Публицистика - МОЯТА КОТКА ЛИСА

МОЯТА КОТКА ЛИСА

        Имал съм досега поне половин дузина... и все котараци: като катранено черния хубавец Чарли, който – като сядахме да се храним, опираше предни лапи на масата и ни гледаше с очи на дете, два пъти пада от шестия етаж на тротоара и два пъти си троши предните нозе, но оцеля, докато не го отнесох в Добруджа, в Тригорци; и там се сприятелил с бяло като сняг куче. След него бе червеният с тигрова шарка Макс, отнесен от щерките ми с влака Пловдив-Варна, с рейса Варна-Балчик, и от Балчик пак до Тригорци; специален, според някогашната ми тъща котарак: ловува нощем, а сутрин върху плочника пред входната врата намират положени в две-три редици дузина удушени полски мишлета.

      Първата ми и единствена женска бе Лиса – любвеобилна дребна писанка с пъстра козина и много пухкава опашка. Лиса ме причакваше да се прибера надвечер от работа, че да се отърка, мъркайки, в нозете ми. Когато траках пък вечер на пишещата машинка, лягаше върху бюрото ми да ми прави компания.

       Когато се роди по-голямата ми дъщеря и проходи, клатушкайки се на крачетата си по двора, Лиса важно-важно извеждаше четирите си котенца. И понеже, като всяка котка, се вреше по мазета и ъгли, завъждаше бълхи, пък се опасявах за дъщеричката, турих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с жигулата я откарах зад механата над село Първенец, двайсетина километра от някогашния ни дом в Мараша.

      Пренесох кашона отвъд рекичката и на отсрещния бряг отворих капака. Котенцата се измушиха едно по едно, разпиляха се из храстите. Лиса обаче не желаеше да излиза; съска в дъното на кашона, замахва с лапа по мен, та грубичко я изтръсках навън. Небето тъкмо се беше снишило, притъмняло като пред буря; слънчево и спокойно досега, времето бързо се разваляше, светкавици като змийчета прорязваха хоризонта, замириса на колендро, както се случва по нашия край между пролетта и лятото.

      Затупкаха едри капки дъжд. Стоях насред местността изненадан, че баш па такова калпаво време се случи, гледах какво прави котката. А тя присви уши – знак, че е силно притеснена, стои притиснала се към земята. Дожаля ми, рекох си: няма що, сърце ми не дава, ще ги върна котанчетата с майка им обратно вкъщи. Посегнах да я прилаская, ала с наточени като бръснач нокти, Лиса зло ми изсъска, полегнала настрани, и се зафучи в гъстака.

      Много пъти съм ходил на това място. Има там разкошни поляни със сочна трева, а в рекичката не са едно и две удобните за къпане вирчета. Най-напред баща ми ни откара там с първата си жигула, докато със сестра ми още бяхме, кажи-речи, хлапета. Десетина години по-късно и аз започнах да отскачам до тая местност с двете си дъщерички в хубавите пролетни и летни дни.

      И досега се оглеждам да зърна я котенце, я котка с цветовете на Лиса; минава ми чат-пат през ум: какво ли стана с някогашните ми приятелчета, дали Лиса и четирите й малчугана са се приспособили към дивата природа, или са станали плячка на скитащите в тая местност сюрии селски песове? Подхванах тая история заради изненадата как бързо кротката любвеобилна писанка ме отблъсна като свой и прие участта си, без да се обръща назад, без да ми показва, че страда. Очевидно под гръмотевиците в оня дъждовен ден и с грижата по четирите невръстни душици никак не ще да й е било леко...

      Куче един-единствен път понечих да имам; от улицата прибрах у дома пале с едри лапки, сковах му колибка на верандата с изглед към Родопите. Първия път, когато изведох пальока край реката на разходка с двете ми дъщерички, циганета от близкото гето, вечно скитащи по дигата на Марица в тоя край на града, подмамили пальока зад храста, докато моя милост съм се цамбуркал в реката, и... повече не го видях. Но не ми е жал за него. Изгуби ми се ей тъй – без име, без болка. Което вероятно ще да значи: без да съм успял да свикна с него, да ми стане част от живота, истински да го заобичам.

Plovdiv, 2 jan. 2007 – redact. 4 jan. 2015

Ars Poetica - ЩАСТИЕТО

ЩАСТИЕТО

Какво в клонака прави 

невзрачното врабче?

– Чирика и се дави 

с каквото го влече. 

Какво до късно пише

подлец без капка срам?

– Е, ясно, не афиши,

а донос клепа там. 

Какво безкрайно радва 

любезния хитрец?

– Да го поставят в рамка

със ангелски венец. 

Шивачът – да ушие

най-скъпия костюм, 

миячът – да измие

прашасалия друм,

мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче...
Щастлив е който върши
каквото го влече.

Да лъже – политикът,

банкерът – да краде,

овци след вълк да тичат

и той да ги яде.

Да ходи бос – глупакът,

а умният – да блей,

когато всички чакат

от него ум да сей.

Смешникът – да разсмива

с разчекнати уста,

Пилат – да си умива

ръцете от кръвта.

Да се кълне във вярност –

предателят до гроб,

да му е благодарен –

наивният народ.

Мазникът – гръб да кърши,

тъкачът – да тъче…

Щастлив е който върши

каквото го влече.

Plovdiv, 10 uni 2006 – redact. 3 jan. 2015

Публицистика - ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

      Навлизайки в дълбочина, унищожаваш живота. Библията е творение, създавано в състояние на транс. Първото усещане е за плъзгане по повърхността: послушание, трепетен страх от Бога (т.е. от съвестта вътре в нас), покруса от откритието, че генетично ни е заложено да сме греховни – предразположени да грешим... Вгледаш ли се обаче в Стария и Новия завет, откриваш как следват извивките на живота чрез надежда отвъд покрусата от преживени разочарования.

      Събудих се към четири таз сутрин и гледах филма "Първичен инстинкт", струва ми се... някъде от средата нататък. Твърде много обяснения; и то придава изкуственост. Руските класици Тургенев, Чехов, Достоевски, Лев Толстой оставят сюжета сякаш сам да тече. Както източното православие, според моите си представи, допуска, че Учителят е преди всичко страдаща душа, а не мърморещ назидател, както (може би наивно) усещам католицизма и протестантството.

      Защо учителят трябва да е безгрешен?! Той греши дори повече от другите, защото върви пред тях и проправя пътека за човеците. Те се учат от грешките му, защото той най-силно мечтае и следва трънливия път на познанието. Ако приема, че предварително всичко знае, тоя факт никак няма да ме изпълни с нежност и състрадание, а ще ме угнетява, защото разграничението между мен и бога (т.е. между моята жизненост и моята съвест) ще е непроходима бездна.

      Сюжетът на моя живот може и сам да говори, когато го осъзнавам като притча тоя сюжет. Тълкуването най-често е грубо посегателство, така както повечето го вършат, е дисекция, която умъртвява. Докоснеш ли пеперудата с пръсти, красивият й прашец лепне по ръцете ти, а под него виждаш оголена арматурата и механиката, логическата грозота, причината и следствието, жестокия факт, че се раждаме, за да умрем.

      

      Стремежът към власт и сексуалният нагон движат мъжа – реплика към английски филм за Александър Велики, един от подходите, за да се проумеят налудничавите му действия. Далеч по-изискано е да се каже: стремеж към установяване на влияние.

      Властта търси всеотдайност; влиянието допуска собствена воля у ония, които са с теб. Първото ме опечалява, второто ми се струва човечно. Левски виждам такъв: човечен, угрижен и страдащ, но не властолюбив като типичния  революционер Бенковски. Да служиш за апостол на човеколюбива идея е повече, отколкото да си революционер.

      Грешката е велик учител. От покрусата обаче, че са сгрешили, мнозина пропускат да се поучат, да разберат какъв златен шанс е възможността да надживееш една грешка, дори един величествен грях. То са послания, за да те изпитат кой си и колко можеш да издържиш. Най-жестокия си враг носим у себе си, и то са грандоманията, озлоблението, липсата на любов към грешния човек.

      Страстта към писане изисква да си монах: нямаш нищо като притежание, което притежание винаги ограничава, и всъщност целият свят ти принадлежи. Сексуалната любовна връзка с една жена закотвя духа ти. Кръжиш в мечтите си все около жената, около нейните желания и суетности (което е всъщност чарът й). Нейната мисия като жена е да роди дете, и това е много красиво, това я сродява със самия Космос. Но кои са децата на Иисус, на апостола Левски!

 Снимка от 1870 година

      Големите духовни личности са отшелници и самотни хора. Техните рожби не са в плътта, а в духовното на тоя свят.

      Кой нормален, пълноценен физически мъж би се отказал от магнетично женствената Re.?! Не направих жест да я присвоя, и мисля: не съм сбъркал. В брачния живот човекът е най-самотното същество при повечето брачни двойки, понеже му липсва именно свобода – естествената сфера на Любовното чувство. Женските изневери не са предателство, ако тъй се подходи към нещата, а порив да се излезе от клетката, оковала душата.

      Не моногамията ме притеснява (по природа съм, мисля, моногамен), а ме притеснява отсъствието на свобода в брачния съюз. Човекът до теб хем не бива да те ограничава, хем да не оставя у теб усещане, че си сред пренебрегваните от него.

      Стремежът към власт съсипва любовта в съпружеството. Когато се срещаме, за да се любим като свободни сексуални същества, ние взаимно всеки път се изкушаваме като любовници, а не пристъпваме към леглото като добитък. И всичко винаги е ново именно защото нито аз, нито тя сме убедени, че докрай и по договор си принадлежим до края на живота.

      Тръпката на страстното привличане иде от това затаено неспокойствие. Сега, в тоя ден и час, в тая минута, секунда... като за първи път, като за последен път!!! И не си убеден, че друг път ще имаш пак тоя шанс. Понеже в тоя миг за теб тя е Единствената Жена под Небесата. Плътта й под твоята длан, под твоите докосвания с пръсти се вълнува дълбинно както приливът и отливът на океан. Гласът й долита до теб с обертонове чак от сърцевината на утробата й. В екстаза забравяте самите себе си, вие – двамата с нея, в оня протяжен миг на коитуса усещате сливането на дух и материя.

      Може би това е върховното опиянение от Свободата на духа у нас.

   

      Пиша тия неща, а навън е сиво утро: без слънце, без възторжените протуберанси на зараждащия се ден. Умозрително ли е това, моето занятие? Живея по-интензивно във въображението си; дали то не е всъщност Истинският живот?

        Има френска мелодия, правена в арабски стил, няма как да не я знаеш – "Айша". Наистина много хубава мелодия. На петдесетия ми рожден ден седим в кафене встрани от къмпинг близо до летовището Каваците край Созопол с моята голяма любов Re. Духаше силен вятър, след дни на жеги времето се бе развалило и ята от гларуси ниско летяха над главите ни, а в кафето бяхме сами, или не… май имаше младо семейство с мрънкащо хлапенце...

      И тая картина ми се е запечатала в ума; изплува винаги, чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше до нас през поривите на вятъра от две ръждиви тонколони. Един от миговете на щастие, свързан точно с тая мелодия... Днес нищо не е вече същото, но мелодията ме връща във време, когато съм бил изпълнен с илюзии и поради тая причина щастлив, много щастлив.

      Десет дни изкарахме в крайно занемарена почивна станция, при това в компания от досадници. Нали като се приготвяш за романтичен воайяж, и ти би се ядосвала, ако някакви лепки досадно се пришият към вашата двойка! Пък в оня момент се бяхме отскубнали за около час от досадниците.

      Всяка вечер спяхме в различна барака. И Re. навиваше зайче с барабанче, което цънцънкаше мелодично, докато се гушкаме в тъмното. Колата ми съвсем беше сдала, едва се дотътрихме дотам, претоварени от багажа на моите приятели, заради които брах дертове, пък и провалихме замисления преход от Бургас нагоре до Каварна и нос Шабла с преспиване по луксозните хотели. Странното е, че днес, години по-късно, това е един от най-хубавите ми спомени от живота. 

       Следва

Plovdiv, 15 maj 2005 – edited 3 jan. 2016