ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1434.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1434.)  

  И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

 5 sep. 1999

КВО СEА, ШИ СЪ ИЗЛАГАМЕ ЛИ? 

  Частните таксита бяха първите лястовички на тъкмо прохождащата уж-демокрация. Появиха се при царуването на Бай Тошо с онова приятно Постановление № 56, което половинчато, ама даде възможност на масовия българина да поработва, да заформи допълнително свой личен бизнес, с други думи, да стане господар на себе си. С какво превъзходно самолюбие отиваха да си плащат данък-печалбата новите частници, ех! Самочувствието у човека, който зависи единствено от труда и предприемчивостта си и не клати шапка на това или онова партийно величие, или окопал се по върховете на управата плъх, личеше в осанката, по начина им на говорене на нашите пловдивчани.
Сетне дойде славният Десети ноември на българските партайци: шупна тинята, дигна се от дъното лигава слуз от предишни епохи. При мътилката бившите "най-достойни" прехвърлиха кокала от поколението стари партайци на бодри комсомолци от първите вчерашни редички и върху чугунените рамена на палавниците от непотопяемата наша Държавна сигурност. "Комунизмът си отива!" и "Демокрация! Демокрация!" – пееше и вееше байряци светата доверчива Наивност по площадите на България, въобразила си, че Свободата наготово ни се полага или пак някой отвън ще дотича да ни свърши къщната работа, двора да помете, Републиката ни от алчна лицемерна гад да изчисти.

 Ама какво беше онова Велико народно събрание! На всеки четирима т.нар. "народни представители" трима бяха комунисти или ченгета. Уж честно избраният за президент Желю Желев (1935-2015) тутакси се венча за храбрия наш генерал Атанас Семерджиев (1924-2015), същия онзи палячо от Велинград, който пожела да му донесат служебния патлак, сам да се гръмне, че го засегнали на чест, ала ден подир назначаването му за вицепрезидент на Републиката се разпореди да бъдат заличени дирите на доносници и достойни чиновници в Държавна сигурност. Започнахме да усещаме наживо вица за плевенската курва, която много държала на честта си. Този анекдот напомня етюда на докачливия генерал*. Отлично школуван, професионален актьор с опит, няма що! 

  Ама не за това е тук думата, а за таксиметровите шофьори, по-точно, за един от тях, който имал изключителното удоволствие да обслужи съпругата на мъж мъжествен от новоформиралия се политически и стопански елит... Наела го нашия завалия госпожа от тротоара пред Католишката катедрала, изула си сандалите, кръстосала крак върху крак по турски на предната седалка на тикото му, бодро и мелодично изчуруликала:
  – Карай през тунеля... През тунеля карай!

  Отминали Тунела под Трихълмието. Отминали моста над Марица срещу Панаирното градче. На кръговото зад Панаирното градче таксиджията делово се осведомил:
  – А сега накъде?
  – Ами-и... свий наляво и по булеварда... по булеварда, все по булеварда!

  Наближили луксозния Парк-хотел "Санкт Петербург", бивш "Ленинград", на свинаря Георги Гергов (1956)**.

  – Навярно тук си пиете кафенцето? – рекъл, колкото да се ориентира шофьорът, да го наречем Бат Дони или просто Дончо.
  – Не знайте ли кой е съпругът ми! – учудила се. – Шефът на полицията тук и всички директори му козируват. Когато с него говори, мирно стои и самият дядо владика.
  – Че кой ли ще да е? – зачудил се Дончо. – Да не би случайно мъжът ти да е Негово светейшество вселенският патриарх Вартоломей? Ма Вартоломей живее в Цариград.
  – Ха познай де! – преминала непринудено и тя на "ти", като нежно положила ръчица върху коляното му.
  – Ху-уву де – рекъл небрежно. – Мно-ого важно! Возя клиента, плаща си, казваме си чао и всичко е наред.

  Замълчала си тя, ама започнала да го наблюдава така, сякаш с очи го пие. Стиснал наш Дончо геврека, волана на тикото, демек, и понеже наближавали края на Пловдив, където бившият булевард "Москва" неусетно се превръща в тесен път сред бахчите и нивите, попитал:

  – А сега???
  – Все направо... Карай през къра! През кестермето карай!

  – Ний на "Девети километър"*** ли отиваме? – рекъл да уточни Дончо.
  – Мо-о-оже! Може и отвъд. Кво ти пука! Броячът нали ти отчита?!
 Тази неопределеност го изкушила внимателно да я поогледа. Решил, че е хубавичка, всичко й от Бог по рождение дадено, и като жена си го има даже в излишък.
  – Ъххх! – въздъхнал тежко, че не му било за пръв път... Пробвал на шега да обърне мухабета: – Ами вашичкият господин иначе как е?
  – Мъж! 
  – Май не го бива бир таман?
  – Нас двамата с теб, миличък, в тоз момент тва кво ни засяга?
  – А, не! Само питам.
  – Е, отговорих ти. Други въпросчета имаш ли? – пернала го по носа, па си турила и другата длан на рамото му, гушнала го. Усетил коравите й цици и дъх на маргаритки.

  Докато стискал кормилото, съсредоточен в пътя, тя се притискала в него... Гали го, роши му перчема, в ухото му духа, пъхала крайчето на косите в носа му, посегнала да го гризне. Така си пътували, значи, тези двамката към девет вечерта през чудесния за Тракийската низина август. Месечината в облака над тикото розовеела като корема на знойна току-що къпана гола жена сред копринени белоснежни чаршафи.

  На разклона, където пътят от Смолян прекосява моста на Марица, прекръстосва се със стария път за Пазарджик или поема към магистралата за София, ги спряла Пътна полиция. Нафукано приближава строен звездочел капитан. Ала зърнал коя е в тикото дамата и се прегънал в кръста като котка с пречупен гръбнак и тихичко изкозирувал. Пуснал ги, без да им търси документи, даже без да си поиска неговите пет лева**** да удари, демек, едно питие за тяхно здраве. И – нещо нечувано за български катаджия! – пожелал им приятен път, здраве, щастие и наслука.

  – Ай, мамка му! – сепнал се Дончо, не навикнал на подобни благи обноски. – Май ще излезеш права. Твоичкият наистина трябва да е голяма клечка.
  – Зарежи го ти моичкия! – изчуруликала, плъзнала езиче в ухото му. – Тук, миличък, сме си само аз и ти. За нас господин мъжът ми не съществува в тоз тъй хубав миг. Е? – загледала го пак с онези нейни палави женски очи. – Харесвам ли ти, а? Я погледни! Хвърли ми едно оченце, де-е! Глей! Глей блузката ми как се е разтворила. Ойй, олеле! Копченцето в твойто тико***** ще да е паднало. Що сеа не паркираш да го потърсим!
 – Бива си те и теб! – преглътнал. – Сега съм малко уморен. Станал съм сабахлен...

 – Че аз да не те карам да ореш и копаш, миличък!... А?... Спираме ли?

 – Бе, като е за спиране, да спра... ама...

 – Ши се опраим – рекла, – ти не бери грижа, хич не се безпокой! И аз ши помагам!!!

 Заповядала му да отбие вляво и коловозът сред орната нива ги извел при пясъчния бряг на реката. Паркирал Дончо в храстите, и понеже в колата им се оказало и душно, и някак тясно, хванала го тя за лапите, извлякла го на пясъка. Казала му да й помогне да се съблече, че изведнъж й станало жежко, па самичка ловко му разкопчала колана.

Зацамбуркали голи-голенички като две дечица в топлата нощна Марица. На тревясало островче под облещената обла месечина му показала такива ми ти едни салтанати, от които умът му се врътнал, сякаш на екс ударил три бързи мастики…

  – Та... кво бях почнал да ви разправям! – рече 130-килограмовият мъж към колегите от двете таксиметрови пиаци срещу Пловдивската централната жп-гара, които плътно го бяха наобиколили, попиваха жадно историята и изпъваха шия, затаили дъх.
  – Как "за кво", бе! – изхълцаха неколцина от по-младичките. – Обслужи ли я кучката както подобава на чистокръвен пловдивския мъж кавалер, или не я обслужи?
  – Ами аз, братлета, се шашнах. Кой да ми покаже мен най-новите женски мурафети! Кой! Карамфилът ми тутакси повяхна. И знаете ли кво ми рече мръсницата?
  – Кво ти рече мръсницата?
  – Рече ми: "Кво сеа, ши съ излагаме ли?
  – И ти? – чу се дружният възглас на кибиците.
  – Аз кво!... Аз нищо.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

 

Plovdiv, edited on 27 noe. 2023

Илюстрации:

- Таксито на 90-те години в Пловдив.

- Пиацата на Централната ни жп-гара.

___
Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" по действителен случай. Илюстрация – авторът. 

* Ген. Атанас Семерджиев (1924-2015), вж. https://trud.bg/article-4753512/

** Георги Гергов (1956), вж. https://hilife.bg/whoiswho/georgi-gergov. Анекдотът за плевенските курви...

Съдията се обръща към ищцата: "Не ви ли стига, че съсипахте това семейство, ами и обезщетение от съпругата търсите!" Отговорът: "Ваша чест, ний, плевенските курви, много държим на честта".

*** Комплекс от мотел, ресторант, бар и летен плаж на 9 км. от Пловдив - оазис на платената любов.
**** Пътната полиция и проституиращите млади жени и момичета, т.нар. магистралки, е друга тема.
***** Модел евтина за поддръжка кола, предпочитан за таксиметров превоз заради своята икономичност. Тико под наем срещу немалък процент от кяра караха бедняците, закъсали пенсионери, чиновници или момци и момичета от близките до Пловдив села и хора без занаят и образование. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1433.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1433.)

  Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително лесно на всеки философ тъпак! Тънкостта, обаче, е да разбереш защо са толкова нагли онези, които ни манипулират. Дали фалшивото лице на отродника не е знак, че се страхува преди всичко от себе си, от комунистическия си произход и минало! В момента някогашните доносници и офицери от Държавна сигурност плонжират пред новичкия Биг Брадър, да му докажат колко силно са влюбени в т.нар. евроатлантически духовни ценности и красоти, а нашите балъци им се хващат на театрото и ги боготворят. – Аноним (1947)

    25 noe. 2023

УМЕНИЕТО ДА ОТСТОЯВАШ

  "Шестнайсетинагодишен, пожелах си малки войни по всички фронтове. Зарекох се пред баща ми – последен от петте сина на бедния харманлийски бирник: "Няма как да те настигна, че си се завърнал жив с орден за храброст от Световната касапница във великата битка с нацизма, но си пожелавам да имам моите малки войни". Мечтата да си видя ръкописа – плод на десетгодишен труд, като книга, отпечатана с мои си пари, спестявани от даскалската ми заплата, ме топлеше и през най-мразовитите години на "демокрацията". Ех, нищо не стана, ама що от това! Щастлив съм. Каквото е зависило лично от мен, сторил съм го, доколкото ми позволява нелечимата моя некадърност и честолюбието ми на българин по потекло, кръв, проклет нрав. По-важното ми е да си продължа този свой модус вивенди на средновековните български калугери И когато изпълня докрай проектите, надявам се, в сюблимния за мен миг, преди да си тръгна, ще се появи Онова момиче от Сънищата, за да й разкажа, на нея, и на никой друг, кой съм, какъв съм, какво мога, какво нося в торбичката с подвизи, казано накъсо: ще се поизфукам, както само аз си знам... дискретно, сдържано".* 

Vera: – Хареса ми!

tisss: – Самият живот. Няма измислено!

Vera: – Хубаво и точно го казваш.

tisss: – Ако не обичаш, писането не спори.

Vera: – Писането си е малко дарба.

tisss: – Като всяка работа.

Vera: – И си скромен.

tisss: – Ами-и, хич! То си е люта борба със самолюбието.

Vera: – Прав си.

tisss: – Пристрастен съм, при това кавгаджия и побойник.

Vera: – Личи си по това, което чета. Но дълбоко в теб не е така.

tisss: – Седемгодишен, и понеже вършех бели, през целия ден заключен в кухничката на избата, в която живеехме, водил съм жестоки, диви кавги с хазяйката ни Цвета Дърварова, жена яка, едра, около 45-годишна.

Vera: – Знаеш кога точно да го кажеш, че да го заболи човека отсреща.

tisss: – "Штъ прата да чукъш камани! Шъ видиш ти къде серат гладните! Да ти варят кокалите дано в тази тенджера!" – Все лафове на въпросната Цвета, докато аз си мия краката на плочника, надвесила се на метър и половина от терасата над мен.

Vera: – Явно те е нахъсвала.

tisss: – Пък и моите родители все си се чудеха: "На кого ли се е метнал! В нашия род такъв нямаме!" – когато вечеряме, след като съм си изял пердаха заради тъпата им родителска среща... Чуех ли, че ще има родителска среща, коремът ме присвиваше от притеснение и час по час ходех в кенефа, знаех: пак ще има дървен господ в нашата тиха изба. Любимо ми е било, пък и досега яко ме кефи, усетя ли, че идиотът отсреща нещо се дразни, да го извадя от нерви, да излезе бесен и бос от обувките си.

Vera: – За това е допринесла и Цвета, но вече не си ли улегнал?

tisss: – Ами не! Най-странното е, че после онези, с които съм се кавгосвал, да ме търсят пак да си говорим, демек – да си продължим кавгата. И обикновено ставаме приятели.

Vera: – Ако ти прави удоволствие, може! Явно, добре го правиш.

tisss: – Помагам на онзи отсреща да се издуе-издуе като плондер от ярост... И бо-оц! – вземе, та се спъхне милият. После той ме търси да си го върне.

Vera: – Имаш дарбата да говориш.

tisss: – Ами не! Повече си мълча.

Vera: – Успява ли да си го върне?

tisss: – Знам ли! Но това са ми най-ценните приятелства. С най-добрия ми приятел до 12-годишни в детството Ичо (Христо Махинов, баща му – от Пещера, майка македонка) се разкървавихме в бой с юмруци заради интриганта Методи Попрелков. Допуснахме да ни настрои един срещу друг. Едва ни разтърваха възрастните жени.

"Висим си цялото ръководство на джама да видим в какво настроение идваш днес на работа!" – Думи на зам.директора на училището Джени Дженев (1943), пратен от шефа Иван Панайотов (1942-2003) да ми каже. Бях си обикновен даскал по български език и литература в средния курс. Ама и председател на група от 16 (шестнайсет) смелчаци, учители към КТ "Подкрепа" сред общо стотина колеги.

Vera: – Наплашил си ги, или си им бил любимец?

tisss: – Стотина учители в най-многолюдното от I до XI клас пловдивско училище с общо 2400 ученици, според същия Джени, зам.шеф и учител по биология. 

Vera: – Неслучайно си бил профсъюзен лидер.

tisss: – Какъв ли пък лидер! Просто сам го създадох този синдикат, макар да не ми се е нравила "Подкрепа", още по-малко лидерът й заралията Константин Тренчев (1955).

Vera: – Този ръкопис издаван ли е?

tisss: – Не е издаван. 496 страници с твърди корици, като томче трябваше да се появи на бял свят навръх Гергьовден 2004 г. Ръкописът "Историйките на ученика Ламски" с над двеста фигури на даскали и особняци, сред които повечето са мои лични срещи с чешити от учителското ни съсловие, местни политически тарикати и най-обикновени българи, с които никой не се съобразява.

Vera: – Лидер защото умееш да говориш, и да доказваш колко си прав.

tisss: – Там е работата, че повече си мълча. 

Vera: – И ръкописът не излезе на бял свят, защото…?

tisss: – Гонил съм около голямата маса в директорския й кабинет шефката Игнатова, която смени Панайотов, като човек на СДС. На изпроводяк Панайотов на четири очи, ухилен до уши ми каза: "Новичката първо теб ще изгони", пък стана тъй, че Игнатова десет години по-късно ми предложи да остана даскал, колкото си искам, дори и след като навърша годините за пенсиониране. И продължих, докато буквално не обявих в канцеларията: "Бийте ми шута, че нещо вече взе да ми писва!" И си купих велосипед, всеки ден общо 20 км. (10 напред и 10 назад) въртях педали до Пловдивската гребна база и обратно до дома в крайния квартал зад циганското гето. Стоял съм по три часа сам, чопля слънчоглед в шумата, сливам се с природата и с всичко около мен, което лети, жужи, чурулика, подскача от дърво на дърво... Лисичка на метър и половина от храста изскочи да полюбопитства какво чопля. Ако не влезеш в кожата на неприятния човек, ще те намрази. Ако обаче, въпреки простотията му, поговориш с него човешки, без да му се зъбиш, нещата стават различни. Макар не от раз.

Vera: – И пак дарбата ти да говориш. А сигурно си бил и чаровник.

tisss: – Не е толкова говоренето. Всеки човек е шарена сянка: има слънчеви местенца, има и сянка. Въпросът е да докоснеш слънчевото у него. Никой не обича да му дават акъли. В карък ситуация не са ти нужни много приказки. Един поглед е достатъчен.

Vera: – Да така е, проблемът на много хора е, че дават само съвети. Съгласна съм с погледа, но малко хора ще те разберат по погледа. И затова после става ситуация.

tisss: – Зависи от ситуацията... На общите ни учителски събрания – а това са стотина души неслучайни хора, обикновено си мълча. И в някакъв момент някой ще се обади, вперил очи в мен: "Нека сега чуем Бояджиев какво ще каже!" Най-често това е колега, решил да се заяде. Случвало се е настръхнали мнозина от колегите ми да се обърнат насреща ми, да чуя зам.шефката Цвета Иванова (1945) – днес собственичка на Бинго-зала "Балкан" на пъпа на Пловдив, как дудне на директора на училището: "Накажи го бе, Панайотов!" А Панайотов се опъва: "Не мога, бе Иванова, по Кодекса на труда не мога, нямам право". Подир няколко дни случва се най-приятелски между бодряшките лафове да изтърси притесненият Панайотов: "Сред моите приятели се гордея, че си ми подчинен, че си даскал в моето училище".  

Vera: – Значи им е харесвало как го правиш заяждането! Какви зали сте имали, да се съберете толкова хора?

tisss: – Учителска стая, като във всяко ново училище от времето на соца, когато деца се раждаха и емен-емен прехвърлили бяхме девет милиона граждани на България.

Vera: – Стотина човека?!

tisss: – Плюс чистачки, помощен персонал, параджиите.

Vera: – Добре, че Панайотов е чел Кодекса на труда! Защото ми се струва, трудно ще им е било да наказват точно теб. Като бивш член на БКП, тръпнеше шефът от новите мекерета на новата власт.

tisss: – По идея на същата Цвета Иванова, училището ни стана от първите в Пловдив, което има химн по композиция на преподавателя по народна музика Христо Урумов в Пловдивската музикална академия, но текстът е мой.

tisss: – С Цвета си останахме все пак приятели, въпреки интрижките й, с които лично и аз съм се забавлявал. Калесваше ме за една или друга хубавелка сред даскалиците.

Vera: – Ако химна го имаш на клип, пусни ми го.**

tisss: – Накъсо, с повече от онези, с които съм имал неприятности, после сме ставали приятели.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 25 noe. 2023

 

Илюстрации:

- Хлапаците от ул. "Ниш". Клекнали: Мъмито, аз, Ичо.

- Пловдивското ни училище, с което живях 30 години.

–––

* Последният абзац, гл. ХХVI от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004). 

** "Ний сме рожби на слънчева Тракия.

     Ний сме рожби на слънчев народ.„

     Ние имаме много приятели.

     Ние имаме много живот..." и т.н. Вж. сайта на училище "Симон Боливар" в Интернет. Бел.м., tisss.