Който не си знае предците и не любопитства как са живели и за какво са мечтаели, става лесна плячка за лъжите на философи-отродници, отрепки лицемери. Живей като обикновен човек и бъди благословен, ми е девиз от детски години. Побелялата г-жа Дора Попова, първата ми учителка от I до IV клас в пловдивското основно училище "Сашо Димитров", се оплаквала на майка ми: "Градя му пиедестал пред класа на вашия Гьорги – защото го виждам, има качества, и емен-емен, ще го давам за пример, а той вземе, та направи пак някоя магария и пиедесталът се срива – всичките мои усилия хвръкват по дяволите". – Аноним (1947)
19 maj 2008
ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (2.)
Млади, преизпълнени с копнеж и планове за бъдещето, в най-гладните години, в т.нар. купонни времена, когато левът главоломно се обезценил, чичо ми Насо шетал по селата край Пловдив да ремонтира шевни машини. Местните му плащали с произведените лично от имотеца си боб и сирене, мляко, масло, брашно, ориз, зеленчук, яйца, кокошки, мед и пр., та у дома често се говореше колко предприемчив бил в онези години този ми чичо.
Пред очите ми още е блестящият от никел, в цвят сребрист металик и в тъмночервено мотоциклет, бижуто на австрийската фирма "Пух", с което бижу Насо се отнасяше като към жена любовно. Катастрофирал, полежал три дни в кома, но не съм сигурен от катастрофата (ударил се в дървена тараба заради пресякла пътя му бременна жена) или от бой в полицията преди Девети и в милицията подир Девети септември 1944 г. до края на живота си остана, дето има приказка, не съвсем с ума си. Присмиваха му се братята Митко, Киню и Течо заради грандиозните му планове: "Хайде-е-е-е, пак завъртяха перки Насовите огнени мелници!"
Сред четиримата, без онзи, когото никога не съм срещал, че издъхнал млад от притеснение (едничък от братята не напуща Харманли), чичо ми Дончо – вторият, роден в 1910 или 1911 г., музикант и волно пиле: женил се, родили му се две дечица, развел се, пак се женил, пак се развел, трети път се женил, родил му се син, докато най-накрая от потрес, от що ли, че му се изтърколил най-големият тъпан от платформата на вагона, скъпият му на сърце голям барабан, дотолкова се притеснил, че от притеснение се споминал), Насо Гащара бил най-буен, най-изпълнен с енергия за подвизи.
Живееше някога чичо Насо със семейството си и с други наематели току на пъпа на Пловдив, на втория етаж в силно занемарена сграда с открита тераса над бул. "Шести септември", срещу входа на пловдивския Районен съд, залепена за легендарната Аптека "Марица" – онази чудесна, култова за архитектурното майсторство сграда с орнаментите, фризовете, нишите със статуи и бюстове на древногръцки богове и лечители, която кой знае за какъв дявол общинарите от Народната власт разрушиха, за да вдигнат скучен до смърт многоетажен жилищен блок. А ето нещо, което научавам от братовчед ми Гогата (1943)… Ядосан на една от съседките, буйният му баща я метнал като чувал картофи от балкона на II eтаж върху тротоара. Дошлите да го озаптят петима милиционери подгонил с водопроводна тръба. Вместо да подвият опашка, връщат се онези ми ти докачливи хора на реда и властта, този път въоръжени до зъби и той… им се предал.
Трудно е да си представя нормален човек в години тъкмо подир едва-що отминалата касапница на т.нар. Народен съд да си позволи толкова дързост. Истина е, настоява братовчедът, само че когато му отидохме на свиждане с мама и сестра ми Нина, не можахме да го познаем: предните му зъби изкъртени, целият потрошен, оттекъл, кървав, посинял, подут. И ми минава през ум: дали Течо (1920), четвъртият брат, който се калесал да служи на Новата власт, не отървал буйния си брат от куршума? Наистина, потрошили му кокалите на третия брат, здравето му взели, акъла може би му взели или по-скоро затвърдили вродения у него жилав инат, но жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на т.нар. Народна власт.
Помня изречени от баща ми лакърдии, в които е вплетена сякаш част от онази атмосфера на респект, която почти физически усещам да е витаела между бирника и синовете му. Когато обявих, че съм решил да се женя за момиче от Добруджа, баща ми, когото следях зорко с очи в онзи момент, нищо не ми рече, само изсумтя към майка ми пазарджиклийката: "Дяд Гьоргище! На другия край на България отишъл да ми се разпищоли".
Чешит си беше Насо Гащара. Чувал съм независимо един от друг да се заричат двамата с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тая държава няма да й работя!" Което ще да рече: аргатин на чужд сайбия за нищо на света няма стана, че съм роден да съм на мене си и на труда си стопанин. И наистина, до края на живота си нито един от тези двама мои невероятни родственици не заряза великата своя мечта да си има работилничка, дето на себе си и на майсторлъка си в занаята да е господар.
Неуморим мухабетчия, появи се непоканен у дома – изпосталял, ушите му светят от глад, а в изрядно изгладен костюм и в риза от най-скъп плат, с вратовръзка, лъснат-бръснат, вони отдалеч на одеколон, ама в кецове. Сваля си патъците в антрето, пък чорапите му смърдят, цялото антренце усмърдяват. Чистник иначе, все пърхот, трохи, косъмчета от реверите си чисти. Пет-шестгодишно хлапе, криех се зад гардероба, само като го чуех от външната врата, че иде; плашеше ме неистовата му любвеобилност... Вече гимназист, най-бърз сред младите каякари в Армейски спортен клуб "Ботев", вървя си за тренировка към Гребната база и го виждам този мой страховит роднина, метнал през рамо две торби с ябълки капушки, държи чанта – и тя с ябълки пълна, бъбри сладко-сладко милият с войничетата от някогашното десантно поделение в района на по-сетне тук построената Братска могила, черпи ги с ябълките, събирани по къра. Същински Божи човек. Такъв си остава Насо Гащара в паметта ми на негов племенник. Две или три години го държат в психиатрична клиника, която си е всъщност пандиз за неудобни на властта криминални и цигани апаши; всъщност то си е бил концлагер нейде около Хасково, в Югоизточна България; и това – за непремерени вицове и приказки срещу властта.
В дървена барака, на хълм над психиатрическата комуна, живял сам-самичък; сбирали се лагеристите около него да им посвири на китара, да им попее, да им каже за великите негови планове и проекти. Откриват го няколко дни, след като издъхнал. Десетина години, а може и повече да са, най-близките му тук, в моя Пловдив дъщеря, син, внучки, не знаят къде е заровен. И днес никой не знае. Стихотворението "По траверсите" писах за този чешит от бащиния ми род, трети между харманлийските петима сина на Урсуз Господинка и бедния бирник Георги Бояджиев. Бил съм ужасно наивен. Дето има една дума, белята със свещ съм си дирил, кога отнесох това стихотворение в пловдивския ни партиен всекидневник "Отечествен глас"; и там Александър Бандеров* взе, че го пусна за печат този текст с посвещение "На чичо ми Насо". Да е било, да е било през 1978 или 1979 г. И на този вестник папките от отделните години би трябвало да се пазят в местния общински храм на паметта и изкуството; за Библиотеката "Иван Вазов" в Пловдив говоря.
Като са ми се дразнели за нещо, баща ми и майка ми все повтаряха: "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкоз да му мязаш". Може би затова ми е специално отношението към този чешит, за когото писах ей това:
Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.**
подскачайки от крак на крак, и леко
отмествам между релсите тревата
да гледа по на юг, а не на север...
И както ходя все по-сръчно
по тая черна,
грапава,
плешива,
олющена,
изкаляна Земя...
И виждам – моят чичо се завръща...
Нарамил две торби, чувал и чанта,
пресякъл много пътища потайни,
изкачвал триста склонове опасни
и множество ужасни върхове...
На гола пръст умирал до насита,
от всякакви реки вода отпивал,
на всякакви случайности приятел
и смъртен враг на свойте врагове...
Той иде
и петите му отпяват,
така че двете стари гуменетки
и възелът на сухата му шия
ми казват:
– Хей! Каквото и да става,
не виждаш по-красив,
по-горд от него
и по-достоен в целия ви род!
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
