-издател за хартии, работа, ток, наем, мастила и прочие. Заложила си апартамента, а банката-лихвар, т.е. някой симпатичен Левон Хампарцумян (нарицателно за ловък лихвар), основавайки се на закона, чрез съдия-изпълнител впоследствие я прогонва от наследствения имот. 

    Кой й е крив, че била наивна!

    Сега пишман-писателката обикаля по кофите за боклук, мъкне хартии към „Белканто” (някога го наричаха „Вторични суровини”), а като си засити глада, сяда на сгъваемо рибарско столче в центъра на Пловдив, зад спирката срещу Капана на градския автотранспорт, подредила върху сгъваема масичка тухления си роман, що й съсипал живота. Предлага го с отстъпка, предлага го и на половин, и на четвърт цена, остава й да го предложи на фирмата „Белканто” като хартия на килограм. В краен случай, това също е шанс!

    И макар да си давах сметка за мизериите около лъскавата мечта „книга”, реших да се завтека все пак с кратуната напред срещу Крепостта. Майната ви, ще си издам ръкописа на собствени разноски, ще направя точно обратното на всички ония мили коленопреклонни унижения за неизвестния графоман, само за да го признаят за автор. Идиоти, книгата преди да е духовна стойност, по прихода ценят. Ще ви докажа... Какво да доказвам, кому?... Пука му на паралията, че решил някой си глупак да си издадеш книжлето!

    И тъй като за такава акция все пак се изискват пари, трябваше да поотложа отпечатването, докато събера нужния дялов капитал в местната учителска взаимоспомагателна каса, че да имам право да тегля нужната сума. Тръгнах по осеяния с тръни и драки път, което обаче смятам и досега за по-достойния начин за пишещия от целуването на мутренски лапи и умилкването около богаташки задник в дантелени гащи.


       Ърнест Хемингуей: Да пишеш всъщност е лесно. Сядаш пред лист хартия и кръвта ти започва да изтича.

    Не се кося. Не обвинявам. Да мине своя личен Рубикон се случва на повечето от пишещите, които съдбата не е погладила с розово гъше перце. Накратко, думицата "напук" най-сбито, най-изчерпателно формулира обстоятелствата около раждането на "Ламски" точно тук – България, Пловдив, 42-и паралел, задния двор на Европа.

    13.08.2002

    Четейки трета част от "Осъдени души" на Димитър Димов... До края на втората част, до 195-а от общо към 270-те страници, книгата като сюжет, включващ за фон епидемията от петнист тиф на Иберийския полуостров от 1935-1936 година, ми напомня за "Чумата" на Албер Камю, макар и в друг философски ключ писана. У Камю чумната епидемия е алегория на фашизма и нацизма; у Д. Димов епидемията от петнист тиф е катализатор, отприщва съпротивителни сили и оголва човешката същност, очиства я (макар не докрай) от налепи на суетността и илюзии за щастие.

   Българският автор е по-универсален, като внушава разрушителната стихия на фанатизма изобщо, на всяка йезуитщина, болшевизъм, фашизъм, нацизъм, ислям, дива увереност в собствената правота, грандомания в демонични мащаби.

   Отбелязвам си, че двата романа ("Осъдени души" и "Чумата") се допълват, че основните образи: д-р Рийо у Камю, и Фани Хорн у Д. Димов, са близки, родствени характери; първият – остров в разбушувал се океан от ужасии, болести, смърт, вторият – външно твърд, спокоен, въпреки вътрешните си противоречия. Но и двата образа са силни характери, та като чета, чувствам как заживявам интензивно, с повече уважение към естествения ход на нещата от живота.

   Такива книги озонират духа, изправят те пред фанатизма – най-свидна рожба на грандоманията: и не само у отделни персони, ами и в политиката на цели общества и държави, като САЩ, Турция, Саудитска Арабия и прочие, която пък грандомания е най-разрушителното зло от Омир до наши дни.

   Фани Хорн е образ на женствеността; мисля си обаче, че авторът е прекалил с идеята да представи любовта като саморазрушителна стихия абсолютно в духа на Шопенхауер (1788-1860) и Ницше (1844-1900). Като читател, текстът буди желание у мен да я защитя, да я оправдая пред строгия съд на автора й тая влюбена Фани. Защото, каквато и да е, Любовта е висш тип съзидателна, творческа енергия.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 12-13 avg. 2002 – edited 22 mar. 2016

_____

* Никола Инджов (1935), реплика към строфа от негова творба.

Ирландците пият бира

в кръчмите на Шанон,

и който от бира разбира,

няма да забрави Шанон...

    Падам си по сюжетни стихове. В литературната теория за стихотворенията категорично е противопоказен сюжетът. Сюжетът, твърдят ерудираните лит. теоретици, е елемент от т.нар. проза. Е да, ама като чета стихотворение, кой знае що, търся да усетя атмосферата, лирическия герой в някакъв контекст, т.е. в ситуация, на чието дъно е пак случващото се, т.е. сюжетът. Бел.авт.

Публицистика - ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)

ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)

      03.08.2002

     На 1 август т.г. починала певицата Мария Нейкова; тя изпълняваше основната песен в Николай-Хайтовия филм "Козият рог". Имам за нея неясен спомен, че е година по-възрастна, че е родом от Смолянския край и е учила в пловдивския електротехникум "В. И. Ленин". Към техникума водеше улицата, където – за последно под наем – деляхме с арменско семейство първия от двата етажа в масивната двуетажна къща на "Люлебургаз" 17.

   "Жирайчо, егур-егур, ичка нез!" – с писклив гласец подкрякваше по няколко пъти на ден свекървата баба Азник, която подгъзуваше на сина (забравил съм му името, Бедрос май се казваше, а Бедросян им бе фамилията) и снахата Луиза: да шета, да готви и наглежда петгодишния вечно трополящ из занемарения двор като диво козле внук. Луиза очевидно имаше високо мнение за себе си: ходеше като да бе глътнала бастун и ни оглеждаше отвисоко изпод привдигнати вежди мене и седем-осемгодишната ми сестричка Ели, с едва затаено презрение. Докато мъжът й бе добряк, чиновник-чантаджия, кротушко, не арменец фуклю, а от ония мечтателни тихи арменци, дето са мехлем за всяка мъжка компания. Бо-о-оже, оттам ще да съм намразил тия женуря, които по цял ден се разхождат из къщи сънени, по пеньоар, с коса, навита на книжни фишечета, че да станела къдрава!

    Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002) свързвам с онез години, когато от време на време ме обземаше всепоглъщаща неясна печал, необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си постижения и подвизи на прелестно нежно момиче, и тая страст по не знам какви си там подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с някогашен руски шлагер, чийто рефренът бе "Третий должен уйти". Разказваше се в тоя шлагер за момче и момиче, които много се обичат, обаче се появява новичкият и момичето изоставя досегашния любим, и тогава именно прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти" – в прав текст казано, милият става излишен и трябва да си ходи. Мисля, Мария Нейкова пееше песен с подобно съдържание, но не съм сигурен.

      

    Е-ех, какви знойни вечери бяха! Към къщата, дето живеехме под наем, беше възможно да се влезе и откъм празния парцел на ул. "Пещерско шосе" 34. Имаше там някога частна автомивка, а когато четиримата ние: аз, майка, сестричката ми и баща ми, семейството на дърводелеца Кирил, демек, вече си нанесохме багажа на първия етаж там да живеем, от канала на автомивката бяха останали само бетонни парчетии и камънак, и всичко това – обрасло със сочна трева, бурени, живовлек, а в дъното на поляната – високи до гърди магарешки тръни.

    В края на пролетта и началото на лятото, та до първите есенни дъждове в края на септември сред поляната вечерно време се настаняваха непознати батковци с китари и махалицата наоколо се огласяше от любовни гръцки песни. Никой не ни обясняваше защо пеят точно на тая поляна големите момчета; шушукаха, че е зарад Лила – хубавицата съседка, щерка им на Митрето и Калиопа (или Калиопито, както я наричахме) – двама бая саможиви, гърци-бедняци от кирпичената къщурка с гръб към поляната. "Правят й серенада на Лила" – пулим очи, искрящи от любопитство, от неясна, задъхваща тръпка, предусещане за чудото на Любовта. Докато момците дрънкаха на китарите – естествено винаги имаше и гръцкия тип тамбура; мисля, казва се бузуки... Та докато момците пееха онез техни си гръцки песни, родителите на Лила като два охлюва се затваряха в своята къщурка, нос не подават те, а пък таз хубавица Лила току излезе наперена, строга на верандата под мижавата лампа да реше дългата си до кръста смолисточерна коса и да я подрежда на плитки.

  

    Толкова имам да разказвам за оня мой Пловдив на бедняшките махали, ама не показната витрина, а скучния уж на вид, делничния прашен град на моето детство и юношество, толкова аромати, трепети неясни, толкова копнеж под звездното небе! И хладината, която полъхва от надвисналото над шосето за Пещера Джендем тепе, и песните на славеите нощем, които долитат сякаш откъм притихналата в тъгата и полумрака на езическите древни времена каменна грамада. 

      

    * * *

    Романът "Историйките на ученика Ламски" (пълното му заглавие) изскача, ползвам метафора на В. Г. Белински (1811-1848)* – изпод вехтичкия мундир на редника от австро-унгарската армия възпълничкия чех Йозеф Швейк. Ламски е духовен син на всеславянския ни рефлекс за хумор и пародия в отвратителни обществено-исторически обстоятелства. И Ламски, както и Швейк, се ражда в епоха на междуцарствие, когато старата нравствена система се е вече издънила заради уродливото си зверско лице, а т.нар. нов морал се олицетворява от самозванци, най-често някогашни доносници и офицери на Държавна сигурност, честолюбиви партай-геносета (партийни секретари) или духовна измет, обучена на лицемерие в бившите партийни школи на руската партокрация, назоваващи себе си демократи, антикомунисти, консерватори, и кой знае защо! – дисиденти, след като "дисидент" ще рече: не праведен партаец, ами партаец, кривнал от Ленин-Сталин и комунизма.

    Простодушните коментатори от компанията около семейство Ламски са отглас, реплики срещу настъплението на тарикатите както в България, тъй и изобщо в останалите общества от бившия мазно-идиличен свят на "строящия се социализъм-комунизъм". Освен отговори, тия изпълнени с жизнерадостен смях реплики са ирония срещу алчността и тъпоумието... ирония от гледна точка на християнския възглед за естествения ход на живота. Пародиите се градят върху печални явления от края на второто и началото на третото хилядолетие в развоя на християнската ни цивилизация, би трябвало да внушат, че здравите семена на културата все пак се носят не от специално назначени с кралски указ вестоносци (писатели, вестникари, литературни критици и всякакъв род модерни фарисеи и книжници), а от най-най-обикновените хора.

     08.08.2002

    От това, че циганската чалга, напоследък – и турските тв-сериали по нашите български уж телевизии, тъй кресливо, дотолкова разгонено ме следват по пети, не виждам как бих могъл да заобичам чалгата, както и Турция да ми стане по-мила. Толкоз фалш на едно място, толкова показност, мурафети, салтанати, сълзи и сополи по любов и в страдание за любов може да си позволи само изключителен невежа или провален тип.

    09.08.2002

   

    Цяла сутрин правих приписки към тъпата уводна статия на литературния критик Кръстьо Коюмджиев (1933-1988), турена за предговор към сборника "Съчинения на Димитър Димов", том І**. Леле, като си помисля как пошло, как от детската градина още са ни промивали мозъка с идеологически схеми и апология на комунизма!

   11.08.2002

   От седмица се занимавам с "Поручик Бенц", роман на 25-29-годишния Д. Димов за авантюрите на красива кокотка през 1917-18 година сред ужасите и подлостите на войната, когато нацията ни се сбогува с идеала за обединение на Българските земи в една държава. Чета бавно, правя съпоставки с доста подробните хронографии в публицистичната "История на Нова България, 1878-1941" от Никола Станев (1862-1949)***. Вероятно Д. Димов (1909-1966) е ползвал тълкуванията на Никола Станев.

   По повод образа на Елена Петрашева... Хубавата, привлекателна за мъжете жена е като торба жълтици на кръстопът. Всеки я пожелава, но успелите да се доберат до нея сладострастници губят основното достойнство за един мъж – своята обективност, независимостта от бесове и страст. Хубавата жена не бива да се притежава, достатъчно е да й се любуваш. Който влезе плътно в нейната орбита, рискува да изгуби мяра за нещата от живота. Сама хубавицата е гонена от неудовлетвореност и копнеж по все нови и нови от предлагащите й се възможности за завоевание.

   Липсата на мяра погубва личността. Изкушенията са твърде силни, малцина са мъжете (и хубавиците), които да устоят на тия изкушения, да не се съсипят от самовлюбеност и алчност. Женските капризи у хубавицата, ако тя е интелигентно същество, често са облечени в изключително логични обяснения и доводи. Това заблуждава мъжа и е лесно той да се превърне в придатък, в паж от свитата й. Наистина, колцина могат да се удържат на ниво измежду мъжете! Пази ме, Боже, да не превърна страстта си във водач! Нужен ти е характер и опитност, за да оцелееш, без да предателстваш срещу себе си. Но и продажната хубавица не е щастлива. Радостта от живота всъщност няма нищо общо с разврата на нравите. След няколко подобни Пирови победи тя или който и да е човек (независимо мъж или жена) е духовна развалина. 

    Дочетох романа. Чете се бавно. Усложнена, че и развлечена като литаво плетиво проза. Не е от южняшки или дори от славянски, или романски, т.е. от игрив, жизнерадостен тип, а е в стила на умозрителната, пронизана от резки идеално прави линии немска литературна класика. Съвършена конструкция, но не ми допада фаталистичният полъх на ледена мъртвешка пустош. Предпочитам Бокачовите разкази или дори тревожната есеистична белетристика на родения в алжирския град Оран Албер Камю (1913-1960). Предпочитам литературният герой да ме зарежда с енергия за живот, а не – обратното – да ми навява трагично усещане колко жалки сме в суетата и страстите по нещо мимолетно.

    Следва

Plovdiv, 3-11 avg. 2002 – redact. 21 mar. 2016

______

* Висарион Григориевич Белински (1811-1848) - руски литературен критик, публицист, философ. Без него как да си представя руската литературна класика; той й дава лице, оформя структурата и постиженията й. A колко обидно кратко живял! 

** Издание на "Български писател" от 1974 г.

*** Вж. http://www.venets.org/getfile.php?id=70   

Story - БРАТОВЧЕДКАТА РЕНИ

...И всичко стана жално моментално:
и хората, и бедното предградие,
и снимката, излязла тъй добре;
и двамата се гледахме печално,
и нейде сe обади едно радио:
„Вероника*, животът е море!”**

БРАТОВЧЕДКАТА РЕНИ

    Писмо от Рени. Пощенско клеймо с дата 20 април 1989 г., Толбухин***. Картичка от морето край Балчик. В далечината – платноход. Над платнохода – пухкави облачета, небе, чайки. Върху гърба на картичката отчайващо грозно разкрасен надпис с химикалка: "С много обич, Рени!" В долния десен ъгъл се мъдри изрисувано с лилав флумастер сърце, пронизано от отровно зелена стрела. И капки кръв, четири на брой, кървави. Картичката е илюстрация към кариран лист, от оня вид хартия, на която се пишат жалби, заявления, молби и можете да си ги закупите по 1 стотинка бройката от павилионче за вестници. Текстът върху листа...

    Здравей, Верче!

    Как си? Получи ли писмото ми. Извинявай, че ще ти пиша с такъв тон, ама си го заслужаваш! Ако искаш, после ми се сърди, колкото искаш, няма да се обидя! Поне за баба и за майка ти помисли. 

    Майка ти преди малко ни се обажда, плаче по телефона и не знае какво да прави. Не съм мислила, че можете да бъдете такива с Надя. Да не мислиш, че като отидете при баща си, много ще спечелите? Още след една седмица той ще ви изостави и ще се чудите какво да правите.

    Бил ви обещал, че ще ходите през лятото на море. Празни приказки. Колкото ви води и друго лято. За една седмица, и толкова. Да не мислите, че ще сте много на кяр! Баща ти ви иска, за да вземе колата и апартамента. А после?... 

    И си помисли! Повече може изобщо да не видите баба Вичка****.

    През ваканцията, както знаеш, бях на село. Не съм ти го казвала, но сега ще ти го кажа. Баба е постоянно в напрежение кога най-после всичко ще свърши. Помислете си хубавичко за нея. Вече не е млада и може да се разболее. Да не мислиш, че й е леко! Тя се надява да останете при майка ти, а вие какво! – най-неочаквано решавате да се измъкнете, ни лук яли – ни лук мирисали. И сами виждате какво става у вас, нали! Ама сте готови, щом някой пръст ви покаже, и да хукнете след него.

    Какво е това "ще видим"! Или не сте решили още при кого да останете, а? Аз също знам какво става у вас. Недей си мисли, че съм далеч от тия неща. На майка ти, дето ви е отгледала, да й сервирате сега такава изненада… Ами че тя съвсем без нерви ще остане. Майка ти, дето всичко ви купува, а освен това хрантути и баща ти, сякаш той не е от това семейство, ами е на пансион... Ами баба, дето толкова неща ви изпраща от село! Къде друг път ще видите такова нещо? Или при другата ви баба, на баща ти при майка му, а!...

    Майка ти ще гледа всичко да направи само и само да те освободи от лятна бригада, а баща ти и пръста си даже няма да мръдне. Затова ли искаш сега да останеш при него? 

    И си помислете хубавичко! Още веднъж ви казвам. И не си мисли, че те осъждам или оправдавам. Знам, че ти е тежко и трудно в момента, и те разбирам. Но ако останете при баща си, нищо няма да намерите. И изобщо, не се колебайте, а изберете майка си, защото тя не е толкова лоша.Тя въобще не беше такава нервна, обаче баща ти я направи такава. С неговите натяквания и измислици, че му изневерява...

    И Надя какво си мисли – че майка ти вече ще е луда да се жени отново ли!... Достатъчно се напати с разни мъже и й стига. А ако стане така, че тя все пак си намери някой мъж, нека Надя не си мисли, че майка ви ще ви изостави, което би направил баща ти. Майка ви достатъчно ви обича, за да си навлече още някой такъв. Че тя, ако не мислеше за вас, изобщо нямаше да се тревожи. Ще ви даде зелена светлина и край – заминавайте, не ми трябвате!

    Крайно време е вече да разберете всичко. Не сте малки. Избирайте – майка ти или баща ти! И знай – нито те обвинявам, нито те оправдавам.

    Рени

    П.П.: Ако щеш, ми се сърди, ако не – недей, твоя си работа!

    * * *

    Писмо от Вера. Дата на пощенското клеймо 22 април 1989 г., Пловдив. Картичка от Стария Пловдив: Римският амфитеатър и прочие. В далечината –панелен комплекс, гордост на родното соц. строителство. Над 300-хилядния град – пухкави облачета, небе. Върху гърба на картичката: "С много обич. Вера". В долния десен ъгъл – мастилено сърце, пронизано от стрела, и четири капки тъмносиня кръв.

    Към картичката върху кариран лист за заявления послание:

    Здравей, Рени!

    Не мога да те позная. Като че ли не си ти. Вярно, че можеш да си съставяш каквото мнение си искаш за мен и Надя, и ние не сме задължени да ти се сърдим. Но разбери, винаги съм те смятала за една от най-добрите си приятелки. Знаем, че искаш да ни помогнеш, но ни остави сами да решим. 

    Просто не желаем да се влияем от чуждо мнение. Трябва да си живял в тая атмосфера, да си го изпитвал, а не да си го чул от устата на друг, и тогава ще имаш право да решаваш.

    Обвиняваш, че измъчвам майка и баба, но така и не ми стана ясно в какво ме обвиняваш. В това, че наред с майка, баба Вичка, сестра ми Надя, теб и други обичам баща си ли? Питаш ме: какво е това "ще видим", или не сме решили още при кого да останем. Но сама прецени лесно ли се избира между роден баща и родна майка?

    С Надя досега не сме решили дали ще останем при единия или при другия, и ни учудва, че ти си много по-компетентна от нас в това отношение...

    Благодарим за съветите ти относно въпроса, но ни остави сами да решим.

    С обич: Н. и В.

    * * *

    Може би се питате какво отговорила компетентната Рени. Може би ви се ще да узнаете още нещо за истинското състояние на нещата в това злополучно семейство... Разкошни са рано помъдрелите ни деца. Чудесна си, Рени!


   БЕЛЕЖКА:

   Случаят не е фантасмагория "а ла Хари Потър" – любим за изискания читател. По онова време трите момичета бяха: Рени – на 13, Вера – на 12, Надя – на 9 г. Жалкият обект на обвиненията, таткото***** тоест, е преписвачът. Всъщност, какво значение кой е той! – всеки мъж би могъл да изпадне в подобна ситуация, ако има дъщеря, особено ако щерките са две и имат братовчедка в другия край на България. Тъжна работа, бих казал: не се отваря дума за магьосници, духове, жени с три цици и рибя опашка, та преписвачът моли за известно снизхождение евентуалния изискан читател.

Plovdiv, 12 maj 1989 – redact. 19 mar. 2016

_______
* Вера и досега дълбоко съжалява, че не е Вероника. Има цвете с такова латинско име, което в Пловдив наричаме великденче, в Пазарджик – гергьовче.
** Валери Петров (1920-2014), из поемата "Тавански спомен" (1942).
*** Днешният Добрич.
**** Тъй в добруджанските две села назовават адашките на английската кралица Виктория, а случва се и за тежест да добавят Печувца (Печовица), което ще рече: жена му на Петър.
***** Вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2016/03/ars-poetica_14.html

Story - СТАРИЯТ ПИСАТЕЛ

СТАРИЯТ ПИСАТЕЛ

    От няколко денонощия сън не го лови. Романът, който бе почнал, тъй си и стои на писалищната маса. До страница 33 всичко вървеше по мед и масло; очерта кръга от основните образи, обстановката. Градче в дълбокия прованс, властващо скудоумие и читалищен идеализъм, закостенял ръководител на общинската управа взема под крилце амбициозен младок без скрупули, който младок има романтична връзка с директорката на местната музикална школа; възход, разцвет и упадък на младока; от тресавището го измъква не друг, а самият секретар на общинския комитет на партията...

    Сблъскват се два възгледа върху живота; в края на краищата, нашите ще натрият физиономията на гаднярите; и да не изглежда твърде лимонадена, историята приключва със смъртта на увлечената директорка, която (както се оказва впоследствие) била бременна... от кого ли! Това читателят трябва сам да се досети. Криминална интрижка, никакви забежки по евтино ефектното, по патакламата; психологизъм, бабам, психологизъм – строг, чист, изпипан; тъй че работите да се възприемат в два, три, а защо не и в четири плана...

    Не му спореше заради тия няколко плана на изображението. Свикнал бе да казва нещата точ в точ, както волът оре в браздата; ай сега, ще се правим на современний Тимирязев, на Джойс и Кафка! Ами че тия многоплановости в подтекста не понасмърдяваха ли доскоро на идеологическа диверсия, на гнил капитализъм под упадъчното влияние на западната масова култура? Обаче, от друга страна, вижда другите писатели как смениха тактиката...

    – Преустройваме се, братя, преустройваме се – въздиша и той в кафенето на културните дейци. – Шшшт, кой знае какво ли ще излезе и от тая кампания на Партията! Паживьом-увидьом!

    Ама кой ли ти го слуша! Табунът пишещи братя и сестри гони Върховете на Олимп. За пари шоумените и в литературата пей дават да се изгаврят дори с негово високоблагородие господин областния митрополит, с президента.

    Към полунощ кучето тръгва да обикаля из стаите: идва, тика муцуна в халата му, в джоба със сухарите, гледа го с такива умни… да речеш: човешки! – очи. “Ей, старче, що не си лягаш – сякаш му казва. – Хайде, мили, лягай си, почини си. Светът ще мине и без теб, без твоите страхове и опасения. Което не се купува с пари, с бол пара само се навира в ръцете на мафиота.”

    До страница трийсет и трета наглият тип изпъкна в цялата си грозна мощ; взират се те, двамата – автор и герой, от упор вече няколко денонощия наред се взират един в друг и ръкописът не помръдва от трийсет и трета страница. Героят мъчи да деребейства не само върху измисления си живот, ами посяга да съсипе и схемичката: разтуря, окупира съдбата и на положителните герои. Отвратително!

    Сутринта се появи инкасаторката за водата, надникна в банята, записа си нещо и тъкмо да си тръгне, в антренцето вече... за да избяга от чувството, че никой не го е еня за него, а и сам на себе си е вече започнал да опротивява, предложи й на тая женица да изпият по чаша чай.

    – Имам жасминов – рече, –  китайски, полезен за кръвното и прочиства бъбреците.

    – Не съм го опитвала – рече тя.

    И седнаха в кухничката. Очите му – подпухнали и зачервени, сълзят; та дали от учтивост или за да избегне неловкото мълчание, тя попита:

    – Да не е конюнктивит?

    – Пиша нощем, до късно вися над машинката – взе да скромничи той.

    А тя:

    – Чела съм. Чела съм. Знам кой сте. Чела съм ви разказите. Пък и веднъж по радиото пиеса, струва ми се...

    Стана му драго, но не посмя да пита като как ги намира тия негови разкази, карат ли я да се замисли над живота си, над себе си да се замисля, вълнуват ли я, казано вкратце.

    – Знаете ли – започна тя, – отдавна се каня да ви разправя историята си, историята на моя тъжен живот, така да се каже, ама вие... вие, то се знае, вие сте тъй зает! – И го стрелна с очи, преливащи от боязън.

    – Па що да не ми разправите! – рече да я предразположи. И си помисли: все пак жена е; ех, не кой знае каква жена, явно наивна, простодушна, глуповата... но хм, човек от народа все пак, демек пряма, искрена като самия български народ... И оная отсреща, като да потъна в себе си сякаш, се разприказва...

    Провинциално градче. Родителите – простовати люде, еснафи; не й давали да продължи учението, та постъпила библиотекарка в читалище “Пробуда”. Веднъж в читалнята влязъл непознат блондин с очи като от метличина. И пламва искрата. Впоследствие се оказал безотговорен, подъл тип. Пратили го с поръчение уж да оправя батаците на общината, пък той други батаци забъркал. Тоест, кметът Цоцорков, като надушил що за птица са му пратили другарите отгоре, прикоткал младежа, омаял го. Сдушили се тез двамата и тъй изниква, значи, на бял свят Еднолична фирма за производство на фиби, шноли, телени закопчалки, копчета от керамика и метал, ципчета “Рафаелло”. Любимият се пренасочва към кметската щерка – куцичка и грозновата, казано между другото, и в деня на сватбата, да... в деня на сватбата изоставената си прерязва с бръснарско ножче вените, прави опит, да си тури край на живота.

    Реже си тя вените и братчето Иво отърчава при сватбарите, при булката и младоженика, оладжак: "Бате Милене, бате Милене, пък кака..." Хуква оня ми ти Милен Цветков, както си е с официалния костюм и... Каква ти сватба, моля ти се, какво празненство! Любов и… туй-то. Обаче до брак все пак не стигат.

    – Метна го случайно на Геле Перушана ремаркето. Може и случайно да е, че напоследък на какви ли работи се не наслушахме, нагледахме, какво ли пред очите ни не се извърши! Ей, на!... Циганите от махалата от двайсет години ток не са плащали, вода и смет не плащат, помощи само им дай и да се разхождат като петлета тия паразити, Господ да ги убий!... С талиги и камиони нощем из къра шетат, пропищели са селата от циганската напаст. Крадат и няма кой да ги озапти, че властта ни кекава, не е вече власт то, ами хайдушка задруга, пък коза в съседното село окози яре с две глави, и туй па ако не е поличба!...

    – Какво стана с младежа, с оня напорист Милен що стана? – загледа я старият писател.

    – Ми какво, какво! Какво да стане! Завалията нозе си няма. Има сполучливо изработени протези от алумин. Щях да се венчая за него, ако да не бях малко бременна…

    – Бременна? – възкликна, ей тъй на!... му се откъсна нейде от дън душа.

    – Да-а-а. В шестия месец, от Геле. – Наведе главица, попи бликнала сълза.

    Старият писател я съзерцаваше зяпнал.

    – А местният бос?! А общинският съвет?

    – Какъв местен бос, какви общинари, беее! – рече тя, извади едра карирана мъжка кърпа за нос, извърна се, здраво се изсекна. – Общински комитет... хм! Няма таквоз нещо. Я в кое време живеем! Туй да не ти е Татовото време?!

    – Чакай-чакай. Ча-а-акай! – припираше старият писател, – кмета не го ли съдиха за корупция и присвояване на общинска пара? И се отскубна...

    – Да, бе! Отскубнал се, ама друг път. Излежа си ги като „Отче наш, Ти, Който Си на небеси”... Две годинки в панделата... Вий отде знайте?

    – Е, аз всичко знам – опита да се пошегува, но помежду им пак увисна оная тягостна тишина.

    – Не може тогаз да не сте чували за Нушка, Нушето.

    – Теменужка?! Теменужка си ти – облегна се на бюрото и пробва да палне луличката, личен дар от лидера на Партията за юбилея на Априлския пленум на славната БКП и кампанията на БСП за предстоящите избори; ръцете му обаче силно трепереха.

    Час по-късно, след като инкасаторката отдавна бе напуснала занемарената му къща, се надигна от старото кресло, влезе в пералнята, отсипа кухненска помия на песа и затътри нозе към спалнята… Лежи в мразовитата мартенска нощ, изпружил се възнак върху сплъстения дюшек, гледа в полумрака как светлинката от печката бродира пулсиращо петно върху тавана и за пръв път от двайсетина години насам се почувства излишен, абсолютно излишен и яко унизен като пакостник, внезапно оказал се пред бездната на собствения си измислен живот.

Plovdiv, 17 mar. 1994 – redact. 17 mar. 2016

Ars Poetica - ТРЕВАТА НА СТАРОТО ГРОБИЩЕ

ТРЕВАТА НА СТАРОТО ГРОБИЩЕ

Аз още помня как
на края на града
растеше в дъжд и сняг
зелената трева.

Замръквахме в игри
с разтупкани сърца
сред смях или сълзи
в зелената трева.

Аз още помня как
под храсти и цветя
бе кът на любовта
зелената трева.

И днес, останал сам,
угрижен, натъжен,
зелената трева,
усещам – никне в мен.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

 

Plovdiv, dec. 1968 –  not edited 14 sep. 2016