ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1474.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1474.)

  Ако можеш да се влюбиш в летежа и небето, знаеш как да дойдеш. Тук ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински. Знам истинското богатство, и то е споделянето между човеците. – Екзюпери (1900-1944), из "Малкият принц"

  15 uni 1968 

МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО*

  Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за вас и света наоколо. Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, аз изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните дребни грижи, и техните дребни радости са ми чужди... защото – независим и от себе си, се издигам нагоре-нагоре, над всички, над всичко и... пея. Те не могат да бъдат чути. Чувствам ги, а не съм сигурен къде точно. Появяват се тъй рядко, а и живеенето в материалния свят е нещо твърде печално.

  Когато издъхна Дино, седмица подир смъртта му си наложих да съм добър и мил. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; и не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах право пред себе си, като се стараех да си мисля безобидни неща, например, как добре му стои вратовръзката на онзи мъж. Всяко утро тролеят ме изсипваше на едно и също място – градската Чифте баня, строена през ХV век. Оттук поемах през града. А пътят ми не беше сложен: най-напред минаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела под Трихълмието. Влизах, вдигах телефонната слушалка, набирах напосоки пет цифри, и когато мъжът или жената отсреща се обадеше: "Ало, кой е на телефона?" – казвах тихо: "Смилете се, моля Ви! Дино умря"... В най-добрия случай чувах гласа на възрастен мъж: "Бог да го прости!" Но аз не съм набожен, не вярвам, че Бог съществува, и този отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, като знаем, че въпреки усилията, удавникът ще се удави. Нали затова е удавник! Така сантиментален е моментът, когато обреченият посяга възрадван към нещо, което изобщо го няма на света. Илюзията крепи човека над водата.

  И тъй, хората до един, с изключение на някое старче, ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с думи които трябваше да ми докажат колко не ги вълнува моята мъка, как никак не ги вълнува кой страда в този объркан наш материален свят, кълняха ме. Впрочем, ругатните и клетвите в непознатия за пришелец или за страничен свидетел мой роден град съпровождат моите мелодии от най-ранното ми детство. На второто утро грубиян ми рече: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! След като съм жив, не ме интересува нищо друго". На седмата утрин слаб женски гласец хлипайки рече: "Защо настоявате и ние да страдаме? Имам тук две болни дечица. Не ни безпокойте повече, моля. Достатъчно грижи си има всеки. Не безпокойте хората. Нали не искам кой знае какво от вас!" И така аз понасях тъгата по Дино. Вървях по тротоара с увиснала над света непрогледна древна мъгла и се съпротивявах на тъгата. Чувствах се в плен на болезнена печал.

  Беше ужасно, понеже мисълта за някакъв мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите. А пък те ме заобикаляха от всички страни – движеха се задъхани по улиците, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си в някоя локва, без да ме забележат и без да се извинят, дотолкова съсредоточени в своя мираж, в особено важна цел или грижа! Сблъскваха се на някой ъгъл, с нокти и зъби воюваха помежду си. Случваше се да ги гледам как се налагат първо с думи, после с юмруци. И повечето – запъхтени, потни, опиянени от своята, според тях – чудесна идея, пресичаха срещу кървавите светлини на светофарите. Леките коли, камионите и автобусите със свистене и със занасяне на колелата върху асфалта заковаваха муцуна насреща им. Тези нещастници рискуваха живота си за глупости, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът им да се пука от завист. Да, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива стъпка, но пак бяха доверчиви, вярваха, че Господ е над тях и че Ангел Спасител е разперил белоснежни крила, тъй че не мислеха как рязко може да приключи това шоу животът.

  И никой не мислеше защо сме на този свят. А може би единствен виждах как цялото това множество с хилядите си уста и хиляди свои бели дробове как пъшка в тролея и как мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, докато чака да докарат вестниците и да чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещо преди другите, и ще си строши нозете да препуска, само да докопа трошица власт, богатство, слава преди врабците. Защо тича! Къде се е разбързало това множество от угрижени? Но тъгата по Дино не ми даваше да мисля кой знае колко за тези неща; тя ме изкушаваше да се страхувам. Времето на моя живот разделих на две: слънчево спокойно детство и юношество до смъртта на Дино, и десетилетията на страха и мъглите след смъртта на Дино.

  Когато съм се появил на този побъркан свят, Дино бил вече възмъжал физически и дори го наричали мъж. Вземал ме в ръце, разглеждал ме като чуплива вещ и опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да начене втора – война за моя и неговия живот. От Голямата световна война се върнал с някои драскотини в душата и купища спомени, които с голяма неохота разказваше понякога, след настояване и обещания от моя страна, че ще съм послушен син, такъв, какъвто не само всеки мъж желае, но и светът още не е виждал. Та ето една от тези истории.

  Взводът на Дино бил пратен да заеме позиция срещу известна с умението да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с десетина леки и няколко тежки картечници нашите атакували немците край реката Драва и селца с ей такива имена – Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Куршумите свистели като поток Коледни фойерверки. Докато направи първите няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от взвода се страхувал да не загине; в разгара на сражението обаче, когато били осакатявани и усмъртявани от куршуми и парчета снаряди, когато били разкъсвани от шрапнелите, страхът изчезнал. Да се чудиш как у плахия до преди миг притеснен човек се събужда хищникът, освирепял, ненаситен да усмърти всеки, оказал се незащитен пред дулото на картечницата му... Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва напред, стреляйки нацистите, че направил нещо, което канцеларските плъхове в тила, важни чиновници с по две и три звездички върху пагоните описват с изпъчена гръд в дневниците чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше мен да ме има, да не бил прикладът на леката му картечница MG-42. Немски куршум дум-дум уцелил дървения приклад, раздробил го на парченца, понеже немският дум-дум е специален куршум предназначен да троши човешки кости.

  Така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните в онзи миг не усетил. Било изтрезняване като сутрин след нощ на тежко пиянство.

  Ала и малката война се оказала не по-малко опасна. Двегодишен, у мен се появило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги от пикливите пеленки, а и веднъж завинаги да престана да чувам как Дино се горещял, че ще ме изхвърли от прозореца на втория етаж, от къщата на улица "Захари Стоянов" №17 и колко досадно ревливо и неприятно същество съм... Преживял съм и мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми посредственост, докато той едва преживял малария... Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото много рядко говорехме: не защото сме се страхували, а простичко казано, твърде силно обичахме живота.

  Когато навърших моите първи десет години, той ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това! Дино срещна хубава жена. Жената вероятно също го е харесала, и за мен необяснимо защо, двамата все потъваха в някоя гориста местност да се любуват един на друг, да си се прегръщат и целуват, да се галят сред поляните нощем сред песните на щурците, сред лъх на пеперудени крилца под утринните лъчи на росата и слънцето. Губеше се с хубавицата дни и нощи. Отначало се правех, че не забелязвам тези негови странности, но един ден ми стана непосилно да си подтискам самолюбието и му казах: или с нея, или с мен! Тогава, като помълча известно време, за пръв път ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й в живота му да съм бележел само с голяма буква)... Та когато той бил насаме с Нея, мелодиите му зазвучавали и го изпълвали като голяма черква, очите му се отвръщали от дребните хорски грижи, той се издигал високо, все по-високо, като хлапак се радвал на дъгата, на слънцето, луната и звездите, на ветреца, който й рошел копринените женски коси, на облака, който плува в небето, което в такъв миг му изглеждало бездънно, любувал се на земята, която пред очите му се откривала необятна и по майчински ласкава със своите цветя и поляни с храсти, насекоми, птици, влечуги край ручеи с риби. В такива моменти плачел от щастие.

  Опитах се да го разбера тогава, но докато го виждах с Нея, криех се в някой ъгъл да изплача пред мишленцата хлапашкото си нещастие и самотата на един изоставен син.

  За бъдещето не приказвахме. Не казваше: това и това ще направя. Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Помня как веднъж ходихме на лов. Тръгнали бяхме да убием някой заблуден заек, когато край потока във високата сочна трева съгледахме вълк и Дино рече: "Убием ли вълк, ще сторим добро за света". Никой не беше ни учил как се убива вълк... Тръгнах към вълка, придавайки си нехаен вид. Бях примамката, и не треперех от страх, а Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля, но трепереше като в пристъпи на треска. Противно на очакванията ни, вълкът си подви опашката и избяга. "Не бил вълк, а куче" – радваше се като дете Дино и лицето му в онзи момент беше рязко очертано, направо мъжествено. Това няма как да забравя.

  Той имаше и ловно куче. Двуцевката си държеше окачена над диванчето в кухнята, а кучето дремеше пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към този пес Дино бе милостив – носеше му храна от работническия стол отсам стария мост на Марица, с кокалено гребенче веднъж на ден му решеше козината и го наричаше Джон. Джон бе английски пойнтер на едри черни и бели петна, същински аристократ сред глутницата помияри в съседните дворове. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, беше, че не джафкаше по апаши, по заничащи столипиновски момци иззад оградата, лаеше дип нарядко с дебел дрезгав глас, и ако не гонеше кокошките и патиците мюрета из двора, дремеше умислен като древноелински философ.

  И тъй, един ден в разгара на жежкото лято на 1972 година Дино реши да мре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е вече време да си ходи, така да се каже, да освободи мястото за друг някой със сбръчкана кожа, току-що изпълзял с рев из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото, юнак герой с нагла усмивка. И Дино стори своето отпътуване някак нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му. Издъхна сутринта малко след пет, подпрял се с една ръка на рамката на портичката към избата с брашното и с лице към изгрева, струполил се, агонизирайки с пяна на уста, пълна с пръст, но с иронична усмивка.

  Събраха се неколцината все още живи негови приятели и близки. Настояваха да го погребат колкото е възможно по-бързо, че да не му се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, има обаче природни закони, които не се съобразяват с настроенията ни! Това си бъбреха хората. Като негов син, не желаех да се разделя с Дино. Седях край трупа и го гледах със синовна обич и благоговение. Мина седмица, месец. Трупът подпухна и посивя. Силно изплашен тогава, казах на онези хора, че май вече е дошло време да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от грубия сандък, загасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го заровят. Но аз всеки път, при излизане от цветните си сънища, тръгвах сам подир скромната катафалка да го изпращам до старото Градско гробище край булеварда за Цариград. Вървях в онези мъгливи предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Това с всеки отминал ден и всяка отшумяла седмица, месец и отлетяла във вечността година от моя живот вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една зимна утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино. Започваха моите Малки войни.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edIted on 30 dec. 2023

Илюстрации: 

- На кея в Балчик, 26 февруари 1972 г.

- Животът неизменно следва Смъртта.

____

* В студентския вестник "Софийски университет" през 1969 г., когато главен редактор ни беше някогашният доцент, а днес професор Симеон Хаджикосев, текстът беше отпечатан при изричното условие – да избягна внушението, че сюжетът е от България. Та затова и за заблуди на цензурата нарисувах илюстрация: Млад пичага с телефонна слушалка в ръка покрай улична телефонна кабинка, над пича със слушалката на чиста латиница: разкривен надпис Теlephone. "Писал си го в стил италиански кинематографичен неореализъм" – важно отбеляза Хаджикосев (1941), та ми се наложи да любопитствам веднага след това що ще да е това чудо. Не само италински, ами и кинематографичен. Ега си, голям праз! Дали да не напиша и за веселите и мрачните типове, които се навъртаха изгладнели в онази студентска редакция, особено кога Али Байрямов от Силистренските села отваряше тенекиената касичка да ни плати хонорарите. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1473.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1473.)

  Ако можеш да се влюбиш в летежа и небето, знаеш как да дойдеш. Тук ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински. Знам едно истинско богатство, и то е споделянето между човеците. – Екзюпери (1900-1944), из "Малкият принц"*

  10 mar. 2002 

СЪРЦЕТО Е САМОТЕН ЛОВЕЦ

  Внезапно бях обхванат от привличането на младо момиче, което не съм срещал на живо, виждал съм го на телевизионния екран, когато чете вечерните новини, а вчера сутрин го видях в някакво там студио сред други известни от по-преди телевизионни говорители... Пиша това не от 17 часа на 10 март, както съм отбелязал първоначално в бележника си, а на следната утрин: че доста се колебаех, надсмивах се над себе си; реших, не е сериозно да изпадам в толкова умопомрачително настроение на нежност.

  11 mar. 2002

  Пишейки горните редове, сега вече си мисля, че съществуват връзки между мъж и жена, за които логическият подход е неподходящ и неспособен каквото и да било да изясни. Ароматът на любов е като едва доловимото ухание на розовия цвят в стаята. Ала колко по-плътна, увличаща е тръпката, може би защото няма абсолютно никаква възможност тази любов да се материализира. Екранният образ от вчера ме привлича в непознати пространства, иде от дълбини на подсъзнанието – от друг живот, когато сякаш съм бил някой друг в предишен живот и времена, идва при мен като спомен. В илюстрован седмичник преди месеци бях мернал цветни снимки на цялата страница на същата жена край нов велосипед. Отгърнах проспект на магазините "Метро" – там, където е рекламата на такъв велосипед, па си помечтах да имам същата вещ. Усетих се щастлив заради спомена, когато съм яздил велосипед – за ветреца, който свисти тихичко в ушите ми, разпилява ми косата, докато летя из зелени поляни край Марица в Пловдив или където и да било другаде, огрян от вездесъщото тракийското слънце.

  Ето че, докато записвам, образът на жената полека-лека избледня, стопи се от само себе си, но вече знам: тя сега е моя, заселила се е в подсъзнанието ми, очарователно неспокойна, представяща се обаче в строг образ, а всъщност изкушаваща... Не е ли то ангелската версия на привличането? Едва ли е наясно какво излъчва, но лъчистата й аура ме изкушава да фосфоресцирам от километри разстояние. Съсредоточавайки се върху физическата й хубост, откривам уют в себе си, където мъжът у мен я прегръща и целува тази жена. Целомъдрената и омъжена Лаура така е предизвиквала стотиците сонети у влюбения в лицето и тялото й поет на Ренесанса Франческо Петрарка.**

  13 mar. 2002

  Колкото са ти по-плитки корените, по-лесно ти е да мразиш... Дъбът не мрази; мрази копривата. Злобата е безпомощност на духа: недостиг на духовност, бездарие и нещо срамно, което – както кървящите язви у прокажения нещастник, го изолира от света.

  25 mar. 2002

  От няколко дни, седем или осем вече, препрочитам разкази на Хайнрих Бьол. Някак печално се върнаха у мен позабравени мелодии от студентските ми години. Спомних си тогавашния разказ "Мелодиите на Дино", писан, когато съм бил 20-21-годишен. Ето тази сутрин измъкнах географския атлас на Западна Европа и по картата на Германия проследих откъде е минал героят на Бьол в разказа, дал надслова и на сборника му в българския превод: "Джуджето и куклата". За суетата, за случайните дреболии, които ей тъй минават уж някак между другото, а оказват толкова силно влияние над нас, се говори в разказа за най-обикновен сив дъждовен ден, когато на пръв поглед нищо не се случва. Така безсмислен понякога изглежда животът, именно когато е преизпълнен с послания откъм Космоса. Толкова меланхолия ни обгръща, особено когато дните са като днешния: тъжни, ветровити, хладни, сънливи!

  Снощи се будя на три пъти. Първия път, когато се събудих, прониза ме като мълния откритието, че тази любов с Re. сам я удуших. "Не си виновна ти, коте! – помислих си. – Аз съм удушвачът. Не успях да простя пренебрежението. Ти стори всичко възможно нещата помежду ни да си останат непроменени, но в безразсъдството си, от наранена гордост горях ден след ден мостове между моето и твоето сърце".

    Сърцето обича, когото си иска.
    О, как с никого не се съобразява сърцето!
    Ти му казваш: Не бива, грешно е, невъзможно е! –
    ала то своето си знае.
    И всички му казват: Не бива! Не бива!
    Залагат примки, забрани измислят,
    и колкото повече "Не бива, не бива!" –
    толкова по-силно то се налага:
    тропа с краче, дяволито те гледа
    и прави с теб каквото си иска.

    Такова безпомощно, а толкоз капризно!
    Ще го съсипят, а своето си знае,
    ден подир ден тъче своите мрежи
    и идва мигът, когато се чудиш:
    Щастлив ли съм, или съм нещастник?
    Може би без сърце ще съм адски спокоен,
    разумен и трезвен, безобиден и кротък...
    Дали без сърце не е по-лесен животът!

  2 apr. 2002

 Мелодиите. Всяко от момичетата през живота ми на мъж звучи в определена, строго индивидуална тоналност и ритъм... Ила, както предпочитах помежду ни да я наричам, беше романтична история от моите двайсет и осем-трийсет години, свързана някак си с латиноамериканска мелодия, в която влюбената проплаква: "О, ке те пас!"** Мария, която пожелах за съпруга след развода си с майката на дъщерите ми и боготворях от четирийсетата до четирийсет и четвъртата година, си тръгна от мен с отрезвяващата свежест на шлагера от 1990-1991 г. "Вятърът на промяната" на състав Скорпиънс. Re. в съзнанието ми звучеше, и още звучи, с мелодия от репертоара на пианиста Ричард Клайдерман от албума "Еspecially for you"***. Ако се не лъжа, е мелодията "Memory"... или не! Това е предпоследната композиция от друг албум ("The very best"), шлагер от онези години – "Don't Cry For Me Argentina". Да, тази е мелодията, която казва всичко, което не бих могъл да изрека с думи. Защото думите са безпомощни да кажат онова, което човек преживява. От личен опит знам, че в написания текст не красивите фрази говорят, а тишината с пропуснатите, неизречени пасажи от премълчано. За най-силни чувства думите са безпомощни, струите тишина откъм звездния океан тогава говорят.

Пловдив – град на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 29 dec. 2023

Илюстрации:

- Втората ми дъщеря, когато тъкмо проходи.
- В шумни и весели компании не ми е уютно.

___

* Немският пилот, разстрелял невъоръжения двумоторен Р-38 на Антоан дьо Сент Екзюпери, следящ движението на нацистките кораби край Марсилия, в интервю след войната споделя, че "Малкият принц" е любимото му четиво, а Екзюпери е любимият му автор.

 Вж.  https://www.ploshtadslaveikov.com/ubijstvoto-na-antoan-do…/

** Защо си тръгваш!
*** Специално за теб. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1471.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1471.)

  Този ден от годината ми е особено скъп, връща ме към хладен и мъглив следобяд на дълбоката есен през 1991 година, като начало на интимна авантюра, продължила близо десет години. А дали едва когато изгубиш любима, разбираш какъв щастливец си бил и че за да си щастлив, трябва да си и малко нехаен? – Аноним (1947)

  21 noe. 1991

ГЕРБЕРЪТ*

Царица е розата – излъчва печал

и богатства, които не съм преживял.

Карамфилът е скучен любовник проклет.

Нарцисът носи душа на поет.

Полюшван от вятър, макът в полето

навява ми спомени детски в сърцето.

Синчецът следи маргаритката бяла

както оченце – мома напращяла.

Минзухарът е свеж удивителен знак.

Кокичето... знаем го колко и как

в мразовитата пролет пробива снега

и храбростта му не е шега.

И лалетата като мометата –

шумни девици с напъпили цици.

И гергините – като балерините,

с техните пусти колосани фусти,

целите: разкошно предчувствие.

 

Но ето че твоят гербер червен

избухва пред моя взор удивен

и виждам това зачервено петле

как над боклука изпъва вратле,

над вонящите люспи,

над огризките гнили

от банани и тикви,

от зелки и сливи

върху сергиите край тротоара,

над печалната смрад на пазара.

 

И продавачката казва:

– Да ви увия ли, значи,

три цвята в хартия за две десетачки?**

 

– О, достатъчен ми е и един.

 

– А какъв си харесахте, жълт или син?

Един без луксозна хартия, от тез

ще ви струва ни левче по-скъпо от шест.

Шест лева... И ще отнесете един

на своя любезен и мил господин.

 

Какво са шест лева? Ох, нищо не са,

но когато ги нямаш, тъй много са те!

И срамежливо с въздишка в гласа

питаш за гербера в кофата смет.

 

– Ах, тоз ли? – продавачката сива

боцва те леко с усмивчица крива:

– Вземете го, моля. За вас е.

Безплатно!

 

...И ето, ти идваш с цвете в ръката,

ти влизаш сияеща в бедната стая

и аз, като виждам това, вече зная,

че дошла си и вече оставаш у мен

с този гербер в ръка до сетния ми ден.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 29 dec. 2023

–––

* От стр. 20 в сб. "Кардиф" – самиздат 1998 г., тираж 300 екз., обем 96 стр.

** През 1991 г., когато е писан текстът, учителската ми заплата беше колкото за тока, телефона и водата. 

Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1472.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1472.)

  Понякога, но все някога идва момент в живота на коравия мъж, оцелял в разните му мъжки сражения, да пусне сълза. Чудел съм се защо, слабост ли е? – Аноним (1947)

  16 oct. 2012

ЛАВАНДУЛОВИЯТ ХЪЛМ 
(Късче от фотография на твоето детство*)

Мила дъще, морето е голямо, и ти се страхуваш,
но аз съм тук, държа те за ръчица и съм готов
всичко да обясня, да разкажа онова, което зная.

Животът е голям, дъще, и твоят баща стори много.
Много грешки стори твоят баща, преди да се родиш
и след това. О, как хубаво е да си жив сред морето!

Ала морето желае да плуваш, дори да се плашиш
от грешки, и без да се колебаеш, да грешиш и пак
да се надяваш, че денят утре ще е по-просторен,

по-хубав и злите край теб са всъщност добри –

добри хора, но не знаят как да ти се представят
откъм слънчевата си страна,

моя Малка принцеске – тревога за моето сърце.

Пловдив – столица на Одриското тракийско царство

Plovdiv, edited on 28 dec. 2023 

Илюстрации:

- Малкото момиче е вселена от нежност.

- Моята Вера, която не си харесва името.

–––

* Част от снимка, правена на плажа, когато петгодишната си внучка родителите ми бяха взели с тях на морето. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1470.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1470.) 

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме-излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  26 dec. 2023

КОГОТО БОГ ОБИЧА

  Първата ми дъщеря се роди в края на януари, кажи-речи аламинут: месец, след като минах с майка й през пловдивския Дом на младоженците и след като с Николай Галов (1943-1993) ни назначиха на щат в пловдивския вестник "Комсомолска искра"... Когато моята добруджанка Ася переше в мразовития март пеленки на чешмата в кенефите на старата редакция на последния етаж в сграда, днес останала скътана в спомените ми, невястата на тоже прясно оженилия се за доколкото знам от самия него, полугъркиня Виолета – рекламно лице и тяло на пловдивския обувен комбинат "Петър Ченгелов", бременната му младоженка едвам си промушваше корема с бъдещата им дъщеричка Евелина на верев през тесния процеп зарад вехтия диван в редакционната ни обител с четири бюра. Получих наследство бюрце, на което Емил Калъчев (1932-2013)* седял. Което от самия Емил, двайсетина години по-късно научих, докато си пием кафенцето.

  Двамата с Николайчо Г. сме били волни пилета до онзи момент – пишехме статии на поразия, а и бяхме може би най-плодовитите сред пловдивските вестникари, при това без протекция от партиец или важен държавен чиновник, докато Пешката – поетът от село Марково Петър Анастасов (1942-2023), ни назначи на 26 декември 1972 г. двамата на един щат: на мястото на прехвърлилата се като преподавател в Пловдивския висш институт "П. Хилендарски" Мария Широколийска (1946). В "Искрата" Галов се захвана със страницата за спорт, но и за техническо и научно творчество на младежта (ТНТМ), като бивш даскал с едногодишен стаж, избягал от добруджанското село Гурково край Балчик, поех т.нар. учащи се от детската градина до висшия институт, включително и страницата за хумор и сатира. Накъсо казано, от края на 1972 г. до връщането ми към даскалския занаят по принуда след онази моя статия от май 1981 г., с Галов негласно сме се понасяли, да не кажа, подозирам, били сме си като че ли симпатични един на друг, двама несретници, но щастливи с живота, що ни е отреден. Живееха с неговата Виолета под наем в тъжна пристройка зад Бирената фабрика. И сме го живели този живот пълноценно, с всичките мераци и с какви ли не лични и прочие авантюри, като явно съм бил по-доверчивият. Деня, когато Пешката ни назначи, помня от керамично пепелниче битово-шарено, каквото на всеки щатен се полагаше. На дъното му с крив пирон изчегъртах: 26.XII.1972. Ела ме питай защо пуша, защо без да запаля, не усещам музата да кръжи сред облак никотинова смрад над кратуната ми. Отвратителен навик!

  Галов пробва да ме посвети в тънкостите на покера; още си пазя листче с подробно описание на системата "Апата" за анонсиране сред снимки от онова отлитнало време. Дразнеше се, че Виолета, жена му, бърка гласа ми с неговия: "Ей пич, гласът ми цяла България го знае (беше може би най-готиния радио-коментатор на футболни мачове, той измисли името "смърфовете" на пловдивския "Локомотив". Не знам колцина от феновете му знаеха със сигурност, че пловдивският "Ботев" му е на сърце. Спомням си, че се появи с насинена физиономия едно утро в редакцията: тумба местни идиоти го повалили на земята, като прекосявал Цар-Симеоновата градска градина, ритали го и го пердашили с юмруци. Не се оплака, думица не каза и май никой извън "Искрата" не разбра. Инак с хубавите момичета се държеше, според мен, без скрупули, циничен, типичният по нашите географски ширини мъжкар-хищник. Та съм го навиквал: "А бе, прасе, как лягаш при жена си?" А той, с широка усмивка: "Хе-хе, след това с жена ми повече ми се услажда!" Ала по тази тема спирам дотук... Шест години деляхме с други двама канцеларията с четирите бюра, и когато редакцията ни се пресели на етажа над най-известната тук хлебарница "Корона", той пак си бе до прозореца – към шадравана пред кметството, докато моето кътче бе вдясно от вратата, в най-тъмния ъгъл, който си бях пожелал**.

  По чисто мъжки каприз, моята добруджанка пак забременя и този път се надявах, че ще е момче. С Галов се хванахме на бас, че този път ще е мъжко. Залогът ни беше три бутилки от модното сред снобите през 1974 година – българско кампари "Чо-чо сан", горе-долу, половин месечна заплата по щата ни "Литературен сътрудник". Е, в крайна сметка, наложи се да почерпя, хем бях увесил нос, ушите ми клепнали, дето има една нашенска, "Настъпвах си ушите". Вижда ме оклюмал, възрастният адвокат и някошен депутат от третия етаж, два етажа над етажа, където по онова време живеехме в една стая в етажа на родителите ми, които все гледаха изпод очи Ася и добра дума не чух от тях за моето момиче и Ася нощем ми приплакваше, сгушила се като котенце в мен: "Като минавам с мокрото пране край вратата им, подкосяват ми се краката". И като ме вижда такъв оклюмал, в дворчето излязъл на слънчице, възрастният адвокат Запрян Джонгов седна до мен, па ми рече: "Някога и аз като теб, като се роди втората дъщеря бях увесил нос. Среща ме митрополитът и пита болен ли съм, какво ми е, и хък-мък, оплаках му се. А той... Знаеш ли какво ми отговори Дядо Владика?" Мълча, пафкам си цигарата, какво да му кажа на Запрян Джонгов*** от село Пъдарско – бивш депутат от партията на Никола Петков, ако се не лъжа, пък и стоял, както каза, коляно до коляно в Народното събрание с екзекутирания по-късно от Народната власт на комунистите Трайчо Костов, със светнали в усмивка оченца изпод бухалски вежди сам продължи: "Когото Бог обича, дарява го момиче". Подир низ от неприятности, както е при всеки простосмъртен, достигнал неговата възраст, четирийсет и пет години след онзи ден, допълвам с благодарност лакърдията на Дядо Владика: "Когото Бог обича, дарява го момиче..." а който Му е на сърце, дарява го най-малко с две... Благодаря ти, Господи, че не ме дари с момче, че като се знам, какъв съм по характер... Пази, Боже!  

Пловдив – столица на посредствеността

Plovdiv, edited on 26 dec. 2023

Илюстрация:
- Момичето си се ражда на света с усет.
- Баща ми, когото все пак си го обичам...

–––
* С Емил се познаваме и покрай приятелството ми с поета от Стара Загора Михаил Берберов (1934-1988), който след погребението на баща си Ангел, пред сестра си Петя Самарджиева ме обяви за свой "духовен брат". Когато Мишо издъхна в деня, когато съм роден през 1947 г., жена му Антония по телефона от София сутринта ми каза: "Обади се на Емил, Емил знае на кого от нашите приятели в Пловдив да каже кога ще е погребението". Развалих си приятелството с Емил заради печатаря от Рогош – че Емил ми го препоръча, и колкото и да ме е търсил след историята с рогошкия гений, намирал съм си повод да му откажа  пак да се видим в кафененцето на Маруф – същият Маруф, независимо че е мюсюлманин и таджик, родом от Кабул, столицата на Афганистан, бе останал тук, та като ни слушаше какво си бъбрим с Емил, за себе си казваше: "Чувствам се повече от вас българин. Повече ме боли за България". Почти всяка неделя или съботен ден в течение на над седем години продължи приятелството ми с мюсюлманина Маруф и Емил. Но ето, появи се човекът от Рогош, и всичко отиде по дяволите. Повтарям, отмиляха ми от раз и двамата приятели, които са си мълчали, докато онзи "хубав човек" пред очите им ме е лъгал.

Моето кътче в "Комсомолска искра" 

 ** Вероятно от честолюбие предвид зодията ми, върху бюрото си бях подредил на куп читателските писма, които леля Марче – чистачката от кв. Коматево, която ни беше и куриер, носеше от Централната поща след материали към рубриките, които отворих: "Здравей, това съм аз!", "Клуб Д за дискусии" и още четири-пет. 

*** Запрян Джонгов – дядо по майчина линия на несполучилия кандидат за кмет на Пловдив проф. Ивайло Старибратов (1961), когото в ПП-ДБ оспорваше скандалното мамино синче на партийния им секретар на пишещите в "Отечествен глас" – пловдивския всекидневник на БКП другаря Костадин Чонов-Чонския и на пойетесата-меценат Божана Пейкова (1945). Бел.м., tisss.