ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1474.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1474.)

  Ако можеш да се влюбиш в летежа и небето, знаеш как да дойдеш. Тук ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински. Знам истинското богатство, и то е споделянето между човеците. – Екзюпери (1900-1944), из "Малкият принц"

  15 uni 1968 

МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО*

  Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за вас и света наоколо. Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, аз изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните дребни грижи, и техните дребни радости са ми чужди... защото – независим и от себе си, се издигам нагоре-нагоре, над всички, над всичко и... пея. Те не могат да бъдат чути. Чувствам ги, а не съм сигурен къде точно. Появяват се тъй рядко, а и живеенето в материалния свят е нещо твърде печално.

  Когато издъхна Дино, седмица подир смъртта му си наложих да съм добър и мил. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; и не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах право пред себе си, като се стараех да си мисля безобидни неща, например, как добре му стои вратовръзката на онзи мъж. Всяко утро тролеят ме изсипваше на едно и също място – градската Чифте баня, строена през ХV век. Оттук поемах през града. А пътят ми не беше сложен: най-напред минаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела под Трихълмието. Влизах, вдигах телефонната слушалка, набирах напосоки пет цифри, и когато мъжът или жената отсреща се обадеше: "Ало, кой е на телефона?" – казвах тихо: "Смилете се, моля Ви! Дино умря"... В най-добрия случай чувах гласа на възрастен мъж: "Бог да го прости!" Но аз не съм набожен, не вярвам, че Бог съществува, и този отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, като знаем, че въпреки усилията, удавникът ще се удави. Нали затова е удавник! Така сантиментален е моментът, когато обреченият посяга възрадван към нещо, което изобщо го няма на света. Илюзията крепи човека над водата.

  И тъй, хората до един, с изключение на някое старче, ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с думи които трябваше да ми докажат колко не ги вълнува моята мъка, как никак не ги вълнува кой страда в този объркан наш материален свят, кълняха ме. Впрочем, ругатните и клетвите в непознатия за пришелец или за страничен свидетел мой роден град съпровождат моите мелодии от най-ранното ми детство. На второто утро грубиян ми рече: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! След като съм жив, не ме интересува нищо друго". На седмата утрин слаб женски гласец хлипайки рече: "Защо настоявате и ние да страдаме? Имам тук две болни дечица. Не ни безпокойте повече, моля. Достатъчно грижи си има всеки. Не безпокойте хората. Нали не искам кой знае какво от вас!" И така аз понасях тъгата по Дино. Вървях по тротоара с увиснала над света непрогледна древна мъгла и се съпротивявах на тъгата. Чувствах се в плен на болезнена печал.

  Беше ужасно, понеже мисълта за някакъв мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите. А пък те ме заобикаляха от всички страни – движеха се задъхани по улиците, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си в някоя локва, без да ме забележат и без да се извинят, дотолкова съсредоточени в своя мираж, в особено важна цел или грижа! Сблъскваха се на някой ъгъл, с нокти и зъби воюваха помежду си. Случваше се да ги гледам как се налагат първо с думи, после с юмруци. И повечето – запъхтени, потни, опиянени от своята, според тях – чудесна идея, пресичаха срещу кървавите светлини на светофарите. Леките коли, камионите и автобусите със свистене и със занасяне на колелата върху асфалта заковаваха муцуна насреща им. Тези нещастници рискуваха живота си за глупости, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът им да се пука от завист. Да, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива стъпка, но пак бяха доверчиви, вярваха, че Господ е над тях и че Ангел Спасител е разперил белоснежни крила, тъй че не мислеха как рязко може да приключи това шоу животът.

  И никой не мислеше защо сме на този свят. А може би единствен виждах как цялото това множество с хилядите си уста и хиляди свои бели дробове как пъшка в тролея и как мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, докато чака да докарат вестниците и да чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещо преди другите, и ще си строши нозете да препуска, само да докопа трошица власт, богатство, слава преди врабците. Защо тича! Къде се е разбързало това множество от угрижени? Но тъгата по Дино не ми даваше да мисля кой знае колко за тези неща; тя ме изкушаваше да се страхувам. Времето на моя живот разделих на две: слънчево спокойно детство и юношество до смъртта на Дино, и десетилетията на страха и мъглите след смъртта на Дино.

  Когато съм се появил на този побъркан свят, Дино бил вече възмъжал физически и дори го наричали мъж. Вземал ме в ръце, разглеждал ме като чуплива вещ и опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да начене втора – война за моя и неговия живот. От Голямата световна война се върнал с някои драскотини в душата и купища спомени, които с голяма неохота разказваше понякога, след настояване и обещания от моя страна, че ще съм послушен син, такъв, какъвто не само всеки мъж желае, но и светът още не е виждал. Та ето една от тези истории.

  Взводът на Дино бил пратен да заеме позиция срещу известна с умението да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с десетина леки и няколко тежки картечници нашите атакували немците край реката Драва и селца с ей такива имена – Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Куршумите свистели като поток Коледни фойерверки. Докато направи първите няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от взвода се страхувал да не загине; в разгара на сражението обаче, когато били осакатявани и усмъртявани от куршуми и парчета снаряди, когато били разкъсвани от шрапнелите, страхът изчезнал. Да се чудиш как у плахия до преди миг притеснен човек се събужда хищникът, освирепял, ненаситен да усмърти всеки, оказал се незащитен пред дулото на картечницата му... Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва напред, стреляйки нацистите, че направил нещо, което канцеларските плъхове в тила, важни чиновници с по две и три звездички върху пагоните описват с изпъчена гръд в дневниците чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше мен да ме има, да не бил прикладът на леката му картечница MG-42. Немски куршум дум-дум уцелил дървения приклад, раздробил го на парченца, понеже немският дум-дум е специален куршум предназначен да троши човешки кости.

  Така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните в онзи миг не усетил. Било изтрезняване като сутрин след нощ на тежко пиянство.

  Ала и малката война се оказала не по-малко опасна. Двегодишен, у мен се появило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги от пикливите пеленки, а и веднъж завинаги да престана да чувам как Дино се горещял, че ще ме изхвърли от прозореца на втория етаж, от къщата на улица "Захари Стоянов" №17 и колко досадно ревливо и неприятно същество съм... Преживял съм и мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми посредственост, докато той едва преживял малария... Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото много рядко говорехме: не защото сме се страхували, а простичко казано, твърде силно обичахме живота.

  Когато навърших моите първи десет години, той ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това! Дино срещна хубава жена. Жената вероятно също го е харесала, и за мен необяснимо защо, двамата все потъваха в някоя гориста местност да се любуват един на друг, да си се прегръщат и целуват, да се галят сред поляните нощем сред песните на щурците, сред лъх на пеперудени крилца под утринните лъчи на росата и слънцето. Губеше се с хубавицата дни и нощи. Отначало се правех, че не забелязвам тези негови странности, но един ден ми стана непосилно да си подтискам самолюбието и му казах: или с нея, или с мен! Тогава, като помълча известно време, за пръв път ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й в живота му да съм бележел само с голяма буква)... Та когато той бил насаме с Нея, мелодиите му зазвучавали и го изпълвали като голяма черква, очите му се отвръщали от дребните хорски грижи, той се издигал високо, все по-високо, като хлапак се радвал на дъгата, на слънцето, луната и звездите, на ветреца, който й рошел копринените женски коси, на облака, който плува в небето, което в такъв миг му изглеждало бездънно, любувал се на земята, която пред очите му се откривала необятна и по майчински ласкава със своите цветя и поляни с храсти, насекоми, птици, влечуги край ручеи с риби. В такива моменти плачел от щастие.

  Опитах се да го разбера тогава, но докато го виждах с Нея, криех се в някой ъгъл да изплача пред мишленцата хлапашкото си нещастие и самотата на един изоставен син.

  За бъдещето не приказвахме. Не казваше: това и това ще направя. Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Помня как веднъж ходихме на лов. Тръгнали бяхме да убием някой заблуден заек, когато край потока във високата сочна трева съгледахме вълк и Дино рече: "Убием ли вълк, ще сторим добро за света". Никой не беше ни учил как се убива вълк... Тръгнах към вълка, придавайки си нехаен вид. Бях примамката, и не треперех от страх, а Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля, но трепереше като в пристъпи на треска. Противно на очакванията ни, вълкът си подви опашката и избяга. "Не бил вълк, а куче" – радваше се като дете Дино и лицето му в онзи момент беше рязко очертано, направо мъжествено. Това няма как да забравя.

  Той имаше и ловно куче. Двуцевката си държеше окачена над диванчето в кухнята, а кучето дремеше пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към този пес Дино бе милостив – носеше му храна от работническия стол отсам стария мост на Марица, с кокалено гребенче веднъж на ден му решеше козината и го наричаше Джон. Джон бе английски пойнтер на едри черни и бели петна, същински аристократ сред глутницата помияри в съседните дворове. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, беше, че не джафкаше по апаши, по заничащи столипиновски момци иззад оградата, лаеше дип нарядко с дебел дрезгав глас, и ако не гонеше кокошките и патиците мюрета из двора, дремеше умислен като древноелински философ.

  И тъй, един ден в разгара на жежкото лято на 1972 година Дино реши да мре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е вече време да си ходи, така да се каже, да освободи мястото за друг някой със сбръчкана кожа, току-що изпълзял с рев из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото, юнак герой с нагла усмивка. И Дино стори своето отпътуване някак нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му. Издъхна сутринта малко след пет, подпрял се с една ръка на рамката на портичката към избата с брашното и с лице към изгрева, струполил се, агонизирайки с пяна на уста, пълна с пръст, но с иронична усмивка.

  Събраха се неколцината все още живи негови приятели и близки. Настояваха да го погребат колкото е възможно по-бързо, че да не му се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, има обаче природни закони, които не се съобразяват с настроенията ни! Това си бъбреха хората. Като негов син, не желаех да се разделя с Дино. Седях край трупа и го гледах със синовна обич и благоговение. Мина седмица, месец. Трупът подпухна и посивя. Силно изплашен тогава, казах на онези хора, че май вече е дошло време да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от грубия сандък, загасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го заровят. Но аз всеки път, при излизане от цветните си сънища, тръгвах сам подир скромната катафалка да го изпращам до старото Градско гробище край булеварда за Цариград. Вървях в онези мъгливи предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Това с всеки отминал ден и всяка отшумяла седмица, месец и отлетяла във вечността година от моя живот вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една зимна утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино. Започваха моите Малки войни.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edIted on 30 dec. 2023

Илюстрации: 

- На кея в Балчик, 26 февруари 1972 г.

- Животът неизменно следва Смъртта.

____

* В студентския вестник "Софийски университет" през 1969 г., когато главен редактор ни беше някогашният доцент, а днес професор Симеон Хаджикосев, текстът беше отпечатан при изричното условие – да избягна внушението, че сюжетът е от България. Та затова и за заблуди на цензурата нарисувах илюстрация: Млад пичага с телефонна слушалка в ръка покрай улична телефонна кабинка, над пича със слушалката на чиста латиница: разкривен надпис Теlephone. "Писал си го в стил италиански кинематографичен неореализъм" – важно отбеляза Хаджикосев (1941), та ми се наложи да любопитствам веднага след това що ще да е това чудо. Не само италински, ами и кинематографичен. Ега си, голям праз! Дали да не напиша и за веселите и мрачните типове, които се навъртаха изгладнели в онази студентска редакция, особено кога Али Байрямов от Силистренските села отваряше тенекиената касичка да ни плати хонорарите. Бел.м., tisss.