ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1708.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1708.)

  Системата на народно представителство не е нищо друго освен управление на държавата чрез общественото мнение. – Бенжамен Констан (1798-1874)

17 maj 1999

ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ

    1.

   Като кандидат за президент от листата на БСП, си беше гола вода: речовит, интелигент-чаровник, объл, търкаля се на всички посоки с еднакъв успех и все си стои като циганин в небрано лозе. Като учен-траколог обаче същият този "лимонаден Джо/Иван" е нещо коренно различно. Политиката все пак е изкуство. За човек на изкуството са присъщи динамика, интуиция, пластика, жонглиране с реалности, а господинът е типичен учен. Един Вацлав Хавел, например, може да е успешен президент, макар и за 6-7 години само, след което започна агонията му като политик; невежи мошеници и канибали могат да бъдат... и се оказват впоследствие успешни политически лидери. но един Айнщайн, Нютон или Питагор как да си ги представя като лидери на крадлива политически пасмина!

  Четвърти или пети ден боледувам. Какво беше? Май го изболедувах. Грип. Вече ми просветва. Интересно ми е с Иван-Маразовата* научна студия "Митология на траките". Уравновесен, мисля, му е главно достойнство. Знае докъде е етично да предполага и оставя отворени територии за логични упражнения от страна на онзи, който пожелае.

   Намирам у Маразов подкрепа на стара хипотеза – че отделил се от масата хора, за да управлява уж в нейна чест, най-нормалното е човек със слаба психика да се окаже чужденец спрямо собствения си род и отечество. Изобщо, мисля си, властолюбието, под каквито и благовидни аргументи да ни се представя, е вид душевно заболяване, маниакалност. Както лудия обграждат с пренебрежението и сакралната си почит, тъй и властникът разхожда сред народа претенциите си за своето величие; и народът го идентифицира като чуждо тяло, обитаващо непонятните пространства на призрачен свят. Казано по-рязко, нацията се чисти от своите идиоти, като ги възкачва с песни и еуфорични шествия в сферите на властта.

   На стр. 165 от въпросната книга Маразов пише: "А многобройните царски имена на траките, производни от гръцката дума за вълк lykos, само напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено заема позицията на "чужд", т.е. на "извънзаконник". Защо "в архаичното"? Да не би днес властници от всякакъв калибър по света и у нас да са се отказали от пренебрежението си към закона? Този яростен фалш, това пищно лицемерие и самодоволни усмивчици, да го речем за лъчезарния Иван Костов, когото почитател закичил към репликата си от 14 август, това яко задебеляване на гласа, да речем – у Георги Пирински, у Юнал Лютфи, Емел Етем и Владимир Дончев, подсказва велико самоуважение към собствената си персона, този нарастващ глад за овации не са ли именно това симптоми на лудостта? Ако не са душевноболни, тогава защо им е власт? Струва ми се властта е погубила най-много сред даровити личности, когато ги е приела в ледените блестящи селения на грандоманията и самовлюбеността.

   Та интересно ми е в случая какво е изкарало от равновесие приетия с уважение по цивилизования свят траколог?! Със зрение на сокол да разкодираш знаци и жестове на древността, а да се мотаеш като пате в кълчища из съвременността...

    2.

   Власт и властващи – ами да, разбира се! Ала да не си въобразяват велики работи, личностите не бива да остават повече от ограничено със закон време в управлението на държавата. Престоят в казармата е дълг към отечеството за гражданин и поданик; престоят във властта защо ли пък да е нещо различно? За каква каста на пожизнените политици настояват идиотите?

   Ами Монархът откачен ли е? Или не е задължително да е идиот? Понеже неговата функция, както сочат успешните съвременни западноевропейски монархии Испания, Великобритания, Испания, Швеция, Дания, Холандия и прочие, е не да управлява, а да обединява. Бих се усещал горд да се закълна пред символи на родината, включващи инородна аристократична династия, именно понеже: първо – за да обединява, не бива да произтича от моето племе; за да чувствам респект към статута му, трябва да е вън от вроденото у мен отвращение към стоящия над мен идиот; и второ, четирима с мен поколения мъже от началото на 1900 г. бихме били свързани с един царстващ род, но не с президент, който е временна фигура, колкото и скъп да ми е този образ на уредил се успешно в живота висш държавен чиновник.

  Така - говоря лично за себе си, симпатията ми към Кобургите**, каквито и грехове да им откриват, иде не от тях, а от независещия факт, че прадядо ми Ненко Ангелов от Керемидовия род в село Калугерово, Пазарджишко***, се записал доброволец заради честта, вдъхновен или манипулиран от цар Фердинанд през 1912 г., за да отмъщава за ислямските зверства над родителите му в Априлското въстание 1876; дядо ми Борис Ненков Ангелов се е клел като българин пред символите на България и НВ цар Борис ІІІ; баща ми Кирил заминава за фронта и се връща в Пловдив, като 22-годишен редник от унгарската Пуста, клел се като обикновен войник в Царство България, докато като вероотстъпник, аз съм се клел фактически не в моята България, а сред подгизналия в ноемврийски дъжд хасковски площад, съзерцаван от политкомисарите на световната комунистическа революция. Гади ми се, когато помисля как фино рязаха корените на моето поколение българи! 

   Знаел ли съм нещо за масовите екзекуции на "вражески елементи и предатели", за геноцида спрямо българската интелигенция след Девети септември 1944 г.? Къде е Вардарска Македония днес? Къде са българите от Одринска и Егейска Тракия? Кой внимателно планира разграбването на Български земи и имот от Солун до Адриатика, от Северна Добруджа (делтата на Дунав) до Мраморно море? На сърби, гърци, турци, румънци ли да се сърдя, че отстоявали националния си интерес?! Или да благодаря на коминтерновските функционери, че ме отървали от империализма-капитализма и ни превърнаха от стопани в народ-ратай на мракобесническа империя?

   Народ, който не разбира разликата между Русия на Чехов и Лев Толстой и Русия на руския имперски чиновник, разликата между разкошните руски мечтатели и творци и чиновническата, безмилостна Русия на осетинеца Йосиф Джугашвили, такъв народ си заслужава участта.

   В България са костите на хиляди руси. Объркана славянска орис! Едно знам със сигурност – човек трябва да бъде стопанин на имота си. Нали е ясно – на собствения си имот стопанин, не на земното кълбо! Затова мене не ме плаши идеята за монархия. Монархът в днешния свят може да бъде очовечен образ на нация, без да се въвира в мразовитите пещери на властта. Не е ли очевидна разликата между водещата своята външна политика, отчитаща всеки миг националните ни приоритети моя България до смъртта на Борис ІІІ, с всичките скудоумия, грешки и слабости, и България след това, люшкаща се като корабче без кормило по световните течения и капризи, предана на всеки натрапник и тарикат, който я пожелае!

    3

   До 1966 г. обитавахме две стаи под наем на улица Люлебургаз 17, срещу Джендем тепе, в т.нар. квартал Инвалиден. Имаше наоколо улици с ей такива имена: Войнишка слава, Лагадина, Ангиста, Тулча, Завоя на Черна, Велбужд, Кресна, Страцин, Добрич, Вериговска клисура, Ниш – сякаш откъснати от календара на Балканските войни. Тази част на Пловдив, от двете страни на шосето за Пещера, от склоновете на Бунарджика на запад до разклона край сегашния пловдивски квартал Прослав, беше населена от пришълци, все бежанци от опустошена Македония, прогонени от Османска и Гръцката армия от дома, от имота си, пострадали от войните; помаци от Родопските махали се бяха омешали с придошли от Средногорието и от полските села на Горнотракийската низина. Сред гмеж от несретници като зрънца див овес сред овъглено жито светлееха няколко семейства арменци, прислонили се тук от ислямските зверства в 1910-1915 г. Но не за тях ми е думата.

    Зад високия човешки бой и половина тухлен зид, от съседския двор в задушните летни вечери звучат не до болка познатите родни шлагери, а руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор сладостно мяука зад дувара с надвисналата с прашни вейки джанка. Звучи грамофон.

    Пиша това, а утре е Денят на влюбените – католишкият или протестантският Свети Валентин, и този спомен ми се върти не случайно от няколко дни в ума. Та зад зида в 1960-1965 г., спомням си, живееха двама особняци, мъж и жена, около 70-годишни: той – кокаляв, жилест, пристъпващ с изопнат гръб, въпреки възрастта, тя – масивна, ама не тантуреста, с прибрани в кокче косици и румено личице на някогашна хубавица. За всички нас, махленските дечурлига от онези години бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото той беше жилав, кокаляв, толкова жена му беше пухкава, заоблена като добре натъпкана с перушина възглавница: нозете й под коленете, онази част, дето се вижда, бяха като новите бетонни диреци на уличното осветление в онзи някогашен Пловдив. Бяха бездетни.

   Пиша тези неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на дяволитата Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария, някакъв си там заможен дрогерист, почитател на хоровата музика, тайно от нея й направил. Цветната плака открива чаровното женче откъм нова за мен страна: унесено-отнесена. Затова кръстих фотографията, лицето й в полуфас: Моят минезингер****.

  Двамата саможивци зад високия тухлен зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си очевидно живееха в хармония. Със съседите не общуват, живеят затворено, уединено зад прозорците с бели тензухени перденца. От време на време млади мъж и дама, вероятно техни близки, им водят дъщеричката си, скокливо дебеличко момиченце на 4-5 годинки, което няколко седмици оглася летния зной отвъд зида с кикот или припряна руска реч. Говореха само на руски.

  В този мой спомен има провиснала като уморена змия стара лозница край мраморен кладенец с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и за липсващата кофа. Има и смокиново дръвче, на което никой не посяга освен мен, и там всеки Божи ден от май до октомври смокинята ми е приготвила скъп дар: шепа-две от екзотичния си плод. Няма сюжет, това е картина, застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред лют мирис на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир Девети 1944 г., брат на собственицата на II етаж леля Лучка, чувам съседите, бил убит веднага след смяна на властта от ползвали се от добрината му завистливи бедняци като кмет на Цалапица*****; живеехме на I етаж и половина под наем с едно семейство арменци в наследство на забременялата годеница на пречукания с колове цалапишки кмет, грубоватата цицореста Кица от Нова Загора, която се яви оттам с две-три години роденият преди мене син, 14-годишния Иван – Ванчо Музата, и майка й, надхвърлила 70-те лазарника гърбава Зюмбюла. По онова време, ученик в VІІ клас, пред заядливия бабишкер, за да престане да притеснява сестричката ми 5-годишната Ели, че докато онези трима се завираха в кирпичената къщурка за прислугата, ние, бедняците на мебелиста Кирил, се ширихме под наем в наследството от две стаи на щерка й Кичка, изиграх вдъхновен свише, сценката "Иисус Христос слиза от Небесата за Второто си пришествие"; ала гърбавата вещицата дори не мигна, гони ме с масивен налъм в ръка от циментовата пералня по дворчето; да беше ме уцелила с налъма, онзи ехидничещ лъже-Христос отдавна да гние в пловдивското общинско гробище. "Кръстиш се като католик" - крещеше православната Зюмбюла. Противни виждах всички новозагорци, друг път може да отделя специално внимание и върху тази романтична тема.

   И значи, покрай родните вакханалии от подли мизерии до гласовити кавги между нагъчкани един в друг, мразещи се отчаяно бедняци, оттатък дувара сияеше аурата на любовна история, начената из руските дворянски имения с огромни пространства от некосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропот на табун коне, жерави, високо прелитащи под бухлати облачета над разцъфнала степ, и река, блестяща като сребърен накит, поръбена по крайчеца от снежна ивица. Идилична Рус! Днес, като са минали повече от 35-40 години, под пласт от нашенска простотия и непоносимост към чуждото, откривам как лекичко завиждам на онези двама, превърнали се вероятно в добре оглозгани от гробищните тлъсти червеи два скелета, но живи в съзнанието ми, настръхнали срещу любопитните ни посегателства, свято пазещи великата тръпка на Любовта дори в изгнаничество, щастливи в нещастието, че са така далече от родната тяхна Русия.

   4.

  Как упорито още от детската градина ни втълпяваха респект към този велик народ! В гимназията обсъждахме детайлно "Евгений Онегин" и "Кавказки пленник", "Демон" или "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните картини на Иля Репин, морските пейзажи на Левитан. Какъв размах на човечността, Боже, какво страстно жизнелюбие!
   После се заровихме в необятната "Война и мир" с граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, сънливия Кутузов и галерия образи, облъхнати от патетичност, от бесове и кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски или човеколюбивият печален Чехов, и вглъбеният в природата на духа Иван Тургенев от новелата "Ася" и "Записки на ловеца", както и съпътстващите ги случки от живота: ту драматично назидателни, като дуела на Пушкин с дантеления женчо Дантес, свършил тъй зле, може би понеже съдбата объркала кой според човешките ни мерки да загине; или заточеничеството на недооценения в тесния му приятелски кръжец от пройдохи и гуляйджии пияници Лермонтов, или скучновати, като участта на стресирания от ранна младост Михаил Достоевски поради оставила дълбоки рани в душата му след мнима екзекуция, или като отшелничеството на заядливия, ала и ненаситен за свежата плът на крепостните слугинчета граф Лев Толстой, който едвам понасял жена си ревнивата графиня София Толстая. Харашо, панимаю, человек, я любл тебя, руските думи за моето поколение хлапаци от следвоенните 1953-1960 г. звучаха твърде екзотично.

  Но в тази дива настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха нашите сталинисти, и в ентусиазма на строящия се чисто нов обществен ред там, във великата братска страна, нашите учители, вероятно без да са си давали сметка, инжектираха в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че нашата България е точно тук, на този объркан смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи; ах, защо не бяхме два паралела на географския глобус на север, та да се гушнем с необятната и трагична духом Руска участ? Колко жалко наистина!

  Подреждам щрихи. Мога купища факти да приведа като свидетелство за подмолното обезличаване на собственото ни самочувствие. Е, да, "и ний сме дали нещо на света", гърмеше в ушите ни сопотчанинът Вазов; ама нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно смирено "Здравствуйте, братушки!" – запев на отродяване от страхотната с трагедиите си Родна история не от годините на "Славния Октомври", а от мита за Дядо Иван, който ще ни освободи.

  Прав бил Стефан Стамболов, креснал в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и кръв имперски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, споменава я житиеписецът на хъша Стамболов Димитър Маринов в книгата си******. Уместно му рекъл един от генералите (случва се това в канцеларията на княз Черкаски в Одрин), че за таквиз приказчици в Матушка Русь пътят пряко води към Петропавловската тюрма. Така че какво ли си си въобразява нашият хъш и вагабонтин!

   5.

  Накъсо, в моите си лични размишления България е център на вселената. А всичко останало: руските витязи или богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на Колумб и на Магелан, Вашку да Гама, барабар с Испанската свирепа Инквизиция, Римската могъща империя, блестяща Византия, Древна Елада на патриции и философи, Александър Македонски, египетските им фараони, китайските мъдреци и императори, древните индийски Веди, самият Господ и цялото им звездно небе, и световният океан под нозете ми с вулкани, земетръсни зони и всичко-всичко... е само нещо странично, нещо допълващо в онзи върховен миг, когато съм се усещал ударен като от гръм с прозрението, че българин съм се родил в България сред карък хора несретни, която ме приземява в хаоса от самозванци, завист, войни, смърт.

    Ако някой се опасява, че гледам извисоко и пренебрежително към другите нации затова че си обичам отечеството, глупави са такива опасения. Лошо ли е човек да си обича първом имота, рода, децата? Защо все някой се грижи да ни натири встрани от самите нас! Сега, тук, върху земя колкото мъжка носна кърпа, по-точно, колкото "една човешка длан"******* – това е Пътеводната ми звезда, моята земна ос: следователно, каквото да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от Великобритания, не от Япония, не от Северна Америка или Южна Африка, а от Тракийската ни низина, тръгват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим на империята ми и всички пътища към мен тръгват от тук, от моя приказен завистлив, каръшки и посредствен Пловдив.

   И когато чувам днешни първи мъже и женици в държавата колко красиво обещават да ни отведат в Европа, иска ми се да ги попитам: Е, що! Тесничко ли ви е тук? Съклет ли ви гони, та сме занадничали по пустата опустяла чужбина? От озъртане и въртене на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха, забравихме кои сме, що сме, та цели сме замязали на тенекиени петлета и ветропоказатели? 

БЕЛЕЖКА:

   От излизането ни Османското робство българите като сенна хрема от време на време ни обзема манията да пулим зъркели към някоя по-уредена от нас национална общност, да се замайваме с лакърдии колко харно е да си елин, поданик на кралицата или на руския цар, по чужд тертип да пием и да се веселим: по френски да си служим с обноски, по английски да си сдържан в чувствата, като немец дисциплиниран, като италианец мързелив (dolce far niente), като янки да следваме на всяка цена изгодата. Подтекст на всичко дотук: ай, колко неприятно е да съм българин!

    Горният текст бе отпечатан в местното вестниче "Арт-клуб" през февруари 1999 г., и понеже се явява подир задевка на злобен опонент, мисля си: нищо случайно, няма случайни неща, случайни съвпадения! Захванах се с поредица текстове за историята на калугеровския и перущенския род на майка ми неслучайно. Изразените тук оценки не са лично мнение, а послание от поколения мои родственици, клани и унижавани в протежение на половин хилядолетие от Българската ни история. Да се приобщим към Европа, към европейските духовни ценности... Прекрасно! Ала преди приобщаването що да не си спомним кои сме, какви сме, що от поколенията преди нас сме съхранили в калпавия си български нрав!

  Не мога да разсъждавам като праведен мюсюлманин; не мога да си представя, че ще се опаковам с взрив и ще ида да се гръмна на многолюден площад само да докажа любов към своя жесток бог. макар да не съм религиозен, рефлексът ми към света е както би реагирали предците ми, преселили се двама братя от ограбеното, съсипано, разрушено от чуждите орди Велико Търново и основали наред с други три Български рода селище с показателното наименование "Калугерово". Калугерово из дълбините на исляма у нас какво трябва да ми говори! Иначе защо да съм против поклонниците на Западната цивилизация и на т.нар. европейски духовни ценности, нали? Наскоро по идея на по-голямата ми дъщеря Вера, долетяла от София, да ми вземе материал за генетично изследване в американска лаборатория, оказа се, че нося гените на местно тракийско население, обитаващо Балканите от поне 10 хиляди години.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited on 14 maj 202 

Илюстрации:

- Манастирът „Свети Никола” над Калугерово.

- Приказният Пловдив, градът на моето сърце. 

___

* Маразлия (тур. "болест") Болен, болнав. Маразъм (гр. marasmos  1. Обща отпадналост на организма и психиката поради старост или хроническа болест. 2. Апатия, безразличие, морална отпадналост. 3. прен. Западане, пропадане.

** Така съм мислил през 1999 г., дива утопия за г-н Симеон Кобурготски. Да си уважаван монарх, трябва да си личност?

*** Според някогашния кмет на Калугерово, заел се с история на най-старите родове там, бащата на Ненко прапрадядо ми Ангел Керемидов, чието име е върху паметна плоча насред селището, с по-големия си брат Георги е загинал с част от Хвърковатата чета на Бенковски в сражение. 

**** (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска лирика.

***** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html

****** "Стефан Стамболов и новейшата ни история", изд. 1992 г., стр. 43-44. 

******* От стихотворението на Г. Джагаров (1925-1995), връстник на майка ми Надежда. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1707.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1707.)

  Лицемерието неизменно си пада по гръмките фрази и тържествените заклинания. Иначе човешките неща са лесно разбираеми, защото са простички: обичай, това е. 

  10 uli 2000 

КАМЕННИЯТ ВОЙНИК

Откакто се помня, той все си е там –
вгледан на Изток през хиляди километри
към онези безбрежни Руски степи,
към селцето, където бе черквата храм
и невръстните му братя и сестрички
скачаха наоколо като жребчета и козички
и спяха сред овчите стада и тревите
с ромона на ручея, жеравите и щурците
както никъде другаде по широкия свят
не живее странната Руска душа.

И когато над смълчания селски мегдан
прогърмя тенекиеният глас на Левитан,
този развейпрах Альошка бе в сеновала
и се боричкаше там със своята бяла,
със своята тръпнеща чипоноса Катя,
която му изпохапа от страст рамената.

И го боляха още тези негови рамена,
когато потегляше сам на война,
и го закопчаха в неугледните дрехи
на войник от пехотата, оттогава навеки...

Моя корава и простичка войнишка съдба,
какво знаем ний за световните въпроси,
за политкомисари и разни партайгеносета,
планиращи поредната Световна война!

През грохота на веригите, през прахоляка,
на Историята през опърлената ръж
ти, войнико, се отправи на Запад
и се втвърдяваше като истински мъж,
и разпердушини накървавените орди,
и влезе в моя Пловдив смъртно ранен,
и се втурнаха някакви възторжени хора
да ти свалят звезди посред бял ден.

...Защо ти беше да идваш тук!

По-добре да си останал един труп
там, в руските степи или край Виена,
или дори в Берлин,
само не тук – лицемерно любим,
лицемерно презиран, 
въздиган като светец

и накрая охулен гранитен мъртвец.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited on 11 maj 25

Илюстрации:

– 2025 г., Пловдив, Бунарджика, Паметник на Съветския войник. 

– 1938 г. Редник от Българската армия Борис Ангелов, дядо ми.

___

* Някогашният ми пръв помощник при създаването на един от първите след Десети ноември опозиционни вестници – "Демократическо знаме" (май 1990-февруари 1991) Спас Гърневски (1953) преди години обяви предизборната си кампания за кмет на моя роден град с идеята Паметникът на съветския редник да бъде префасониран в рекламна бутилка на американската фирма "Кока-кола", да не напомня за издъхналите в Пловдив от рани, болест или друга причина войничета на някогашната Съветска армия. Текста по-горе смятах да посветя на кандидат-кмета Спас Гърневски и понастоящем огнен оратор за партията ГЕРБ в Парламента, като размислих, отказах се. Остана текстът реплика заради опитите да бъде сринат знак не за войнственост, колкото за пожертван млад живот. Като син и внук на фронтоваци от Българската ни армия в Първата и Втората световна войни, участвали в сражения с вражеските пълчища, няма как агитката на бивши нацисти, рожби на комунисти или доносници на Държавна сигурност напористи мекерета, самообявили се след Десети ноември 1989 г. за първи демократи у нас, лично да не ме засяга. Баща ми беше мълчалив човек, с мъка вадех епизоди от преживените кошмарни случаи на фронта, когато е едва 22-годишен редник от лекокартечна рота за запушване на пробиви във фронтовата линия срещу нацисткия вермахт. Петимата братя Бояджиеви от Харманли - Димитър (1909), Дончо (1910), Атанас (1912), Стефан (1920) и Кирил (1922) са мобилизирани като бойци на Българската армия. Баща ми се връща при братята си в Пловдив през май на 1945 г. с Орден за храброст. Паметникът Альоша е войнишки символ и знак за пожертвания живот и на над 30 хиляди българи.  

   Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1706.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1706.)

   Нямам ли си любов, нищо не съм, независимо какви богатства, слава или почести са ме споходили, защото без любов съм най-нищият на планетата, която е всъщност наш дом и накрая всички ще се приютим под гробищния троскот. – Аноним (1947)

     22 maj 2007

ИСТОРИЯ НА ЛЮБОВТА 

Вали над Брест*. И тази нощ вали…
Аз никога не съм бил точно в Брест;
и ти във Брест не си била, нали!
Защо за Брест говорим точно днес?

Там минал в ден дъждовен Жак Превер.
Било военно време... Съсипни.
Блестели покривите в мрака чер.
И двама се целували. Сами…

По фронтовете в шепа свили фас,
войниците бленували за дни,
такива мирни дни, като при нас,
когато с теб си бъбрим, Ирини**.

Не знам над София дали вали,
порой над Пловдив тъкмо се изля.
Липата пред балкона ми шуми –
отцежда ситни капчици лила.

Лилав се ширнал моят хоризонт,
сред облаци прокрадва се луна
и аз като войник на онзи фронт
от фаса си подръпвам светлина.

В рокля алена яви ми се за миг
под струите на мартенския дъжд,
тъй крехка, че Гранитният войник
на хълма поклони се като мъж

пред твоята осанка на жена –
забързана, измокрена, щастлива,
и аз усетих в себе си вина,
че в този миг при някой друг отиваш.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европ

Plovdiv, edited on 9 maj 2025 

Илюстрации:
- Да твориш, значи да си влюбен..
- Войнишкият символ на Пловдив.

–––

* Текст, посветен на Соня Пехльова – EIРHNH, под влияние на поета Жак Превер.

"Барбара" е може би най-разтърсващата военна поема на французина Жак Превер (1900-1977), посветена на дъждовен спомен от фронтовия град Брест по време на Втората световна война и влюбените двама, чиято любовна магия е най-красивото преживяване, по-силно от смъртта..

     Спомни си Барбара
   валеше дъжд над Брест от сутринта
   и ти усмихната вървеше
   сияеща и мокра и весело ти беше
   под тоя дъжд

   Спомни си Барбара
   валеше като из ведро над Брест
   Аз срещнах те на улица Сиам
   усмихваше се ти
   и аз ти се усмихнах сам
   Спомни си Барбара
   не те познавах аз
   и ти не ме познаваше
   Спомни си
   спомни си оня дъжд тогава
   недей забравя
   Един укрил се в безистена мъж
   извика името ти изведнъж
   о Барбара
   и ти към него хукна през глава
   сияеща щастлива с мокра рокля
   и хвърли се в прегръдките му мокра

   Спомни си Барбара спомни си за това
   и ми прости
   че без да се познаваме говоря с теб на ти
   На ти говоря с всички които ги обичам
   макар да съм ги зърнал един-едничък път
   на ти говоря с всички които се обичат
   макар и да не ги познавам лично
   Спомни си Барбара
   недей забравя
   дъжда и мъдър и щастлив
   по твоето лице щастливо
   над тоя град щастлив
   дъжда над залива
   над Арсенала
   над кораба от Уесан

   О Барбара
   каква ужасна гадост е войната
   къде ли си сега и ти самата
   под тая сприя непрестанна
   от кръв от огън и стомана
   И онзи който цяла в прегръдка те побра
   тъй влюбен и щастлив
   дали е мъртъв днес или е още жив

   О Барбара
   вали проливен дъжд над Брест
   тъй както някога вали и днес
   но не е същото сега е тъжен ден
   дъждът ужасен мрачен и студен
   Това не е дори и урагана
   от огън кърви и стомана

   Връхлитат само облаци небето

   озъбени ръмжащи псета

   които мократа си козина над Брест

   разтърсени отърсват

   и глутницата им далече някъде се пръсва

   за да умре далече някъде от Брест

   от който Брест и помен няма днес. 

Превод: Валери Петров (1920-2014). 

** Група нахъсани злобни пришълци в моя роден град не проумяват простичката истина, че навръх втория хълм в града се издига символ на честта и достойнството у обикновения войник, жертвал живота си само да ни отърве от Нацистката чума. За мен каменният войник на Бунарджика е памет и за моя мил баща, 22-годишен редник, върнал се от касапницата с Орден за храброст и как той съвсем не искаше да си спомня войната, та с усилие съм вадел епизоди от преживяното край реката Драва в Унгария в началото на март 1945 г. в битка с частите на нацисткия вермахт, когато от лекокартечната велосипедна рота от шейсетината българи оцелелите са малцина, но удържали фронта. Бел.м., tisss.

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1705.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1705.)

  

Атеизмът е признак на силен дух, но силен само в известни граници.*

  

  23.02.2002. (продължение) 

  Преди да променим обществото, нужно е да променим себе си, т.е. точно обратно на Марксовата теза относно битието и съзнанието. Васил Левски е качествено друга духовна структура, непозната дотогава не само в съзнанието на европееца. Април 1876 е затихваща вълна от личности, които изкушават обикновения прост българин да промени не толкова битието, колкото подхода към себе си и света. Пътуванията на карловеца из българските селища, т.нар. от историците "обиколки за изграждане на революционна мрежа", напомнят мисиите на ап. Павел. Сходното между двамата е, че въвеждат качествено нов стил като основа за организация – наблягат не върху отрицанието, а върху съгласието, върху договора между равноправни, обща мечта, творческа интуиция, единение без фанатизъм и със смирение във външното, за да крепне вътрешната убеденост в собствените възможности. Най-злостни отрицатели на Апостола, колкото и странно да е, не са нито турски мекерета, нито шпиони, нито бейове и чорбаджии, ами са от вътрешната организация, измежду т.нар. посветени, каквито са Анастас-Атанас поп Хинов и Димитър Общи**. Новото, което и ап. Павел, и Апостола внасят, е обръщане на посоката за революция преди всичко към духа и съзнанието, не към бита и материалното.

  И къде отива идеята на г-н Карл Маркс за битието, което определяло съзнанието! Прав ще излезе англичанинът Пол Джонсън*** когато твърди, че г-н Маркс прилага евангелието и библейските препоръки наопъки, с главата надолу – "В начале бе слово", "и рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина..." Неслучайно фарисеи и книжници са сред най-злостните противници на Иисус, а предател е най-близкият Му сред учениците – ковчежникът, ползващ се с доверие. 

  Народ без самочувствие не е способен на промени в материалния си бит. Само че самочувствие, т.е. осъзнаване на собствените достойнства и задачи – това е сфера на интелигентния ум. Стратегия, тактика, оръжия идат подире. Затова днешните ни проблеми като нация предстои да бъдат решавани първо от единични прозорливи умове, а не от тълпа бедстващи, скандиращи по площадите на България с вдигнат юмрук срещу управниците. Обществото е силно, когато е духовна цялост, а хаосът е преддверие на стремежа към ред и хармония. Аристократът на духа винаги е част от човечеството и плът от националната плът, а не част от малцинство самозванци, обитаващи дворци и оазиси на славата. В този смисъл духовните личности винаги очертават общите ни очаквания, призвани са да служат, не да ни управляват, не да се лумкат в гърди, под път и над път да повтарят своето тъпо: аз-аз-аз. Задача им е да формулират какво следва да върши мнозинството унижени и оскърбени преди всичко в духа. Българският ни дух линее, някой пита ли се кой има полза от това!

  Подкопава властта на престъпниците не оръжието на Силата, а формирането на конкретна идея, че така повече не може и не бива. Всичко друго върви подир това. Снишили сме се не от малодушие, а защото като нация не сме още наясно какво да правим. От двата възможни подхода: бунт или съгласие, съгласието лично смятам за перспектива. Героизмът не решава проблеми, а ги заобикаля, като реди примери на достойнство сред хаоса. Наивно е да си мислим, че Паисий, Раковски, Левски и Ботев са си мечтаели как по-героично да загинат. Животът не се нуждае от красиви мъртъвци; гибелта, печалният край на част от духовните ни личности лежи извън контекста на тяхната прозорливост за бъдещето на България.

  Революцията в сферата на творческия проект няма нищо общо с кръв и трупове. Кръв и трупове се появяват там, където нетърпението и фанатизмът избиват връх. Какви ли здрави спирачки трябвало да има у Левски, но това сякаш не го виждаме! В дейността му събирането на пари за оръжие и планове за национално въстание са средство за промяна на духа у българина и едва после крайна цел – свободата.

За да обориш една теза, учение, философия оръжие може да е бунтът, въстанието, стихийният метеж, тоталното отрицание? Струва ми се, че Бенковски не е разбрал силната страна у Левски. Наложи ли се да се доказваш с куршум и кръв, значи сам най-необходимото за разума си изгубил: спокойствието. За да влезе идеята ти във вътрешната субстанция на онзи отсреща. Крепостите се превземат първо отвътре.

  24.02.2002.

  "Със свобода на избора и с достойнство, като създател и ваятел на самия себе си, ти можеш..." Начало на по-обширна мисъл от зората на Ренесанса, чийто автор е роденият край градчето Модена Пико дела Мирандола (1463-1494)***. Защо именно Поезията и Драматургията са преди останалите изкуства, а пък вървят и десетина стъпки пред философията? Имам доста оттук-нататък да кажа, но защо да бързам, не бива да съм припрян. Някои гледни точки и сюжети ни се явяват накуп като при Апокалипсиса на ап. Йоан, други – които са с по-песъчлива структура, ни се ронят между пръстите, посегнеш ли да ги опишеш, веднага щом ги съзреш. За вторите ни е необходимо време, докато се установят (изскочили веднъж от подсъзнанието) в съзнателното и заемат свободно съответните логични форми.

  Към двадесет-двадесет и втората си година изживях потреса да открия, че повече от т.нар. меродавни оценки на най-авторитетните личности – писатели, литературни критици, политици, университетски преподаватели по философия или езикознание – ако не са дълбоко сбъркани, са изкривено представени заради конюнктурата. Като неопитно младо поколение българи, нас ни учеха, че мнозинството (употребяваха онази фалшива и любима на демагозите думичка "народът"), та мнозинството по-вярно преценявало нещата от една отделна личност. Сега проумявам, че оценката за това и онова не е само лъч, стрела, бойно копие срещу обекта, но има и обратно действие: самата оценка ни дава представа кой или що за птица е оценяващият.

  Всичката ни сглобена в последните шестдесетина години национална История е като че написана само за да вдъхнови младите, но и да оправдае, да поприкрие с приятна драперия някой кървав епизод. Някогашните представи ни пречат и днес да обсъждаме спокойно взаимоотношенията със съседите на Балканите. Не ми е изгодно да съм опозиция на когото и да било, но защо ми е да приемам Юнайтед стейтс или Русия за господар на съдбата си! Не е ли в това Българската ни драма!Имам най-могъщо средство на цивилизацията да поставя на мястото им и Русия, и разпрострялата се по планетата с претенциите си Юнайтед стейтс, да ги разиграя като стъклени фигурки от гледна точка на личния си интерес – аз, простосмъртен жител на планетата. Защо себе си да приемам за жертва, когато нещата могат да бъдат и по друг начин поставени?

  Осама бин Ладен удари плесница на цивилизования Запад с онези оръжия, които цивилизованият Запад бе изработил, за да си пази господството и самочувствието на господар на света. Стореното от фанатиците на бин Ладен (ако наистина тяхна е тази работа)**** е отвратително, ала е проектирано от неочаквана гледна точка. Ето какво значи преосмисляне на традиционна ситуация.

  Грешката на ислямския фанатизъм е от елементарен тип философия... И така, не унижавай личност или страна, с която смяташ да се договаряш, защото достойният е по-добър дори и за противник, отколкото да имаш край себе си слуга или – както ти наивно си мислиш – приятел насила, защото си му смачкал честолюбието!

  В момент, когато изоставяш войната, печелиш. Какво! Печелиш връщане към уюта на своето и към куп възможности, първата от които е да потърсиш (а то ще рече... и да откриеш) друг вид подход. Едно сражение е само епизод; какъвто и да е изходът, защо да губя представа за многообразието от шансове, дето ще ме изненадват през следващите дни и години. Да изоставя полето на дива конфронтация, ще рече: този отсреща престава да ме озадачава, пренасочвам си енергията, важно ми е какво аз решавам, а не натрапена битка, не противник, за когото винаги ще съм единствено повод да се докаже пред света. Човеците не воюваме с жаби, нали! Защото каквито и подвизи да извършиш във войната с жабите, винаги ще изглеждаш, а и наистина ще си, само смешен, празен, глупав герой.

  Висша техника при сблъсък (битка, война, спор) е да владееш умение да сменяш ритъма – сам да забавяш или да ускоряваш, усилваш или отслабваш натиска; тази гъвкавост не значи да се обезличиш, а да си диктуващият, водещият играта. Защо забравяме, че в живота, освен принципи, останалото е игра, често игра на живот и смърт, но все пак игра?

  Да погубиш, убиеш, да обезличиш – цел ли е! Цел за неандерталеца по душа, не и за мен. Противникът ми може да е всъщност най-верен съмишленик; длъжен съм да го уважавам, че ми помага да узная с какви слабости имам да се справя. 

  Страхувай се от онзи, който не ти отвръща на удара! Той е по-опасeн. Не знаеш кога ще застане на пътя ти в блестящи доспехи, въоръжен с неприятни за теб изненади.

  Самовлюбеният елементарен грандоман се възторгва от победата заради овациите и материалните лични изгоди. Въобразявам ли си, че са възможни сблъсъци, от които двете страни печелят От Корана:  

"Хората са заспали. Трябва ли да умрат, преди да са се събудили?"

  Богат е отличаващият същественото от останалата дреб, не трупащ ненужно; богат е разхвърлящият товара си, не събиращият знаци на власт и имот; богат е свободният, не сам оковалият се от амбиции и подозрения. Отпусни си сърцето, то знае как да тупти!  Естествения ход на нещата следвай, и няма да съжаляваш!
    - - - -

  Спрямо Re. съм се освободил от желания и не се чувствам обвързан. Това обаче не значи безразличие; тя си остава пак онова мое момиче. Така че не съм зависим от променената ситуация. За страничен човек съм кръгъл наивник, но всъщност съм по-богат, не са ми необходими ответни реакции, не съм зависим от нечия благосклонност и капризи; в такъв смисъл съм свободен, а и любовта е станала по-изчистена от рутина и дългове. Нещо повече – реалната жена. не може вече да ми влияе; любовта остава моя вътрешна работа – не влечение към плът, а приятна илюзия, далеч от битовите стереотипи за жена и любовница. Да, в материален план това е фиаско, понеже съм пренебрегнат; щом приема обаче ситуацията като игра, откривам качествено различния подход към себе си в участта на мъж и към любовта, която всъщност дава импулс за живот и писане.

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 dec. 2019

___

* Блез Паскал (1623-1662), френски математик, физик, религиозен философ, теолог и писател, вж. https://www.afish.bg/readings/item/1117-blez-paskal-kakto-se-razvrashtava-umat-taka-se-pohabyava-i-chuvstvoto.html
** Драматичен е моментът, когато в софийския зандан срещу Левски изправили Димитър Общи. Какво е мислил, как е гледал своя антипод във всякакво отношение! Апостола е светлокос, светлоок, Общи е тъмен като циганин. Левски е идеолог и мислител, Общи е бабаит и изнудвач. Левски си води бележки, Общи е неграмотен. Левски е общителен, Общи е тип темерут. Левски е великодушен, Общи е отмъстителен. Левски е честен, Общи е лъжец. Левски е търпелив, а и прагматичен, Общи е припрян и сприхав. Левски е организиран, Общи не признава ничий авторитет. Левски залага всичко свое в делото, Общи е бабаит и нагъл егоист. Левски е човечен, Общи е самата анархия. Човек с мисия, с поглед в бъдещето е Левски. Димитър Общи живее ден за ден – месеци преди обира в Арабаконашкия проход отваря клеветническа кампания. Двамата с Анастас п.Хинов клеветят Левски, че е лъжец и че злоупотребявал с комитетските пари. "Недей ми току стъпя на краката – съска Хинов, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото, и няма да ме забравиш за секоги". П.Хинов и Общи твърдят, че Левски не върши работа, харчи народната пара и е привилегирован. Към клеветите Левски се отнася сериозно, но не слиза на нивото им. Говори с цифри и факти, настоява за демократично разрешение на проблема, който ги измъчва. В духа на устава кани ги да си сберат "документите" срещу му и да идат на съд пред Централния комитет; жали, че това е "интрига, която спира ходът на народната работа". "Ако Вий мен не сте познали, който са търкалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани". Проф. Иван Унджиев, изследователят, обобщава: "Това е борба, в която лекомислието и безредието воюват срещу здравия разум и дисциплина в организацията". Вж. http://www.ploshtadslaveikov.com/istinskoto-predatelstvo-na-dyakona-le/2/

*** Пол Джонсън, "Интелектуалците", бълг.изд. 1994, стр. 76 и нататък.

**** Взривяването на Световния търговски център в Манхатън.
*****Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8_%D0%9F%D0%B8%D0%BA%D0%BE_%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B0_%D0%9C%D0%B8%D! Бел.м.,tisss.