ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1685.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1685.)

   Сред перфидните форми на унижение е да те броят за доверчив или наивен, след като мълчаливо си се наслушал на кощунствата на отродници и мекерета на чуждия интерес. Ала отродникът не разбира могъщия упорит дух на нацията, че се е пръкнал като плевел в плодна пшеничена нива. Но нивата помни. В двата ми рода – бащиния от Харманли и майчиния от Пазарджик, всъщност бегълци от Перущица и Калугерово, няма генерали на Държавна сигурност, нямаме главорези и министри преди или след Девети септември 1944 г. Това бяха до един обикновени българи – живееха скромно, не зависеха от конюнктурата, от далаверите с долара и търговията с влияние, нито от кощунствата в политиката, а само от предприемчивостта и труда си. – Аноним (1947)

  2 avg. 1992

ГЕРБЕРЪТ

Царица е розата – лъха печал
и богатства, които не съм преживял.
Карамфилът е скучен – любовник заклет.
Нарцисът има душа на поет.
Полюшван от вятъра, макът в полето
навява ми спомени детски в сърцето.
Синчецът следи маргаритката бяла
както оченце преследва мома напращяла.
Минзухарът е свеж възклицателен знак.
Кокичето... Знаем го колко и как
в мразовитата пролет пробива снега,
и значи, храбростта му не е шега.

А пък лалетата – като мометата –
шумни девици с напъпили цици.
Гергините – като балерините,
с техните пусти колосани фусти,
целите – разкошно предчувствие.

Но ето че твоят гербер червен
избухва пред моя взор удивен
и виждам това зачервено петле
как над боклука изпъва вратле –
над вонящите люспи,
над огризките гнили
от банани и тикви,
от зелки и сливи,
над цялата славна смрад на пазара,
покрай сергиите лъскави и тротоара.

Продавачката казва:
– Да увия ли, значи,
три цвята в хартия за две десетачки?

– О! Достатъчен ми е и един.

– А какъв си харесахте, жълт или син?
Един без луксозна хартия, от тез
ще ви струва ни левче по-скъпо от шест.
Шест лева... и ще отнесете един
на своя любезен и мил господин.
... 

Какво са шест лева! Ох, нищо не са,
но когато ги нямаш, тъй много са те!
И срамежливо, с въздишка в гласа
питаш за гербера в кофата смет.

– Тоя ли! – продавачката сива
боцва те леко с усмивчица крива:
– Вземете го, моля. За вас е. Безплатно.

И ето, ти идваш с цвете в ръката,
ти влизаш тържествено в моята стая
и аз, като виждам това, вече зная,
че дошла си и вече оставаш у мен
с тоя гербер в ръката до сетния ми ден.

 

Plovdiv, 2 avg. 1992 – edited in 15 fev. 2025