ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1657.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1657.)

 Лицемерието сред родния политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на Xоливудските актьори... Големите актьори на Холивуд ряпа да ядат! – Аноним (1947)

  Всяка мъдра жена съгражда дома си, безумната го събаря със собствените си ръце – из Притчи Соломонови, Библия

  13 uli 1997

 МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

   Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше прикрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов, тринайсет и половина години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар известен и вероятно далеч повече преживял. За първи път това нещо го усетих в хотелчето насред Стоб* край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и... любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по петите, без да обръща внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец... Още поне пет случая ме водят до този извод.

  1. Когато млад поет на моята възраст му лепеше тапети в антрето и кухничката, пък аз тъкмо бях долетял с жигулата от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е неособено драго да го видя в ролята на ухажвана особа.

  2. На Архангеловден 1985 г. – именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да ми мине през ум, че му е имен ден и следобеда по телефона му се обадиха едвам двама от уж многото му приятели да му честитят, и вече към девет вечерта внезапно в унилата обстановка, докато Антоанета, жена му се мотаеше в съседната кухничка и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да освежим компанията", и по същия телефон говори с някого, и след десетина минути на вратата цъфна Юлия**. "Запознайте се!" – прави й галантен поклон Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". И после се качихме с Юлия на по-горния етаж чай да варим, един от шестнайсетте чешита прекрасен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като ни чай-ни дявол, около полунощ чувам дрезгавия ръждив тембър на Мишо в слушалката: "Решавай къде ще спиш тази нощ! Не слезеш ли до десет минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше вързал кънките; запъти се към верандата пред хола, а там като прожектор, по-точно, като лице на млада хубава жена над Витоша светеше огромната розова месечина – и като ръкомахаше театрално, с ръждивия си тенекиен глас Мишо заговори на месечината за дивата човешка неблагодарност. Ай, колко добре разбирах кого има предвид, за кого си приказва с месечината; разбирах, обаче не тръгнах да му се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, ама нищичко не се е случило, за което си заслужава да се тревожи, там горе, през един етаж над същия хол както хола в едностайния му апартамент, с Юлия само сме обсъждали стихове, картини, познати художници, въобще, бъбрили сме демек за изкуство, бъбрили сме с дяволитата разкошна Юлия, едно от най-готините момичета на випуска, отлично позната ми от студентските ми години в Университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (мой връстник)***, която чудата маслена живопис Юлия наскоро купила за триста лева... Представяш ли си, това са толкова пари! – триста лева, пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак, и с краката нагоре да я обърнеш, и на една страна да я положиш да полегне, и на друга страна да я положиш, не стои зле в разкошната й спалня, и естествено това трябва да я изпълва със законна гордост, че си купила толкова ценна цапаница!

  Пък Мишо, като ме изслуша внимателно, разперил шепа зад същото ухо, продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб, да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката. После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк "Плиска" и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А аз съм трансцедента-а-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!" Като се прибрах на другия ден у дома в Пловдив, първата ми работа беше да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в българския език. Ега си, що ще рече "трансцендентален"! Тъй де, "социален", което не ми стои зле, дали да не го приема за гадна обида, при положение че не съм трасцендентален?****

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите цял месец помежду ни, докато лепяхме край спирките листчета със зов, писан на пишещата ми машинка, търсехме жена – по възможност пенсионирана медицинска сестра или санитарка, да се грижи за обречения от лекарите до месец-два Ангел, към когото синът не криеше тягостните си неприязнени чувства. И в крайна сметка баща му взе, че издъхна, преди нито в Пловдив, ни в окръга да открихме коя да му сменя подлогите. Реши, че на мен се пада честта да произнеса надгробно слово за баща му, въпреки че неговият баща, който Мишо ми представи като фукльо, ми беше абсолютно непознат. И тогава там, в пловдивските ни централни гробища край големия шумен булевард, по който бясно прелитаха в огромните си мерцедеси с ханъмата, бебчето й и сюрия мърляви чавета турските гастарбайтери, претоварени с всякакъв багаж и с посуда втора употреба, от Западна Европа на път за Анадола, пред трийсетина непознати с изискано печалните им физиономии рекох няколко учтиво-мазни приказки – за следите в росата, по която току-що е минал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на Тракия, както се топят спомените ни по отишлия си от живота. Но... И на това място замълчах като артист, затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да произнесе: Но остават децата, внуците на отишлия си в Отвъдното, в чиито дела той продължава да живее... Вятър и мъгла!!! Нищо, ама нищичко не остава! Забравят те, преди още трупа ти да са оглозгали жилавият троскот и лакомите гробищни червеи.

  4. На маса в кафенето на СБП (прословутия Съюз на българските писатели) на ул. "Ангел Кънчев" № 5 в София, кога към петима или шестима зяпнали го в уста отчаяни поклонници, начеващи, ама и не дотам млади писатели и поети, Мишо – фиркан, заби показалец в корема ми, пък с другата лапа ме гушна и посегна да ме тупка по рамото (единствен от цялата тържествуваща кандидат-писателска компания не пиех виски, а цоках кафе, че жигулата бях паркирал на улица, перпендикулярна към Американското посолство насред пъпа на София, имах наглостта на типичен проклет пловдивчанин с дълбоки корени в Калугерово, Перущица и Пазарджик да се уговоря с постовия към посолството – атлетичен момък в чудесно стояща му чистак новичка милиционерска униформа, да хвърля чат-пат и по едно око към безценната ми жигула с пловдивска регистрация): "Виждате ли го ей тоя – сочи ме Мишо и пак се пробва да ме тупка по рамото. – Виждам го от трибуната на Писателския ни съюз, млад и красив, да сече с думи като с меч!" И онези ме загледаха неприятно. Ирония ли бе, или шегичка… или пак 100-процентова Мишова фанфаронщина?

  5. Когато двамата с "Дървения" бъдещ професор Иван Сарандев в редакционното им стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов или сетне на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали си струва риска да замина учител в някакво си Гурково – село край Балчик, в непознатата ми до 1971 г. Добруджа, подир мнението на Иван, че не, не бива да оставам даскал повече от една учебна година и че даскалуването е въртене на стара грамофонна плоча, жива смърт за литературния талант, ей на! – виж го Йовков (пак тяхно си театро), Мишо изтежко рече: "Остави го! Да върви... Той си знае какви ги върши! Имам чувството, че зад гърба му стоят много хора". Става този сладък мухабет в светая светих на соц.културата, на третия етаж над столичното кино "Култура" в дъждовната късна есен на 1971 г.

  Никой не ми е бил зад гърба тогава, нито тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега го разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен, от изкланите до крак през Април 1876-а мои предци от заможния Хаджи-Трендафилов род: държали хан с яки крепостни зидове на изхода от Перущица към Филибе, където перущенци установили Шеста въстаническа позиция, единствена разполагаща с истински топ (вж. документалната книга на Иван Кепов по разкази на оцелели по чудо, преследвани от башибозука из къра, трепани като дивеч българи християни от разграбена, опожарена, превърната от главорезите в куп руини Перущица)*****, до петимата братя сърцати млади българи и техните четири сестри от Керемидовия ми род (фабрика за керемиди построили). Керемидови са сред първите четири рода, побягнали от ислямските кощунства в поробено Велико Търново, за да вдигнат след първата кирпичена къщурка мъжки християнски манастир "Св. Никола" в полите на Средна гора, край цъцрещата тук река Тополница, помежду 19 тракийски могили. След като първо дом за челядта си построили, за духа си – мъжки манастир над християнско селище с многозначителното име Калугерово, което и след пет века робство остава непроменено. Шевната машина, на която прапрабаба ми Мария шила униформи за Османския аскер, е днес в дома на сестра ми Ели. И още работи.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 18 oct. 2024

Илюстрации:

- Има ли бесове по-явни за младия мъж! 

- Младият Михаил Берберов (1934-1988).

____

* В селището Стоб с волгата на художника Любомир Гуляшки – син на автора на криминалета Андрей Гуляшки, като представители на вестник "Народна култура", бяхме с Михаил Берберов и белетриста Георги Марковски (1941-1999), Иван Сарандев (1934-1922) дойде на следния ден, след като изкарахме щура вечер в компанията на местните хора, които се оказаха чудесни певци на македонски песни, разказвачи на битови цинични задевки и истории. Ядохме и пихме, дето се вика, на провала. Цялата втора страница на вестника се оказа изпълнена с репортажи, графики и импресии за селището Стоб – мои и на възнисичкия ми адаш Георги Марковски, допълнени с графики на художника Гуляшки. Става това през далечната 1971 г.

Проф. Иван Сарандев (1934-2020)

** По онова време Юлия водеше в Софийския университет "Климент Охридски" курс лекции по Украйнска литература. Омъжи се като студентка в първи курс за съкурсника ни Мишо от Чепеларе, вторият й съпруг – унгарец от Будапеща, като не му понесло в България, живеел с майка си и чат-пат гостувал на жена си в кв. Павлово в София, която живееше два етажа над семейство Мишо и Антония Берберови. . 

Владимир Щербак (1947-2018)

*** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80_%D0%A9%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното, духовно с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, като за десерт залива творбата си с хумористични настроения." Вж. целия панегирик за московския художник, присадил се в България и посветил живота и творчеството си основно на моя роден Пловдив. Земен човек, бяхме почти приятели, палеше се за неща в Пловдив от 1977 г. повече и от мен, вестникаря. Вж. https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

**** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието – недостижим за простосмъртните, според внушението на великия ми приятел Мишо Берберов. "Щом Иван те изпита и одобри, аз съм спокоен за теб" са думи на Мишо за къса бележка от 36 машинописни реда за сборника стихотворения на хасковския поет Иван Николов (1937-1991), писани в стила на любими съветски поети "Етажерка" (1970), заради която бележка се вдигна излишен шум в лит.критическите обзори и обичайни кавги през следващата 1971 г. Общо взето, похвалил бях поета Николов за ловкото версификаторство и всеядната страст да твори поезия.

***** Корица на първото издание от 1931  г. Книгата е преиздадена през 1998 г. енорийското издателство "Св. Атанасий в Перущица.  

 Бел.м., tisss.