Ars Poetica - МИНАЛОТО ЛЯТО НА ПЛАЖА

МИНАЛОТО ЛЯТО НА ПЛАЖА

Играеше като пъстърва и те гледах
как се отдаваш на вълните край брега
и на горещия сладострастен пясък.

И те гледах, не знам защо.
Очите ми изтекоха по тебе.
Беше изключително преживяване.
Слънцето прежуряше,
бризът рошеше косите на вълните.

И внезапно се почувствах ревнив.
Господи, какво ставаше с мене!
Бяхме две души, свързани с копринена нишка;
усещах потръпването отсреща,
от оня край, дето бе заложила стръв.
И плажът внезапно опустя,
въпреки че наоколо бе тъй многолюдно!

Търсеше някого, но кой бе той,
може би Принцът от сънищата
или по-вероятно беше игра,
игра на случая край морето.

Помниш ли миналото лято на плажа?
Миналото лято помниш ли!
Имала си предвид нещо изключително,
а всъщност случилото се бе обикновено,
познато от филмите, от любовните романи,
където всичко е измислена история
между мъж и жена,
при поредното сътворение на света
от хаоса, който назоваваме Любов.

Plovdiv, 1 sept. 2011 – redact. 31 avg. 2015

Ars Poetica - ЧУВСТВЕНО УВЛЕЧЕН

ЧУВСТВЕНО УВЛЕЧЕН

Видях те след обяд огряна от слънце,
стоеше край входа на нашия блок
и не знаеше, че те гледам отгоре,
от балкончето на Седмото небе.
Достатъчно бе да те погледам
не повече от минута или две,
за да си спомня как съм увлечен!

Говореше по джиесема, поклащаше ханш
като момиче, което добре си знае цената,
долу – пред входа на блока,
встрани от жени, дечурлига, коли,
паркирани отпред бъбриви, шумни,
потънали в ръжда, воня и прах,
за да си спомня как съм увлечен.

Нямах представа с кого говориш,
но беше мъж, всеки случай,
защото затисна джиесема с рамо
и си оправяше косите като жена,
която добре си знае цената и кокетничи,
и защото ми се сви сърцето,
за да си спомня как съм увлечен.

Не знам това моето сега и тук какво е,
само едно послание, написано ситно
и подпечатано с целувка от моя ангел,
но ти стоиш още там и аз те виждам
със затворени очи, забулен от облаци
тук – горе, на Седмото небе,
за да си спомня как съм увлечен. 



Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 13 avg. 2011 – not edited 29 avg. 2015/2016

Ars Poetica - СБОГУВАНЕ С ДЯДО

Борис Ненков Ангелов - Дявола (4.VІІІ.1900-26.VІІІ.1972)

СБОГУВАНЕ С ДЯДО*

Безплодна, спечена земя.

Копаят двама нискочели.

А над ковчега на умрелия

е августовска мараня.

Отеква под небето свеж

звънът на кирка и лопата.

И се отваря сред Земята

най-неуютният градеж.

С очи в изровената яма

наоколо е моят род.

И сякаш не копаем гроб,

ами заравяме имане.

В безоблачния хубав ден

щурче под тока ми подсвирна.

Навярно дядо от Всемира

сигнал изпращаше. До мен.**

Добруджа, Тригорци, лятото на 1977 г.

Plovdiv, 26 avg. 1972 – not edited 27 avg. 2015/2016

______

* Стихотворението е от сб. "Сутрин рано", издание на пловдивското издателство "Хр.Г.Данов", 1983 г.

** Пет години подир смъртта на дядо, в деня, когато е роден през 1900, т.е. три дни преди тридесетия ми рожден ден 7 август - на 4 август 1977 между Тригорци и Гурково край Балчик докато с трактор беларус тегля ремарке с 4,5 т суров царевичен силаж преживях катастрофа, която можеше да е краят на живота ми. Сега си давам сметка за съвпадението, освен че още като студент през 1970 г. врачка - туркиня, студентка от хасковските села, която се вмъкна в редакцията на вестник "Софийски университет" неканена, ми бе предрекла инцидента около тридесетия ми рожден ден. 

На снимката: 

Внукът на заклания показно от турците Ангел Керемидов през пролетта на 1876 г. за назидание насред мегдана в някогашното селище Калугерово Борис Ненков Ангелов - Дявола (4.VІІІ.1900-26.VІІІ.1972). Фотографията е от есента на 1943 г. Името на Ангел, наред с името на неговия брат Георги, е сред имената на участници в Хвърковатата чета на Бенковски, изсечено върху паметна плоча в центъра на днешния град Калугерово на двайсетина километра северозападно от Пазарджик.

Ars Poetica - ПЕРМАНЕНТНО ВЛЮБЕН

Боб Дилън (1942)

ПЕРМАНЕНТНО ВЛЮБЕН


Приятелите ме предупреждават
да скъпя времето, да не се пилея по илюзии,

обаче какво да сторя, като съм вятърничав,

видя ли жена достойна, благовъзпитана, 

гръм ме удря сякаш по кратуната. 

Гръм в планината е това сякаш и

всъщност съм перманентно влюбен. 

Смятат, че ми върви с жените, 

завиждат, казват, за лудия ми късмет,

а не си дават сметка, че 
да се влюбиш в жена, означава 
да я боготвориш. Което е лоша работа,
ала от себе си как да избягам!

И се виждам ударен от гръм.
Да, бе! – гръм падна в планината.

Plovdiv, 19 avg. 2011 – redact. 26 avg. 2015

Публицистика - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (7.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (7.)

      Българинът по природа е самостоятелна личност, вълк единак – в най-лошия вариант. Изкуственото присаждане на Източни или Западни, чужди на нашия национален нрав и традиция религии и държавно устройство, обслужва посредствеността, унижава талантливото, което носим у себе си като наследство от далечните ни предци траките – носители на цивилизаторска мисия сред дивите племена на Европа, Азия, Близкия Изток.

      Себе си виним, че сме търпеливи, овчедушни; това обаче е смирението на творчески устроения, най-атакуваната цел за идеологиите на фанатизма.

      Прилепчивостта на посредствените невежи наши политици към общества и държави, проспериращи в ограничен отрязък от най-новата история на света – дали към Третия райх на Хитлер, към СССР на Сталин, или към САЩ, като факт звучи унизително.

      Защо българската интелигенция е обект на толкова ожесточен натиск от 1878 година насам? Това случайно ли е! Или сме неспособни да оценим достойнствата си като нация, та приемаме да ни назидават мекерета на някоя друга поредна велика, самозабравила се, освирепяла от алчност империя?

      Ровичкам из речника за често употребявани думи, които срещам тук и там като алилуя в християнската молитва... Виртуален – (от лат. virtus "годност") – възможен; който се проявява при определени условия. Имагинерен (от лат. imago) – само мислимо възможен; въображаем. Афронтирам (от фр. affronter) – оскърбявам, пренебрегвам или не зачитам някого на публично място; отблъсквам. Дезавуирам (от фр.desavouer) – обявявам някого за лишен от доверие и пълномощие, снемам доверие от някое лице. Top-lofty – разг. англ.: надменен, надут, високомерен, горделив. Free and easy – от англ.: непринуден, свободен, необвързан от условности; разг.: забавление.

      08.10.2002

      Моята внучка Невена навършва днес своите осем години. Чудна възраст, но нямам какво да й даря освен увереността си, "че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър"*. Пък нали осемгодишната млада госпожица може би съвсем не случайно (?!) е рожба на първородната ми дъщеря Вера.

      Живея, като нижа редици от думи. Живея в дома си като отшелник в сумрачен параклис. Макар да зная, че в параклис се не живее. Думата "сумрачен" озадачава с тревожността, която излъчва и придава на това словосъчетание... Тоя сумрачен параклис е моята наблюдателна кота към вихрещия се наоколо песимизъм, а мене ме изпълва спокойствие. Разбира се, в оскъдица и сред бесове живеем, ала кога ли тук на Балканите е било по-леко, по-спокойно! И си мисля какъв дар е животът, мила ми Невенче, ако го живее човек по съвест и с достойнство.

      Ето, сготвих тая вечер супа от леща, знаеш ли колко вкусна е таз бедняшка гозбица, когато няма от какво да се срамуваш, хубаво си огладнял и сметките ти са наред! Започнах тая несвършваща книга за нас, които крачим преди тебе в своя живот на простосмъртни българи; започнах я кажи-речи в часа на твоето раждане (седми срещу осми октомври 1994; като вчера да беше). Цели осем години я пиша, и сега си мисля саможиво, че някой ден, като пораснеш, няма да е зле да я попрелистиш оттук-оттам; пък може и да се усетиш поне две пръстчета по-височка, като узнаеш, че не сме толкова лоши, толкова посредствени ние, българите от твоите два рода. 

1940. Борис и Невена сред берачки на грозде в лозовите им градини

      А пък аз съм от майчиния ти род, Невенче, която повтаряш името на друга една Невена, която Невена ми е сред ориентирите с кротостта и духовната си сила в дни на изпитания, но и с човешката си уязвимост в тоя наш живот.

      17.10.2002
 
      "Когато Петър влизаше, Корнилий го посрещна, падна пред нозете му и му се поклони. А Петър го подигна и каза: стани, и аз съм човек! Когато влиза при очакващите го мнозина, роднини и близки приятели на същия тоя Корнилий, стотник от Италийския полк в областта Кесария, Петър добавя: Бог ми яви да не смятам никой човек мръсен или нечист. И после, вече беседвайки: Бог не гледа на лице".**

      В моменти на разочарование бива да си припомням това "да не смятам никой човек за мръсен" и да не гледам и съдя хората според както изглеждат, представят ми се "по лице". Понеже същността у човека е нежна, силно уязвима; а пък когато тоя човек е наранен, когато значи, прокървява, душата му хълца, размазва сълзи, него го е страх да не го усетят слаб - пък той наистина е слаб духом в оня момент! - и тогава настръхва същият тоя човек, тежки думи изрича, нахвърля се да кълне и хапе, с думи да те бие.

      Глупост е да вземам тия негови остроти насериозно; но ще продължа да го предизвиквам, да го разкървявам, Боже мой, за да изгребе, да изстиска от себе си всичката гной и душевна мръсотия от дън душата си. Какво, че я изплисква насрещу ми! Аз това го искам, за да изтече мръсотията. И в същото време ще си мисля, като го чакам да се умори от бяс, да се изразходва: само да не ми се разпилее на късове, само да не побеснее съвсем!

      Постъпвам тъй понякога с най-наглите от ония, дето са ми пратили за ученици, с ония между тях, които са невъздържани, без усет за скритите мелодии у себе си, крайно честолюбиви, груби. Отминава бурята в душата им, разбират, че не съм отстъпил, не са постигнали нищо с мене. И тогава ги виждам озадачени, учудени, очите им питат: тоя човек защо ни гледа с такава кротост! И вече не ехидничат, идат разколебани, заничат какво върша, как го върша; чудно им е що не съм им се ядосал, не съм се разкрещял от омраза.

      Вчера тъй ми се разкрещя дванайсетокласничка (Пенка от ХІІ-а), че съм й писал тройка на писмената работа – та ми провали учебния час. Не предадох урока, както е по учебната ми програма за деня, но що да съжалявам! – стигна се дотам, че момичето стана противно и на съучениците си. А ми стана особено мила и влезе в сърцето ми, когато рече извън кожа от ярост: "И не ми казвайте, господине, че съм Ви симпатична!"

      Преди години тая Пенка ме беше напсувала в час по литература; после идва да ми се извинява, а след време на няколко пъти ми е казвала, че не желае да пропуска учебните часове при мене. Напомня ми жребче, което хапе юздата и с копитца къчове хвърля. От такива буйни жребчета подир време излизат най-разкошните млади жени и мъже българи.

      Разгневи ми се, и какво! – и то е част от работата ми, може би най-тънката, но и най-чаровната част, когато се изковава доверие между учител и ученик. Изкушават ме да ги съдя, пък не бива да съдиш, просто трябва да направиш известно усилие да ги приемеш такива, каквито ти се явяват, даскале.

      21.10.2002

      Homo scribens*** да озаглавя цялата книга; точно с латинските букви заглавието да подсказва, че става дума не за нещо, отнасящо се единствено до българските ни домашни (общонационални) истории, а за неща, касаещи целия християнски свят, християнския ни рефлекс към човека и света.

Седящият писар (The Seated Scribe), изложен в Лувъра

      И ми иде на ум фигура, изобразяваща египетски писар на фараон Някой си... Защото не Фараонът, мен простосмъртният писар (или митар, записващ теглото на житото) живо ме интересува. А последната част да носи надслов "Окото на гарвана" с оня текст, който обяснява що за символ е тая птица.****

      Имам претенция, че гледната ми точка, моето записващо свръх-аз е много отвисоко вгледано в живота наоколо. И всъщност ароматът на книгата би трябвало да се получава именно от чисто човешката ми безличност в материалното,  в простосмъртието ми на преходен, простичко казано, човек от множеството, и... високата – уравновесена, доколкото ми е възможно! – гледна точка за преценки.

      В тоя смисъл България с цялата й трагична История и неподредено наглед сиво настояще е оста, пъпната връв на тия записки; антената е забита в Българската древнотракийска пръст на дълбочина над осем хилядолетия...

      Дали имам право да се вглеждам толкова самоуверено, ми е проблемът.

      05.11.2002. 

      ...И само малцина разбират пълната, абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. (...) Когато партията тържествува, няма изкуство. Когато изкуството тържествува, няма партия.*****

            22.11.2002.

      Това, което пиша за нас (за българите, за България), надявам се, се отнася до всяка нация по света. Навсякъде подлостта се явява гримирана с привидни достойнства, навсякъде истинското е принудено да се сблъсква със стени от неприязън, с дебели турски зидове от пренебрежение и назидателност.

      Всяка власт обособява тлъста паша за хрантутници, които да я прославят. Пак така старателно и неизменно всяка власт рано или по-късно строи тъмни подземия за крилете на духа. И тъй е от хилядолетия. По-точно казано: от времето, което разумът може спокойно да обхване, без особено напрягане на фантазията, т.е. от две хиляди години насам.

      Следва

Plovdiv, 8 oct./22 noe. 2002 – redact. 21 avg. 2015

_____
* Никола Вапцаров (1909-1943), из стих. "Вяра".
** Библията, Деяния, из гл. 10.
*** От лат.: "пишещият човек", или по-точно - "записващият".
**** Ирма Димитрова, из "Литературен вестник", стр. 6, 29.03.1993 г.: "Гарванът - птицата-медиум между света на живите и света на мъртвите... Гарванът е вестител, пратеник на Смъртта, но и говорител на Истината - тъй като не е обвързан с фалша и маскировката на Отсамното".
***** Георги Марков, из есето "Вечният и неизбежен конфликт". Бел.авт. 

Публицистика - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (6.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (6.)

   Мога простичко да разкажа откъде у мен е отвращението към комунизма. Четири поколения мъже преди мене утвърждавали своето име сред хората върху трудолюбие и нравственост. От трудолюбието и нравствените си разбирания за живота тия четирима са ми предали усещането що е Свобода. В невъобразимо трудни положения тях ги водил именно резливият дъх на вътрешната духовна свобода и увереност в своята устойчивост и сила.

   Прапрадядо ми по майчина линия е от род, за който в Калугерово казват, че води начало от двама братя бегълци откъм Търново, че заклали турчин. Заселили се край тъничката на това място колкото ручей Тополница между тракийски могили и останки от древно селище. Вдигат керемидарна, чийто яки зидове, казват ми местните, личат и днес. Тия двама братя са началото на един от четирите най-стари местни рода, основали селището, известно от турско време с името Калугерово. Описва калугеровци от Април 1876 авторът на "Записки по българските въстания", поживял известно време сред тях. За овчаря Джендо (Захари Стоянов) това са буйни, склонни към остър присмех трудолюбиви хора с особено силно изразен свободолюбив дух, което ги отличава от останалата рая. Затова и самоуверени млади чапкъни от околните турски махали като вълчета често вандалствали из имотите им, задиряли момите и невестите им, ала не всякога безнаказано.

   І. Имената на прапрадядо ми Ангел и неговия брат Георги са отбелязани върху паметната плоча насред Калугерово под номера 14-и и 19-и наред с трийсетина участници в Хвърковатата чета на Бенковски. Ангел – най-млад между петима братя и четири сестри, по турско бил кмет на селото. Затова че заклал двама чапкъни*, които мърсували в дома му, за назидание  и според ислямския обичай за подобни случаи е заклан на дръвник на мегдана сред Калугерово. Младата му жена с шестмесечното бебче побягва през къра и се укрива при роднини в Пазарджик. Едничката си рожба кръстила Ненко, че го носела на ненки навсякъде, каквото и да вършела, расъл на гърдите й, демек.

   ІІ. Тоя Ненко Ангелов ми е прадядо. Израства в мизерия, сбира имот, жени се за Елисавета (прабаба ми Ведка), ражда син (Борис) и дъщеря (Мария), а като се отваря Балканската война, отива доброволец на фронта, както рекъл на изпроводяк, да отмъщава за баща и майка. Умира не от куршум, от холера умира нейде по някогашните фронтове в земите на днешна Северна Гърция през есента на 1912 г.

   ІІІ. Първородният му син Борис Ненков Ангелов е баща на майка ми. И Борис израства от 12-годишен сирак и в мизерия. Шестнайсетгодишен се отделя от вдовишкия дом на майка си, захваща да сбира пари къща да си вдигне. Чукал коноп за въжарницата отсреща, зад канала, турили му прякор Дявола, че работел като бесен, както казвали другите чукачи на коноп. Жени се за перущенската мома Невена – и тя сирак, без баща, ражда (в библейския смисъл) четири щерки (Вяра, Надежда, Василка, Виолета) и един син (Любен), замогва се с труд и предприемчивост, с пестене. Преди Девети (септември 1944) помагал на „шумкарите”, единствения му син – вуйчо ми Любен, 12-13-годишен, известният Методи Шатаров – партиен функционер, координатор на съпротивителното движение в Пазарджишкия край, ползва за личен куриер.

     “Все още няма юридическа оценка за терора при управлението на Йосиф Сталин и за престъпленията на Съветската система”, твърди историкът Никита Петров. “Досега не си направихме труд да оценим ония кръвопролития и последиците от тях.”

   След Девети (септември 1944) комунистите не сметнали за необходимо да закачат дядо ми и до 1963 г. той обработваше сам с челядта си пет лозови градини, бе наел двама калфи на колоездачното си ателие насред чаршията в Пазарджик, като сред временно наети аргати си спомням едър як циганин Асан, на когото купи кон и каруца и му помогна насред кирпичения цигански рай на пазарджишката Пич-махала тухлена къща да си построи.

   Ред и съгласие имаше в дядовия дом. От мъничък ме води със себе си по нивите и градините да му помагам уж. Той оре, аз му водя кончето в браздата. Плющи камшикът над главата ми, а дядо Борис зад гърба ми, както орем, току изръмжи: Кьопек-олсун**, че съм залитнал сред буците чернозем и съм увиснал на юздата.

   От всичките деветима внуци мене изглежда повече обичаше, че му бях първият внук. Ала и обичта му бе като небръсната мъжка буза: току ме сграбчи както мечок с двете лапи и аз, четири-петгодишен, пищя от болка, а дядо се смее, ама и смехът му не смях, а повече на мечешко ръмжене мяза...

   На тоя трудолюбив човек комунистите най-сетне през юни на 1963 г. , тъкмо като наближи време да прибира реколтата, нахълтаха в двора (Пазарджик, ул. „Тунджа” № 18) и по списък в една тъничка зелена папка прибраха земеделските му сечива и машини, изкараха каруцата и коня Дорчо от обора, изкараха ги от двора на улицата и го оставиха в 63-та му година на месечна земеделска пенсия от 10 (десет) лева, скъпи съотечественици. Трън им бил в очите Борис Дявола, че до оня момент ратаите му, чираците и двамата му калфи са честити и доволни, докато другите наоколо изнемогват.

     Според "Дойче веле", хора, които са се срещали с Тодор Живков, твърдят: може и да е простоват, но съвсем не е наивен и елементарен човек

   ІV. Четвъртият голям мъж в моя живот – баща ми Кирил, от 16-годишен, и той, напуска родителите си (в харманлийската махалица са най-бедните) и идва в големия прашен Пловдив, наема се чирак при арменец-мебелист, някой си Ончо, трупи да разбичва. Режат трупите с бичкия с друг един, а нощем хвърлят талаш върху тезгяха и тъй спят, опрели гръб до гръб да се топлят.

   От юношески години баща ми мечтае да си има своя работилница, едно по едно събира рендета, дърводелски стяги, длета, триони, котле за варене на туткал, тезгях, сам си измайстори планя и пр., и пр. Работеше в местното ДИП "Напредък" денем, вечер слиза в избата, дето си бе устроил работилничката.

   Ала т.нар. "народна" власт и на него му видя сметката, и нему върза ръцете. Изработи той два гардероба в комплект с нощни шкафчета и легло за семейна спалня и... явиха се едно неделно утро другари от общината: важни двама намусени запечатаха с подпечатани хартии избата, че го и глобиха моя баща, защото поработва след работа като частник. „Частник” беше етикет за неблагонадеждност, ако не знаете вие, млади българи, родени подир нас.

  Та ето я основата, дебелите зидове, върху които през годините, неусетно за околните набирах отвращение към партиеца-комунист – реално, осезаемо отвращение от възгордял се михлюзин и тепегьоз, който освен да пречи, да издевателства над достойнството ти на човек, друго не върши. Как да ти стане мил тоя лицемер, дето патетично се бие в гърди колко е загрижен, как се жертва за народа, за унижените и оскърбените обикновени хора по света!

   Ако трябва да разкажа всички гадости, на които съм се нагледал през всички тия години на моя живот, включително и досега (имам пред очи дела на пребоядисаните, обновени за една нощ партийци и другите ония, които сами се нарекоха "антикомунисти"), то ще е кула, по-висока от кулата в Древния Вавилон.

   Питам се: да не бе ни сполетяло това "добро", тоя "най-прогресивен и най-хуманен стил на управление", де щяхме да сме ние, българите, сред европейските народи? Петдесет години рязаха родовите ни корени, приучваха ни на преданост към чужда империя, настойчиво ни внушаваха: дължите благодарност на Големия брат. Ако не е предателство към България и българина, как да назова това издевателство!

   До трийсет и третата си година доверчиво вярвах в комунизма, та спомням си, питам веднъж баща ми: Що не си станал комунист? Бил си на фронтовата линия срещу нацистите, върнал си се с орден от Унгария, какво те спря? А той: "След войната появиха се по улиците на Пловдив едни хора, вързали червена лента на ръкава, и като видях, че това са някогашни михлюзи, дето не мислеха ни за занаят, ни дом да свъртят, казах си: не ми е мястото при тях. С политика взеха да се занимават хора, дето им викахме развейпрах; ние работим, пушек се вдига, те – майстори на големитe приказки, пушилка: митинги, демонстрации, врага заклеймяват, размахват юмрук, крещят гръмки думи, качи се такъв един върху стол, измъкнат от кръчмата, и ей го вдигнал трибуна пред кибиците, сече въздуха с длан, обещава майка си и баща си, светло бъдеще обещава"...

   Несведущ беше баща ми в политиката, според него, политиката е за селски тарикати, кокошкари, дребни шмекери, провалени хора. Как пък точно фалшиви хора оглавиха властта у нас не само след Девети септември 1944, но и след Десети ноември 1989 е поучителна тема за размишление. Честният човек е доверчив, случва се да повярва на медени приказки, защото по себе си съди; а колко бяха умъртвените или бяха прогонени от отечеството, заплашени с куршум или с политически процес, скалъпен според системата Вишински***!?

     Андрей Вишински – Генерален прокурор на СССР през 1935-1939, Външен министър на СССР през 1949-1953, в първите години на т.нар. Студена война между Изтока и Запада, автор на перфиден метод за издевателство над жертвата, прилаган по време на Големия терор в Съветския съюз, както и в България през 1945-56 година

   Интелигенцията у нас след Втората световна война е унищожена. Убивали по селата и само от едната завист, че еди кой си имал прилежно стопанисван имот, който имот овластеният някогашен аргатин и перекенде не можел инак да заграби. Така заможният предприемчив съселянин бива титулуван от изпъплали до местната власт невежи озлобени хора за... кулак – народен враг, и оттам насетне съдбата му пред „Народния съд” вече е предрешена.

      Народ без мислещи човеци лесно се манипулира!

      Ние, родени след кървавата вахканалия на Сталинизма подир края на Втората световна война, още с жълто около уста като деца и юноши, бяхме лесна плячка на типичните за марксизма лъжи. И все пак кой носи вина остава открит въпрос. Какви претенции да имам към властта, освен да ми осигури тая власт ясни правила и закони! Останалото да зависи от мене, не от някой партиен комисар или доносник, от някое мекере, от празен човек, който да ми реди живота, да определя колко деца да родя, да ме омайва, че се жертвал за мене, пък да виждам, че живее като паразит на мой гръб.

      Младите поколения не знаят и като че не искат и да знаят за миналото, близките ни, дето не надживяха социализма/комунизма, ги няма да разкажат. Затова ги споменавам тия някогашни живи тук, та който желае, рано или късно да прочете, и ако може, да си представи тихия ад на миналите дни с образите на своите непрежалими мъртви.

         Следва

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 6 oct. 2002 – edited 16 avg. 2015

______
* От тур.: развратник, разпуснат човек, коцкар.
** От тур. буквално: кучи син.

*** По официални силно занижени данни, екзекутираните в България чрез възприетата под натиск от страна на СССР съдебна практика са над три хиляди. Умъртвени по решение на т.нар. "Народен съд" у нас са повече, отколкото са умъртвените общо във всички разположени на запад от България европейски държави. Образцов инквизитор на партийната злост, Вишински е мракобесна фигура в историята на т.нар. Реален социализъм до първите години от управлението на Тодор Живков и компания. Бел.авт.