Публицистика - ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (продълж.)

       ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (продълж. 1)

        

        Ап. Павел до колосяни (І-22): "Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното (...) благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител... (ІІ-1-4) желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас и заради всички (...) за да се утешат сърцата им, та – съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога, Отца и Христа, в Когото са скрити съкровища на премъдростта и знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".

      За Иисус. "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях” (ст. 15-16)...

      Из посл. І до солуняни (V-15 и нататък): "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички (...). Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".

      Лука (ХХ-46 и нататък): "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят (думи на Иисус). Пак там (ХХІ-36): ...И тъй, бъдете будни във всяко време".

      Йоан (ХІІ-47): "...Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света". Иисус умива нозете на учениците си, за да въздигне нищия, става за кратко негов слуга – именно Той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас.

     Гордостта (в смисъл: горделивост, възгордяване, грандомания) нима е случайно на първо място сред Седемте смъртни гряха: преди сребролюбие, блудство, чревоугодничество, завист, леност, злоезичие!

   ЦЕНАТА 

      Продължение

      Препрочетох тия дни много внимателно "В бездната на безверието - 2 (публицистика) или Спестяваните истини", както е пълното й, малко пообъркано заглавие. И тръпки ме побиха. Това е последната книга, която Петър Петров ми е дарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме изнудваческото отношение на двама автори на средна възраст към болнавия, обладан от страхове и съмнения Петров.

      Откривам имена на известни лица, споменати в тая документална проза; ето ги: Алекс С(тоилов), Георги С(тоянов – от Петров знам кой е въпросният редактор), Стефан Продев, Георги Джагаров – двама, за които ще се досети всеки, който желае, вж. стр. 19 от книгата: "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски", друг, оприличил на Левски не кого да е, а точно Ахмед Доган, Николай С(тоянов) – шеф на столично издателство с престижна литературна награда за автори от Балканския полуостров, "владиката Неофит", литературният критик Иван Спасов, Георги П(етров) от местния всекидневник "Марица" (вж. стр. 28), според когото всички, обявени за репресирани от 1944 до 1990 г., са… криминални престъпници.

      Преди да си отиде от тоя свят, простосмъртният Петър Петров в ужасна оскъдица успя да уреди сметките си с част от удушвачите на Българското ни национално достойнство. Някогашният счетоводител все пак извежда идеята на несретния си живот – никакво замълчаване пред игривите самозванци на днешна България!

      Книжлетата на Петров бележат процес на освобождаване от илюзии, от ранно детство вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин. Роден през 1924 г., авторът е до старостта си почти в плен на утопията комунизъм; 77-годишен, успява да се отскубне от отровните пипала и метастази на най-човеконенавистната философия, жизнена и до днес. Малкият голям човек успява да разобличи тоя връх в издевателствата над личността, да осъзнае как се е вършило манипулирането на огромни човешки маси по света в течение на век и половина, от януари 1848 г. до днес.

      Нямам спомен друг български автор да е подхождал тъй простосърдечно, с такова доверие към светая светих на марксизма. При това – като представа от най-ниска позиция в обществената йерархия. А нашите сноби и досега не го броят за писател. Тоя факт, мисля си, е урок: че за големите прозрения не титлите, не хубавината, не славата, не всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи, а определяща в най-велика степен е честността, вярата в нежните неписани закони на човеколюбието и на достойнството у т.нар. малки хора.

      Малък му бил талантът... Но кога Петров се е изживявал като писател и публицист?! Смирението да чопли насаме със себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което учтиво благодари и благославя... Тая страст до самата му смърт, това младежко неспокойствие на духа... за кого свидетелствуват? За посредствен провинциален писарушко ли!

      Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от автентичните наши – български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по кръв с излъчването на благородство, такт, фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам обаче към човека от моята черга, извисил се над дебелоочието, тепегьозлука, простащината. (Еталон на такова преображение за мене е Захари Стоянов.)

      Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. Последните десетина години много сме спорили и сме обсъждали неговите пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки би се съгласил; основното обаче е това състояние на тревожност у будния ум, на непримиримост дори спрямо собствената си греховна природа. И толкова по-достойно е, когато тия негови качества работят за България, за така проскубаното ни самочувствие на българи по нрав и потекло.

      За суетните, самонадеяните, егоистите, ехидничещите, за ония, които се гавреха с болнавия, объркания в себе си, търсещ верния път Петров искам да напиша. За мене той е Библейският човек, търсещ светлина, а споменатите по-горе му се надсмивали с искрящото самочувствие на доказали се чрез набор от награди и отличия за реални или мними достойнства, но самовлюбени персони.

      Наложи ми се да разгръщам и прелиствам отново страница по страница, ред по ред изложеното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващи за християнския морал и философия. И що! Сърцето ми се разтупка, кръвта усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: "Не бива сега. Сега си ядосан, иде ти да ги извадиш на показ с цялата им величествена посредственост тия лицемери, между тях – мнозина, кълнящи се в същия Иисус на бедните и унижените! Трябва спокоен да си, кога описваш издевателства, да си уравновесен, обзет от добро чувство. Защото вината може да не е у тях, а в системата, която ги е изкушила да станат такива. А и кой си, че да ги съдиш! Да не излезе, че се изтъкваш, като ги укоряваш! Не бива укор да излиза из твоето перо; тънкостта е да ги изправиш тия хора пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли люто да се дразнят, ще е като да си бръкнал в кървяща рана. Раната да им покажеш, без да назидаваш – това си пожелай! Нека сами да си дирят лек".

      Всички вкупом – добри и зли, неуязвими или изкусени за Злото, склонни да се самоизтъкваме и облагодетелстваме за чужда сметка, всинца сме едно цяло, което боледува вече четвърт столетие. За да се поправим, нужно ни е взаимно разбиране, готовност да прощаваме дори и на затъналия до уши в страст по материалното.

      Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на стари години под купола на религията. За тебе то бе изход, но за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм. Учението на Иисус ме очарова, не отричам, с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, да следваш генетично заложения си код, без да се биеш в гърди по площадите, без да пулиш зъркели към небето – ето това ми се нрави. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен, по-откровен със себе си, това и мене ще облагодетелства, и на мене ще помогне да се усетя щастлив.

      Двама от гаврилите се с Петър Петров, според Емил*, са "перфектни в изкуството: Т. Б-в е автор на висока публицистика, двамата са поети от екстра класа". Не бива да споря с приятеля Емил, ала споря: 

       „Как може до болезненост грандоман да е талантлив? Не е ли белег за посредственост възгордяването!"

 

Емил Калъчев

      

        Разбира се, не съм прав. А пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та добавям мрачно усмихнат: 

        "Че какво стойностно са създали Т. Б-в и Д. Т-в! Нима в претенциозните плетеници на Б-в откриваш чувство, образ, мисъл? Или ребусите му смяташ за поезия!... За публицистиката му да не говоря: освен наплевателство**, патос заради позата да бъбри надменно. Това ли е висока публицистика! Не виждам и помен от опит да проумее чуждата позиция. Да си талантлив не означава ли да се стремиш към яснота и хармония, не вражда да сееш? 

        Леле, колко очаровани са и двамата! Да, бе, усет имат как да се впишат в конюнктурата, но това е качество за предприемач, за търговец, не за човек на честта и изкуството, за оня, който нехае какво ще рекат властниците, тъй като служи на духовността, не на своята лична изгода. Все едно да си представим Иисус, Който бос ходи по земята или шета върху магаре сред унижени и лъгани, да си представим точно Христос в образа на бленуващ по трона на Ирод?" 

        И понеже Емил мълчаливо си пафка цигарата, а мене вече съвсем ми е накипяло, продължих: "Познавам университетски преподаватели, които нищо не разбират от литература, въпреки професорската им титла в тая област. Един такъв съм го спипвал по бели гащи в елементарно неразбиране на творчеството у поетеса, благодарение на чийто творби сума печатни коли натрупа. Тия като него окачват нимба и крилца на шмекера и некадърника в изкуството". 

        "Това е известно" – кротко отвръща Емил.

      "А кои са учителите на Петров? – паля се, и сам си отговарям: – Георги Райчевски и Николай Гюлев, моля ти се, лектори в местния клуб на самодейците. И от кого да се учи бившият счетоводител? От самодейни кръжоци и любители, които взаимно се гладят по косъма, подбелват очи от прехлас по тъпи римушки, или водят махленска свада кой е по-мил за редактора на местния литературен подлистник?... Тоя човек носи едно ценно качество: израснал е сред почтени хора, между тях – и известния от историята на Русия Кръстю Раковски. Наистина, Петров не е имал условия да усъвършенства стила си, таланта си; но като типичен случай, участта му е показателна за печалния факт колко умело у нас, в България, се задушава и се държи далеч от българина най-ценното в изкуството: неговата актуалност, духовната му енергия да служи на обикновения човек, не на шепа богопомазани."

      "Лесно му било да пише за несправедливостите в миналото – рече Емил, – но какво е правил, когато са ставали тия безобразия? Мълчал. И той, като много други сегашни гневни критици на комунизма. Тогава... тогава да е писал! Ама си траел..."

      И му разправям на моя приятел, когото ценя заради уравновесения му характер, колко пъти Петров е тръгвал беззащитен срещу ръжена само защото съвестта му го подтиквала, колко пъти преследван, унижаван, тормозен е бил от хубави хора, устроили се във властта и конюнктурата. Тоя неврастеник Петров, тоя уж графоман... всъщност е ужасно уязвима душа, за да приеме каквито и да са компромиси със строгата представа за достойнство, чест, родолюбие.

      Ала събеседникът ми не знаеше тия подробности; знаем ги вероятно само двамата с Марин Кадиев и съпругата на простосмъртния счетоводител.

      Следва

Пловдивската Главна нощем

Plovdiv, 14 avg. 2001 – redact. 27 noe. 2015

_______
* Емил Калъчев (1932-2013) – български писател. Начално и средно образование получава в родния Пловдив. Огняр и общ работник в книжна фабрика в Пловдив (1955-1956), редактор на многотиражка към Баташкия водносилов път (1956-1958), във вестниците „Комсомолска искра” (1959) и „Народна младеж” (1960), редактор на многотиражка в Лъки (1961-1962), редактор на периодични издания в Смолян („Родопски устрем”), Пловдив, Карлово („Карловска трибуна”) и София, завеждащ художествената редакция и главен редактор на издателство „Христо Г. Данов” (1974-1990). Автор на книгите „Свидетелство за честност” (сборник разкази, 1962), „Носач на взрив” (повест, 1964), „Отражения” (сборник разкази, 1966), „Дочакай деня” (роман, 1970), „Кариера” (сборник разкази, 1976), „Прощално за времето на самотата” (роман, 1983), „Храбрите приключения на Бин и Бен” (роман за деца, 2003). Пиесата му „Право на име” (1968) е поставена на театрална сцена в Пловдив, пиесата му „Случаят Личев” (1974) – в Хасковския драматичен театър. Негови творби са преведени на руски, полски, чешки, немски.

** От наплевать (рус.) 1. да унижа; 2. прен. да се отнеса пренебрежително към някого, към нещо.

Ars Poetica - КАКВИ ГИ ВЪРШИ

Cherchez la femme!

Живопис - Henri Alexandre Gervex (1852-1929): Rolla (1877)

КАКВИ ГИ ВЪРШИ

Какви ги върши дръзкото момиче, 

щом някой с него кофти се държи?

То скача от леглото да изтича 

при някой друг 

с торбата от лъжи. 

Оплаква се, 

кълне, 

сълзички маже 

с по-румено от праскова лице,
надълго и подробно ще разкаже
разбитото си от любов сърце...

Разбира се, накрая ще намери
с притворство мило, сълзи и печал
кой да отвори женските й двери,

в плътта си нежна да го всмуче

цял. 

И ето я чудесната ни драма:
с юмруци бъхтят се, 

ах, Боже мой! –
мъжете за кокетна млада дама 

и аз не знам

кой плаче тук

за бой.

Фотография: Здравко Йончев, кв. Капана в Пловдив*

Plovdiv,19 maj 2010 – redact. 24 noe. 2015

_____

* Вж. http://www.capital.bg/light/lica/2015/06/26/2560472_20_vuprosa_zdravko_ionchev/

Story - ЛЮБОВ ДО ПОЛУДА

ЛЮБОВ ДО ПОЛУДА     

    

       Огромният транспортен самолет прелиташе на десет хиляди метра над Адриатическото крайбрежие в посока Триест-Венеция-Рим. На летището в Сараево към пътниците с бохчи и такенца се присъедини група бошнаци, която изпълни с глъч салона, та на моменти двигателите чак не се чуваха.

     Сред ръкомахащата гмеж от умирисани на чесън и пот хорица се присъединиха и две католишки кюрета: едното – аскет, слязъл сякаш от средновековна икона (дялани скули, пристиснати устни, бухалски вежди), другото – двайсетинагодишен, възмургав, розовобузест, с меланхолични очи, сини като метличина, същински красавец.

      В тоя полет участва и наша културна делегация, съставена от оклюмали безлични чиновници, самодоволни новобогаташи, две късо подстригани грозновати журналистки от софийски седмичник – по-грозни и от Жана д'Арк, зализан травестит – представител на модна агенция, двайсетина хористки от провинциален камерен хор, трима провинциални писатели и две застарели повяхнали поетеси. Сред тях като червено мънисто върху булченски гердан се мъдри вечният Тутуруткин. Тутуруткин спеше.

      Хористките – по на двайсет-двайсет и пет, и други, по-възрастни – по на четирийсет и повече години, заничаха през илюминаторите въодушевени, притихнали, очаровани от гледката, която се разстилаше под облаците. Сред хористките е и героинята на тая историйка, да я наречем Фани, макар много да ми се ще да я кръстя по името на оная библейска грешница, която евреите пожелали да убият с камъни, ако Иисус не ги възпрял.

      Такива шарени-марени миш-маш делегации Нова България разпраща във всички посоки на света. В тях непременно ще се набута я някой Тутуруткин, я дружина просяци, маскирани като финансисти. От името на Българския народ тия просяци шетат с паничка из офисите на могъщите западни компании, за да се върнат в България с порция трохи или поредния заробващ заем, който и правнуците на днешния българин ще изплащат с фантастични лихви.

      По време на полета, който траял пет-шест часа, с продължителни или по-кратки престои на туй и онуй летище, пасажерите от двата салона успели да се опознаят, да обменят приказка, да понаучат един от друг и един за друг туй-онуй, пък неколцина щастливци – и нещо повече...

      Още от качването му в Сараево Фани устреми очи към младото кюре. В черното си расо той й се стори одухотворен, странен, а бялата лентичка на якичката го правеше, направо казано, божествен в нейните очи. Няколко пъти улови мекия му поглед и кръвта й завираше, докато той, свенливо изчервен, свежда глава: muy jovencito, muy quaro, y muy santo (много младичък, много хубав и много свят – исп.).

      – Погледни го, мила! – сбута с лакът приятелката си. – Не е ли чудесен? Ух, направо ще го изхрускам!

      – Чудесен е, ама е католишки чернокапец, от най-ревностните слуги на Църквата! – равнодушно рече цоцоланата, солистка на хора. – Религиозният обет, драга, им забранява да се докосват до жена. Бият чекии на провала.

      – Чела съм.

      – Е, тогава радвай му се, бленувай, но не си въобразявай! То е все едно сладолед през джам да ближеш.

      На летището в Триест диригентът Агоп Префърцунян успя да побъбри на немски с по-възрастното кюре и тъй установи, че двамата отци се готвят за аудиенция при главата на Римокатолическата църква – привилегия, за много, ама особено ревностни служители на католицизма.

      – Избрани сме измежду хиляда и седемстотин монаси на Хърватско. Брат Йосип е осемнайсетгодишен, ала Негово Високопреосвещенство пожелал да го види лично. Има вероятност брат Йосип да бъде въздигнат в по-горен сан. Предстои му блестяща кариера, и ние в манастира се гордеем с крепката му всеотдайност към Светата църква.

      – Доста млад е наистина – кимна диригентът. – Не е ли твърде зелен, че да го хвалите толкоз?

      – Въвел е в Христовата вяра стотици мюсюлмани-бошнаци.

      – Фиу-у! – подсвирна Агоп, български арменец с присъщи за етноса си жизнелюбие и прозорливост. – Не е ли все тая пред Корана ли се молиш или пред Евангелието! Светът е село, господине, нима не сте чували? А сега и Интернет, джиесеми, сателитна комуникация...

      – Братко – усмихна се ледено отецът, – едва ли знаете колко пагубен за душата е ислямът. Кажат ли Аллах, тия хорица забравят и род, и родина. А войната ги направи още по-твърдоглави.

      – Значи, казвате, вашият брат Йосип успял с твърдоглавите бошнаци...

      – Viribus unitis (с общи сили – лат.) – кимна отецът.

      След половин час боингът набираше скорост по пистата, за да поеме към Венеция-Цюрих-Милано, и докато корпусът му страховито вибрираше, Фани успя да докара работите дотам, че младичкият йезуит вече не само седеше в креслото до нея, но и се захвана прилежно да й обясни в коя част на ада ще попаднат грешниците, несъзнателно пренебрегнали Бог.

      Беседата си водеше според високия стил на теософията, поясненията – на развален сърбо-хърватско-полско-чешко-руско-български, тоест, ползваше всички ония прастари думи и фрази, които са понятни за славянското море на Европейския континент. Тя пък попиваше не толкоз обясненията, колкото уханния лъх на евтин одеколон.

      – Извините меня – хвърли му лъстив поглед, – въй с что бричите ся? Я слъйхала, что “Жилет” лучше всех не ли!

      – Ах, госпожице, ви существо земное – нажали се той.
 
      – А что! Ета плоха может бъйт според вами?!

      Той прихвана ръката й над лакътя и тя полека склони главица на рамото му. Засмърдя й на нафталин.

      – Можна ета паправит?

      – Разумем... разумем... – задъха се той.

      – Ами тогава?!  

       – Ми сме овде на десет хилядо метара над земле, ви присутност Богу не сечате?!

      – Сечам, сечам. И що, като го усещам!

      В предната част на салона между други двама пасажери в тоя миг течеше сладък мухабет на немски.

      – При нас в Хърватска някои затворници от инат си зашиват с игла и рибарско влакно устата, предпочитат от глад да умрат.

      – Не може да бъде! Но това е жестоко, много жестоко. Ужасно, господине, разберете. При вас изглежда задържаните нещастници ги третирате по-строго от допустимото.

      – Ех, господине, тия хора не са за жалене. Те са мародерствали, когато хърватите напущаха домовете си.

      – А религията? А всемирната Любов? А посланията на апостол Павел?!

      – Но при нас е война, господине. Вие какво очаквате!

     И тук разговорът се запече.

     Отзад другите двама вече бяха минали на ти. Зад високите облегалки като в уютно гнездо Фани му позволи скришом да й надзърне в деколтето, където розовееше напращяла плът, а ореолът около зърното й мамеше ли, мамеше. Синеокият се разтрепери, крие ръце в черното си расо, криви очи тъй неестествено, че я разсмя.

      – Я сейчас паехала в тоалетну – надигна се. – Како кавалер и как сущий мужчина не сакаш паехат са мной?

      Тоалетната бе в опашката на самолета, та докато се провираха сред двете редици седалки, колежките й вирят палец, изпровождат тия двама с коварни, окуражителни погледи. В случая палецът не е знак на пребоядисан комунист, нито е знакът на римски заможен велможа, склонен да помилва живота на ранения на сцената гладиатор, а е по-близо до жеста на стопаджийката или магистралната жрица, която лъстиво заголва бедро към препускащите бясно мъжкари с двусмисленото предложение “Ще ме качиш ли, миличък?”

      ...Три пъти стигаха докрая. Три пъти тя учтиво го отстраняваше и клякаше да се подмие, а той я съзерцава потресен, че точно в такъв важен миг, когато според висшата теософия би трябвало да се почувства омърсен и жалък, нищо подобно не усеща. Напротив, чува ангелски хорал в душата си.

      Фани го гушва гальовна, оставя го да й се любува, да шари с пръсти по тялото й, да пие от устните й, застанал сякаш пред олтар, пред неочаквано оживялата сякаш Дева Мария. После като животно се впива в нея, причинява й болка, но тя го трае. С тънка усмивчица слуша как разгоненият жребец мучи на майчиния си диалект от албанските чукари. И никак, ама никак не му се ядоса, че цялата я олигави.

      В това време възрастното кюре притеснено обхожда с внимателен поглед салона, бързо-бързо мрънка латински молитви...

      Върху дълбоките кожени фотьойли в чакалнята за транзитни пътници на цюрихското летище, докато Фани отпива глътки кафе, младият последовател на Игнаций Лойола й предложи да се оженят в цюрихската община, а сетне да уговори с колегата ритуална венчавка, демек, да узаконят пред Господа Бога тая внезапна, по никое време бликнала плътска любов.

      – Дарагой мой Йоско – изгледа го с любопитство, – мая работа да правит изкуство, па земле с ногами да буду ходит. А тъй, дарагой, не нада с меньой кариеру и жизню сасъипат.

      – Кохам те! Сакам те! Очень люблю тебя! Их либе дих! Ай лав ю! Жьо т’ем! Аморе мио! – шепне той в екстаз, милва й ръката, предано се взира в очите й на дяволица, благоговее като пред Богородица, все едно е коленичил пред Йоан Павел Втори или дори пред самия Иисус. 

      Бавничко приближи старото кюре.

      – Комен зи! – рече на младия йезуит. Докато го отвеждаше като провинил се ученик по-далече от Фани, в предната част на самолета, обърна се към зяпачите:

      – Я, юбер ден зееленфриден, зер гут. Зер гут, них фар, майне херен! (Да, за душевния мир, много добре. Много добре, нали така, господа! – нем.)

      От Цюрих нататък, през Милано та чак до Рим възрастният неотлъчно и плътно съпровожда своя разтерзан колега, отваря му път сред шаренията и нескончаемата глъч на тълпата или седи, плътно приведен над него, нещо му шепне настойчиво. Много нарядко дискретно обаче отправя бърз поглед към пухкавата хористка, докато последната –весела, разхубавена, не престава да се кикоти с дружките си... 

      – И аз знам подобна – рече Манчо, като изслушаха поучителния разказ на Вичо и дълго цъкаха с език. – Чували ли сте за монаха Разпопов... Твърд съм – викал Ристю Разпопов, – глух съм за дяволската съблазън. Жената е чрево адово. Молитви си баел против мерак. Добре, обаче явява се гъркиня една в Куклен, хубавица за чудо и приказ, току покрай портите на манастира "Козма и Дамян", моли да я преведе до съседно село.

      Таман превалят баира, камъче й влязло в сандала. Рекла да се изуе там, дето поляната дъхти на омайниче, а от прекършените клони бисерна мъзга капе, наложило се и чорапогащника да свали. Зърва Ристю голичко женско, вчепкват се двамца на тучната морава и… сетне хвърля расото, запокитил в храстите и калимявката дори, хукнал, моля ви се, българо-гръцката граница да минава.

      Едвам се отърва от граничните власти. Простили му, като разбрали, че това е от любов. Ала старият игумен дядо Инокентий не му прости. Наложил му два месеца строг пост: на вода и молитва. За таквиз работици, драги, не съм сигурен молитвата помага ли, ами си речете: "Пази, Господи и ти, Света Богородичке, да не ми се случва!"

      – Айде, бе! –  наежиха се мъжкарите. – Тоз грях кой го не желай!*

 Пловдив, фотография: Здравко Йончев

Plovdiv, 7 uli 1999 – redact. 23 noe. 2015 

______

* Епизод от книгата „Историйките на ученика Ламски” (1994-2004).