ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1481.)
Не, човек да не се въздига
06.06.1998.
Георги Раковски (1821-1867) – от мюсюлмански дервиш в по-ранната си младост и неволен агент на френската външна политика на Балканите до апологет на сръбски княз (Михаил Обренович, 1823-1868), "удивително лоялен към Османската империя и султана" в началните броеве на вестника си "Дунавски лебед", име, подсказващо чистосърдечна простотия, слабост към ковьорчета с лебеди в езеро край тиролски замък. Същият този наивник се изкачва до върха на Българското ни самосъзнание и достойнство. Воден от грандоманския си нрав, организира на два пъти българска легия (заимствано от Наполеон), като бленува да се види цар на Велика България; представям си го живо как се кипри пред огледало с картонена корона, наметнат с покривката за маса в качеството на хермелинова царска плащеница. Какви низини и какъв подем, Боже мой! – в един само живот да издрапаш стръмнината от бръснат ислямски дервиш до идеолог на Българската държавност. Страховито!
Цитат от книгата, стр. 115 (изд. 1985 г.): "Тези историко-теоретически съчинения... го разкриват може би по-ярко като писател, отколкото поезията и диалозите му; в тях е целият той – с естествен слог и тон, с необхватно богатство от житейски и духовен опит, с тънък хумор и богато въображение, с много ярки спомени, с неподражаемата си, възхитителна импровизация, която почва от интимен спомен, за да отлети към философията на Българската история".
И пак в същия абзац: "Жалко, че не тази традиция в българската историография получи у нас развитие, че историците престанаха да са писатели, а писателите – историци и идеолози. В историята на църковната борба по-късно победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на това неповторимо съчетание между писател и историк.
И всички тия романтично-приземени образи са на фона на великолепния, могъщ някогашен център за християнството на Ориента, какъвто бил помюсюлманченият Цариград".
07.06.1998.
Семейство Яневи*. Вечно задъхани, неподредени, потни, лъщящи от нечистотия; добронамерени, а не можеш да ги обикнеш като приятели. Тънка, от целофан сякаш, прозрачна преграда има в наглед уж естествените им жестове и приказки. Може би синът им Ванко ги представя най-пълно като резултат, увенчал потния им живот.
В крайна сметка, това е посредственост, въздигната в героически човеколюбива поза; но че е поза, най-добре – и единствено, сърцето разбира. Този позьор Ванко, когато бившата колега Л. го молила да организира ремонта на кенефа му, от който кенеф лайната буквално й капели по раменете, та този хубав, представителен мъж отвърнал през рамо: "Нямам време да се занимавам сега с глупости. Обади ми се другия месец".
Детайл от посрещането, което ни устрои притеснената Наташа**... Открила го Re., когато Наташа ни покани в бедничко подреденото си жилище. От десетилетия там всичко си е все на същото място: диванче, разбрицан бюфет с витринка, охлузени столове, протрит жакардов килим. Мъжът й – с шапка от вестник, майстореше по току-що отлятата плоча на допълнителна тераска, а "баба Наташа", както сама се нарече, ни въведе в дома си, докато й надпиша наскоро излезлия от печат сборник "Кардиф". Та ето го детайла, забелязан с орлово око от Re. Когато седнала върху крайчеца на стола в собствения си дом, притеснената (?!) Наташа заела стойка на малко момиченце: скрила деформираните си от стари обувки боси нозе под стола.
Ех, Наташа!... А колко злобичка имаше някога в изсъсканите през зъби реплики: "Тук заемаш мястото на някое наше момче" или "Този Жоро Б. как не го е страх, че го цитират по Радио Свободна Европа!" Други подобни реплики съм ги забравил, но ясно помня бляскащите от "пролетарска злоба" красиви очи, глупостта й да ме чукне с нокът по челото – демек: "зелен си, моето момче, виждаме те като на длан, не ти е чист косъмът".
Но и в редакцията на "Комсомолска искра" многоликият Живот ме разбива на пух и прах. Същата тази Наташа, която – отдавна минала отвъд шейсетте, не е изгубила някогашния си чар, притеснена от появата на Re.: Re. в зенита на великолепието си като артистична млада жена – тази същата Наташа Лулкина не мога да я погледна равнодушно, както общо взето се отнасям към "потното семейство Яневи". Понеже Наташа предизвиква у мен тръпката на стипчивото и истинското – независимо от мрънканиците на устата, окайваща се поради нещо си, което разбирам и без думи.
Питам я, написала ли си е книгите, пък тя разпери длани, па се отказа да изтъква причини защо не е писала, ами простичко рече: "Смятам да напиша за Искрата, има толкова хора, дето не бива да бъдат забравени".*** Каквото и да говоря, Наташа е от онези чудесни хора в моя живот, които са ми образ на рицарски жестове, поднасяни в критични за мен обстоятелства. Макар че не мога да бъда великодушен към нея, признавам.
Когато напуснахме дома на улица Янко Сакъзов след скандално изпълнение на майка ми, и се понесохме по улиците с жена ми, двайсетгодишна, чужденче в този византийски в лицемерието си град, и двумесечното бебче Вера, с единственото ни имущество – очукана детска количка "четвърта употреба", студентския ми куфар и пазарската чанта с пеленките, моите приятели и колеги от редакцията красиво ме окайваха, само Наташа се разтича да ми помогне, и като й отказваха отвсякъде, въпреки влиянието, което имаше тук и там, прие ни в маломерното си жилище и значи, тримата – аз, жена ми и бебето, преспивахме около седмица в едно от трите маломерни стайчета, мисля – в сравнително най-добре обзаведеното.
Имам ли право да се дразня на Наташа за комунистическите й илюзии? Нима по-малко от останалия народ страдат днес и тук редниците от бившите "най-достойни синове и дъщери на народа", винаги даваните за образец, крачещи все в челните редици, предпазвани от неприятности зад зидовете на партийната им крепост, която невидимо, но осезаемо някога ги отделяше от нас, простосмъртните безпартийни? Не мога да съм злопаметен към хора от типа "Наташа Лулкина". Да, унижавани сме били и от тях; ала силно ми се ще да повярвам, че под просташката грандомания и отмъстителност са били порядъчни хора и онзи, който ги дели от нас, унижаваните, греши; все по-малко сме българите, че да продължим пак да се цепим и люспим. Как обаче да премълча за греха на онези милион партийци, върху чиито гръб и с мълчаливото им съучастие изпъплиха езуити, като Луканов, Иван Костов и пр. от обслужващите партийната администрация, политическата полиция възпитаници на висшите партийни школи по марксизъм-ленинизъм, самообявили се днес за първи демократи и носители на европейските духовни ценности!
Бившият комунист всеки случай ми е по-ясен, отколкото пръкналите се за една нощ "дисиденти, християни, царисти, демократи, борци за права и свободи", които пъргаво обсадиха опразнените (уж!) коридори на властта. Тези залетели се към висините университетски тарикати и шмекери от дълбокия прованс позволиха на някогашни заможни кланове на БКП да се приобщят към хиляди новопокръстени поклонници на БСП или друга някоя от многобройните дъщерни партии след 1990 г. и така избягнаха публичното порицание, строгия отчет за подлости и предателства спрямо Българската нация от кървавата 1917 г. до наши дни. Дали размиването на отговорността не е Цената, която и правнуците ни ще плащат, ако дотогава не са ни прогонили нас, българите, от България? Паметниците на редовия войник, загинал в сражение с нацизма и фашизма в Европа и навсякъде по света, са повод бившите доносници и офицери на Държавна сигурност, както и възпитаници на висшите съветски школи по марксизъм-ленинизъм да се представят за демократи.
Plovdiv, edited on 13 dec. 2018
над закона с дух и ламтеж!
И лесно е да се разбере:
има мощ божеството,
което и да бъде то, и всичко,
във което човек вярва отколе,
е вечно и природно.
И лесно е да се разбере:
има мощ божеството,
което и да бъде то, и всичко,
във което човек вярва отколе,
е вечно и природно.
Еврипид, "Вакханките" 405 г. пр.н.е., из ІІІ стазим
АТЪТ НИВА НЕ ОРЕ
06.06.1998.
От шест съм на балкончето с "Българският Великден или Страстите български" на Тончо Жечев. Реч, близка до разговорната, оригинален словоред. Позиция на човек, който не безстрастно, ненатрапчиво реди внушения, чиято основа е приобщеността към националните ни слабости. Историята, настоява Жечев, това не са голи факти, лакирани портрети и пейзаж на умилителна преданост, а противоречиви характери, динамично менящи се, обхванати от страст и духовни прозрения подир грехове. Ето три негови портрета, както си ги представям!
Иларион Макариополски (1812-1875) – монолитен и подозрително последователен в привързаността си към българското...
Драган Цанков (1828-1911) – многолик, политически циркаджия: носен на ръце като месия, но и анатемосван за липса на скрупули у него, но ясно определен във всеки момент от лъкатушенията си. Ту русофоб, ту пък русофил, не успял да изведе нито едно свое начинание докрай, ала разбунил всички, от които зависи решаването на Българската ни дилема. Споминал се в бедност, за разлика от тълпата следващи го келепирджии...
Иларион Макариополски (1812-1875) – монолитен и подозрително последователен в привързаността си към българското...
Драган Цанков (1828-1911) – многолик, политически циркаджия: носен на ръце като месия, но и анатемосван за липса на скрупули у него, но ясно определен във всеки момент от лъкатушенията си. Ту русофоб, ту пък русофил, не успял да изведе нито едно свое начинание докрай, ала разбунил всички, от които зависи решаването на Българската ни дилема. Споминал се в бедност, за разлика от тълпата следващи го келепирджии...
Георги Раковски (1821-1867) – от мюсюлмански дервиш в по-ранната си младост и неволен агент на френската външна политика на Балканите до апологет на сръбски княз (Михаил Обренович, 1823-1868), "удивително лоялен към Османската империя и султана" в началните броеве на вестника си "Дунавски лебед", име, подсказващо чистосърдечна простотия, слабост към ковьорчета с лебеди в езеро край тиролски замък. Същият този наивник се изкачва до върха на Българското ни самосъзнание и достойнство. Воден от грандоманския си нрав, организира на два пъти българска легия (заимствано от Наполеон), като бленува да се види цар на Велика България; представям си го живо как се кипри пред огледало с картонена корона, наметнат с покривката за маса в качеството на хермелинова царска плащеница. Какви низини и какъв подем, Боже мой! – в един само живот да издрапаш стръмнината от бръснат ислямски дервиш до идеолог на Българската държавност. Страховито!
Цитат от книгата, стр. 115 (изд. 1985 г.): "Тези историко-теоретически съчинения... го разкриват може би по-ярко като писател, отколкото поезията и диалозите му; в тях е целият той – с естествен слог и тон, с необхватно богатство от житейски и духовен опит, с тънък хумор и богато въображение, с много ярки спомени, с неподражаемата си, възхитителна импровизация, която почва от интимен спомен, за да отлети към философията на Българската история".
И пак в същия абзац: "Жалко, че не тази традиция в българската историография получи у нас развитие, че историците престанаха да са писатели, а писателите – историци и идеолози. В историята на църковната борба по-късно победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на това неповторимо съчетание между писател и историк.
И всички тия романтично-приземени образи са на фона на великолепния, могъщ някогашен център за християнството на Ориента, какъвто бил помюсюлманченият Цариград".
Тончо Жечев (1929-2000)
Семейство Яневи*. Вечно задъхани, неподредени, потни, лъщящи от нечистотия; добронамерени, а не можеш да ги обикнеш като приятели. Тънка, от целофан сякаш, прозрачна преграда има в наглед уж естествените им жестове и приказки. Може би синът им Ванко ги представя най-пълно като резултат, увенчал потния им живот.
В крайна сметка, това е посредственост, въздигната в героически човеколюбива поза; но че е поза, най-добре – и единствено, сърцето разбира. Този позьор Ванко, когато бившата колега Л. го молила да организира ремонта на кенефа му, от който кенеф лайната буквално й капели по раменете, та този хубав, представителен мъж отвърнал през рамо: "Нямам време да се занимавам сега с глупости. Обади ми се другия месец".
Детайл от посрещането, което ни устрои притеснената Наташа**... Открила го Re., когато Наташа ни покани в бедничко подреденото си жилище. От десетилетия там всичко си е все на същото място: диванче, разбрицан бюфет с витринка, охлузени столове, протрит жакардов килим. Мъжът й – с шапка от вестник, майстореше по току-що отлятата плоча на допълнителна тераска, а "баба Наташа", както сама се нарече, ни въведе в дома си, докато й надпиша наскоро излезлия от печат сборник "Кардиф". Та ето го детайла, забелязан с орлово око от Re. Когато седнала върху крайчеца на стола в собствения си дом, притеснената (?!) Наташа заела стойка на малко момиченце: скрила деформираните си от стари обувки боси нозе под стола.
Ех, Наташа!... А колко злобичка имаше някога в изсъсканите през зъби реплики: "Тук заемаш мястото на някое наше момче" или "Този Жоро Б. как не го е страх, че го цитират по Радио Свободна Европа!" Други подобни реплики съм ги забравил, но ясно помня бляскащите от "пролетарска злоба" красиви очи, глупостта й да ме чукне с нокът по челото – демек: "зелен си, моето момче, виждаме те като на длан, не ти е чист косъмът".
Но и в редакцията на "Комсомолска искра" многоликият Живот ме разбива на пух и прах. Същата тази Наташа, която – отдавна минала отвъд шейсетте, не е изгубила някогашния си чар, притеснена от появата на Re.: Re. в зенита на великолепието си като артистична млада жена – тази същата Наташа Лулкина не мога да я погледна равнодушно, както общо взето се отнасям към "потното семейство Яневи". Понеже Наташа предизвиква у мен тръпката на стипчивото и истинското – независимо от мрънканиците на устата, окайваща се поради нещо си, което разбирам и без думи.
Питам я, написала ли си е книгите, пък тя разпери длани, па се отказа да изтъква причини защо не е писала, ами простичко рече: "Смятам да напиша за Искрата, има толкова хора, дето не бива да бъдат забравени".*** Каквото и да говоря, Наташа е от онези чудесни хора в моя живот, които са ми образ на рицарски жестове, поднасяни в критични за мен обстоятелства. Макар че не мога да бъда великодушен към нея, признавам.
Когато напуснахме дома на улица Янко Сакъзов след скандално изпълнение на майка ми, и се понесохме по улиците с жена ми, двайсетгодишна, чужденче в този византийски в лицемерието си град, и двумесечното бебче Вера, с единственото ни имущество – очукана детска количка "четвърта употреба", студентския ми куфар и пазарската чанта с пеленките, моите приятели и колеги от редакцията красиво ме окайваха, само Наташа се разтича да ми помогне, и като й отказваха отвсякъде, въпреки влиянието, което имаше тук и там, прие ни в маломерното си жилище и значи, тримата – аз, жена ми и бебето, преспивахме около седмица в едно от трите маломерни стайчета, мисля – в сравнително най-добре обзаведеното.
Имам ли право да се дразня на Наташа за комунистическите й илюзии? Нима по-малко от останалия народ страдат днес и тук редниците от бившите "най-достойни синове и дъщери на народа", винаги даваните за образец, крачещи все в челните редици, предпазвани от неприятности зад зидовете на партийната им крепост, която невидимо, но осезаемо някога ги отделяше от нас, простосмъртните безпартийни? Не мога да съм злопаметен към хора от типа "Наташа Лулкина". Да, унижавани сме били и от тях; ала силно ми се ще да повярвам, че под просташката грандомания и отмъстителност са били порядъчни хора и онзи, който ги дели от нас, унижаваните, греши; все по-малко сме българите, че да продължим пак да се цепим и люспим. Как обаче да премълча за греха на онези милион партийци, върху чиито гръб и с мълчаливото им съучастие изпъплиха езуити, като Луканов, Иван Костов и пр. от обслужващите партийната администрация, политическата полиция възпитаници на висшите партийни школи по марксизъм-ленинизъм, самообявили се днес за първи демократи и носители на европейските духовни ценности!
Бившият комунист всеки случай ми е по-ясен, отколкото пръкналите се за една нощ "дисиденти, християни, царисти, демократи, борци за права и свободи", които пъргаво обсадиха опразнените (уж!) коридори на властта. Тези залетели се към висините университетски тарикати и шмекери от дълбокия прованс позволиха на някогашни заможни кланове на БКП да се приобщят към хиляди новопокръстени поклонници на БСП или друга някоя от многобройните дъщерни партии след 1990 г. и така избягнаха публичното порицание, строгия отчет за подлости и предателства спрямо Българската нация от кървавата 1917 г. до наши дни. Дали размиването на отговорността не е Цената, която и правнуците ни ще плащат, ако дотогава не са ни прогонили нас, българите, от България? Паметниците на редовия войник, загинал в сражение с нацизма и фашизма в Европа и навсякъде по света, са повод бившите доносници и офицери на Държавна сигурност, както и възпитаници на висшите съветски школи по марксизъм-ленинизъм да се представят за демократи.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited on 13 dec. 2018
__
* Наташа е дъщеря й, която заради нрава В. наричаше Комисарката.
**
Който трябва, сам ще се познае.
***
По-късно излезе на бял свят книгата й за работилите някога в този вестник. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
