понеделник, 21 октомври 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1658.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1658.)

 Лицемерието сред родния политически лъже-елит се превърна в такава мода, на която би завидял дори актьор между висшите представители на гилдията в Холивуд... Великите актьори ряпа да ядат! – Аноним (1947)

 Мъдрата жена съгражда дома си, докато безумната с ръцете си сама го събаря. – из Притчи Соломонови, Библия

  4 uli 1989
КОЖА ОТ ДРАНИ МЪЖЕ

  Дамата – пищна, около 45-годишна, с обилно нанесен по лицето грим и виолетови сенки, които вероятно личат поне от стотина метра, се беше отпуснала в живописна артистична поза, по-точно казано, беше се пльоснала неглиже върху тапицираното единствено кресло в сбутаното бижутерско ателие и барабанеше с трите пръста на дясната си ръка по масичката: Тупу-ту-туп, тупу-ту-туп... Туп! Туп! Туп! Като масивно преживно животно лениво следеше как бижутерът човърка върху платинена халка с миниатюрните си инструменти. Беше й жежко и скучно. Омръзнал й беше раболепно приведеният му охранен гръб на трийсет и няколкогодишен мъж, с късо подстригана брадица а ла теле-водещия г-н Ники Кънчев, т.е. тип катинарче, когато звънчето над входната врата се залюля, мелодично отекна в сенчестия сумрак: цън-цън-цън-цън... и вътре на верев, с рамото напред в теснотията нахълтаха две особи, мно-о-ого по-семпло, мното по-мизерно, по-оскъдно от мадам облечени.

 – Недко, здравей! – с прибрани пети като новобранец, с ръце, вкопчени една в друга пред гърди, издекламира трийсетгодишната новодошла. – Ко стаа с пръстенчето?

 Вместо отговор, фавнът направи с ръка плавно движение настрани, само с китката, демек: "Разполагайте се, коя как си може". Хич не я и погледна, та тя – леко смутена, посмести охлузените разбрицани табуретки покрай стената, и както юнашки намигна на другата, която почти се бе гипсирала, подгъна пола под колене, па седна. Онази, с още ученическото изражение на осемнайсетгодишно маце, дето още си гризе ноктите, се тръсна като посечена върху нещастната табуретка.

 С ледено самообладание на английска аристократка четирийсетгодишната изтърпя процедурата по настаняването на двечките, пое издълбоко дъх, продължи прекъснат несъмнено по средата разговор:
 – Синът ще ме чака в пет Обещах да му купя кадифен джинс. Той обаче харесал два. Викам: "Мами, щом два си харесал, няма как, ще ги купим и двата".

 Фавнът изцвили радостно нещо нечленоразделно в ответ. Спомена нещо за пари.

 – Пари имам – рече тя. – Ето! – Разтвори дамско портмоне колкото дисаги, та всички да видят покрай доларовите банкноти вътре и няколкото там български двайсетачки. Настъпи неловко мълчание.

 – Женя ми е аверче – рече трийсетгодишната към Недко. – Мерак й е да поръча при теб пръстенче с диамант... А!... Ко ши кайш?

 Двойникът на Ники Кънчев пак врътна китка, ала този път жестът му изрази нещо от рода на: "Не ми досаждате, ще ви обърна внимание, но бъди добра да ме поизчакаш". Двете – трийсетгодишната и четирийсетгодишната, кръстосаха погледи, блестящи от перфидна женска неприязън, омраза остра и тънка като мускетарска шпага. Леле, как не си допаднаха!

 Новодошлите заровиха главица в няколкото лъскави цветни списания с рекламки на модни обущенца, бельо, боклуци на баснословна цена от козметичната манифактура, хит по света, но и връхни парцаля на дизайнери. По някое време трийсетгодишната – оперено миньонче с бръснещ поглед, покачило се върху поне трийсетсантиметрови токове, извади бележниче, да скицира отровно-зелена пола с огромна розова джувка върху задника. Шушу-мушу иде от ъгъла, изкушава четирийсетгодишната да хвърля погледи, преливащи от отчаяние. Около пет и десет миньончето повдигна оченца към мъжа в работна бяла манта, който все стърже със зъболекарска бормашинка колкото писалка, и понеже в бялата си манта Нещастният човек не даваше признаци на живот, обърна се към г-жа аристократката:
  – Очевидно, мила, синът ви е твърде възпитано дете.
  – Щом ще става мъж, нека да се учи да чака – процеди през зъби мадам.

 След минута все пак вдигна задник от трона. Бижутерът пъргаво скочи, с отривисти жестове мина покрай нея, съпроводи я до вратата, отвори таз врата, сякаш има нещо съдбовно да сподели, но госпожата го заобиколи както ескадра на Нейно Величество Кралицата на Великобритания би минала край остров Тамбукту. Цън-цън... отзвънтя звънчето.

 Осемнайсетгодишната бе очарована от маниерите на оназ която спокойно можеше да й бъде мамче, но в този миг й се явяваше ловка съперница в мъгливата област на флирта, където Евините щерки са изобретателни и толкова отмъстителни.

 Фавнът разкопча двете горни копчета на бялата си зъболекарска манта, завъртя се на работния си стол два оборота, стопира с крак, обърна се към двете мацки.
  – E, кучки – ухилен до уши, просто беше вече друг човек, не досегашното мекотело, а мъжкар, цар на положението. – Кво ви води по наште географски ширини?

  Цън-цън... Люшна се звънчето, лъхна лятната пловдивска жега с аромат на липа, в ателиенцето се понесоха бледорозови телеса, мадам се върна на трона:
  – Отишъл си. Ще види той кадифен джинс!


   Осемнайсетгодишната изгаряше да докосне скъпото й палто.
   – Извинете – рече, – мантото ви от кви кожички е?

   Въпросът ще да е бил вече задаван на мадам, понеже отговорът, професионално отработен, тутакси долетя. С вирнат нос:
    – От какви кожи ли! От кожи на драни мъже, мила.

   Миньонът с трийсетсантиметровите токове обаче бе известна местна адвокатка, та ответният удар беше поразяващ:
   – Недко! Недко, бре! Що изведнъж ми засмърдя на умряла катеричка?

  Фавнът вдигна длани встрани от раменете си като египетски жрец в ритуална поза.

  – Скъпи! – изхълца мадам. – Това е от парфюма, дето ми подари.
  – По-луксозен нямаше – рече той.
  – Утре го връщаш на онeзи лешояди! – тропна с копито, и като затръшна портата на ателиенцето, отплава в неясна посока по напечената като фурна пловдивска Главна*.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 22 oct. 202415

Илюстрации:
- И жените ловуват.
- Графика: авторът.
–––
* Главната търговска улица в центъра на града. Бел.м., tisss.





петък, 18 октомври 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1657.)

 
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1657.)

 Лицемерието сред родния политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на Xоливудските актьори... Големите актьори на Холивуд ряпа да ядат! – Аноним (1947)

  Всяка мъдра жена съгражда дома си, безумната го събаря със собствените си ръце – из Притчи Соломонови, Библия

  13 uli 1997

 МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

   Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше прикрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов, тринайсет и половина години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар известен и вероятно далеч повече преживял. За първи път това нещо го усетих в хотелчето насред Стоб* край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и... любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по петите, без да обръща внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец... Още поне пет случая ме водят до този извод.

  
1. Когато млад поет на моята възраст му лепеше тапети в антрето и кухничката, пък аз тъкмо бях долетял с 
жигулата от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е неособено драго да го видя в ролята на ухажвана особа.

  2. На Архангеловден 1985 г. – именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да ми мине през ум, че му е имен ден и следобеда по телефона му се обадиха едвам двама от уж многото му приятели да му честитят, и вече към девет вечерта внезапно в унилата обстановка, докато Антоанета, жена му се мотаеше в съседната кухничка и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да освежим компанията", и по същия телефон говори с някого, и след десетина минути на вратата цъфна Юлия**. "Запознайте се!" – прави й галантен поклон Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". И после се качихме с Юлия на по-горния етаж чай да варим, един от шестнайсетте чешита прекрасен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като ни чай-ни дявол, около полунощ чувам дрезгавия ръждив тембър на Мишо в слушалката: "Решавай къде ще спиш тази нощ! Не слезеш ли до десет минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше вързал кънките; запъти се към верандата 
пред хола, а там като прожектор, по-точно, като лице на млада хубава жена над Витоша светеше огромната розова месечина – и като ръкомахаше театрално, с ръждивия си тенекиен глас Мишо заговори на месечината за дивата човешка неблагодарност. Ай, колко добре разбирах кого има предвид, за кого си приказва с месечината; разбирах, обаче не тръгнах да му се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, ама нищичко не се е случило, за което си заслужава да се тревожи, там горе, през един етаж над същия хол както хола в едностайния му апартамент, с Юлия само сме обсъждали стихове, картини, познати художници, въобще, бъбрили сме демек за изкуство, бъбрили сме с дяволитата разкошна Юлия, едно от най-готините момичета на випуска, отлично позната ми от студентските ми години в Университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (мой връстник)***, която чудата маслена живопис Юлия наскоро купила за триста лева... Представяш ли си, това са толкова пари! – триста лева, пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак, и с краката нагоре да я обърнеш, и на една страна да я положиш да полегне, и на друга страна да я положиш, не стои зле в разкошната й спалня, и естествено това трябва да я изпълва със законна гордост, че си купила толкова ценна цапаница!

  Пък Мишо, като ме изслуша внимателно, разперил шепа зад същото ухо, продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб, да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката
. После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк "Плиска" и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А аз съм трансцедента-а-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!" Като се прибрах на другия ден у дома в Пловдив, първата ми работа беше да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в българския език. Ега си, що ще рече "трансцендентален"! Тъй де, "социален", което не ми стои зле, дали да не го приема за гадна обида, при положение че не съм трасцендентален?****

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите цял месец помежду ни, докато лепяхме край спирките листчета със зов, писан на пишещата ми машинка, търсехме жена – по възможност пенсионирана медицинска сестра или санитарка, да се грижи за обречения от лекарите до месец-два Ангел, към когото синът не криеше тягостните си неприязнени чувства. И в крайна сметка баща му взе, че издъхна, преди нито в Пловдив, ни в окръга да открихме коя да му сменя подлогите. Реши, че на мен се пада честта да произнеса надгробно слово за баща му, въпреки че неговият баща, който Мишо ми представи като фукльо, ми беше абсолютно непознат. И тогава там, в пловдивските ни централни гробища край големия шумен булевард, по който бясно прелитаха в огромните си мерцедеси с ханъмата, бебчето й и сюрия мърляви чавета турските гастарбайтери, претоварени с всякакъв багаж и с посуда втора употреба, от Западна Европа на път за Анадола, пред трийсетина непознати с изискано печалните им физиономии рекох няколко учтиво-мазни приказки – за следите в росата, по която току-що е минал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на Тракия, както се топят спомените ни по отишлия си от живота. Но... И на това място замълчах като артист, затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да произнесе: Но остават децата, внуците на отишлия си в Отвъдното, в чиито дела той продължава да живее... Вятър и мъгла!!! Нищо, ама нищичко не остава! Забравят те, преди още трупа ти да са оглозгали жилавият троскот и лакомите гробищни червеи.


  4. На маса в кафенето на СБП (прословутия Съюз на българските писатели) на ул. "Ангел Кънчев" № 5 в София, кога към петима или шестима зяпнали го в уста отчаяни поклонници, начеващи, ама и не дотам млади писатели и поети, Мишо – фиркан, заби показалец в корема ми, пък с другата лапа ме гушна и посегна да ме тупка по рамото (единствен от цялата тържествуваща кандидат-писателска компания не пиех виски, а цоках кафе, че жигулата бях паркирал на улица, перпендикулярна към Американското посолство насред пъпа на София, имах наглостта на типичен проклет пловдивчанин с дълбоки корени в Калугерово, Перущица и Пазарджик да се уговоря с постовия към посолството – атлетичен момък в чудесно стояща му чистак новичка милиционерска униформа, да хвърля чат-пат и по едно око към безценната ми жигула с пловдивска регистрация): "Виждате ли го ей тоя – сочи ме Мишо и пак се пробва да ме тупка по рамото. – Виждам го от трибуната на Писателския ни съюз, млад и красив, да сече с думи като с меч!" И онези ме загледаха неприятно. Ирония ли бе, или шегичка… или пак 100-процентова Мишова фанфаронщина?

  
5. Когато двамата с "Дървения" бъдещ професор Иван Сарандев в редакционното им стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов или сетне на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали 
си струва риска да замина учител в някакво си Гурково – село край Балчик, в непознатата ми до 1971 г. Добруджа, подир мнението на Иван, че не, не бива да оставам даскал повече от една учебна година и че даскалуването е въртене на стара грамофонна плоча, жива смърт за литературния талант, ей на! – виж го Йовков (пак тяхно си театро), Мишо изтежко рече: "Остави го! Да върви... Той си знае какви ги върши! Имам чувството, че зад гърба му стоят много хора". Става този сладък мухабет в светая светих на соц.културата, на третия етаж над столичното кино "Култура" в дъждовната късна есен на 1971 г.

  Никой не ми е бил зад гърба тогава, нито тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега го разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен, от изкланите до крак през Април 1876-а мои предци от заможния Хаджи-Трендафилов род: държали хан с яки крепостни зидове на изхода от Перущица към Филибе, където перущенци установили Шеста въстаническа позиция, единствена разполагаща с истински топ (вж. документалната книга на Иван Кепов по разкази на оцелели по чудо, преследвани от башибозука из къра, трепани като дивеч българи християни от разграбена, опожарена, превърната от главорезите в куп руини Перущица)*****, до петимата братя сърцати млади българи и техните четири сестри от Керемидовия ми род (фабрика за керемиди построили). Керемидови са сред първите четири рода, побягнали от ислямските кощунства в поробено Велико Търново, за да вдигнат след първата кирпичена къщурка мъжки християнски манастир "Св. Никола" в полите на Средна гора, край цъцрещата тук река Тополница, помежду 19 тракийски могили. След като първо дом за челядта си построили, за духа си – мъжки манастир над християнско селище с многозначителното име Калугерово, което и след пет века робство остава непроменено. Шевната машина, на която прапрабаба ми Мария шила униформи за Османския аскер, е днес в дома на сестра ми Ели. И още работи.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 18 oct. 2024

Илюстрации:
- Има ли бесове по-явни за младия мъж! 
- Младият Михаил Берберов (1934-1988).
____
* В селището Стоб с волгата на художника Любомир Гуляшки – син на автора на криминалета Андрей Гуляшки, като представители на вестник "Народна култура", бяхме с Михаил Берберов и белетриста Георги Марковски (1941-1999), Иван Сарандев (1934-1922) дойде на следния ден, след като изкарахме щура вечер в компанията на местните хора, които се оказаха чудесни певци на македонски песни, разказвачи на битови цинични задевки и истории. Ядохме и пихме, дето се вика, на провала. Цялата втора страница на вестника се оказа изпълнена с репортажи, графики и импресии за селището Стоб – мои и на възнисичкия ми адаш Георги Марковски, допълнени с графики на художника Гуляшки. Става това през далечната 1971 г.
Проф. Иван Сарандев (1934-2020)

** По онова време Юлия водеше в Софийския университет "Климент Охридски" курс лекции по Украйнска литература. Омъжи се като студентка в първи курс за съкурсника ни Мишо от Чепеларе, вторият й съпруг – унгарец от Будапеща, като не му понесло в България, живеел с майка си и чат-пат гостувал на жена си в кв. Павлово в София, която живееше два етажа над семейство Мишо и Антония Берберови. . 

Владимир Щербак (1947-2018)

*** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80_%D0%A9%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното, духовно с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, като за десерт залива творбата си с хумористични настроения." Вж. целия панегирик за московския художник, присадил се в България и посветил живота и творчеството си основно на моя роден Пловдив. Земен човек, бяхме почти приятели, палеше се за неща в Пловдив от 1977 г. повече и от мен, вестникаря. Вж. https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

**** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието – недостижим за простосмъртните, според внушението на великия ми приятел Мишо Берберов. "Щом Иван те изпита и одобри, аз съм спокоен за теб" са думи на Мишо за къса бележка от 36 машинописни реда за сборника стихотворения на хасковския поет Иван Николов (1937-1991), писани в стила на любими съветски поети "Етажерка" (1970), заради която бележка се вдигна излишен шум в лит.критическите обзори и обичайни кавги през следващата 1971 г. Общо взето, похвалил бях поета Николов за ловкото версификаторство и всеядната страст да твори поезия.

***** Корица на първото издание от 1931  г. Книгата е преиздадена през 1998 г. енорийското издателство "Св. Атанасий в Перущица.  

 Бел.м., tisss.

сряда, 16 октомври 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1656.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1656.)

 И предадох сърцето си, за да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и много досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст*

  27 fev. 1997

МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО*

  Ще ви издам една тайна – мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма черква. И всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, не ви познавам, нищо не бих казал, защото очите ми са затворени за този свят, за вас и другите тук наоколо.
Когато открай-докрай ме изпълни мелодията, изпитвам най-сладко блаженство, на Седмото небе съм и всички човеци с техните грижи, с техните лични радости са ми чужди... защото – независим от света и себе си, политам нагоре-нагоре, над всички, над всичко тук долу и целият звънтя и пея. А те не могат да се чуват. Чувствам ги у мен и не съм сигурен къде ги чувствам. Появяват се толкова рядко, но живеенето в материалния свят е нещо прекалено заето с личните си загуби, победи и радости.

  Когато умря Дино, поне седмица след смъртта му си наложих да съм добър и мил. Ставах преди всички у дома, измивах се тихо в банята и излизах навън. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка си стоях мирно и кротко, обърнат към себе си; и не се взирах в очите на хората, както правех преди, но гледах право напред, като се стараех да мисля безобидни неща, например, как добре му стои папийонката на онзи приятен мъж с кожената чиновническа чанта.

  Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно и също място – градската Чифте баня, постройка от ХV. Оттук поемах по пътя си през града. А пътят ми не бе сложен: най-напред преминаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела под Трихълмието. Влизам, вдигам телефонната слушалка, набирам напосоки шест цифри, и когато мъж или жена отсреща се обажда: "Ало, кой е на телефона?" – казвам: Смилете се, моля! Дино умря". В най-добрия случай чувах гласа на възрастен човек: "Бог да го прости!" – но аз никога не съм бил набожен, не вярвам, че Господ съществува, и отговорът ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламката, за която се лови удавникът в бурния водовъртеж, знаем, че въпреки усилията си, удавникът все пак ще се удави, той затова е удавник; но си е сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга обнадежден и възрадван към нещо, което изобщо го няма в света.

   И тъй, хората до един (с изключение на някое старче) ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с фрази, които трябваше да ми докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко малко се интересуват кой страда в объркания материален свят, проклинаха ме. Така че ругатни и клетви в този непознат за страничен човек град съпровождат моите мелодии от най-ранно детство. Втората сутрин някакъв грубиян ми крещя: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! Предстои дербито "Левски-ЦСКА" и не ме интересува нищо друго". На четвъртата утрин много унил женски глас ми рече: "Защо настояваш и ние да страдаме? Имам две дечица. Не ни безпокой, моля ти се. Достатъчно грижи си има всеки от нас, достатъчно болка. Повече не безпокой хората".

  И аз понасях в себе си тъгата по Дино. Вървях по тротоара с надвисналата над него гъста, непрогледна мъгла. И ми беше чоглаво. Чувствах се в плен на болезнена тъга и световна печал. Беше ужасно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите. А те ме заобикаляха от всички страни. Вървяха с мен задъхани по улиците, изпреварваха ме, избутваха ме настрани от пътя си в някоя локва, без да се извинят, без да ме забележат. Толкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел и смахната идея! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби, с нокти и лакти воюваха помежду си. Случваше се често понякога да ги гледам как се налагат първо с думи, после с ритници, с юмруци и камъни. Повечето опиянени и запъхтени, потни, завладени от своята, според тях съвършена идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара. Леките коли, тежките камиони и автобуси със свистене и със занасяне на колелата върху влажния асфалт заковаваха муцуна насреща им. Глупаво си рискуваха живота за фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът да се пука от завист. Да-а, повечето рискуваха мизерния си животец с всяка непредпазлива стъпка, но бяха доверчиви и вярваха, че Бог бди специално над тях, че Ангел Спасител е разперил красивите си могъщи крила, та и не мислеха колко рязко може да приключи това невероятно посредствено шоу животът.

  Тук никой не мислеше защо сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това множество с хилядите си уста и бели дробове пъшка в тролея, мърмори, окайва се, гневи се, хленчи. Докато очаква да докарат днешния вестник или чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещо преди всеки друг, ще си строши нозете да препуска, само и само да докопа трошица власт, богатство, слава преди врабците. И тича като внезапно смахнат. И защо тича? Закъде се е забързало това множество! Но тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля повече за тези неща; принуждаваше ме да треперя от жал и страх. 
Времето на живота си разделих на две: Слънчево детство до смъртта на Дино и Ерата на мъглите след като Дино си отиде.

  Когато съм се появил на белия свят, Дино вече бил възмъжал физически и вече го наричали мъж. Вземал ме на ръце, разглеждал ме като твърде крехка и чуплива вещ, опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да започне втора – войната за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, се отървал с някои драскотини по кожата на душата и куп от спомени за любов и страх, които ми разказваше понякога нощем, след настояване и обещания от моя страна да съм послушен син, такъв син, какъвто светът досега не е виждал.

 Та ето една от тези ужасяващи истории.

 Велосипедният лекокартечен взвод на Дино бил изпратен да заеме позиция срещу известна с умението си да воюва безмилостно нацистка част. Късно вечер с двайсет леки картечници нашите посрещали врага край реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Куршумите им светели досущ като поток Коледни фойерверки или като рояк от бързи светулки в дива гора. Докато сам да направи първите си няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от взвода се страхувал да не умре; в разгара на сражението обаче, когато наистина били избивани и наранявани от куршумите и снарядите на врага, когато наистина били разкъсвани и телата им разпарцалосвани от шрапнелите, страхът изчезнал. Да се чуди човек как у плахия допреди миг уплашен човек се буди разгневеният хищник, освирепял за кръв, ненаситен да убива всеки човек в немска униформа, оказал се пред очите му.

  Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва все напред, че направил онова, което канцеларските плъхове в тила, онези романтични канцеларисти с по една, две и три звездички на пагоните описват с изпъчена гръд чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше да ме има, ако не бил прикладът на леката му картечница "MGМ". Случаен куршум уцелил приклада на оръжието му, пръснал го на късчета, понеже немският куршум "дум-дум"е измислен все пак успешно да троши и раздробява човешки кости. Така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните не усетил. Било си изтрезняване като свежо пролетно утро след нощ на тежко нощно пиянство.

  Малката война се оказала не по-малко опасна. Едва двегодишен, у мен се появило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги от пикливите пеленки и веднъж завинаги да престана да чувам как Дино се горещи, че ще ме изхвърли от прозореца, колко досадно и ревливо нещастно същество съм се оказал. Изживял съм май тогава мимолетния изблик на отчаяние у Дино от моята отлична посредственост, докато той, преболедувал между другото най-обикновена малария. Спасили сме се като по чудо. Впрочем, за миналото с Дино рядко говорехме. И не че сме се страхували! Простичко казано, ние с него твърде силно обичахме живота.

  Когато навърших първите си десет години, Дино ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това! Той срещна една рядко хубава жена. Жената вероятно също го хареса, и за мен бе необяснимо защо двамата все потъваха в някоя гориста местност да си се любуват един на друг, да се прегръщат и целуват, да се галят сред полянките и песничките на щурците, сред лекия полъх от пеперудени крилца.


  Губеше се с онази жена дни и нощи. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, но един ден ми стана непосилно да подтискам самолюбието си и му казах: или нея - или мен! Тогава, като помълча за известно време, за първи път ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да съм бележел само с голяма буква по настояване на Дино). Та когато той бил с Нея, мелодиите зазвучавали и го изпълвали целия като черква, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал нависоко и все по-високо, като хлапак се радвал на дъжда, на дъгата и на вятъра, който рошел косите му, на облака, който плува в небето, което му се струвало бездънно, любувал се на земята, която му се откривала хем необятна, хем майчински ласкава със своите цветя, треви, храсти, насекоми, птици и влечуги. В такива моменти светел от щастие.
Опитах да го разбера, но когато го виждах с Нея, бягах от двамата и се криех в някой ъгъл на нашата изба, за да изплача пред мишленцата, които изпълзяваха от дупка в стената, личното си нещастие и космическа печал в самота.

  За бъдещето не говорехме. Дино никога не каза: 
"Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Спомням си как веднъж ходихме на лов. Тръгнахме да трепем зайци, но край пенлив ручей съзряхме вълк и тогава Дино ми рече: "Убием ли вълка, ще сторим нещо добро за целия свят". Никой не 
ни беше учил как се убива вълк. Тръгвам си аз към вълка, като си придавам безразличен вид. Бях примамката и треперех от страх, Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля, но трепереше като в пристъп на маларична треска. Противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не бил вълк, а куче" – усмихваше ми се Дино. Лицето му в онзи миг бе рязко очертано, мъжествено лице на храбър мъж. Това няма как да забравя.

  
Той имаше и ловно куче. Двуцевката си държеше окачена над миндера в кухнята, а кучето му дремеше пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към това куче Дино беше милостив: носеше му храна от работническия им стол край Стария нов мост над Марица в Пловдив, с кокален гребен чат-пат му решеше козината и го наричаше Джон. Джон беше нормален сетер на големи бели и черни петна, аристократ сред глутница помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, бе, че не лаеше, не джафкаше по крадците, по циганите зад оградата, лаеше много рядко с дебел дрезгав кучешки лай и обикновено дремеше умислен като елински философ.

  
И така, един слънчев ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати и близки деликатно го подсещаха, че му е време да си ходи, така да се каже, да освободи място за друг някой с кървава силно сбръчкана кожа, току изскочил из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото герой с нагла усмивчица. И Дино стори това отпътуване нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му. Събраха се неколцина приятели и близки. Настояваха да го погребем колкото се може по-бързо, за да не се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, обаче има си природни закони, които не се съобразяват с нашите чувства! Ей това си говореха хората, но като негов син, не желаех така бързо да се разделя с Дино. Седях край трупа му и го гледах със синовна обич и тъга.

  Мина седмица. Мина месец, минаха два месеца. Трупът посивя и подпухна. Тогава се уплаших от него и казах на онези там, че е дошло времето да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от сандъка, угасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го погребват. А пък аз всеки път при излизане от цветните сънища тръгвах подир скромната катафалка самичък да го изпращам до Старото пловдивско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях си в мъгливите предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Това обаче с всеки изминал ден, с всяка отшумяла седмица, с всеки отлитнал месец, с всяка отлитнала във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино. Започваха моите Малки войни.

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edIted on 17 oct. 2024

 Илюстрации:
- Балчик. Февруари 1972. Балчик. Пристанището.
- Ходенето по стари гробища не е здравословно.

____

* Под това заглавие в многотиражката (5 хил. екз. по 0,05 лв. броя) "Софийски университет" през 1969 г., когато главен редактор на вестника бе тогавашният доц. Симеон Хаджикосев, този текст е отпечатан при изричното условие авторът да избегне внушението, че сюжетът се отнася за социалистическа България. И се принудих да нарисувам графика, представяща млад мъж как говори от улична телефонна кабинка, над която се мъдри надпис на латиница "Теlephone". "Разказът ти е в стила на италианския кинематографичен неореализъм" – беше коментарът на Хаджикосев, който все пак намери начин такъв тип четиво да измами строгата цензура, бдяща за прояви на т.нар. идеологическа диверсия. 

Проф. Симеон Хаджикосев (1941-2020)

Вж. https://www.google.bg/search?q=%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD+%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2&oq=%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD+%D1%85%D0%B0&aqs=chrome.1.69i57j0l5.4892j0j7&sourceid=chrome&ie=UTF-8 Бел.м., tisss.

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.) :   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)   Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде н...