Публицистика - БЪЛГАРИНЪТ, ДЪРЖАВАТА, ЧОВЕЧНОСТТА

В памет на самозапалилата се Лидия Петрова

пред Президентството на Република България

БЪЛГАРИНЪТ, ДЪРЖАВАТА, ЧОВЕЧНОСТТА

 

        І. 

        Встрани от пътуващите люлки и стрелбището със захарния памук една жена, не по-възрастна от четиридесетта, лежеше по гръб до пътеката и плачеше със затворени очи, а минаващите я заобикаляха отдалече...* Жената тихо плачела и когато единственият човек, който спрял при нея, я попитал: "Госпожо, зле ли ви е, има ли тук наблизо ваши приятели, да извикаме ли лекар?" - тя отвърнала: "Оставете ме, моля ви, искам да умра". 

        И когато тоя човек дойде при мен и предложи да извикаме "Бърза помощ", да идем да направим нещо, каквото и да е, защото това не е някой пияница, някоя пропаднала кикимора, а същество интелигентно на вид и силно отчаяно, аз, пишещият тия редове, казах: "И защо точно ние! Толкова народ минава оттам, най-малко две хиляди души са я видели, няма начин поне един вече да не е сторил необходимото; болницата е на две крачки, а ние - какво? - би трябвало да запалим колата, да отидем и да я уговаряме да дойде с нас, а пък тя сигурно ще се дърпа, ще повтаря своето "Оставете ме да умра". И хайде да си представим панаира, който ще се получи. Ще се натрупат зяпачи, ще коментират не само жената, но и нас - какви сме й ние, нали! И ще сме в центъра на вниманието, а ни знаят мнозина от тоя район на Пловдив и оттук нататък ще ни свързват един с друг и с тоя необикновен случай... Пък ние, двамата с тебе, не желаем да ни свързват с когото и да било, още повече - да ни свързват един с друг". 

        Впрочем, "необикновен случай" ли казах?! 

        И тоя човек, на когото силно държа и комуто до голяма степен дължа това, което в момента съм, отпусна примирено ръце: "Добре, никъде няма да ходим". Но обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието никъде да не мърдам и все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се размазвам: "Ако речеш, да отидем!" "Не - каза решително моят мил човек, - сега вече аз не желая да ходим." 

        "Но защо, мила! Ето, ще сляза, ще изкарам колата от гаража; имам малко бензин, колкото да я замъкнем тая нещастница до поликлиниката; ама тя... тя нали не искала някой да й помага, нали сама казала, че иска да умре?" "Да-да!" - някак разсеяно, като ехо отвърна моят мил човек и сплете в скута си ръце, изящни, източени от тоновете минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението да се свири на пиано. 

        Опитвам да изясня колко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не само светът, но преди всичко собствената му съвест. И значи, топката бе прехвърлена в моето поле и така пареше въздухът около тая лежаща на влажната пръст четиридесетгодишна нещастница, че решително я отстраних и си казах: "О-о не! Достатъчни са ми неприятностите в тоя свят, че да се товаря с още една". И не толкова със силата на ината, колкото с вродено като у всекиго (явно!) жизнеутвърждаващо любопитство, същото онова любопитство, което ни кара с облекчение, с вътрешно задоволство да присъстваме на погребения или да слушаме за кървави драми, вътрешноотстранени, почти щастливи, че това, ама точно това не се е случило именно с нас, не ни се е стоварило върху собствената кратуна, т.е. продължаваме да живеем, в шоуто сме; за някого съдбата е отсякла: "Дотук!" - обаче ние продължаваме по-нататък. 

        И тъй, направих кафе, изпихме си кафето, говорихме за какво ли не и в тия разпилени приказки жената, която желаела да умре, изчезна, стопи се, престана да ме тревожи.  

        Обаче на другата сутрин, като се събуждах, преди да съм се още разсънил съвсем, оная нещастница пак се появи пред мен. Припомних си незначителна подробност от снощното описание - косата й била леко къдрава, личало, че някога била боядисвана и поддържана, но занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху ми се стовари тоя абсурден, тоя ужасен въпрос: "Защо я осъдих на смърт тая жена? Защо не усетих жалост, състрадание, нито основание да й помогна, да й подам ръка, дори просто да се появя пред разплаканите й отчаяни очи с красивото си великодушие, с великолепната си жизнена вяра и оптимизъм за България?" 

        Всеки ден, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред Онова велико нещо, което неясно назоваваме ту Живота, ту Бог, ту Собствената си съвест. Забелязвам нещо страшно, което неусетно се е случило с нас, с целия български народ, изпаднал в драмата на оцеляването - ние привикнахме с безразличието, ние почваме да губим имунната си енергия да се съпротивяваме на Злото. Представям си гузно, че не съм само аз, че десетки и стотици хиляди сме заобикалящите... 

        Какво ти безразличие, ние сме съучастници на тая гавра, която се извършва над самите нас, унижените и оскърбените осем милиона българи, турци, цигани, арменци, власи, евреи, гагаузи, гърци и прочие. Не за филанкишиите, които мародерстват или живеят на чужд гръб в безделие... За всички, които чувстват България свое отечество, а не дойна крава - за тая част от света говоря. 

        Защото тая държава не ни е само Родина, тя е наш имот, наше наследство, парче пръст и камъни, прорязано от реки и ручеи, изпълнено днес с лепкава кал и вонящо безразличие. Някой се е появил в тоя момент на хоризонта във вътрешния пейзаж на душите ни - катедрално строг, висок и тъмен, и ни заповядва: "Стой там, където си". Въпросът не опира вече до красивите жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва да оцелееш на всякаква цена, следователно - да не пилееш себе си. В крайна сметка, оная женица сама пожелала: "Оставете ме, аз трябва да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, това е нейно право, и следователно: не се намесвай там, дето не са те викали! 

        Тук вече място за съчувствие няма. 

        Това, скъпи мои, става на 1 март надвечер, три години преди да нахълтаме в двайсет и първото столетие подир Христа. Днес Пловдив е един окаян град, живеем като бежанци в родината си... 

        ІІ. 

        Наоколо светът се тресе от катаклизми - катастрофи, бунтове, революции, земетресения, потоп, суша, СПИН, глад, генно инженерство, самовзривили се фанатици. А тук е слънчево, тихо наглед, еднообразно като в пустиня. По телевизията снощи въртяха документален запис на масова екзекуция някъде в Африка, може би в Уганда или Руанда; добре изглеждащи мъже с големи тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на вариооптиката операторът ни приближава на някакви си два-три метра от вързопите. Но това са хора, Боже мой! - мъже, жени, дечица с разбити черепи, с лица, захлупени върху земята, но кръвта и разхвърчалият се човешки мозък показваха какво точно се случи току-що, докато вечеряхме или се изтягахме сънливо върху вехтичкия диван. Единият още помръдва пръстите на босите си нозе - полумъртъв, недоубит, разтърсван от конвулсии; ризата му - бяла, изскочила над колана на панталоните, леко захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба. 

        Нас ни манипулират с тия кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на насилствена смърт, експлоатирайки естественото ни човешко любопитство към страданието и ужаса. Какво ли не са видели вече тия наши очи!... 

        Дерайлирала влакова композиция и висящи човешки крайници, разпарцалосани трупове в локви кръв. Грамада от срутил се хотел и прашни, сплескани човешки същества, вече мъртви, които извличат с носилка или ги събират като смет в големи найлонови торби. Заледена магистрала, блестяща в сребърната светлина на прожекторите, и стенещи хора, които измъкват от нагърчените ламарини. Автобусна спирка в Сараево и пълзящи сред кървищата по разбития тротоар остатъци от човешки тела подир сполучливо изстрелян от "героичната" сръбска артилерия ракетен снаряд. 

        Това не са необикновени работи - нашепва телевизията, - това е част от живота. Длъжен си да я видиш тая част от шоуто, да узнаеш и да си правиш сметка за по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, трупове... Обгореното детско личице в едър план - с прехапаното езиче между щръкналите зъбки от смачканата с тояга главица, не е просто епизод от избиването на някакво "диво" африканско племе; това нещо става част от домашния ни интериор, ние свикваме с него и децата ни не случайно гледат все по-равнодушно филмовите екшъни. Защото жестокостта в действителния живот е по-развихрена и от най-развинтената фантазия на холивудските и всякакви там западни "бизнесмени в изкуството", които от тия работи правят пари, много пари. 

        Не е въпросът на посоченото по-горе да противопоставяме излъсканите образци охолен и разумно подреден бит. Въпросът е за нас, простосмъртните, които се люшкаме между тия два полюса на човешката природа - за нас, продължаващите да живеем с остатъците си от храброст в това блато от духовна мизерия, каквото е днес благопристойната и сдържана в чувствата си заможна Европа - моделът на съвременната цивилизация. Децата ни виждат това. Децата ни свикват с издевателствата. Ето кое е страшно. 

        Няма черква, няма бог над нас, няма ги простичките правила, върху които се е крепяло човечеството през делничните дни на тия две хиляди и повече години. Има компютри, мениджмънт, стокови борси, лъскави лимузини, модни педерастки дефилета, автомати "Калашников", междупланетни сонди, сателитна телевизия, интернет, CNN, Al Djazira, състезания за някоя Голяма награда, тъпи приказчици по българските частни или национални радиостанции и рекламки-рекламки-рекламки, които носят парички-парички-парички. 

        Реклама за "страст на кристали", за дамски превръзки с крилца и реклама за почистване на тоалетни чинии, реклама за превъзходни изобретения и за какво ли не. Но това не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите, скъпи мои! Защото техниката си е техника, шаренията - шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние - аз, ти той, тя, то, точно човекът е най-чудното, най-чудесното постижение на тая планета, залутана по законите на небесната механика в необятната вселенска пустош!?

         ІІІ. 

        Какво ли ни казват политиците - тия така заети с благото на народа възпитани и културни мъже, жени, старци от сой! Казват разни работи, от които разбираме колко важно е обществото да е добре устроено и подредено, законите да са закони, всяко престъпление срещу човека и природата да е последвано от възмездие, всяка висока проява на човешкия дух и тяло да е достойно отличена. 

        Да, това е много хубаво! Но къде сме ние сред тоя порой от престъпления, успехи, митове, демонстрации на самочувствие, ум и благородство? Ние, скъпи мои, сме си все тук: на земята, при хляба и солта, сами - хляб и сол за идещите подире ни на тоя свят. Човекът продължава да зъзне в тъничката си човешка кожа с тоя възел от нерви, с тоя несекващ свой сърдечен пулс в дребните нещица. Искам да кажа, моите надежди за оцеляване нямат нищо общо ни с политиката, нито с международния валутен фонд или участието на българската войска в мисиите на НАТО.

        Като гледам тия добре поддържани лица с добре подредените коси и бръчици на угрижеността върху им, като се възхищавам, от една страна, на новите ни политици от типа и с реакциите на сегашния ни президент и сегашния ни министър-председател, от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява точно иззад най-разкошните рекламни табели? Дали и това не е само отличен спектакъл, добре организирано представление, шоу за наивници? Защото, ако някой тип с противна физиономия посегне към хляба на рожбата ти, много по-лесно ще го пернеш през лапата, отколкото ако тия, които посягат, са симпатични, образовани и изглеждат човешки на екрана.

         Предпочитам Държавата да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа Държавата си гледа своите лични работи, за да й имам доверие. Моят договор с тая госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво става реч. От първата глътка въздух, от първия ми писък на тоя свят искам да имам свободата да бъда това, което не пречи на другите, но и другите да не ми пречат да съм. А ето че прекрасната ни държава завира пипала чак в гърлото ми, за да измъкне оттам сухите залци хляб, да ги преброи и да ми остави толкоз, колкото да не умра от глад и скръб. 

        Защо ми е тоя договор! Той мене не ме устройва. Устройва някого, но това не съм аз. А ето не мога да се отрека от държавата, да я отрежа с едно "Върви на майната си!" Защото тая държава е обсебила моето минало, не само настоящето ми, моите близки и мъртви предци са работили за тая държава и по същия договор с нея. Заради тях не мога да се наредя сред "отчаяните мечтатели", бленуващи Зелена карта за гражданин на Съединените хамерикански щати. 

        Живея със съмнението, че всичко, което имам, е втора употреба, животът ми ухае на магазин за стоки втора употреба, а заради сантиментални спомени от ранното си детство не мога да се отлепя от родната кал, населена от самозабравили се парвенюта (архонти, царе, лордове, дентита, фльорци, накратко казано: позьори и циници, любители на дебелашкия хумор).

        Е, добре, Държаво, не аз... ти, Държаво, си открила тая черна сметка и я рисуваш върху ребрата ми. Ти, Държаво, стори всичко възможно (и невъзможното дори), за да те намразя. Ти постоянно предизвикваш добрия човек у мен, като въздигаш отрепки по върховете, а справедливостта си поверила в ръцете на страхливци и хора с интелектуална недостатъчност. Натискаш ме с груби лапи по раменете, почукваш с костелив нокът по мозъка ми, самодоволна и самовлюбена.

        Питам се, не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ум, че такива като мене ставаме все повече и повече. Не в действията си... Не в действията си. В мислите си, в мечтите, присъщи на всеки човек, ние - унижените и оскърбените, лекичко и постепенно с досада те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, но ти рано или късно ще трябва да си платиш за стореното с нас. 

Plovdiv, apr.1998 - redact.5 dec.2014

    _____
    * По действителен случай.

Публицистика - НАРОД СЕ ЛЕСНО НЕ ЗАТРИВА...

НАРОД СЕ ЛЕСНО НЕ ЗАТРИВА...

АКО САМ НЕ СЕ ПРЕДАДЕ!

Добруджа. Пътят, който води към Тригорци*

        Сънувам. От какви пластове на подсъзнанието се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а като докосване - присъствие на угрижен, притеснен човек. Носим четири пакета край множество пресичащи се железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове непрестанно профучават в двете посоки. 

        Малко преди една жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината лъщи незасъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква и своите две вързопчета, вече се колебаем дали да клекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе долу в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си към нас иззад завоя едър железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина... 

        И се събуждам. Шест часът, часовникът пиука да ставам.

        Какво щеше да се случи по-нататък и как така сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на оная, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в моя минал живот? Какви послания идат към мене от дълбините на подсъзнанието? Има ли то значение за сега или за близкото утре?... Наивни, глупави въпроси! 

        Бъдещето е като плътна плюшена завеса; не че ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето: неясни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи яростно муцуни в стръмен каменист сумрачен бряг... Предпочитам екшъни, в които добрите надделяват над злодеите. 

        Тук обаче не знам кои са добрите. Единствено съзнавам, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъци, отвращението му замъглява мозъка. Кому е нужно? В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на духовна енергия за живот и за творчество.
 
        Волфганг Борхерт. Върнал се изтощен и болен от войната. Умира съвсем млад в клиника (Базел, Швейцария), малко след като съм се родил тук, в Пловдив. 

Волфганг Борхерт (1921-1947)

        Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението от мизерно цветче, поникнало по чудо между камъните край затворническото каре за разходки - тоя разказ на родения в мъгливия северен Хамбург Волфганг Борхерт ми иде наум, като чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от Артур Шопенхауер, когато бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво пише: 

        "Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, където тя се крие от студения поглед на любопитните... той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове".

Артур Шопенхауер (1788-1860)

        
        Съпоставям 30-годишния (през 1818) Шопенхауер с 26-годишния (през 1947) Борхерт -

"Бих искал да съм фар в нощта и вятъра -

за дребни и големи риби,

за всяка лодка -

а пък самият аз

съм кораб във беда!"

        - и какво се получава от тая съпоставка! Какво се получава от съпоставката между двата текста? - питам. Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изход от лабиринтите на нравствения упадък. Изстраданият оптимизъм - ето кое ме възхищава. 

        Противна ми е слабост, маскираща се с копринените драперии на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни аристократи като Томас Ман и прочие.

        

        Земята, населявана от мъже и жени с български обичаи, манталитет, традиции, поверия, минало, реч..., все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива! 

        Село Пейково, нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се казвало Пейково, пък било и в турски предели, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишко облекло, един от своите: турили му вместо калимявка бакърен съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912, на Малката Богородица, с веселие, с глъч, с хора и ръченици, с песни параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога и света.

 

        Каква е тая сила! Има ли власт и мизерия да я спре? Когато по Тодор-Живково време манастирите, черквите, параклисчетата из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страх от някой симпатичен и начетен партиен доносник, единствено това местенце (сякаш напук) продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия оня полуезически-полурелигиозен "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала... Пък кобилката се преобразила в момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. Там сторили градежа. 

        Какви комплекси избиват квакащите по стъгдите на държавата, какъв е тоя жабешки концерт от насилващи се да се докажат? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим: величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла - като че винаги е била такава, но българското пак оцелява, даже по-жилаво става, дами и господа, колкото по-нищи духом са ни политиците и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на обикновения българин.

Plovdiv, okt.2000 - redact.4 dec.2014

_____

* Това лято, на 12 срещу 13 август 2014, с приятел от детските години нощувахме под облачното небе в двора на селска къща насред Тригорци. Някога циганите тук бяха две или три семейства. Кипящото от живот някога българско село днес - след четвърт век "демократично управление", населяват 18 (осемнадесет) българи, повечето - възрастни, престарели хора, и 180 (сто и осемдесет цигани). Буренясалото, силно занемарено селско гробище с хлътналите изоставени християнски гробове крещи до небесата за нравствената разруха на цялата ни държава. Живите побягнали по градовете, по чужбина; останали от българите шепа старци и двама-трима младоци. Така видяхме набързо и съседното многолюдно някога Гурково, родно място на поета Йордан Кръчмаров - Данко (1948-1986): многолюдни цигански семейства превзели изоставените български къщи, включително - къщата на Данко, която местната власт някога гласеше за музей на един от най-нежните поети на Добруджа.

     Бел.м., Jores.  

Ars Poetica - REQUIEM FOR A SIMPLE MAN

REQUIEM FOR A SIMPLE MAN

Той беше поет, неизвестен поет, 
ала нощем кашляше лошо; 

зад панела разбирах, че съвсем не е в ред; 
казва се Тошо.

С пенсия скромна чакаше ред 
за кофичка кисело мляко 

и случайно веднъж в тоя супермаркет 
видях го закъсал яко.

Не му стигаха някакви си пари, 
та услужих му с жълти стотинки 

да купи тарелка с две баклави 
и за внучето вафла с картинки.

Мина лятото, изниза се есента, 
ето че зимата зла се задава; 

паля огън от сухи дръвца, 
че с бедняка ларж се показах тогава.

Къде ли студува не е мой проблем, 
всеки има си нейде роднини; 

което зависело точно от мен: 
пуснах го в супера пред мене да мине.

Всички сме братя и си чакаме ред 
на опашка за нещо бедняшко; 

а внезапно усещам крила на поет, 
преизпълнен с гордост хлапашка.

Тая сутрин отново се буди светът, 
моят свят със старата врява, 

и каквото тук виждам, си е наред, 
а беднякът любов заслужава.

Поети известни дал Господ Бог 

и всички стремят се към почести, слава, 

и каквото тук виждам, си е наред, 
а беднякът любов заслужава.

Plovdiv, 25 okt.2012 - 2 dec.2014

Ars Poetica - БЪЛГАРИН ПО РОЖДЕНИЕ

БЪЛГАРИН ПО РОЖДЕНИЕ

Изпадам в плен на всякакви измами  
и лъжат ме тъй сякаш съм глупак,  
по-доверчив от менe просто няма,  
но бългaрин докрай оставам пак!  

Купуват ме и ме продават, само  
достатъчно е да им вярвам аз

и може би в това е мойта драма -
срамувам cе да закрещя на глас.  

В съгласие у мен живеят двама:  
Hаивник, но и Bлюбен, та напук

чувал жито заменям с наръч слама,

щом вадят ми душата със памук. 

Тъй милозлив към тариката мазен,  
пред грандомана – в смут, на колене,  
не мога истински да ги намразя

или да им обърна гръб поне.  

На всякакви небивалици вярвам,  
крадеца да пожаля съм готов,  
на лицемера с грозната му врява 
 отвръщам с най-смирената любов  

Ала каквото и да стане, зная:  
щастливец съм роден на този свят

и чувствам се почетен като в рая,

където за мизерника е ад.

Пловдив, 30 оkt. 2008 - 30 noe. 2014 

Пловдивски разкази - КАФЕ

КАФЕ

              Колегата – в безупречно изпрана и изгладена снежнобяла работна манта, най-после излезе от канцеларията: с дежурен вид, като че кой знае колко му се работи, и двете най-после останаха сами. 

        Възпълничката – около четирийсетгодишна, с нос като копче и боядисани в антрацитно черно ситно-ситно накъдрени косици, скочи да пусне райбера... Щрак! Извърна се към прозореца, пооправи ce, с два пръста попридърпа блузка над циците, докато сядаше откъм другия край на масивното бюро, отрупано с папки-папки-папки... 

        Другата - трийсетинагодишна, с тънко вратле и силно прошарени доста скъсени гъсти коси в прическа "а ла гарсон", в това време съсредоточена, с подострено моливче ниже цифри. Вдигна главица, усмихна й се:

        – Разправяй!

        – Ще си направим ли кафенце? – рече Копчето. И без да дочака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, коленичи, мушна се на четири крака под рафтовете на огромния шкаф, и той замлян с папки, разпоредби, указания, бумаги от всякакъв вид, плод на дългогодишната им работа.

        – Твоичкият отлетя ли? – осведоми се по-младата, без да вдига муцунка от таблицата, върху която бродираше все същите безкрайни колонки цифри.

        – Замина.

        – И?

        – Нищо. Нали съм ти казвала, тая работа в Коми ще му изяде главата! Кола, та кола… Като че ли това е най-важното.

        – Кое? – Събеседничката й явно не вдява за какво става дума.

        – Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта тук. Едва изтрая тия четири дни, докато уредят наследството. Сестра му… и тя е една... – Направи гнуслива физиономия. - Не видях да жалят по баща си. От хорски срам поне сълза да беше отронила кучката. Ей-така, мила… хвърлиха човека в дупката на Рогошките гробища*, па изтърчаха да видят какво им оставил, че да си го поделят. 

         – Смяташ, че в Коми, си има някоя...?

         – Отде да го знам! Мълчи, пухти. Можеш ли да разбереш какво му се върти в ума?

         – В леглото иначе как е? – делово рече младата, все тъй забучила нос в онова, което дращи.

         Мълчание. 

         Водата в джезвето завира. По тенекията пред прозореца зачукаха едри дъждовни капки. Кани се здравата да вали. От време на време долу изръмжава дизелов двигател, чува се гумите на машините как разплискват рядката кал в заводския двор. Там нейде, сред громолящите туловища на огромни пътностроителни машини мяука изоставено коте: мяу... мяу... мяууу... 

        Кафето е сипано. Над порцелановите чашки се вие ароматна струя. Качиха нозе върху бюрото, запалиха по една “Фемина”.

       – Господи, що е така устроен животът! – взе да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като идиот... жениш се, деца раждаш, отглеждаш ги, купуваш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка върху килима да не падне, прозорците да са измити, цветята в саксиите да не вехнат, и вместо всичко да ти е наред, и когато уж всичко ти е наред...

        – Ще се върне, не се безпокой! – опита да я утеши по-младата.

        – По дяволите да върви! Там да си стои, що изобщо трябваше да се връща!? Ти не разбираш ли, че...

        – Разбирам...

        – Помниш ли, мила, миналото лято с оня разбрицан трабант как обикаляхме курортите, заничахме като просяци край скъпите заведения на Слънчев бряг... Хората живеят, мила, а ние с тез наши палави деца... като две стари кръпки пришити към оня лукс. Поли, блузки, обеци, златни дреболийки, парфюмчета, грим, мазилца... уж всичко ни наред, уж и ний сме като другите, и пак нещастни, и пак нещастни-и-и...  

        Разхълца се. Рони сълзи.

        – Не съм ти казала... – подхваща по-младата, като издухва струйка дим към ниския таван. – Хлътнала съм малко по един...

        – Дуков окончателно ли го отряза? Щяхте май да се жените с Дуков, като се разведе…

        – Журналист е – прави се, че не чува, – ама вече не е журналист, че го съкратили заради статия в неговия вестник. Голям смешник! Все намира да се майтапи. Не че казва кой знае що, но каквото каже, все весело излиза.

        – Женен???!

        – Не... Всъщност, да... Сега се развежда. Има ги двенки, дъщерички.

        – Ти си луда!!! – рече по-възрастната, свила юмруче пред устни, неестествено ококорила очи. – Ще ти тръсне двете си джерамета и... върви се оправяй. Ай сиктир!

        – Жена му ги зарязала, хукнала с някакъв бивш пандизчия**, а моичкият все се шегува: при нея, казва, ще му е по-добре отколкото в пандиза.

        – Ама че тип! Оная от добро ли ще го зареже? 

        – Знам ли! Ама ми е хубаво с него.

        – Мъжете са гадна пасмина – кимна към заводския двор Копчето. 

        И в това, че се спря дотук, пак имаше куп тежки, черни обвинения към всички мъже по света. Зарея поглед навън. Из надвисналите облаци като гроздово зърно розовее слънцето. 

        – Питам се напоследък, що живеем? Заради това ли?! – Посочи папките. – Или за да родим нещастници като нас, дето ще повтарят нашите грешки, дето едно "благодаря" няма да кажат, па са и вирнали празните си кратуни... а утре ще газят калта, ще се лутат и те в своя скучен живот като муха в паяжина?        

        – Но аз не си спомням да съм била по-щастлива, мила! – лъчезарна, грееща й се усмихна другата. 


        Plovdiv, noe.1990 - 23 noe.2014
_______

<sub>* Новото общинско гробище в Пловдив, което се намира край т.нар. Рогошко шосе, един от изходите на града.

** Затворник.</sub>