Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

      08.01.2001

     Четенето като процес... Четенето на този роман с неговото мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основните действащи лица са всяко по своему представени в пародийна, но и противна форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша: до 460-470-а стр.) съставено от жалки, посредствени, случайни личности – всичко това, цялата „идилична картинка” излъчва спарения душен въздух на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността.

      Осмивайки я, но не по италиански или френски, а по типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял да се изплъзне от влиянието на средата, която така саркастично окарикатурява. Даже заравянето в подробности от природо-научната сфера внася хербариен енциклопедически дъх на затлачващи литературното възприятие детайли.

      Защо е претенцията да съобщава факти „от последна инстанция”! Като феномен, литературата не е родствена на строгото научно познание. Гласът на литературата е печален или шеговит, но игрив, богат на обертонове и нюанси, пъстър, далеч по-пъстроцветен от авторитетния глас на науката. Да вкарват в услуга на литературното послание панелни конструкции от научния стил, дали не е липса на мяра, преиграване – клоун, в ролята на Сократ, само дето забравил с каква цел публиката е дошла на представлението.

      За романа си "Любов в ада” пловдивският лит. критик Димитър Кирков – сега си давам сметка, заимства от стилистиката на Томас-Мановия тежък роман "Вълшебната планина"; например, от скрупульозната му енциклопедична изчерпателност върху детайла.

     Голяма работа! Бъркат тези хора... понеже литературното творчество си остава преди всичко внушение, омайване, омагьосване, а не огласяване на статистически и прочие научно доказани факти. В такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-плътно до човешката душа в онази гранична област, където душата, бесовете и духът се срещат и… разминават. Нещо – при всичкото ми уважение към хората на логическото познание, непостижимо за науката.

      Томас Ман пише романа през периода 1912-1924 г. Предизвикателство ще да е, че през 1912-1924 навред властва Западният романтически подход към неща от живота на народите (до Голямата депресия в 1929 г.). Значи, би трябвало да е ясно – заиграване с научност в литературната материя минава само като финт: с насмешливост или друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто литературно манипулиране на човека, авторът демонстрира съмнение в мощта на изкуството, по-точно – демонстрира вид немощ. Науката изисква прилежност и логика; изкуството – талант и любов; затова се казва изкуство, че е създадено да изкуши (да привлича) към неща, които с разум и прилежност няма как да разбереш. 

      Стр. 485 от „Вълшебната планина”: Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.

      От стр. 513: нещо от св. Августин, наричан още Августин Блажени (354-430 г. след Хр.): Вярвам, за да позная*. Да не се бях доверил на дребен селски тарикат, не бих му връчил двегодишните си спестявания даскал в средното училище, за да ми отпечата книгата, но пък как иначе бих узнал колко низко може да слезе човек, когато сам себе си не уважава!

      По повод репликата на стр. 514: ...истина, чийто победи над авторитета… Какво значение има авторитетът, когато съобщаваш една истина? Оборване на лъжата ли е по-важно от фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. "авторитет"? Самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го прилепят като генералски еполети. Варакосани рамки за псевдовеличия наоколо колкото щеш! А то са минали по реда си победители. Техните постижения, а и евентуалните наши предстоящи успехи, са нищо повече, погледнато от космическата бездна над нас, от брънка в общия ход на човешкия ни род, сам себе си опознаващ.

      Симпатии изпитвам не към рицаря, до зъби украсен с отличия и знаци на престиж; симпатичен ми е простосмъртният, сражаващ се в яснота за своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в онзи двубой под стените на Илион са версия на това несекващо противостоене между жизнен дух и страховита суетност у всекиго от нас. Тези турнири на съсловието, тези чудни състезания с предизвестен финал, когато победителят се изстъпва в героическа поза... кого устройват освен рутинери, загрижени да не се наруши статуквото! Затова тъй пищна е шумотевицата: фанфари, гирлянди, топовни салюти по медиите, развети като прани гащи кастови и фамилни флагове и хоругви...

      Красиво би било авторитет и истина да се покриват, да са едно на друго съответни, ала колко са тези съвпадения в миналото и в съвремеността? По-често имаме работа с митологизирано съществование, с египетска мумия, на която заменили вътрешностите, жизнената й печал и дяволитост подменили предвид поначало извечната случайност на всеки обект за обожествяване.

      Не можеш да заковеш когото и да било в невежество и посредственост; пътеката към духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е човекът дали ще поеме по каменистата духом пътека, или ще предпочете други – материални, ценности на живота. И да не хленчат, да не размазват сълзи и сополи – всеки сам си носи кръста, това зле ли е!

      За сходството между реалния комунизъм (свидна рожба на Марксовото лъже-учение) и ексцесиите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.

      Стр. 526 (Сетембрини за Нафта): Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата... Убежденията не живеят, ако не им се представи случай да се борят. И по-нататък: Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, вас ви грози опасността да увредите духа и душата си под въздействието на тези колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания.

      NB! Стр. 530: Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа – иначе не бих търсил неговото общество – и като такъв се стреми към нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не се бе разкривал пред мене. (То ми напомня Лазар Мастагарков някой си, напомня ми колега от някогашния младежки седмичник "Комсомолска искра" – сетне дългогодишен редактор в провинциалния вестник "Марица", напомня ми състудент – днес професор по литература (Владимир Янев, 1950) в Пловдивския университет: все люде от местния кръг обаятелни интелигенти.)

      09.01.2001

     Томас Ман, "Вълшебната планина", на стр. 641 съм... Е, май че така е с мен: начевам обемиста някоя книга преизпълнен от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: какво толкова!... ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, па ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето върви гладко, хоп-хоп-хоп… После идват някакви вътрешни мои несъгласия със стила, с автора, с някои дразнещи ме негови особености. И неусетно заоравам, обхванат в плен на собственото си самолюбие, че бих могъл не по-зле, а къде ти! – мно-о-ого по-интересно... да разкажа подобна някоя мила интрижка. Минава не седмица, минават десетина дни – четенето на въпросния роман вече е станало част от делничния ми ритъм, живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си лични преживелици, настроения, открития.

      От време на време ме гони бяс: този роман кога най-сетне ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета, да приключа; а дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенското или калугеровското ми ядовито упорство, ми шепне: "Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че тъй леко ще се плъзнеш по повърхността, ами запрятай ръкави, слизай в дълбочина. Че казаното ако е едно, подсказаните работи са две, три, четири, що не и повече, отколкото можеш да проумееш!".

      Това четене за удоволствие ли е? Или жива мъка?!... По-скоро е изкушение да се преборя със себе си. И така най-после заставам смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, но вече в известна степен и мой си личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано досега друго лице. Преставам да споря с него, следя със затаен дъх и най-скучноватите наглед пасажи. Романът като да ме е превзел отвътре; успоредявам крачка с крачките на героя. Какво ти! – героят това съм самият аз. Вече не съм странична фигура, никак не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия постепенно куп непрочетени още страници.

      Заспивам с книга до възглавницата. Събуждам се и се нахвърлям със свежи сили както вълк се нахвърля върху агне, както мъж – към любовница. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова сякаш между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. Ето че идва период на истинското задоволство, казвам си: "Какво съм правил досега, та ми е убягвал точно този роман? Би трябвало отдавна да съм запознат, посветен и в най-фините му детайли" . Случва се с някоя книга да живея месеци наред; тя става неразделна част от моите вътрешни пейзажи, настроения, скука. Но то не е същинската безпаметна скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преценки за битовите дреболии наоколо...

      Излизането от тази омая е като отрезвяване подир нощ, преминала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж съм си пак същият, а образи и послания от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга полека ще се слягат у мене, докато забравя, че книгата от друг някой е написана и прочетеното престане да е куп страници, а се е преобразило в част от моя личен опит.

      Появява се в този роман ("Вълшебната планина") ей такъв ми ти образ... Холандецът, 60-годишният исполин Пеперкорн, Питер Пеперкорн – чугуненият неандерталски тип, пред когото всякакви аргументи на нравствеността вехнат. Аривист (от фр.) ще рече: амбициозен безскрупулен тип, решен на всяка цена да успее.

      Стр. 757, Ханс Касторп към Сетембрини: Бъбря глупости, ала предпочитам да побълнувам, и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности. Аналог на Пеперкорн може би е известен у нас шоумен (Слави Трифонов; в деня, кога преравям записките си, сутринта на 9 дек. 2006 г.). Грандиозното самочувствие на устроен в публичното пространство цивилизован простак. Такъв тип изверг в известен смисъл ми е симпатичен, кой знае защо. Накъсо, падам си по идиоти с ореола им от наглост.

     Мекият вариант сарказъм у тях звучи ей тъй, по Тодор-Живковски или по Вежди-Рашидовски: "Е-е! Как е! Как е! Говорите за култура. Бе, туй културата яде ли се, пие ли се! Ама и вий... говорете си, говорете си, де... Аз няма да ви преча". Алеко описва тази мила задевка у заможния неандерталец – коскоджа ми ти бизнесмен, търговец, министър на културата или депутат Ганю Балкански.

      11.01.2001

     Стр. 842, пасаж: "Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен –   защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят..."

      15.01.2001

     Душицата у нашия новобогаташ с пристиснати устенца кърши раменца да ни се хареса. Богатството му е да си храни егото; не знае горкият, че вложеното не за обща полза не носи щастие. Чужденец сред бедните ми сънародници българи, свой – сред заможните невротици на материалния Запад.

      Следва

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 24 apr. 2017

____

* На св. Августин принадлежи предположението, че Бог сътворил света не от определена материя, а от нищото. За разлика от древноелинските философи, според които Бог сътворил само формата и реда във Вселената, според св.Августин Господ създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е репликата на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна ми е представата за автора на роман като върховен творец на въображаем свят, който единствено нашето въображение на читатели може да материализира. Бел.м., tisss. 

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

    27.12.2000

    Илюстрация на стигащ до самолюбуване предвзет маниер на писане… В Томас-Мановия роман на стр.76 е описание върху реакциите на 23-годишния Ханс Касторп спрямо долитащите иззад стената на хотелската му стая шумове от боричкане, които подсказват за бурна сексуална схватка! Ето „цялото великолепие” (обособеното от текста – от мене, Г.Б.):

   Имаше борба, смехове, пръхтене, чието неприлично значение не за дълго остана непонятно за младия човек, макар че отначало се опитваше от добродушие да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да бъде наречено и с други имена, например с блудкавото име „душевна чистота” или със сериозното и хубаво име „срамежливост”, или най-сетне с унизителните имена „бягство от истината” и „притворство”, в него имаше дори и някаква мистична боязъни благочестие – с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, а външно то се изрази в едно благопристойно помрачаване на лицето му, сякаш той нито можеше, нито желаеше да знае нещо за това, което чуваше:един израз на благоприличие, който не бе напълно оригинален, но той бе свикнал да го възприема при известни случаи. С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона обратно в стаята, за да не подслушва повече работи, които му се струваха сериозни и дори покъртителни, макар че се извършваха при кикотене. Но в стаята суетнята отвъд стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, гонеха се около мебелите, събориха някакъв стол, чу се пляскане и мляскане…

 
   Че е пародия на лицемерното благонравие, пародия е, ала защо толкоз увъртяно от страна на автора? Тук детайлът не е гъвкав, изящен, ами стои като слуз на туберкулозен. Ако е белег за "висок стил", има нещо сбъркано в основата: все едно насилник или проститутка да ми представят като еталон за нормалност, хем с претенции за ирония, т.е. аз, читателят, да ги тълкувам с обратен знак: да откривам колко са противни и това да е повод да се устремя към нормалността. Замирише ли ми на дидактика, побеснявам!

    Младичкият, току-що получил инженерна диплома синеок бюргер (което ще рече освен "гражданин" още и "буржоа, но не в оня класов марксически смисъл") Ханс се изкачил на Вълшебната планина при изнежени аристократи, като че само за да се разболее телесно, което пък ще го доведе до духовно просветление за истините в живота...

   Така според авторовия замисъл в разстояние на 925 наситени с подробни описания страници, изпъстрени с диалог многозначителен, муден, дву-, три- и четирипластов за тълкуване, пред нас се разгръща класически за немската литературна традиция образователен роман, само че тоя път не роман, описващ приключения и авантюри от пространствен, видим характер, а описващ в рамките на Фройдовата психоанализа митарства на душата из селенията на Любовта, Смъртта, Щастието, Смисъла на Живота.

   Действително гръмко обявена задача, особено за период преди нахлуване на фанатичните експериментатори комунисти (от болшевишки тип), фашисти и национал-социалисти, които взривиха света с кощунствата на тоталитарния модел държава a la Big Brother. Тежък, мазно плъзгащ се, муден е тоя стил на писане, напомня ми уютен стар тролейбус на фирмата "MAN" с дълбоки меки седалки и заоблени форми, с вградено отопление и плътно затворени стъкла и отдушници, които никога не се отварят. Същински пъкъл за човек от Юга и Югоизтока на Европейския континент.

1926 година. Томас Ман (1875-1955)

      Тая проза ми дава основание да се почувствам още по-привързан към игривия, ефирен, дяволит и много по-човеколюбив стил на – тъй да я нарека: средиземноморската литературна традиция от библейските текстове насам.

   Спорейки с Достоевски или Томас Ман в сферата на стила, не бива да губим уважение и респект пред тяхната гениалност и прозорливост; убеждавам се само колко по-различен тип душевен и духовен строй притежаваме точно ние, българите, като жители по граничната земетръсна зона между интуитивния лъчезарен, на повърхността си нехаен сякаш Изток и строгия, умозрителен, скучен логически Запад, далеч от мъгливия ограничен в себе си Север, ала органично вписващ се в предизвикателно любознателния открит за света южняшки темперамент. Величествено се извишават във философските целини и Руската, и Немската класическа традиция, но са чужди именно с предпоставения си подход към такова необятно зрелище, каквото е действителният живот.

   28.12.2000

       Другото значение на понятието "модерно" - бързопреходно! Модерното е предизвикателно и за късо време изчерпващо се. Предполагам, явява се единствено за да разбута рутината, да очисти делничната занаятчийска шлака от творчеството, като философия на духа.

     02.01.2001

Кинематографичен образ на младия Ханс Касторп

   Томас Ман, "Вълшебната планина", с. 267, думи на Лодовико Сетембрини към 24-годишния Ханс Касторп, току-що съобщил, че хората от родната му Германия са "твърди и студени": Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси. Ето какво отвръща Сетембрини: ...упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек (...) Това, че сега го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да расте, защото този, който свикне да отправя упреци, може много лесно да бъде загубен за живота, за онази форма на живот, за която е бил роден.

   Звучи опияняващо, а и подсказва по каква причина младото поколение отхвърля априорно стила на живот у родителите си. По-късно, когато поеме на собствени плещи своя дял от общия товар на живота, това гласовито, ядно отрицаващо множество постепенно, с годините, се смирява все повече и повече – и то става, понеже вече го боли за постигнатото, за имота, за наченатите проекции от „сивия” делничен свят.

   Младостта е нетърпелива, повърхностна, механично оценява: морето е до колене; всичко, що лети, се яде; с чело стени пробива; бързо се пали и лесно прегаря; търси спор, не решение; слага си главата в торбата и рискува всичко за нищо – особено ако това нищо е наречено с големи кухи думи, като да речем: Свобода, Братство, Равенство, Народ, Човечество, Щастие, Идеал, Световна революция, Благоденствие, Вселенска хармония, Всемирна любов... При всичките си пасиви, възрастният има едно печално предимство пред заредената с жизнена енергия младежка маса – възрастният е конкретен. И то е, понеже опитът учи, че животът е по-многоцветен от всякакви зададени предварително схеми, формули, романтични решения. Т.е. всеки случай е уникална ситуация, колкото и да сме стандартни и повторими наглед.

   Цит. съч., с. 297: Анализът е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, доколкото разтърсва глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи, добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, когато е неспособен да изгради живота, а само подяжда корените му... 

   Определенията са на Сетембрини, напътствие към младия Ханс Касторп. Очевидно Сетембрини е резоньор на автора (негов двойник в романа, тъй да се рече: подставено лице), което придава на постничкия литературен сюжет научно-философска окраска. Томас Ман се спуска в бездната на психологическите детайли, които населяват делничното ни битие. Външно неугледни – понеже ги възприемаме за елементарни, а всъщност под тях се спотайват гроздове магнетични импулси, извиращи от… или насочени към подсъзнанието и подсъзнателния космос. Претенциозно, изненадващо, самовлюбено, но... вярно, фройдистко тълкуване на човешката същина.

   Като научна популяризация – да, това е всъщност стойността на този роман. Г-н Ман затуй е европейски и световен автор, защото съвсем не е вдъхновен съзерцател; спасява го пародията му спрямо г-н Фройд; ето го края на една от частите в пета глава (с.300):  Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея – не онзи чужд скелет, който бе съзрял в екрана (на рентгеновия апарат – бел.м., Г.Б.); аналитичната яма, която тогава бе видял открита, отново се бе затворила.

     06.01.2001

    С. 402-403 на „Вълшебната планина”... Пародия или автентично изображение, стилът на Томас Ман развенчава циничното в подхода към отделното човешко същество. Смешното и посредствеността се съчетават в гротеска, изводът, подложен на ирония: личността е тъй нищожна, дотолкоз обладана от „правилно” и откровени заблуди, че буди единствено жлъч и съжаление. Критиката е не толкова към обществото на т.нар. буржозен свят, колкото към човека като ограничено, лицемерно, егоистично, склонно към грандомански изцепки създание. Бих казал: авторът създава такъв тип герои, в който тип се изявява собствената му душевна структура.

   Чета не с удоволствие, а с усилие тоя роман. Твърде рядко ми се случва, че да не го забележа.

     07.01.2001

    По повод пасаж на с. 460, повтарящ тема от предходната размяна на реплики между младия инженер Ханс Касторп и възрастния писател Лодовико Сетембрини нравствени ли са разумът и добродетелта. Все едно да питаш влажна ли е водата. И разум, и добродетел са елементи от нравствеността като представа за цивилизованост. В края на първия диалог по темата (с. 321 и нататък) Сетембрини противопоставя Изтока на цивилизования Запад от Европейския материк. Изтокът – в презрителния смисъл на думата „азиатски”, т.е. креслив, инертен, дрипав, аморфен, неподреден във всякакъв смисъл.

    Т. Ман, чрез отговора на Сетембрини (с. 325): ...истински опасен противник е непознатият. С. 327, пак Сетембрини: ...избягайте от това блато, от този остров на Цирцея – не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате безнаказано тук. Ще пролазите, вече се спускате върху предните си крайници, скоро ще почнете да грухтите – пазете се! (към неопитния Ханс).

    С. 209, отново Сетембрини: ...единственият здрав, благороден (...) единственият религиозен начин да вземем отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като съставка и принадлежност, като свещено предусловие на живота. (...) В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и оплождането, даже и с цинични символи – древната религиозност често е смятала свещеното и циничното за едно и също. Тези люде знаеха да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение като люлка на живота, като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, тя става призрак, гримаса (...) Симпатиите към нея водят до най-страхотните заблуди на човешкия дух.

    С. 428: Жената първа на Адама. Пази се ти... (Лилит е туй.)
    - Коя е пък тая Лилит? Да не би Адам да е бил женен два пъти?
    - Така е по еврейското предание. Тази Лилит се е превърнала в нощен призрак, опасна е, за млади мъже особено, поради хубавата си коса.
    (И по-нататък!) Цитирах само пасаж от шедьовъра на вашата национална литература.*

    С. 460: Този, който търсеше морала в разума и добродетелта… (отнася се до Лодовико Сетембрини, ключов образ в романа) – образ на възпитателя, хуманиста, поклонник на класицизма, опонент на романтизма във философията и изкуството, като абстрактен стремеж към т.нар. „световен прогрес” или „общочовешко щастие”.

      Следва

Plovdiv, redact. 19 apr. 2015

________
* Очевидно визира немската литературна класика, бел.м., tisss. 

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)

       
       Продължение от 26.ХІ

    Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката цивилизация ще приключи тъй, както са приключили динозаврите преди нас. Вероятно последният представител на Homo sapiens ще знае цялата Истина за всичко, което днес не знаем и живо ни вълнува. Не мога да си представя обаче по-дълбоко нещастен човек от тоя всезнайко; заради Истината той ще е изгубил завинаги илюзиите си и в оня сюблимен миг на съвършенство (което си е синоним на свършека) просто ще му е невъзможно повече да бъде човек в образцовия ад на една стройна математическа космогония*.

   Движението към познание е като стремежа към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.

   Достоевски е обременен от стрес, преживян в младостта (извеждали го от килията уж да го екзекутират); мога да разбера страстното му отношение към каноните на ортодоксията**. Само който е бил сериозно изкушен от Сатаната, може така трескаво да се притиска към Бог. Богът не играе кой знае каква роля у праведниците; цялата християнска философия и дидактика е съсредоточена върху грешния простосмъртен. И тъй като сме в един случай праведни, в друг (в повечето случаи!) – грешни, Иисус се явява само там, дето сме в противоречие със съвестта си.

   И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. – Великолепен – забеляза той учтиво.***

   Тоя пасаж абсолютно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образ, идея, пейзаж и прочие „тънкости”, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: „Е, харно, и какво от това!” Подобни „дивини” пълнят антологиите, пък и представителни сборници на известни поети. Когато свърши четенето обаче, у теб нищичко не остава за доизясняване, за работа на любопитството върху ума. Уж всичко си е както трябва да бъде, а може би точно затова, че всичко е отмерено като с аптекарски везни – затова може би седи наперено, показно и кухо – редник, който се връща в седмичен отпуск с фалшиви ефрейторски нашивки, за да очарова момите в родното село.

   Изплащаме греха на цялата ни нация за овчедушието, за мижитурството, за смахнатия ентусиазъм на агитпропчиците и партийните секретари, които с пламенни речи вдъхновяваха неопитната младеж по селата и градовете на България да замеря с гнилоч, запъртъци, с буци спечена пръст и цветисти попържни и проклятия не кого да е, а именно трудолюбиви, уредни стопани, титулувайки ги с прозвището „кулак” и „Враг на народа”. За илюстрация на тоя род вдъхновение, което си е вакханалия на ненавистта, може да послужат и таквиз симпатично предизвикателни римушки:

…От днес заебавам държавата,
тя от мен не изпитва нужда.

Ще си метна кура на рамото,
твоята я вземи под мишница
и да отпрашим отново двамата
към някоя солунска митница.

Ти – безразсъдница и безсрамница,
аз – да не говорим за мене
и да преминем онази граница
на безглаголното ни търпение. 

Нека оная, трицветната, хленчи
като смачкан априлски олук…

http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=print&sid=583****

    Разбирам отде иде лошото настроение у т.нар. лирически герой, ала поради что е тая жлъч! Не е ли цел на всяко мракобесие – на себе си да ни уподоби, на предизвикателния си нагъл цинизъм? За автора на "гордите" тез редовце… не виждам друго тук освен пошлост*****.

    Ей така, в тоз омерзителен стил, по същия тойзи тертип на отношение към човека, в „равна Добруджа” по селата за назидание разкарвали същинските  стопани. Натоварени на каруца, наблъскани по четирима-петима в каца, с омазани от катран и прясна фъшкия лица и дрехи, всеки – с огромна табела на врата „Аз съм кулак – народен враг!” Диктисват каруцата срещу хоремага насред мегдана, изстъпва се партийният секретар с огнено слово срещу световния капитализъм, срещу ония пръти в колелата на Светлото бъдеще, в защита на световния прогрес... И младежта покрай селските лумпени, покрай с дембелите и простотията с кикот и весело презрение мята запъртъци, пръст, всякаква гнилоч по "врага". Това е другото, малко известното сякаш лице на България – нали не си мислите, че е същата България, която руският академик Дмитрий Лихачов назовава „държава на духа”, за което противно лице чужденецът не е задължително да знае, но ние не можем да се правим, че не го знаем. От оня мегдан с онези лумпени и простаци до чалга-културата, до гаврата с национални ценности и трагедии пътят е добре утъпкан.

    Какво унижение! Не те трепят насаме, не ти трошат костите тайно, не те принуждават сам да си копаеш гроба, а това издевателство над съвестния стопанин… то ми се вижда най-жестоката гавра над българина. Защото е пред ухилените до уши селски тарикати, щастливи да се видят „гробокопачи на Старий свет”, както редят още Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, пък и – да се не надяваш! – такъв нежен характер в лириката като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, току изскочили подквасени от кръчмата – красни победители над стародавния ред и обичаи.

    Имаме доста да плащаме! И не е виновна ни чуждоземната армия, нито са ни виновни патетичните речи на новооглашени за една нощ лидери, колкото е страшна вината на онез, които имали влияние върху общественото съзнание, ала страхливо мълчали или направо отърчали през глава да се подредят в стройните редички на новата власт. 

    Изродили ли сме се – вече две поколения българи? България не е губила толкова млад народ в най-плодната своя възраст вероятно през всички онез исторически катаклизми, бедствия и войни от последните осемстотин години подир краха на Второто българско царство. Продажна, мизерна, навирила нос… интелигенция! Имал основание Захари Стоянов изпод вежди да съзерцава речовитите многознайковци, дезертирали от собствения си род и нация, обзети от амбицията да се възгордея в името на умозрително някакво си „всенародно щастие”.

   Подгизна българската свещена реч от аргатския манталитет на днешните българи, любители на чалга и турски сериали с вкус на кенеф и канела. Моите белокоси приятели не казват "Отивам да си взема пенсията”, ами – "Отивам да ми дадат пенсията". По села и градове все това ечи: "Бойко Борисов ще ни дава еди що си?" или "Що ли още не са ни отпуснали еди какво си?" За синоптичната прогноза коментарът е: "По телевизията времето ни го дават дъждовно".

   Нейде в началото на възхождението си като вожд, Баща на народите, стратег, гениален ум, Знаме на световния пролетариат и прочие от тоя род сладости за ухото и душата Йосиф Сталин ей тъй бъбри на своите съратници (предавам по смисъл, на руски звучи вероятно по-ярко): Знаете пилците как обикалят мужика, вперени в крината с ечемик. Политиката успява, когато народа го приучиш да се върти покрай ботуша ти като тия пилци. Хвърли му малко повечко ечемик, и ще вирне глава. Даваш ли му толкоз, че да е все гладен, в ръцете ще те гледа и ще слуша, ще ти е предан, от сутрин до вечер ще благодари, че се грижиш за него.

    Странно ми е как този заклет индивидуалист, този буден човек българинът прилежно сякаш е усвоил кокошия рефлекс от препоръката на сина на обущаря-осетинец. И ще продължим още да бленуваме в очакване Добър чичко, някой Big Brother Отвъдокеански, от майната си тук долетял, нещичко да ни подхвърли, с трошици да ни почете, докато от горчив исторически и всякакъв личен опит не проумеем, че всеки… ама всеки самодоволен чужденец, кога незаслужено нещо ти дава, със същия този жест те заробва (Timeo danaos et dona ferentes, или Бой се от данайците, когато идват с дарове), докато за честно изработеното човек отива не даром да му дадат, а да си вземе своето******.

Конакът на кмета. Пловдив - европейска столица на културата 2019

    

Plovdiv, edited 19 apr. 2017

____
* Наука за небесните тела и тяхното развитие.
** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните напоследък ереси).
*** Т. Ман, „Вълшебната планина”, изд. 1972 г., с. 40.
**** Автор на въпросните стихове - Тодор Чонов (1945).
***** Възраженията ми срещу автора на тия стихове не касаят естетиката, а са от сферата на етичното, конкретно – от оная област, дето става дума за предателства и прекрачване на правила.
****** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.ІV, ст. 4: „На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг”. Бел.м.,tisss.