ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1508.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1508.)   

Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (6.)

   6 oct. 2002

  Как се появи у някогашния хлапак, скитащ по Джендем тепе и прашните пловдивски улички, по островчетата на Марица или из полето и горичките край града, отвращение от комунизма! Четири поколения мъже преди мен от моите два рода са утвърждавали име между хората чрез трудолюбие и честност. Тъй четирима предци са ми предали – вероятно генетично, а вероятно покрай начина си на живот и труд, представата си що е свобода. В премеждията ги е водил резливият дъх на вътрешна духовна дързост и увереност в българския ни инат, предприемчивост, трудолюбие.

  Прапрадядо ми Ангел от Хвърковатата чета на Георги Бенковски по майчина линия е от род, за който в Калугерово казват: водел началото си от двама братя бегълци от старата българска столица Велико Търново, че усмъртили мюсюлманин. Заселили се край тъничката на това място колкото ручей река Тополница между останки от древно тракийско селище сред деветнайсет тракийски могили. Вдигнали първо керемидарна, чийто яки зидове, казват ми местните, личат и днес... Тези двама братя дали началото на един от мощните четири най-стари тукашни рода, основали селището, известно от турско време под името Калугерово. Описва калугеровци около Април 1876-а авторът на "Записки по българските въстания", поживял месец или два между тях. За овчаря Джендо (1850-1889) това са все буйни, склонни към остър присмех трудолюбиви хора с особено силно изразен свободолюбив дух, който силно ги различавал от съседното християнско население. Затова пък и самоуверени млади чапкъни от околните турски махали като лакоми вълчета често вандалствали из имотите им, задиряли невестите, щерките им, и разбира се: не всякога безнаказано.

  І. Имената на прапрадядо ми Ангел и по-големия му брат Георги са върху изписани върху паметната плоча насред площадчето в днешното китно градче Калугерово сред общо трийсетина българи в Хвърковатата чета на Бенковски. Ангел – най-млад между петима братя и четири сестрици, според легендата, бил кмет на Калугерово. Затова че убил един, а други двама, дошли да мърсуват в дома му, прогонил със секирчето*, за назидание в чест на техния върховен бог е заклан на дръвник пред калугеровчани на мегдана сред селището. Младата му жена Мария с шестмесечното бебче побягва през къра, крие се по долчинки и храсти от конната турска потеря, тръгнала да я залови, и така – бягайки, се озовава чак в Пазарджик, над 50 километра от Калугерово. Първата и единствена рожба кръщава Ненко; че самичка, като нямала кому да остави бебчето, каквото и да върши, носела го със себе си, демек, расъл на ненките й.

  ІІ. Този буен Ненко Ангелов ми е прадядо. Израстнал в мизерията, сбира имот, жени се за Елисавета (прабаба Ведка) и тя му родила син (Борис) и дъщеря (Мария). Когато се отваря Балканската война, Ненко заминава доброволец на фронта. На изпроводяк рекъл на своите: Отивал да отмъщава за баща и за майка. И не се връща. Издъхва 36-годишен нейде по фронтовете между наши българи и турци османлии в окоп, както си представям, но не в сражение, а от чума през есента на 1912 г.

  ІІІ. Първородният му син Борис Ненков Ангелов е бащата на майка ми... И Борис от 12-годишен е сирак. Шестнайсетинагодишен се отделя от вдовишкия дом на майка си, захваща пари да събира къща да си строи. Чукал коноп за въжарницата отсреща, зад канала в тази част на Пазарджик. Сложили му прякора Дявола, че според чукачите на коноп, бил бесен в работата. Жени се за перущенлийката Невена, и тя сираче; баща й Гочо (Георги х.Трендафилов) издъхва скоротечно от простуда, 36-годишен, след като пренесъл на гръб през ледената река чувал с жито на мелница да му смелят. Борис и Невена раждат и отглеждат четири щерки Вяра (1920), Надежда (1925), Василка (1932) и Виолета (1934) и син Любен (1929); замогва се с труд, труд и предприемчивост, но и с пестеливост. Преди Девети септ.1944 г. помага на "шумкарите", единственият му син 15-годишен, вуйчо ми Любен, е куриер на легендарния Методи Шатаров (1897-1944) от Прилеп, главен координатор на антифашистката съпротива в Пазарджишко, убит на 4 септември 1944 г., ползва за личен куриер.*

Методи Шатаров (1898-1944)

  След Девети 1944 г. партийците на БКП в Пазарджик не сметнали нужно да закачат дядо ми Борис и спомням си, до късното лято на 1963 г. с челядта и наети аргати той обработваше пет лозови градини, имаше и двама калфи на колоездачното си ателие насред чаршията на Пазарджик. Сред аргатите на дядо помня един Асан, циганин, на когото дядо му купи конче и каруца и му помогна в кирпичения рай на съседната Пич-махала  къща да си построи.

 Ред и съгласие имаше в дядовия дом. От 4-годишен ме води по нивите и градините да му помагам. Той отзад с плуга, отпред водя коня в браздата. Плющи камшикът над главата ми и дядо, както орем, току изръмжи страховито зад мен: Кьопе-кьо-оло-сън! (Кьопек-олсун**), че съм залитнал из буците лъскав чернозем и увиснал на юздата. От всичките си деветима внуци мен изглежда единствен обичаше, че съм първият му внук. Тя и обичта му бе като небръсната мъжка буза: сграби ме както мечок с двете си лапи, пищя от болка, а дядо с пълно гърло се смее, а то и смехът му не човешки смях, на мечешко ръмжене ми мяза, та цял настръхна. На този адски трудолюбив българин партийците най-сетне през 1963 г., тъкмо когато наближи време реколтата да прибира, влязоха една сутрин в двора ни на улица "Тунджа" 18 и по списък от тъничка зелена папчица едно по едно прибраха земеделските му инструменти и машинариите, качиха ги в талигата, изведоха от обора кончето Дорчо, взеха му всичко това, вързаха му все ръцете в неговата шейсет и трета година с т.нар. земеделска пенсия – подаяние от 10 (десет) лева. Трън ще им бил в очите Борис, че до онзи кошмарен ден и ратаите му, и чираците, и калфите му доволни били, докато другите изнемогват. Бяха онези трима с дълги до пети кожени палта, а под палтото си единият бе с боен автомат.

  ІV. Четвъртият голям мъж в моя живот – баща ми от Харманли Кирил, 16-годишен, и той си напуска родителите. В харманлийската махалица били най-бедни, независимо че баща му, дядо ми Георги, бил общински чиновник по сметките бирник. Киньо идва в Пловдив, наема се чираче при арменец-мебелист, някой си Ончо, трупи разбичвали с още един момък. Говорил ми е: "Самун хляб, само хляб тъкмо изваден от фурната, на един солук съм изяждал". Режат трупите с бичкия, а нощем хвърлят талаш върху тезгяха, метнат черга отгоре и опрели гръб о гръб, в студени нощи сами да се топлят.

 От юношеските си години моят баща мечтаел да си има работилничка, едно по едно донасяше сечива: рендета, дърводелски стяги, длета, триони, котле с двойно дъно за варене на туткал, тезгях, сам си измайстори електрическа планя... и пр., и пр. Денем е в пловдивското мебелно предприятие ДИП "Напредък", вечерта слиза в избата, дето си бе устроил работилничката. Дърводелския тезгях го пренасяхме където да сме се местили да живеем под наем: първо в избата на улица "Ниш" заемаше, наред с моето легло, кажи-речи, половината кухничка, после в миниатюрната барака при въглищата и дървата за огрев, когато се преселихме да живеем под наем на улица "Люлебургаз", и накрая, когато най-после вече си купихме свое жилище, тезгяхът зае почетно място в работилничката, която си подреди по свой вкус, като бе окачил над тезгяха, на най-видно място "Свидетелството си за занаятчия, издадено след изпит пред комисия на местната Пловдивска стопанска камара през 1946 г."

  Но "Народната власт" на партийците и ченгетата и нему видя сметката, и нему върза ръцете. Изработи два гардероба в комплект с две нощни шкафчета и семейна спалня, и явиха се една сутрин двама намусени чиновници от пловдивската общинска управа и му запечатаха отгоре додолу с печата на общината върху хартиени ленти избичката, но и го глобиха, че след деня в мебелния цех на ДИП "Напредък" изработвал мебели на онзи тезгях в избата. "Частник" беше знак за неблагонадеждност, ако не знаете вие, млади българи, родени след нашето поколение на родени от първите години на соца. Та оттогава го обявили за частник моя мълчалив дърводелец. Вероятно го е прочел в досието ми, според онова, което се изпуснал да изрече пред двама печатари колегата Георги Петров (1946), спуснат в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра", като протеже на Дража Вълчева (1930-2016), първи секретар на ОК на БКП в Пловдив: "Що го защитавайте Бояджиев, на Жоро Бояджиев баща му е частник". И двамата яко притеснени, шепнешком, когато оставаме следния ден насаме, ме предупредиха: "Ние нищо не знаем, нищо не сме чули. Внимавай пред Гошо Петров какво говориш!"  

  Та ето ги дебелите зидове, върху които през годините, неусетно някак и за мен, и за околните съм набирал погнуса към партиеца, съвсем реално и осезаемо отвращение от възгордялия се старателен доносник на онези най-горе, от тепегьоза, който освен да издевателства над достойнството ти на българин, друго не върши. Как да ми стане мил лицемерът, който се бие в гърдите колко е загрижен, как се жертва за народа и за световното щастие сред унижените по света! Захвана ли се да описвам гадостите, на които съм се нагледал в моя живот досега – имам пред очи стореното от обновилите се за една нощ някогашни партийци и всички онези, които бодро сами си се нарекоха демократи, антикомунисти, то ще е кула, по-висока от кулата в библейския Вавилон.

  Андрей Вишински (1883-1954) – Генерален прокурор на СССР (1935-1939), външен министър на СССР (1949-1953), въвел перфидния метод за смазване на обвинените, прилаган по времето на Сталин в България през периода на масовите разстрели от 1945-1947 и екзекуции след документирани "саморъчно писани признания"до 1956 г.

  Питал съм се, да не беше ни сполетяло това "добро, най-прогресивният и хуманен стил на управление", къде щяхме да сме българите сред другите европейски народи? Петдесет години рязаха българския ни корен, учеха ни на вярност към могъща чужда империя, още в детската градина ни внушаваха, че дължим благодарност на Големия брат... Това ако не е предателство към трагедиите в моя род и отечеството България, как да назова манипулациите спрямо цялото ни следвоенно поколение деца българи!

  До трийсет и третата си година доверчиво съм вярвал в комунизма, та спомням си, питам веднъж баща ми: Защо не си станал комунист? Бил си и на фронтовата линия срещу нацистите, върнал си се с орден за храброст от сражения край Драва, какво те спря? И той ето какво ми отвърна: "След Девети появиха се по улиците и площадите на Пловдив едни хора, вързали си червена лента на ръкава. И като видях, че това са все михлюзи и хаймани, които не мислят нито за занаят, ни дом да свъртят, казах си: нямам работа при тях. С политика се захващат некадърни, на които някога им викахме развейпрах; ние работим, целите в пот, та пушек се вдига, а те, майстори на големите празни приказки, юмруци размахват, крещят. Покатери се такъв чешит върху стола от кръчмата, и ето му трибуната за пред кибиците – разпери като орел ръцете, обещава и майка си, и баща си, светло бъдеще обещава, звездите ви сваля от небето, а като го погледнеш, работа за пет пари е некадърен да свърши".

 Неясна му беше политиката. Според неговото простодушно мнение, политиката е за измамници и за провалени хора. Как пък точно фалшиви хора оглавиха властта у нас не само след Девети септември 1944 г., но и след Десети ноември 1989 г. е дълга тема за размишление. Честният човек е доверчив, че по себе си преценява, случва се и да повярва понякога на медените приказки, а колко са умъртвените или прогонените от България, заплашени с куршум или от процес, скалъпен по Системата Вишински****?

  Интелигенцията ни след Втората световна война е унищожена. Избивали по селата у нас и само от завист, че еди кой си съсед има прилежно стопанисван имотец, който имот овластеният аргатин по ген, от прадеди перекенде, няма как по закон да заграби. Така десетки, може би хиляди заможни и предприемчиви българи били титулувани от добрали се в Новата власт елементарни персони за "Кулак – народен враг!" – сетне от т.нар. Народен съд, организиран с решение на Великите сили: Великобритания, САЩ, СССР и Франция участта им е решена.***** Нация без мислещи лесно се манипулира!

  Родени сред кървавата вахканалия на сталинизма в България след края на Втората световна война, още с докато сме били жълто около уста, като деца и хлапета, бяхме лесна плячка от типичните за марксизма и последователите му примамки... И все пак кой носи вината е открит въпрос. Какви лично имам към властта, освен да ми осигури правила и закони по същия този обществен договор, сключен още щом съм изскочил с рев от майчината утроба?! Останалото зависи от мен, не от комисар или доносник, от някое мекере на властта или идиот, който решил да ми реди живота, да ме омайва, че се жертвал заради мен, а да виждам, че е роден като паразит и живее от далавери.

 Младите не знаят миналото. Близките им, които така и не надживяха соца, ги няма да им разкажат. Затова споменавам моите някогашни живи, та който желае, да прочете, и ако може, да си представи тихия ад на Миналото чрез образи на своите мъртви.

     Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 5 fev. 2024

Илюстрации:
- Предците ни са раждани по синурите.
- Парвенюто на всякоя нова власт.*****

___
* През 1944-1994 г. името му във Вардарска Македония е табу и той е оценяван като предател, а неговите съидейници и сподвижници са наричани "шарловисти", по неговия псевдоним Шарло са преследвани и пращани в лагери, а в България той е герой от антифашистката съпротива. Името му се споменава в мемоарни книги, в архивите има куп непубликувани спомени на хора, които са го познавали отблизо. Описаван е като авторитетен, образован, разсъдлив, с човешко внимание и отношение, въпреки командирската си власт. Някои мемоаристи споменават с по няколко реда, че Шаторов бил ненавиждан от Тито, че имал смъртна присъда, но не се обяснява същността на противоречията им. Спомените на Цола Драгойчева (1898-1993), при чието написване участват и историци, са изключение, потвърждаващо правилото. Основната идея на такава избирателност е съобразяване с политическата линия в Югославия, да не се създават проблеми в отношенията с Югославия. В същото време в Македония името, дейността на Шаторов са забранена тема.Вж. https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=92978

** От тур. Развратник, провален тип, коцкар.
*** От тур. Кучи син.

**** По занижени официални сведения, екзекутираните в България чрез възприетата под натиск на СССР съдебна практика са над три хиляди. Умъртвените след решението на т.нар. Народен съд у нас са повече, отколкото са умъртвени във всички, географски разположени на запад от България европейски държави. Инквизиторът на партията Вишински е зловещ образ от кървавия период на соца до първите години след управлението на Т. Живков. Моето поколение трябва да е щастливо, че се е разминало с месомелачката.

***** Народният съд е създаден с няколко решения на Великите сили от антихитлеристката коалиция по време на Втората световна война, специално: по силата на чл. 5 от Парижкия мирен договор, задължаващ Царство България да проведе такъв съд... В съответствие с тези решения Правителството на Отечествения фронт приема "Наредба-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея". Създаването му се потвърждава от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 г. в Лондон и от декларацията на Общото събрание на ООН от 11 декември 1946 г., както и от Женевската конвенция от 1949 г. в защита на жертвите по време на Втората световна война. В международен план Народният съд е легитимен и никога никоя от Великите сили не го е обявявала за престъпен. Провеждането му е под надзора на Междусъюзническа контролна комисия в София, която не е оспорила решенията му. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1507.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1507.)   

Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (5.)

   3-6 oct. 2002

  Образът на мекерето, конюнктурна личност, възползвала се от обстоятелствата, на парвенюто: този образ съпътства винаги и навсякъде троновете на властта и не може да обясни защо болшевизмът, фашизмът и нацизмът или въобще престъпната власт, като обгръщат с подозрение простосмъртния гражданин (поданик), слухтейки не само за стореното, но дори какво човекът мисли, се нуждаеха и създадоха за това следене подмолна армия от слухтящи дегенегати, чиновници без капка достойнство, партийни комисари на правдата.

  Курбон и синът на Вергил* ли са оправдание за озлоблението, което все дири врага, дори в своите редици параноично издирва "врага с партиен билет"! Така и глутницата се самоизяжда, за да поделят оцелелите на все по-едри късове пая си от унижението на обикновения човек, докато до небесата се кълнат колко са предани и се жертват за за нацията. Отдавна назрява такъв тежък разговор. Двайсет години новелата на Емил Калъчев предизвиква тревога – важна част от съвестта, да изречем, да артикулираме коя е причината това се случи именно с нас, българите. То е наш си български, личен разговор вътре в националната ни общност.

  Парвенюто е просто следствие, но не е причина за краха на соца и неговия родител, марксистката илюзия за напредък. Фашизмът на Мусолини, националсоциализмът на Хитлер бяха елементарни за разкодиране; социализмът (комунизмът) е с повече опит в лицемерието. Откакто се появява на бял свят в 1848 г. Комунистическият манифест, интелигентната част от човечеството, изпълнени с енергия млади поколения оттогава насетне откриват хоризонти за духа в тази красива, ала спореща с човешката природа химера. Марксизмът или роденият от него социализъм преобръщат с главата надолу християнската максима, императива на Любовта. В името на бленуваната уж световна хармония лъже-апостолите, като Ленин и Сталин, рушаха "старото", в действителност създаваха условия личността да бъде тотално окована, заключена зад телени мрежи, наблюдавана, преследвана, гост в собствения дом, слуга в имота си, лостче и винтче на Световната машина за принуда, назовавана революция, не уникат и не Човек, това звучи гордо**, а нещо стандартно, заменяемо, повторимо, суров материал за войни.

  Странно – новелата "Прощално за... времето на самотата" ме зарежда с оптимизъм. Доста помълчахме, нищо ли не се е случило между 1945 и 2002***? Мълчанието може да бъде и предателство – твърди сред объркания в репортажен миш-маш от истории, сериозен, но и струва ми се, ироничен Емил Калъчев. Може да се мамя, може и да ми се е сторило или силно да ми се ще да е тъй. И Маркс пише: "Човечеството се сбогува с илюзиите си, като им се надсмива". В този смисъл, защото не го цитирам дословно.

  Проява на могъщо невежество е т.нар. "говорене на истини от последна инстанция". Това, което за интелигентния разум е естествено навлизане в сферите на познанието, т.е. цял живот се уча, непрекъснато се уча и все има нещо, дето не ми е известно – за глупака е строго установено, фиксирано, не подлежи на развитие като информация и възглед. Невежият не може да си представи, че онова, което веднъж прочел или чул, вероятно е само стъпало към откриването на Истината, тресе се от смут, че някой се усъмнил в нещо, вече казано и доказано от авторитети преди нас.

   Войнстващото невежество обича да цитира велики личности от науката и света на информацията; зад тяхната фасада то се чувства удобно, без тревоги, любопитство, съмнения. Невежият най-яко се страхува да не сбърка в преразказа, притеснява се от съмнението светът да не усети, че е некомпетентен, че сбъркал в детайла или в нещо основно. И сега си мисля: Талантът много по-често от всички останали, и дори почти непрекъснато греши; но като греши, открива територии, неосветени от рутината, така чрез доза лудост, страст, наивност, прави великолепните си открития. И се оказва, че грешката е съществен елемент от процеса на познание, понеже е най-строга проверка за верността на тази или онази формула за човека и вселената.

  Комунизмът, какъвто моето поколение преживя и още продължава като манталитет да отърсва от себе си, е насилие над интелекта, насилие от страна на болни мозъци; но в коя обществена формация това насилие не е съществувало? Високомерие тресе както комунисти, фашисти, нацисти, фундаменталисти от религиозни общности, така и повечето от институциите на днешния ни свят. Участието в каквато и да е партийна организация оковава, нахлузва юзди върху съзнанието, монтира наочници и бленди пред зениците, за да си удобен за управлението. Дисциплинирани, послушни стройни редици от фелдфебели на правдата без лично мнение или воля, до смърт предани на вожда – това е явният или тайният, свенливият блян на всяка партийна централа.

Командирът, за мнозина – проклятие за България.

    Вярвам в мощта на свободни личности, обединени за конкретна работа, обединени не на живот и смърт, а колкото го изисква отрязък от живота ни в общество... Твърде различни сме по дух и интелект, това никой ли още не забелязва? Един и същи човек в собствения си живот се променя, развива се към по-добро или по-лошо, но не стои на едно място. Камъкът, що е камък, и той се мени, а защо фанатизмът все се стреми да уеднаквява човеците като непроменими твари?! Бягай от наредените край пътя ти изкушения. Подхвърлят възможности, смятат те за наивник, а вгледай се внимателно в подготвените клопки и капани. Благодаря! Не участвам в тази лотария на щастието. Пиша това, което интуитивно ме подтиква да убеждявам всеки добър човек в правото свободно да избира, правото, дори с риск да го сметнат за противен, да бъде себе си.

Незабравима усмивка

Имахме златни рибки, те обикаляха в кръг
из аквариума на масата до тежките завеси,
които покриваха прозореца и
майка ми, винаги усмихната, очакваща всички
да бъдем щастливи, казваше: "Бъди щастлив, Хенри!"
и беше права: добре е да бъдеш щастлив,
ако можеш
но баща ми продължаваше да бие нея и мен по няколко пъти на седмица,
вихрейки двуметровата си осанка, неспособен да
разбере какво го напада отвътре

майка ми, бедната рибка,
желаеше да бъде щастлива, бита два или три пъти в седмицата
и ми казваше да бъда щастлив: "Хенри, усмихни се!
защо никога не се усмихваш?"

и тогава тя се усмихваше, за да ми покаже как, и това беше
най-тъжната усмивка, която някога съм виждал

един ден златните рибки се споминаха, всичките пет
изплуваха на повърхността, на една страна, с
отворени очи
когато баща ми се прибра, ги хвърли на котката
там на кухненския под, ние гледахме, майка ми
се усмихваше

  Животът в общество налага ограничения на бесовете ни; в този смисъл Държавата е необходимото зло. Всеки обаче сам отговаря за постъпките си, сам си носи кръста. В привидния хаос от най-противоречиви, разнородни идеи най-велико постижение за човека е да избяга от рутината и скуката на посредствеността, като взема решенията си, без да се надценява, ама и без да се подценява. Омръзна ми да срещам нещастни, недоволни, хленчещи само защото изключително сериозно са възприемали себе си за Пъпа на вселената! Хубави сме, чаровни сме, защото сме и си оставаме различни. И всеки има мисия, която красиво проваля основно сам, сам следва с пот на челото, и то поради вътрешни подбуди, не поради наложени от Посолството причини.

  Надникни в себе си като в кладенец, и ще видиш какви богатства, какъв разкош от багри свети на дъното. Ако виждаш тиня на твоето дъно, сам си си виновен.

       Следва

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 4 fev. 2024

Илюстрации:
- Лютви Местан (1960), агентът на Държавна сигурност.
- Николай Хайтов (1919-2002) – противоречива личност.

___
* Литературни образи от новелата на Емил Калъчев "Прощално за времето на самотата".
** Израз на Максим Горки (1868-1936), отровен по поръчение на Сталин.
*** Година, когато е писан текстът. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1506.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1506.)   

Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (4.)

   28 sep. 2002

   Занимание с речника за чуждите думи в българския език. Концепция (лат. conceptio) – 1. Система от възгледи. 2. Идея, замисъл за творба на изкуството. 3. Документ на централизирано планиране. "Концепт" иде от лат. conceptus, мисъл. Накъсо за "концептуално": няма такава дума във френския, докато в английския език conceptual ще рече: "отнасящ се до понятие". Предизвика ме настойчивостта у приятеля Емил да обсъждаме романа му "Прощално за времето на самотата", даден за набор кажи-речи на рождения му ден (14 август 1932 г.) преди доста години в пловдивското издателство, та седнах да я чета "под лупа" още веднъж, двайсет години (в 2002) подир написването й. Предизвика ме, като отчитам правото му да е пристрастен точно към този роман (по-скоро – новела*), който се явява равносметка на три поколения българи, които приемаха комунизма откъм възможно най-романтичната му страна и като връх на нравствеността.

    Някои книги узряват в течение на десетилетия след написването; това е ферментация, предусещане за преобръщане на пластове, предчувствие за зараждащи се земетръсни зони след период на привидно спокойствие, на рутина и уседналост. Общественият климат в България през 1982 г. около година след като ме бяха прогонили от пловдивския ни младежки вестник, смърдеше на екарисаж не само на Червения площад в централната част на града**; образно казано, на екарисаж се осмърдя цяла България, когато към Република Турция се точиха изселнически колони на носещи арабски имена граждани на Народната ни република. Предполагам какво изкушило Емил Калъчев да възкресява мечтата на онези, които сами се назоваваха "истинските комунисти" и върху чиято кръв и идеализъм властваха след 1944 г. "партайците", както ги наричахме, нагаждачите, онези алчни, вечни парвенюта на всяка власт, лицемери, надменни, безскрупулни, градските отрепки, селските тарикати. Днес, като поотшумяха и опротивяха вълните креслив антикомунизъм по медии и площади (то си беше пак комунизъм, макар с обратен знак), видя се, че – "сини" или "червени", са същите две бойни роти от армия богопомазани родени праведници. Само че народът късно взе да проумява дивия спектакъл от сенките на сламените кукли. И дойде ред, според мен, новелата на Емил Калъчев да бъде четена с оглед скритото и за автора й! – послание. Защото е обръщане към пра-основата, към пространства на духа, чиято енергия се е просмуквала към нас далеч отпреди потомствения немския евреин г-н Маркс, далеч преди да се появи в провинциален немски вестник "Комунистическият манифест" от 1848 г.

  Виждам как авторът на новелката сам себе си оспорва – оспорва своята увереност. Логически и сюжетът, и образите му внушават друго – не сляпа преданост към идеята, а респект към човечността, към усилието човек да опровергае фанатизма във всичките му красиви за повърхностния разум форми и цветове. Накратко, вярващият се е изправил срещу вроденото си човеколюбие. То е версия на библейския Йеремия: разтерзан, разколебан във вярата злочест Йеремия срещу верноподанния чугунен Йеремия. И не смятам, че новелата защитава болшевизма, който и у нас продължават да наричат комунизъм. Смятам, че – и това е парадоксалното! – е изтънчена критика, отрицание на умозрителните теории за щастието и за смисъла на живота, за умението да се живее умно, уравновесено, и все пак страстно.

 Тъй че книгата има и по-дълбок, философски смисъл, особено предвид онова, което се случва днес, в края на 2018 г., с нацията и управляващите ни плондери, предвид участта не на милионера, кухия Росен Плевнелиев или който и да е друг палячо, а предвид участта на обикновен гражданин на България и.. на цивилизования свят. 

Ив Монтан (1921-1991) в Москва.*** 

  Елегично звучи заглавието – навява ми възпоминание за шансона "Les feuilles mortes" (Мъртви листа) на френския актьор и певец от средата на века Ив Монтан. Печална е атмосферата в новелата, която в същността е психологически разказ не само за нашите местни – български спомени от близкото минало и сегашните ни български илюзии относно бъдещето, а и разказ за случилото се сред жителите на Европейския континент и света в последните петдесет-шестдесет години. Световната война, касапницата в безбрежните руски степи, болшевизмът, Сталин (1878-1953), фанатиците сталинисти, фашистите и Мусолини (1883-1945), нацистите и Хитлер (1889-1945), както върви хронологично Чумата на века, са само фон, отблясъци от гигантски сблъсък, тътен иззад планините. Било, отминало, настъпила е есента на трезвите равносметки какво сме научили, как ли ще се живее оттук нататък, в какво да вярваме. Защото в безверие се вегетира, а не се живее!

  Емблема на завръщането към нравствеността е Павлов – идеализиран от автора, пък и името внушава "за Павел", за "принадлежащия на Павел", на ап.Павел може би. Макар последното авторът едва ли да е имал на ум.
Двамата пътуващи – младият репортер, де факто разказвачът, аз-героят, и преживелият Голямата война, масивно-тромавият Благов*** – участникът в антифашистката съпротива, фактор в "строителството на новия живот", ученикът и учителят се оказват във фоайе на Северен хотел. Зад стъклата прехвърча лепкав сняг, очертава се скучна вечер далеч от България, но в така мечтания за очарован от СССР млад българин, и то в Москва... Навън се случват хиляди важни събития; но оказва се, че в съзнанието си човек пренася със себе си далеч по-вълнуващ ни свят. Така започва книгата: от кратко съобщение, сбутано в ъгълче на днешния вестник – някой е пуснал обява, че издирва, има нужда от... Павлов. Бегли сведения кой е Павлов и после пред нас се завихря низ от възпоминания. Началото е вик на давещ се в океана от рутина, мъртвило и безпросветна скука; това ме изненадва, увлича ме да чета. Тъй де, ами че нали в онази 1981-1982г. всичко при нас изглеждаше като да е наред! Нацията строеше новия живот, зъбехме се на капитализма и на Червения площад в Пловдив местната партийна власт с умиление махаше към облечени празнично колони от скандиращи с алено байряче от хартия и букет цветя. Че какъв е тогава този драматичен вик?

  Разказаното в подтекста си, носи патетика; по-съгласен щях да съм, ако патетичното не го задава авторът, а се появи в моите си лични представи на размишляващ читател. Умишленото нагнетяване на градусите е похват в публицистичния стил. Е, що пък; не аз я пиша тази новела с претенции за роман! Авторът така преценил, обаче книгата му е факт и ме мотивира да доразвивам важна за днес тема, понеже ме "хваща" като съучастник. Между другото, шоуто се репетираше поне две седмици преди празника на хармонията между Партията ръководителка и нацията. "Они ме лажат, че ми плащат, я ги лажем, че им работим", както рекъл шопът.

  От днешна гледна точка нещата, послужили за идея на автора Калъчев, не издържат партийно (от позиция на възгледите им) тълкуване. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов", съставен предимно от гимназисти от Пловдивските училища, излезли в Балкана с ученическите си шинели и половинки обувки в суровата зима на 1942-1943 г., което си е исторически факт, е предначертана в канцелариите на Москва от най-високопоставени партийни чиновници именно там, в московските партийни канцеларии.

1944 г. Партизани от отряд "Антон Иванов", снимката е правена преди да бъдат екзекутирани. Най-отпред са глави на вече закланите убити.

   Не, не обвинявам, то ми е лично мнение – страшно е, като си представя между какви челюсти са се напъхали с доверчивостта, с чистосърдечната си вяра в Голямата красива химера възторжените наши млади и неопитни в сложния покер с огромни залози между империите на света романтични наивници. Поучителното, а и любопитното тук, е как са противопоставени умозрителната предубеденост и вроденото човеколюбие. Зад силуета на размишляващия Павлов се очертава библейската фигура на Строителя на Христовата черква. Не съм религиозен, но донякъде все пак умея да чета отвъд думите. Злото обича да ни се представя с различни лица: в образа на Сократ, като сплели се на кълбо змии или като изкусителна кокетка.

  Трансформацията на някогашните 17-годишни наивници Пайо и Зарко, които в тревожната пловдивска нощ с карабина на пост охраняват т.нар. "Народна власт", преобразяването им от съмишленици до непримирими антагонисти е от редицата противостояния между Добро и Зло. Двамата са възпитавани в духа на болшевизма, излезли от беднотия, фактически са синове на Новата власт. Защо от един момент нататък се оказват един срещу друг? Какво ги е разделило! "Не теренът трябва да се пригоди към проекта, ами проектът към терена!" – настоява инженерът-строител Пайо Дамянов. Да, ама иззад масивното си началническо бюро на управленец някогашното приятелче от 1945 г., преобразило се в могъщия партиен княз инж. Зарко Вергилов, разпорежда: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителството е в ход и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината"... Т.е., задвижат ли се лостовете и огромните маховици на партийния апарат в мощната тоталитарна конструкция, и човешки кости, и съвест трошат, племена, цели нации превръщат в множество от озлобени изгнаници.

  Строи се язовирна стена – нещо красиво и изящно като идея; основата, върху която обаче е изградена стената, е податлива, няма да издържи на огромния натиск на реалността. Е, каква по-силна алегория за комунизма или за която и да е друга стройна умозрителна идея за нов световен ред! Сега е лесно да се рече, но през 1981-1982 г. кой между нас можеше да си позволи подобен намек за родното вече започнало да смърди блато!

  А дали Пайо – Павлов не е въплъщение на ап. Павел (лексикалното му значение), има ли отношение този факт към човечността, която воюва с огромната машинария на фанатизма в онези години, в онази България?! Силно е да се каже. Минава ми през ума: Ай, как доверчиво, като нация, наплашена до смърт, унижавана от властващите еничари, сме влезли в капаните на чуждоземната арогантност и високомерието на злия месия! Дали подобна е причината, снощи, 28 септември, в София, пред храма на православието "Александър Невски" тълпа от българи да скандира три-четири часа "България – да! Да за НАТО!" ...Такава ли е националната ни орис на лъгани, манипулирани с миражи! И забравяме, че по тракийските полиси, както не само във Филипи (родния ми град Пловдив), преди две хилядолетия шетал апостол Павел, първостроителят на Христовата вяра, важен факт за нас, българите, заради изкушенията и заради струпеите на цивилизацията (болшевизъм, американизъм). 

  Затруднява прочита мозаечната структура на новелата-роман, писана по репортажен маниер. Чете се трудно, а повече млади българи би трябвало да я преживеят като драма тази история, ако искат да проумеят онази част от предишните няколко поколения българи, оставащи все още в плен на утопията комунизъм. Сблъсъкът между наглед непохватната човечност и ловката злостна пресметливост донякъде напомня философската основа на романа "La peste" (Чумата) на французина от Оран (Алжир) Албер Камю (1913-1960) с предупреждението на Камю за нужда от неспокойствие, но и трезвост в еуфорични времена на резки промени, за уязвимостта ни, но и за вродените у нас, българите, инат и устойчивост в периоди на погром и изпитания, което се случва с нацията през последните десетилетия.

  Множеството късно стига до прозрения. Прозрението се ражда първом у самотници или у пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно, затова с изострени сетива за горчивата Истина и пъстрия букет от сладки отровни лъжи.

    Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 3 fev. 2024

Илюстрации:
- Емил Калъчев (1932-2013), за нацията след войната. 
- Албер Камю (1913-1960), за катарзиса след войната.

–––

* Новела – по-голям разказ с психологическо съдържание; роман – обширно повествование с многостранно изобразени типове на лит. герои, картини на бит и събития. Обхваща социални явления и характери в развитие, вж. Речник на чуждите думи в Българския език.
** Пасажът от статията ми в "Комсомолска искра" (май 1981), разгневила някого най-отгоре.
*** Фамилното Благов е алюзия за Димитър Благоев (1856-1924) – социалист, учителствал в пловдивската мъжка гимназия "Княз Александър І", дето доскоро учи внукът ми. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1505.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1505.)   

Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

   27 sep. 2002

   "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги, при всички обстоятелства търси трибуна или да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът го задължава да намери, където може."* В евангелието обаче това е казано образно, говори се за светилника, който не ни е даден да го държим под одъра... "И тогава по ирония на съдбата Сталин бе този, който спаси романа на Шолохов** от унищожение – от гнева на предшествениците на квадратните момченца в "Литературен фронт".***

   На такова едно "квадратно момченце от Литературен фронт" имах удоволствие да се дивя в разстояние на три-три и половина часа миналата неделя. Светлозар Игов – впрочем, професорът Игов. Имах смътна представа за насилен талант, пък се оказа, че и това кофти определение надхвърля реалността. Насилен талант... Имаме такова животно; но реалният г-н Светлозар Игов леко ме разочарова. Жалко, приемал съм го за нещо глупаво, но все пак свежо, а се оказа мек плондер с аромат на мокра кокошка.

Запознавах се днес в училищната ни библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден в началото на 1945 г. в село Радуил, Софийско... Пиперливи анекдоти се носят из околните села за населението на Радуил, чуто от Ангел Грънчаров (1959) от Долна Баня, кажи-речи почти негов земляк. Завършил е през 1966 г. славянска филология в Софийския университет "Кл. Охридски", а после специализирал и вероятно писал там в Белград и Загреб, аспирантура (1967-68), едвам на 24-25 години вече редактор (1969-1970) във официозния вестник "Литературен фронт" и в списание "Съвременник" (от 1971), по-после (от 1976 г.) в Института по изкуствознание при БАН, автор на сборника ."Високо при извора. Критики и есета", издаден през 1974 г. Такава кариера можех и аз да имам. Избрах обаче друго, и като се сравнявам с г-н професора, кефя се, че не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм!

  Разположили сме се четирима в панелната гарсониера на моя печатар Тодор Чонов (1945). Около час г-н професорът прави разбор на Славейковата поема за нещастната Гергана и влюбения в голите й бедра везир османлия. Концептуално, субординация и прочие термини чуждици ми прехвърчаха покрай ушите, за да проумея може би що за лъв е професорът. Стана ми неудобно заради него, та си забих по едно време лакътя в ребрата му (дяволчето от детските ми години на щуротии и хлапашка заядливост се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Глупака Ванка пред "великия човек"): "Не е ли това поема за любовта? Що за любовта нищо не спомена? Каква е таз субординация! Където има любов, везирът слиза при робинята или издига робинята до себе си. Или според теб**** в любовта е като в родната казарма, има строг ред и субординация?"

  Все пак, да не го съдя! Ей такива си ги мисля. Бързам,... Пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е и да бъркам; ще се радвам човекът да излезе стойностен. Ама и мен ми се насъбра. Толкова години се правя на балък! И естествено, човешко е честолюбието ми да се разбръмчи: "Альооу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си!" Но оттук пък иде онзи кеф да си река: "Гледай си работата, Жорес! Всичко ти е наред. Животът е шоу на суетата и ти си не по-малко суетен от самовлюбения чешит до теб".

Проф., д-р на фил. науки и прочие Светлозар Игов

  Г-н Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално" и аз, объркан уж от тези сложни научни термини и тълкувания, зинах: "Че какво па толкоз ни кефи думата "концептуално", та ми вади очите с този синоним на родната дума "основно"? Ама не! "Концептуално" звучи по-авторитетно, звучи бамбашка, анджък понаучному! Попитах г-н професора къде му е центърът – оста на неговата мерна система за оценяване коя творба е добра, коя не. Гледа ме, стори ми се, изненадан. Не се разсърди, та си рекох: бързо схвана. "Ами че всяка творба, всеки автор оценявам според контекста, според стила, според епохата. За всеки случай – всеки автор различно". Възможно е да не са били точно тъй подредени и точно тези думите, но в такъв смисъл бе отговорът.

  "И все пак – продължих, – коя е твоята Полярна звезда, точката, според която ти се ориентираш при твоите строго научни разбори и тълкувания? Ще го кажа по-образно: Къде върху картата на Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът, според който сверяваш мерната си система за оценки?"

  Изгледа ме от патъците до щръкналата ми на всички посоки коси – озадачен ли, що ли! И се опитах да го успокоя. "Ето, говоря ти интуитивно. Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Рим, Неапол, но не е и Франция. А може би Германия? Ами не, не е и Германия... Всеки случай, на запад е от България точката ти за ориентиране, поне така интуитивно усещам. Къде всъщност ти е центърът, твоята Полярна звезда, а?" – питам... И той рече: "Е, да! Малко по на запад от България е, в оназ тясна крайбрежна ивица, дето е Хърватско, там, където Изтокът се среща със Запада".

  Логично би следвало да го попитам: че що не България, но не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говори ни като дългосвиреща грамофонна плоча около час колко сме изостанали от Западна Европа, духовното ни развитие колко било пострадало от геополитически, исторически и други обстоятелства. "Нищо ново не чухме" – рекох.

Георги Башиянов (1946), университетски преподавател

  Освен проф. Игов в гостната сред модерния пловдивски жилищен комплекс Тракия бяхме още трима филолози – двама прогимназиални даскали (аз и Георги Башиянов), плюс домакина на боксониерката – издателя и бившия кмет на Стария Пловдив (както обича да напомня) и огнен поет Тодор Чонов, който се явява редактор на мижавия ми първи и единствен до онзи ден сборник стихове*****. Та продължих: "Дотук минусите от робството си ги знаем. Но ти кажи: Това изоставане от Запада какви предимства ни носи?" Отмина с мълчание този мътен въпрос. Час по сетне, когато се пренесохме в близкото кафене същите тези четирима, обърна се, рече този път с човешкия си, не с тенекиения си глас на университетско светило: "Да... наистина, това изоставане може да ни носи и предимства. Заслужава да се помисли. Е, виждаш ли, не съм ти забравил въпроса". Бе бая словоохотлив – припомни на компанията ни кога какво бил написал и как партийната (комунистическата, дебело подчертано) критика го фиксирала изпод око. В мухабета им почти не участвах. Тримцата хапнаха по една шкембе-чорба, пих и аз една евтина бира покрай тях. Между другото, похвали се, че написал изключително сполучлив роман, "Най-сполучливият роман в съвременната българска литература"– вметна, като приветливо и глупаво със светнали очи ни се усмихваше.

  "Как се казва сполучливият ти роман?" – рекох... "Елените", това му е заглавието"– отговори, и тримата станаха, тръгнаха към квартирата на Чонов, аз пък се прибрах с жигулата. Минах покрай пазарчето в нашия занемарен, за разлика от жк Тракия, краен квартал Изгрев, зад някогашния отлично подреден и замлян със стока на трите етажа, напоследък занемарен, изтърбушен, заринат в късове дограма и в ръждиви тенекета Районен универсален магазин "Изгрев", паркирах жигулата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. От изпушените цигари, от кафетата този ден, от изпитата бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех моя отговор. Леле, само дано не съм ядосал човека! – мина ми през ум в просъница. До вътрешно-партийния обрат в БКП и присъдружното казионно БЗНС-е на Десети ноември 1989 г. пловдивският РУМ "Изгрев" беше средище за пазаруване и срещи в кипротото си кафененце. След това стана собственост на турчин бизнесмен и когато съм минавал там в 10 часа или по обяд, зад телената ограда виждах момичета и млади жени, и жени на средна възраст от помашките села в техните носии скромно, някак притеснено с филия хляб в ръка да си приказват на своя чудноват диалект, все едно виждах шивачките в цеха на турчина като да бяха милите в концлагер.  

  Това беше миналата неделя. Днес се зарових до уши в книгата на Игов, сборника от най-обикновени делнични вестникарски статии, а уж есета "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" (1989). Не ми хареса стилът, претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били приятели, ако поизчисти от себе си самодоволството на университетски даскал, свикнал да му се възхищават, да го четкат по косъма.  

 Вълнуващи преживявания ми доставя четенето. Желал бих написаното от мен да се чете със същия интерес, който ми донесе сборникът есета на Георги Марков "Когато часовниците са спрели", издаден в еуфоричната за нас 1991 година. Светлозар Игов – обект на горните наброски, разбира се, е частица от огромния сатанински механизъм за смазване на таланти или за приспособяване на тези таланти според конюнктурните нужди на някогашната, пък и на днешната партокрация в България. Такива обаятелни ерудирани приказливци и суетни врани служеха по време на соца и отново служат за притегателен център на неопитни млади автори, неусетно за младостта манипулират и сега в името на "партийната правда", подготвят следващата вълна наивници, които да славят марксизма-ленинизма, днес глобализма, без да си дават сметка, всъщност, без да съзнават хищната му същност. Мнозина от някогашните мои приятели и гневни идеалисти неусетно се превърнаха в глас на т.нар. "партийна съвест" или поновому "демокрация", поласкани от височайше някое внимание, печатани или приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя! Та нали до четирийсетата си година и сам бях в плен на пищната ренесансова илюзия за Свободата, Братството и Равенството! В първата книга, сборника "Сутрин рано" от 1983 г. имам такива наглед верноподанни редове:

Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.

 По-различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която съм се родил и съм се учил да мисля, да възприемам света. Тази пловдивска или българска иронична стихия ме зарежда с енергия за писане, в опит да документирам как рушаха Отечеството ни, нищо, че жестоко ми се е надсмивала или още по-зле! – просто не ми обръщат внимание. Както казваше дърводелецът-мебелист, баща ми: "Какво правите по цял ден в редакцията на вашия вестника, а! Пишете ли, пишете ли?" Имал съм луд късмет, че не са успели да ме превърнат в свой властниците. И колко леко тогава бих се превърнал в "наше момче", според лафа на Върба Чавдарова (1929-2022)!

   Впрочем, де ли е това Радуил?! Ще ми се да го открия върху картата на България. Виждам, има село Радуй в Пернишко, отдето е родом поетът Добри Жотев (1921-1997) – Бащата за поетите от т.нар. Априлско поколение, ама Радуил, Софийско го няма на пътната ми карта в колата. Трябва да е позанемарено кипро шопско селце с мирис на тор, непрана овча вълна, горени дръвца, печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли в одаите, на жлътнал дъсчен селски под, жулен с керемида от жени, коленичили с високо запретнати поли боси, на четири крака, с присмехулно кърваво- червено и бяло мушкато в дъсчени сандъчета по прозорците, с лениво подиробедно жужене на мухи и лястовичи цвъртеж. Всеки случай, надявам се, не се намира нийде другаде – нито в Хърватско, ни по бреговете на блажената злачна Адриатика.

  Следва

Пловдив - гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 2 fev. 2024

Илюстрации:
- Умъртвеният в Лондон Г. Марков (1929-1978).
- Любимец на студентите, Св. Игов (1945-2023).

___
* Георги Марков, цит.съч., стр. 15.
** Става дума за романа "Тихият Дон".
*** Вж. стр. 18 от цит.съч. на Георги Марков.
**** "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", Пловдив, 1983 г. обем 56 стр., тираж 1130 екз.,цена: 0,27 лв.

***** Нарочно на "ти", в удобната за мен роля на приветлив наивен българин.
****** Светлозар Игов: На политическата ни култура й липсва Ренесансът! http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=406927 Проф. д.ф.н. Светлозар Игов е български учен, литературен критик и историк, есеист, поет, белетрист и преводач. Автор е на книги с монографични литературоведски изследвания, студии, статии, очерци. (Уикипедия). Бел.м., tisss.