ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1686.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1686.)

  Всичко наше е временно, любезна, всички временно сме на този хубав свят, а от всичко нетрайно най-завладяваща е плътската любов помежду ни. – Аноним (1947)

  23 oct. 2012 

ВАСИЛ*

  Васил седи на трикрако столче под асмичката. Слънчевите лъчи косо бият от юг и русата му коса, току-що измита и влажна, блести. Препасал се е с хавлиената кърпа през кръста и позарасналата рана малко над пъпа розовее. Като натисна полечка с два пръста, в едното й крайче се появи мътна капчица. Последните седмици, кажи-речи, я беше забравил, не го болеше, но тази гной хич не ще да е надобре.

  Февруари леден, небето се избистрило, синьо посиняло. Планините далече на юг се не виждат – от омарат ли, от мъглите по склоновете им? Завет е в дворчето, оградено от висок кирпичен дувар, и кокошките се разхождат из завчера прекопаната градинка. Чува тяхното птиче ко-ко-ко, изпълнено с доволство, чува и мъжката гугутка, кацнала върху изкорубената стряха да вика ешчето си. Обяд, ама не е гладен. По някое време някой се сурна иззад къщата и ей ти го Маньо, носи пръстена купичка пчелен мед.

  – На! – вика, – да си направиш шербет. И раната намажи, ама тъничко. Медът е илач за таквиз пущини.

  – Колко пари чини? – поглежда го изотдолу.

  – Ба! Ти да си здрав! – махна с ръка Маньо, муха като да пропъди.

  – Що ти е таквоз името?

  – Па знам ли! Попът тъй ме кръстил: Еммануил.

  – Свършиха се българските ни имена.

  – Че да не съм го аз избирал!

  – Ами децата?... Рожби имаш ли си?  

  – Петко, Иван, Драго, Тодор, Божанка...  

  – Драго... Божана... Харни имена. Хубави имена!  

  – А ти дяца имаш ли си?

   Престори се, че не е чул. От къщата излезе стопанинът:

   – Що става?

   Без да се обръща, рече:

   – Нищо. Говорим си.

   И Маньо взе да си тръгва, а той стана да поеме ризата. Занавлича я. Малко длъжка му иде, възширока в раменете, ухае на сапун и ендрише. Усмихва се, ала само с очи.

   – Па язе ше зема твойта кошуля – казва стопанинът.

   – Малка ще ти доде.

   – То да й кусур! Като наминеш къде назе тъдява, пак ше меним кошулите.

  И си влиза вътре у тях си, а Васил отива да свали потурите от простора. Изтърсва ги, обръща ги, че досега са били наопъки, че да ги напече слънцето, и се пъхва в тях, па окача хавлията да съхне.

  Миналия октомври писа до заможен нашенец отвъд Дунава: "...Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, иска да бъде человек..." Сега, като наближават март и април, като замириса леко на пролет, припомня си срещата с един от роднините, мъж на средна възраст.

   – Майка ти изнемогва горкана – въси се онзи карловец.

   – Аз що да сторя! – пресрещна го с дума.

   – Па погрижи се! Син си й...

   – Други са ми мен дертовете.

   И човекът не посмя нищо повече да рече, само поклати глава и си отмина по пътя. Спомни си ей тъй, както кротко си седеше и се вслушваше в света наоколо. А отвътре се показа щерка му на стопанина.

  – Гозбата е турена! – изчурулика и се връцна на пета, та чак плитката й изсвистя. И отгоре на плитката й червена панделка, ама таквази една, мънинка, мило да ти стане.

  Позасмя се, тръгна подире й.

  Хапна надве-натри, па се залости в килерчето да проверява онези книги, дето му ги проводиха по едного от съседното село. В паница беше заръчал да му сложат бобени зърна черни и бели. Наметна върху си дебелата два ката аба с подплата от овча кожа. Тежка бе дрехата, с качулка хем, дълга до подколене, та тежеше; и той се сгуши в нея като в хралупа.

  През пенджерчето слънчев лъч се провря там, дето бе положил тефтера... Провери, какво провери. Написа върху хартия що да сторят по-сетне, отде да дирят каквото им дотрябва, към кого да се обърнат.

  Не ги знае що за човеци са, ала сметките им чисти бяха. Ни едно черно зърно се не наложи да употребява. Обаче неопитни бяха, това личеше. Заръча им да не си пишат накуп имената, ни длъжността, нито занаята. Само имота си да отбележат и кой какви животни има и що може да свърши, кога дойде ред да вдигат "сватбата".

  Дорде сколаса, възкъсият февруарски ден превали, скърши се, оттече се към запад слънцето. Светеше, ала мижаво, та се наложи да палне газеничето.

 Надвечер рече сбогом със здраве на стопанина, на щерка му, па тръгна да си върви. Учудени бяха, че не остана да пренощува поне. Добри хора, кротки хора. Невястата се споминала, затова предпочете тази къщурка, че женурята не могат езика си да държат зад зъби. Пък девойчето – съвсем младо, хубавелка, същинска прасковка...

  Мислеше си за туй моме, за дяволитите му пъстри очета, докато възлизаше сам из последните бахчи и дворове, и като пое по скалистата пътечка сред сухите шубрачки на глога. Па му дойде изотвътре песента сама на устните. И ей го на Васил: и стъпя, и пее. Месечината – такава едра, като калайдисана медна тепсия лъщи насред небесния свод, дига се, катери се бавно нагоре, та и песента му сякаш обкрайчва със сребърен ширит и вапцани гайтани като в нашенска шевица от момина прикя**.

    ПОСЛЕСЛОВ

 Преобърнах си шкафовете да издиря любимата му песен. Уж я имах нейде записана, но така и не я открих. Беше нежна, навяваща печал закачлива песен за момата, която, да-а, за момата, която... Представят ни го като да е от гранита изсечен, пък бил и той като нас от плът, хем и много повече човек, че да го усетим не толкова с ума си, а със сърцето. Историята на всяка нация е низ от събития и личности. Личностите правят лицето на нацията, събитията рисуват народната обща съдба. Наскоро в интервю по телевизията полуюноша каза: Народ, който не си знае Миналото, не заслужава да има бъдеще". Писателите ни от Иван Вазов насам длъжни се усещали да градят Пантеон от образи величави на българина, но кой знае що по-склонен съм да хващам вяра на публицистичната ярост и жлъч у простоватия летописец Захарий Стоянов - Джендо.

  Смятам, нам, българите, точно в днешното време на нагло и пошло отродничество, на паническо бягство от всичко българско и Отечеството, време на кражби, подлост и пладнешки грабеж, ни липсва не героически запев, не и автентично свидетелство за нашите герои с техните залитания и страсти, колкото мимолетно докосване до онази нежна и страшна в естествеността си толкова рядко срещана днес в модерните наши вълчи времена сила на духа, която българщината изплисква в снажните наши горди фигури на националната ни митология именно чрез катадневния най-обикновен, че и дори скучен на пръв поглед делничен живот.

  Опитвам да оживя личната си представа за онези хора, без да снемам ореола им, но като се престорвам, че не го забелязвам. Защото те не са ни спуснати от Небесата, но се пръкнали точно тук на света, развили се, израснали помежду предците ни такива, каквито сме и всички ние, унижените и оскърбените от чуждите мекерета, все някак оцеляващи най-обикновени българи днес. Писан е послесловът през февруари на 1997 г. и не бих променил нито знак, ни буква в него. Странна е недомлъвката около Левски: Имал ли е женски образ в сърцето си, нямал ли е! А не го виждам фанатичен отшелник, отрекъл се от най-сладкото на живота, отрекъл се от плътската ни любов. Оцветеният пасаж в настоящата история е от писмо, която реплика разтвори пред мен друг много по-интимен поглед към този велик българин и строг наш учител.***

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 18 fev. 2025

Илюстрации:

- Левски в нощ преди обесването.

- Българско девойче от Родопите.

––––

* РОДОСЛОВИЕ

  Васил Левски е наследник и представител на стари карловски родове: Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Сред предците му са храбри и непокорни българи - Драгой, Видул, Кръстил, Върли Гюро, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов. Дядото на Левски по бащина линия Кунчо бил бояджия, имал пет, а пък по други сведения – седем рожби, които оставили потомство. За родствениците на Васил по майчина линия. К ато основател на рода се сочи Кара Иван Тахчиев – майстор на чешми и калдъръми. ДяВасил. дото Васил Караиванов ражда осем деца: четири сина и четири щерки, сред които е Гина, майка на Васил. Женитбата на Иван – син на Кунчо Видолов, и дъщерята на Васил Караиванов, сродява два рода в семейство, от което са се появили братята Васил (1837-1873), Христо (1840-1870 иПетър (1844-1881), и сестрите Яна (1835-1913) и Мария (1847-1851).

** Премяна, чеиз, който всяко българско момиче готви в моминството за бъдещата си сватба. 

*** Случаен факт ли е, че гибелта на Апостола отбелязваме не на точния ден 18 февруари, а ден след това, независимо от историческата истина! Белег за нехайството на нация, която не си цени свидните рожби, но е склонна да следва отрепки, назначени от дипломацията на чужди държави. Нещо, което се става и днес. Между доносниците на османлийската полиция за Апостола Левски са и високо платени за дейността си българи, вж. "Васил Левски – разказ за последните му часове с проф. Пламен Митев", вж. https://www.youtube.com/watch?v=0ygrcLDKwcA. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1685.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1685.)

   Сред перфидните форми на унижение е да те броят за доверчив или наивен, след като мълчаливо си се наслушал на кощунствата на отродници и мекерета на чуждия интерес. Ала отродникът не разбира могъщия упорит дух на нацията, че се е пръкнал като плевел в плодна пшеничена нива. Но нивата помни. В двата ми рода – бащиния от Харманли и майчиния от Пазарджик, всъщност бегълци от Перущица и Калугерово, няма генерали на Държавна сигурност, нямаме главорези и министри преди или след Девети септември 1944 г. Това бяха до един обикновени българи – живееха скромно, не зависеха от конюнктурата, от далаверите с долара и търговията с влияние, нито от кощунствата в политиката, а само от предприемчивостта и труда си. – Аноним (1947)

  2 avg. 1992

ГЕРБЕРЪТ

Царица е розата – лъха печал
и богатства, които не съм преживял.
Карамфилът е скучен – любовник заклет.
Нарцисът има душа на поет.
Полюшван от вятъра, макът в полето
навява ми спомени детски в сърцето.
Синчецът следи маргаритката бяла
както оченце преследва мома напращяла.
Минзухарът е свеж възклицателен знак.
Кокичето... Знаем го колко и как
в мразовитата пролет пробива снега,
и значи, храбростта му не е шега.

А пък лалетата – като мометата –
шумни девици с напъпили цици.
Гергините – като балерините,
с техните пусти колосани фусти,
целите – разкошно предчувствие.

Но ето че твоят гербер червен
избухва пред моя взор удивен
и виждам това зачервено петле
как над боклука изпъва вратле –
над вонящите люспи,
над огризките гнили
от банани и тикви,
от зелки и сливи,
над цялата славна смрад на пазара,
покрай сергиите лъскави и тротоара.

Продавачката казва:
– Да увия ли, значи,
три цвята в хартия за две десетачки?

– О! Достатъчен ми е и един.

– А какъв си харесахте, жълт или син?
Един без луксозна хартия, от тез
ще ви струва ни левче по-скъпо от шест.
Шест лева... и ще отнесете един
на своя любезен и мил господин.
... 

Какво са шест лева! Ох, нищо не са,
но когато ги нямаш, тъй много са те!
И срамежливо, с въздишка в гласа
питаш за гербера в кофата смет.

– Тоя ли! – продавачката сива
боцва те леко с усмивчица крива:
– Вземете го, моля. За вас е. Безплатно.

И ето, ти идваш с цвете в ръката,
ти влизаш тържествено в моята стая
и аз, като виждам това, вече зная,
че дошла си и вече оставаш у мен
с тоя гербер в ръката до сетния ми ден.

 

Plovdiv, 2 avg. 1992 – edited in 15 fev. 2025

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1685.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1685.)

  При натиск, резултатът е според материала: един се смалява, почва да бълва змии и гущери, друг израства висо-око, но понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли? Да не позволиш да те пречупят, да те уподобят на себе си. – Аноним (1947)

  4 noe. 1971 

КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева?
Нима я чухме някога да плаче?
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат!

Минава нощ, минават ден и два –
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*

   15 mar. 2001 

ЗА СТОРЕНОТО С ЛЮБОВ

  Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно да е, живеех повече с илюзии и сънища моя живот; когато треперя от слабостите си, тогава (разбирам след време) съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба и участ, че не ме оставяш глупаво да се плъзгам по повърхността! Преди доста години, по време на моята девственост, съчиних в университетската читалня стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека да е тъй, докато съм жив, докато дишам.

  Не обичам театралния грим по муцуната; знае ли публиката, например, че гримът на актьора е яко засилен, грубо и едро нанесен, именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон?... Великолепието не е в категоричните театрални монолози, а в нюансите и близостта между сърцата, в преливанията между истина и лъжа, вярно и невярно. Разпнат, чувствал съм се по-близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев и сълзи, гърчове, порой думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в такъв момент – и това е силната позиция за такъв момент; всичко останало – хленч, рев и сълзи, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как и сам да си простиш по-късно, ако наистина държиш на себе си и не се заблуждаваш, че си нещо по-особено, ако приемаш себе си с уважение, ала без да се главозамайваш.

  Обвинявали са ме и че съм монолитен** – че в стиховете си твърде самоуверено се изразявам, че доста надценявам своето "аз", че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, че не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Тъй е, но и не точно така. С ръка на сърце мога да кажа: онези, които са ми създавали притеснения, винаги ги чувствам по-близки. Да крещя на висок глас, че ми е добре, когато кървя, това ли очакват? То ли е решението на проблема? Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си – на всички българи, които в страданието си живеем по-интензивно и често сме принудени очи в очи със себе си да смиряваме обзелото ни вълнение. Боли ли я косената трева?! Боли я, разбира се. Но там, където е било наранено, тревата най-разкошно избуява, цъфти, излъчва аромат на свобода. Този е изворът на непресъхващ оптимизъм за нашата унижена от навлеци България.

  Да попоглеждам, да заничам любопитно зад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние – то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото да било. Не ми трябват трохи от чужда трапеза. Аз съм си такъв, какъвто съм, предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това мое предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения, постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като еретик, а по-плътно с бога, когото сме си измислили как ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.

  16 mar. 2001

  Защо да сочим грозното у човека като единствен начин, като единственото средство да се замисли, та сам да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мен тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка и за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справяме, ако наистина искаме да му помогнем, по-честният, начин е, като му сочим добрите постъпки и похвалим добрите неща у грешния, но и с подсказването: колко жалко е гърнето мед да съсипваш заради лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме всички почти), та ако насреща ти е нормален готин човек, той сам ще се досети или поне няма да приеме подсещането за натиск, за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и солидни основания да имаш да го съдиш. 

  Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за кое е редно и кое – нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле... хептен се затули с черни облаци хоризонтът. Та взех да подхващам от другия край нещата. Казвам си: "Този е всъщност добър човек; я виж, деца храни, облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискали до стената, е незлоблива душа; гадостта му не произтича от неговия стил; сторена е от невежество, от моментна немарливост, може би от страх или малодушие. И за да уравновеси смачканото си самочувствие, решил сам да приспи свой затаен комплекс за малоценност. Ами да – мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат тъй отвратително. Ами че да! Да съм извършил някаква подлост, това си е заболяване, вирус, проникнал в мен. Какво ще ми е нужно тогава – да ме бият с възмущението си ли? Или да ме погледне някой с майчинските грижовни очи, в които виждам как страда, че съм станал толкова отвратително зъл?"

  Аз – човекът, по природа не съм лош. Замислен съм от Твореца (има ли Го или не, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство и отстъпление от мен си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни шепи. Понякога си мисля, че бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх Монт Еверест: всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ме към Небесата. Който обича, той е повече склонен да се смирява, да страда, да прости със замълчаване. Покаянието е друга тема. Но чуя ли, видя ли някой да скубе косите си и да се посипва с пепел на площада, ясно ми е – любов няма у такъв, той сега е по-нищ, по-жалък от нас, понеже бесува: крещи обвинения – за да не се види неговото; бесовете го връхлетели и го изкушават да дивее с подпухнала, с погрозняла от ненавист лицемерна душа.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 fev. 2025

Илюстрации:

- Посланието на тревицата да усетиш...

- Детенцето е най-близко до звездите.

___
* Дванайсетте реда са в отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми Ася в усилие да намери каква да е редовна работа в родния ми град съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, но все пак живеехме, макар и не безопасно – Ася се трови два пъти. Поетът Михаил Берберов на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както ме убеждаваше. Видяха бял свят днайсетте реда едва чрез сборника "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". 

Михаил Берберов (1934-1988)

** Свилен Панков (1955-1989), "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г., и Катя Митова (1956), "Далече от поезията", вестник "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г., която написа: "Лирическият аз в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия - със снизхождение" и проч. Авторката на тези редове днес живее в Чикаго, професор по литература, уважавана твърде интелигентна госпожа в обществото на българи-емигранти; не обича да й напомнят за период, когато обслужва ЦК на БКП в литературната критиката, и по-конкретно: указанията на поета Георги Джагаров, до когото лично бях изпратил книжлето си "Сутрин рано" и вероятно съвсем случайно отзивът на госпожица Катя Митова долетя дни по-късно на трета страница на в. "Литературен фронт" под рязко критична рецензия за поета Михаил Берберов, който пред сестра си Петя ме нарече свой духовен брат. Бел.м., tisss.