петък, 11 април 2025 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1696.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1696.)

   27 uli 2012 

За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

30 mar. 2007

 И аз, щом отдалече те съгледам в уплаха бледна, изведнъж изтръпвам./ Сърцето трепва ми в гърдите,/ гласът ми изведнъж пресъхва. – Сафо (елинска поетеса от VI-VII в. пр. Хр.)

  Не каца случайно на рамото ти, макар да изглежда случайно. Своенравна е, но не си мисли, че с хитрост и преструвки ще я задържиш. И колкото по-здрави са ти оковите, колкото по-яки забраните, ще си тръгне някой ден, когато окончателно си решил, че на света освен изпепеляващата, дръзка, жестока и велика любов може да има и любов за делнична консумация. Ех, баня – ех, кеф! Знам скучни персони, щастливо оженени, народи им се челяд, радват си се вече и на внуци, и все пак никога не ще узнаят какво е любовта. Няма такова нещо като делнична любов, дами и господа. – Аноним (1947)

   12 oct. 2022

ВЕНЧЕТО* 

  Лежим си с Венчето върху нейния силно избелял огромен чаршаф два на два, като за съпружеска спалня. Август в Пловдив. При това на чудесния градски плаж с четири басейна: един олимпийски, два юношески и помежду тях, тъкмо срещу входа с касите встрани – кръглият плитък басейн за ситни дечурлига. Та лежим си с Венчето – рядко красиво маце с мургав тен, ясно сини, дяволски премрежени очи: после ще узная, че е късогледа, затова си присвива очите, докато ме нагласи на фокус, пък аз това нещо го приемах с ентусиазма на 21-годишен девствен ахмак за подкана да продължа да я целувам. Лежим си, значи ние, след като стана причина да се сближим от раз като две сродни души между стотина мъжкари, на свежата морава изтегнали се или щуращи се наоколо с орлов поглед за пиле с напращели цици, тънко в кръста, с пищно дупенце в оскъден бански, и Венчето ми засенчи книгата, с която се залисвах – четях, обърнал напук гръб към дивната суетня, голота и взаимни мераци между двата пола. И чувам откъм сянката над мен: "Случайно да ти се намира поне една цигара? Иначе огънче си имам". Та тъй. После по нейно предложение, че хавлийката ми бе колкото за боксьор в категория перо**, разположихме се ний с Венчето върху нейния просторен избелял спален чаршаф на весели цветчета.

  И пафкаме от цигарите ми на беден студент. Една, втора, трета. И от дума на дума, от само себе си се оказахме плътно един до друг, и после – един върху друг. Ама че някогашният плаж зад бившия стадион "Девети септември" бъкан с народ. И чувам по някое време как някой взе да подсвиркве с уста. Като се огледах, около нас двамата с Венчето, откривам две дузини расови аполоновци, изтегнали се в идеална окръжност като за представление, и всеки подпрял брадичка с юмрук: бленуват, внимателно ни следят какви ги вършим. Как ли ми се завъртя в ума този спомен ли! В Интернет какво ли не, чат-пат чета готини стихове от хубавко някое миловидно момиче, ала как да не подсвирнеш с уста, кога напращял мъжки екземпляр се вреди преди теб да поздрави поетесата с красиво изображение на китка цвете, розово сърце, пронизано от стрела, или сдържано някак, ама доста двусмислено – с щръкнал палец. Ай, мамка му, пак ме изпревариха! Нормално е да си го речеш наум, нали?

  Венчето живееше в Кючук-париж, толкова мерак ми остана по нея, че досега помня тухлената двуетажна къща на улица "Полтава" № 4, до която веднъж само и по нейно изрично желание, изпратих от плажа, прекосявайки почти два километра от Пловдив, кажи-речи, все по жп-линията за Карлово, от железния военен мост на Марица срещу Захарния комбинат до надлеза с Римския виадукт под Джендем тепе, телохранител на стройното мургаво момиче, превърнало се за късо време, т.е. фактически до края на онова задушно пловдивско лято в кралица на обладаното ми от любов сърце. Сетне времето захладня, ливнаха поройни септемврийски и октомврийски дъждове, и спрях да ходя на плажа, а хубавелката изчезна от мокрите ми сънища.

 Преди мен Венчето преживяла бурна любов с известен пловдивски боксьор в тежка категория***, който я зарязал, че – рекъл й, натежали му срещите им подир усилните му спаринги и мачове за не знам коя си републиканска, европейска, или олимпийска титла. И отчаяната Венче оттогава продължила по инерция да ходи всеки Божи ден на онзи пловдивски плаж, да си лекува раните. Та ето как съм попаднал в полезрението на отчаяното късогледо момиче. Да си не помисли някой, че се фукам, ще спомена и някои кофти работи за себе си...

  Понеже изведнъж, ей тъй съвсем от раз го харесах това силно отчаяно отритнато в любовта момиче, самонадеян като абсолютно незапознат с непонятната за неопитен млад мъж, типичен самодоволен глупак женска психика, реших по най-тъп начин да я изнудя да се привърже към мен, казано в прав текст, макар и грубичко: да залепне за мен. Спрели сме се току пред тухлената неизмазана къща на улица "Полтава" № 4, в пловдивския квартял "Кючук Париж" и вместо да й кажа като печен мъж, който държи преди всичко на себе си: "Чао, мила! Ще ти се обадя някой ден" – хванах се за корема да се превивам уж от внезапни остри болки. И Венчето недоумяваща ме пита: "Имаш разстройство, нали! Ти какво си ял днес на плажа?" И аз заплаках с обилни фалшиви сълзи. Треса се от плач, ридая на ужким, пък тя ме гледа потресена, недоумява. Боже мой, колко лесно било със замах да удушиш любовта!

  Мила Венче! Мили момичета, които разпалвате у нас и любопитството, и страстите, присъщи на всеки нормален мъж! Простете, че мъжете сме толкова нехайни към най-най-великото творение на Космоса, свят на хубост и хармония от древни времена! Но ако не вие, момичета, кой да ни научи да се съобразяваме преди всичко с вас – което ще рече: с вашите капризи, рязко менящи се настроения, интуицията ви за света и за стойността на всеки жест у единствения дързък, ала и неповторим кавалер на честта и достойнството у любимата принцеса на неговото мъжко сърце и смисъл в живота?!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 apr. 2025

Илюстрации:
- Целуваше се както удавница, вкопчила се в мен.
- Разкошното момиче няма нищо общо с кифлите.

–––

* Нищо в тази непохватна любовна история не е измислено. Но пък да беше се случила, дали бих я помнил толкова дълго?! Преди години сам стигнах до извода, че – неосъществен, копнежът по жена те следва като вярно куче, докато си жив или докато можеш да помниш и ти държи влага докато съвсем одъртееш.. 
** Категория "перо" в бокса, до 54 кг.
*** Тежка категория – от 90 кг. нагоре без ограничения. Бел.м., tisss.

вторник, 8 април 2025 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1695.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1695.)

    Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалила за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у най-близките ми представата, която повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си бе готова да изтръгне за теб". И това беше представа в рода на пазарджишкия род на дядо ми Борис Дявола за домашно възпитание. Накъсо: дете се гали само насън. – Аноним (1947)

   27 uli 2012 

За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

30 mar. 2007

 И аз, щом отдалече те съгледам,/ в уплаха бледна, изведнъж изтръпвам./ Сърцето трепва ми в гърдите,/ гласът ми става сух и сякаш май пресъхва. – Сафо*

БОГ ДА МЕ УБИЕ, ГРЪМ МЕ УДАРИ! 

  – Кога се прибра?

  – Преди половин час, няма и толкоз.

  – Браво на теб! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага, както виждам, на компютъра си се залепил!

  – Нали бях ти казал? А какво да правя в Добруджа, взе да ми домъчнява за тукашната мълчаливо четяща и – струва ми се, яко намусена, компания в интернет.

  – Пък аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.

  – Случи се нещо, което ме замая. Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Е, не ми са много розови първите впечатления. Но нищо- нищичко не съм чел, освен отзива на някаква възвишена недоволна дама за твоето разтърсващо стихотворение
**.

  – Казвай бързо, какво те замая!

  – Момиче. Като че не ме познаваш. Честно признавам, че е много хубаво да видиш жена, която ей тъй... с очи само може да ти се усмихва.

  – ?!

  – Едно от безутешните ми влюбвания от разстояние. Ала ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам, да разказвам, а защо баш на теб, не знам, за тази... някаква сервитьорка в някакво си крайпътно заведение. Но то си е химия. Не се преструвам, честно си признавам, много е хубаво да видиш жена, която така... с очи само да ти се усмихва.

  – Айде беж да й посветиш едно стихче!

  – Нейде в облаците стават тези заварки между ангелите, които пърхат с огромните си снежнобели криле. По-вероятно никога повече да не я видя. Те моите авантюри са все от този род, и все безславно приключват. Но е много приятно усещане.

  – Да напишеш стих, разказ, нещо си! Да не ти отидат зян впечатленията.

  – Имам доста истории за разправяне, ама тази е най-най-важната за мен, и то точно в тези мрачни дни. Като имаш предвид и че не съм я докосвал.

  – Именно, защото не си я докосвал... Хубавицата ли?!

  – Историята, имах предвид.

  – Дадох й визитката си, където се мъдри името ми. И като минахме днес сутринта край онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, ама не успяла да открие темите, по които пиша.

  – Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница. Та ти не си писал от дни. Ясно! Затова не е намерила нищичко! И все пак как тъй не успяла?!

  – Стигнала до общата част на форума. Рекох й да порови из Интернет. С такива едни, особени... весели очи. Застанала зад гърба ми като сянка, без дори да я усетя, когато ни носеше чорбите, казва ми: "Май ви изненадах!" Понеже още като влязох в това случайно крайпътно заведение и я мярнах, засрещнаха ни се погледите, преобърна ми се сърцето. Познавам се вече, от поне шест години не ми се беше случвало. И какво да говоря повече! – постарах се да не я поглеждам, че ставам... и аз не знам – в такъв момент срамежливост хлапашка ме обзема, да не ми се надява човек.

  – Ето нещо, което ще публикуваш в темата "Крайпътен ресторант".

  – Ако щеш вярвай, ама тези четири нощи се приспивам с образа на това момиче. Леле-е-е, съвсем се бях отчаял, че вече не... Пък двете ми щерки срещу мен седят, не усетиха какво става. А разбрах, че тя добре усети... И надзъртам крадешком, но не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.

  – Хитрец!

  – Тези четири дни вечерта се приспивах с веселите очи на това момиче. Хем дъщерите ми срещу мен седяха, и пак не усетиха какво става.

  – ?!

  – И днес, когато влязохме пак там да изпием по едно кафе с щерките, те някъде се запиляха, по тоалетни и прочие... и още като я мярнах – и ми се стори, или много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си; и после идва делова, застава до масата, пък аз: важен, все едно хич не ми пука за нея, ама си се топя като евтина църковна свещица. Леле-е-е, какво теле съм! Какъв загубеняк! Никога няма да се науча. "Много се радвам, че ви виждам пак" – това ми бяха думите. И побягнах – кажи-речи, като гузен. Да сме седели – да сме седели не повече от двайсет минути. Излапахме си свинската чорба и се изметохме. Но не съм бил досадник. И като тръгнаха двете дъщери към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи, и казвам онези думи: "Много се радвам, че ви виждам пак".

  Ах, как ми се ще да обичам жена ей тъй, плътски, духовно и всякак... Да съм навит на всякакви щуротии заради нея или в нейна чест – както аз си знам, когато тези неща ми идат тъй, отвътре. Тази жена си има биография зад гърба, това разбирам. Но тези весели, пък мълчаливи уж нейни очи...! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-цинични изпълнителки на разни роли... това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък все едно видях Жената на живота си, такава, каквато си я мечтая и не съм я срещнал досега. Знам, че нямам никакъв шанс – и в това може би е голямата тръпка. Когато всички врати са ти затворени, а усещаш – нещо у жената отсреща излъчва в диапазона на твоите честоти на биовълните.

  – Абсолютно! Разбирам те напълно. То и аз съм изкукуригала, така че...

  – От десетина години за пръв път си подавам носа извън манастира, че разбираш ли, отвътре съм си залостил всички врати и прозорци към тези плътски и чудесни любовни авантюри. Това са си моите зидове и стени!

  – Вярно ли? Ами аз се учудвам как не си превъртял. Честно!

  – А ми се иска да извикам пред целия свят: "Ето, това е момичето, което обичам, и за него съм готов на всякакви щуротии".

  – Десет години не са като десет дни.

  – Добре де, нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това?! Нали за мен тръпката да видя момиче, което да ме разтрепери вътрешно, хем във възможно най-неподходяща ситуация, която би ти дошла на ум именно за любов... Е, ми то си е цяло чудо!

  – Стига глупости! И не изглупявай. Хубаво е, докато си живеем с илюзии. Това е образът в съзнанието ни, нашата си илюзия, а пък че отсреща стои реалният образ, хем не толкова романтичен, с куп неща, които те дразнят у него... Виждаш някого, казваш си: Това е Моят човек, ала уви!

  – Уф, глупости са, знам! Обаче са много хубави тези илюзии. Знам! Да не мислиш, че не съм наясно реалността колко красиви илюзии е смляла и ги е превърнала в кал! Знам, разбира се. Идвам от такава тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните там пищни кавги, заплахи за побоища, за убийство и каквото още гадно ще ти дойде на ум. И стоях като страничен наблюдател пред въртоп от страсти и злоба. Накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядват като пред Арменския поп. И аз ги гледах и им се дивях, че са една кръв, от един род, би трябвало да търсят нещата, които ги привързват един към друг, ала от обиди и оплаквания не им остава ред да се обичат.

  – ?!

  – Чух поне дузина истории за Смъртта... Как си отишъл този или онзи от мои някогашни добре познати възрастни хора от двете села край Балчик... Страхотии! Но как само живеят тези хора – в очакване да умрат поне с по-малко мъки. Два дена преди да пристигнем там, съседката им се обесила с въженцето, с което връзват магаренцето да не влиза в люцерната. Друга седнала в тенекиеното корито, с което си перат чергите на двора, сгънала прилежно нощницата до нея си, заляла се с туба бензин и драснала клечка кибрит. Разговорите на възрастните се въртят все около Смъртта, понеже младите българи тук вече ги няма, раждат само циганите, и двете допреди двайсетина години многолюдни села Гурково и Тригорци са опразнени от живот, който тук, по мои спомени, през 1971-1988 г. кипеше.

  Огромна скъпа японска и грозна кола със софийска регистрация мернах край селската кръчма в Тригорци. За бабките ли, мислиш, са се наканили софийските тузове хиподрум да строят! По улиците като живи мъртъвци тътрузят нозе съсухрени бабички, нарядко – стар дядо или рояк циганета. Това е типичното днес Българско село в Добруджа, каквото и да показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия народни избраници, бих ги нарекъл "народни изедници".

  – Ама като се приземиш след такава
*** романтика, яко боли.

  – Кой мисли за краха на любовта, когато тази любов розовее като изгрев на хоризонта, пиле?!

  – Аз! Любовта е нещо ефимерно. И си мисля, че е повече от жестоко да се самозалъгваме.

  – Човек съм, българин. Искам да имам обикновен живот, какъвто живот живяха родителите ми. Като се обърна назад, да знам, че до мен диша и се радва или скърби топлокръвно същество. Спирал съм се да се обвържа с млада жена. Сега научавам, че и щастлива любов при това обстоятелство може да има. Казвам го за илюстрация на моите си вътрешни забрани – че разликата в годините не бивало да е еди каква си и не повече от пет-десет години. От определена възраст нагоре жените, не знам защо, възприемам като нещо друго, нещо за респект и почит, но не точно жена. За всеки влак си имало пътници, обаче отдавна не пътувам с влакове. Нищо лично!

  – И аз така.

  – Влюбвай се, мила! Обичай, колкото сила имаш, че наоколо е духовна пустош и кал, а любовта единствено възвисява човека истински. Ни пари, ни възраст, ни власт, нито слава – нищо, нищичко не са тези хубости пред любовта. И ако то е наистина Любов, тя с нищо и никого не се съобразява, прелита като сърна над ровове, с духовна смрад и помия, даже пустинята преобразява в райска градина.

  – Сами си хвърляме прах в очите. Питала съм се понякога: Струва ли си изобщо това влюбване?

  – На реторични въпроси не се отговаря.

  – Правилно!

  – Много ми се ще да се обзаложим с теб, че от това премеждие ще излезе нещо... Не, не писана реч, а нещо реално... За живота си всъщност говоря. Това са ми интуитивни предусещания. Доста драми в торбичката спомени нося, та да не ги имам на ум, когато бръщолевя този род глупости.

  – Кажи за моренцето де-е! Само някаква хубавица спомена от някакво си крайпътно заведение.

  – Ами започнах с най-важното за мен.

  – Кажи за морето, де! 

  – Морето го гледах като панорама от най-най-високото място на Балчик – от обширна тераса в нова къща на две нива, преизпълнена с дърворезби, тавански розетки, алуминиева дограма, локално парно и пр., там, където живее братовчедката Рени на двете ми щерки; живее там, значи, с мъжа си Камен и едно много сладко хлапенце, петгодишната... Леле-е, името й съм забравил. Имат котка, която храних с фъстъци и се казва Мерцедес; имат куче Боби и морско свинче. Обаче малката госпожица, според мен, е най-разкошното хлапенце там в целия артистичен Балчик, а вероятно и в цяла Добруджа. Тя ме запозна първо с неработещите светлини върху фасадата на Балчишката градска болница, която белее двеста метра под нозете ни – отвъд яко обраслото дере. После ме запозна с любимото си зелено борче, кацнало върху ръба на пропастта, после – със стадо овце, което пасеше половин километър по-надолу в ниското, и с две стърчиопашки, които си строяха гнездо баш на ръба над пропастта, на двайсетина метра от тази открита за резливите добруджански ветрове тераса над Балчишкия залив.

  Децата, мила Сонче, си имат много по-интензивен духовен живот от нас, възрастните. Очовечават всичко, което докоснат: облак, кукли, парцалени палячовци, плюшено или гумено пате, разговарят с всякакви щъкащи или летящи животни, птици, растения и насекоми. Как да не се почувствам и аз малко момченце с такава прелестна госпожица! Ама на нея хич не й дреме колко съм голям, колко съм ловък и бърз, пъргав и силен, и каква заплата получавам, какво работя, каква кола карам и прочие. Всички тези толкова важни за учения невежа подробности за артистичното хлапенце тук нямат никакво, абсолютно никакво значение... Когато я запитах защо котаракът й носи такова странно име "Мерцедес", леко отегчена, през рамо тя ми рече: "Ами понеже е котарак. Да беше котка, нямаше да е Мерцедес, щеше да си има женско име".

  Възрастните си въобразяваме, мила, че Мерцедес е лимузина за богати чичковци или грохнали заможни дядковци, име, дошло от любимата жена на първия собственик на фирмата за автомобили – някакъв си сух немец, влюбен в някаква латиноамериканска цицореста, зеленоока, сочна и проч. Мерцедес
***, или по-скоро в плен на спомена за присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която побъбрихме това-онова за живота и всичко около живота, Мерцедес е име, достойно за бял и на антрацитно-черни петна своенравен млад, с вирната опашка котарак.

  – Да бе!

  – Влюбените, мила, стават естествени като децата, не знаеш ли?! В това са вероятно и уханието, и чарът на Любовта. 


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 apr. 2021
___
* Чудесното с
тихотворение на Соня Пехльова:

Казваш ми: "Седнал съм на дъното на един ров..."
и аз – подобно на теб, и тихо плача.
Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
Нощите – безкрайни.
Вечер – чаша узо, колкото да убия самотата 

и две-три думи, не повече.
Липсват ми: морето, разходките, 

мирисът на риба в близката таверна.
Също така – целувките по раменете, усещането, че съм обичана.
Понякога, само понякога излизам навън, за да вдъхна
безпокойството по лицата, шумоленето...
Като фрагменти, които изплуват в съзнанието, 

и такива – които потъват.

** Има на ум любовна романтика.

*** Истината е по-прозаична: Мерцедес e дъщерята на някогашния собственик на прочутата фирма. Бел.м., tisss.

петък, 4 април 2025 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1694.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1694.)

    Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалила за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у най-близките ми представата, която повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си бе готова да изтръгне за теб". И това беше представа в рода на пазарджишкия род на дядо ми Борис Дявола за домашно възпитание. Накъсо: дете се гали само насън. – Аноним (1947)

   27 uli 2012 

За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

 20 maj 2001

ЧОВЕКЪТ Е МНОГО САМОТНО ЖИВОТНО*

  Преди години, било е през лятото на 1975 или 1976 г., пътуваме с първата жигула на баща ми Кирил към София, по негова си (на баща ми) важна работа, а и да се видим с роднините, с четвъртия от петимата харманлийски братя – чичо ми Стефан (Течо), и с братовчедите Соня (1953) и Валентин (1959). Та спускаме се с татко по стария път към Ихтиман и по нанадолнище току преди Ихтиман внезапно на около 300 метра пред нас по пътя от падината изведнъж се издигна облак прахоляк, огромен сандък се мерна в прахоляка, превъртя се високо във въздуха, чу се грохот и колите пред нас забавиха ход, спряхме като на парад в идеално прави две ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно ми рече да си седя на задника, да не се правя на герой, ама кой да го слуша! Изскочих. Търча като вятър около стотина метра надолу, пътем виждам: и други вече са наскачали от колите, ама си стоят като кибици, само аз си топуркам по стръмното.

  Посред склона: перпендикулярно обърната на пътя възстаричка бяла тойота комби с турски регистрационен номер и със смачкана предница – напреки по средата между двете ленти на платното. Сред ламарините – млад момък като на моята възраст, и не мърда. Само тихичко охка. Не-е, не крещи... охка си турчето, ей тъй съвсем нормално си охка. Подхващаме го трима мъжкари от двете му страни, отнесохме го внимателно, както го и открихме – заклещен сред ламарините зад волана. И го облягаме седнал на дръвче покрай пътя. Гръбнакът му дано да е цял, мисля си. Впечатление, кой да знае защо! – ми направи, че седи вдървен и че на бос крак е обул силно износени мръсно бели гуменки. От колата му върху асфалта се разпилели пакети лигнин – това карал, пътувайки към Европа, към Германия може би. Няма кръв, няма рани... само тихичко охкане на втрещен зле пострадал човек. И ни дума към вперилите се в него чужденци, каквито бяхме. И понеже около стотина метра по-надолу, в канавката отляво огромна светлосиня товарна ифа лежи, вирнала колелета към небесата, хукнах край ремарке, отскубнало се от камиона, забило се с теглича в ниския насип, отвъд който бе дерето вдясно... Изпъват врат към ифата, гушат се предпазливо един зад друг из храсталака встрани неколцина нашенци. Откъм задницата на камиона други – тези пък люти, та и гневни, следят зорко хавата от почетно разстояние. Нафтата вони мазно в жегата, чак се не диша. За едното чудо, ще вземе тази нафта да гръмне по нашенците. Колко му е! Опасности дебнат отвсякъде, особено когато си не само любопитен, но и страхлив.

  Кабината беше с муцуна към мен, та мернах, че там нещо шава... И докато тичешком приближавам, показа се глава, после и раменете на шофьора, който мъчи да изпълзи. Подавам ръка, прихванах го под мишница, помогнах да се измъкне пълзешком. След главоломната каскада, изумен, съзерцавам тоз дребосък в синя тениска и сини гащи: прашен, брадясал, умирисан яко на кисела пот, и той като мен по онова време, младо, пълно с живот нашенче. И нищо, ама нищо му няма на идиота. Ни драскотина! Шепна, понеже още сме сами, пък кибиците заничат издалеч, помайват се дали да приближат, че ги гони шубе резервоарът на ифата да не вземе да гръмне. Истимар му подвиквам на това шофьорче: "А бе, приятел, какво стана?" Нещо игриво, злобничко припламна в зъркелите му, загледа се към жестоко смачканото пикапче с турски регистрационни номера, застинало с помляна предница насред пътя: "Ми цунахме се, кво!!! Ма я па го не пущих да ма изпревари, д`ейба мамичката му гаджалска, манафска д`ейба!" И още нещо рече на неговия си игрив, ромонлив като планински бързей шопски диалект.

  Почакахме към половин час. Откъм София се появи катаджийска кола. Излязоха от нея омачкани сънливи двама, появи се и цивилен канцеларски плъх някакъв, взе да драще нещо си в джобен бележник, попита за свидетели. Като не съм от баш преките очевидци кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. В асфалта скъсалият се карданов вал на камиона беше издълбал педя дълъг дълбок 15-сантиметров улей; затова светлосинята ифа с високата си каросерия се беше превъртяла на 180 градуса във въздуха. Мислел съм си после: Леле-е, до каква степен човек може да освирепее, че да потроши огромния камион, живота си да рискува, пък и живота на друг някой да затрие! Ей тази изригнала в жежкия августовски ден като че ли от нищото злост, която неведнъж и мен ме е обземала, трудно мога логично, по човешки сам да си обясня.

  Към два след полунощ се будя от остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево си представям колко лесно е да пукна, т.е. да ритна бакърчето, и как в многолюдния прекалено шумен свят нямам ни един близък човек под ръка, комуто да се оплача, по телефона макар, да му разправя накратко какво ми е и как несправедливо съм пренебрегван от раждането си досега, колко подло свои са ме предавали и са ме лъгали, как този мой корем ужасно боли. И що да троша грешни пари за модерен джиесем, като никой не ме търси. Нали!

  Живеем в самота. Любим в самота. В самота умираме. Пред съвестта си пак си сам, гол и беззащитен като пале. Ама това любовница, приятели, компания веселяци... не е ли всичко илюзия, с която безсмислено, че и крадешком да прецапаме през живота? Математиката, хороскопите, врачките, философията, поучителните разкази на древни и днешни супер-модерни философи, красивите политически илюзии, безумните идеи не заблуждават ли, че сме общност, нация, семейство, zoon politikon
*
? Вятър и мъгла, драги! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на страданията или в болките на душата, и ще видиш как за много кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили... След три-четири години те забравят. Подир трийсет години няма вече кой и да си спомня за теб. А какво са някакви си трийсетина години! Всичко наше, над което залягаме с толкова усилия да го удържим, е нетрайно, понеже е тлен. Духът само е нетленен, в духа е истинската обвързаност и спойката помежду ни.

  Не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото от пошлата и озверяла самовлюбена паплач, шестваща из днешните родни медии. Но образа на идиота ни го представят всеки Божи ден като модел за успешен живот, духовността е изблъсквана от ума неслучайно чрез всевъзможните медиуми, дървени философи, говорители на днешния свят, кажи-речи, чрез всичките светкавично бързи средства за комуникация.

ПОСЛЕПИС

  Моето поколение простосмъртни българи, родени в десетилетието преди или след Втората световна война, по-малко се самосъжаляваме. Да, били сме заблуждавани и сме заблудени, и пак сме склонни да ни заблуждават, но сме имали (и имаме) нашите смешни за останалия свят велики илюзии, романтични мечти. А тези тук мили патета, още с жълто около човката, мамини чичкови червенотиквеничковченца дори и сянка от илюзия си нямат. Открих нещо изключително странно: Всеки набор, независимо от различията между родените в една и съща година, се отличава от останалите други с определено общи особености.** От преживяното, от личен опит узнавам: Отнемеш ли у едного илюзията, че с недостатъците си макар, и с лошите си страни дори, може да бъде любим, може да бъде прегръщан, целуван и приеман с любов, изгуби ли си сам илюзията, че може да е обичан, тутакси зейват у него с озъбената си злобна муцуна и цинизмът, и агресията. Идиотът бълва змии и гущери, почва да се зъби на света.***  

Пловдив – гнездо на могъщо невежество и култура

Plovdiv, edited on 4 apr. 2025

Илюстрации:

- Август 1977 г. Балчишкият градски плаж.
- Смъртта, омразата ни дебнат отвсякъде.
- Няма по-самотен от човек пред Смъртта.

–––

* По природа човекът е политическо животно – теза на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. "Zoon politikon" e негов израз.

** Никола Вапцаров и Бате Митко (първият от петимата харманлийски братя Бояджиеви) са романтици по душа, пръкнали се в 1909 г. Сред любимите преподаватели в университета – проф. Розалия Ликова, е набор 1922, когато е роден и баща ми. Хората от моя набор 1947 интуитивно ги отделям от съседните набори 1942-1943,1944-1946, 1949-1953, 1955-1959.
. 
*** Драмата на претенциозна и посредствена, самонаказваща се персона следя от петдесетина години в разните стадии на омразата му към българите.  

Ангел Грънчаров (1959) заснел се за историята, към : Таваришч "До цент", ами ако аз съм прав, какво от това, че някакъв си там Пикасо (или Светлин Русев) ги знаел целият свят?  Зацепи ли? 15.11.23 г., 18:33 ч. Бел.м., tisss.

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.) :   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)   Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде н...