ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1406.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1406.)

 Понеже си харесвам дома, обичам котките – те постепенно се превръщат в негова душа. Огледалата да мислят повече, преди да отразяват... Бъди себе си – светът се радва на оригинала! Изкуството е наука, само че много по-ясна. Поетът не открива, той чува, не търси поетичното, както на градинаря не му пука за уханието на розите. Вярвам в късмета; как иначе да си обясня успеха на персони, които са ми противни! Стар трик у жените е да те изкушат да вярваш, че си обичан, когато едвам те понасят, и да си крият любовта, когато те обичат... За умрелия гробница е сърцето на живите. Луната е слънцето на статуите... Мода е шаренията, която се демодира. Пенелопа се явява последно изпитание, което Одисей мъжки трябвало да понесе, приключвайки скитанията си по света. Най-скъпите рокли защо се носят... за да бъдат съблечени!*– Жан Кокто (1899-1955)

     18 avg. 1996

    Продължение от 17.08.1998. 

ПОСЛЕСЛОВ

  bogpan, 10.06.2006.: Не считам, че следва да се говори за унижените и оскърбените. Мисля, че това е дело индивидуално и е въпрос на Духа, който е във всеки от нас. 

  tisss, 6.07.2006. Re. bogpan: "Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава насам все се върти в главата ми... Почувстваш ли желание да критикуваш някого – ми каза той, – просто си спомни, че не всички на този свят са имали преимуществата, които ти си имал! Той не каза нищо повече, но двамата с него винаги сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз долових, че той имаше предвид нещо повече от това... В резултат придобих склонността да пестя преценките си – навик, който ми е помагал да вниквам в личността на много странни хора и също така ме е правил жертва на немалко досадници. – Начало на "Великият Гетсби" (1925) от Джон Фицджералд.

  bogpan (Богдан Пангелов), 6.07.2006. Re. tisss: Единствената причина, да се появя в една чужда тема, в чужд монолог, е споменаването на ник-нейма ми или цитирането на моя мисъл, извадена от контекста обикновено... Елементарната етика предполага да не се намесваш и да прекъсваш чужди диалози или монолози, както е в конкретния случай, и то от позиция на някакво свое мнимо превъзходство, още повече да даваш оценки. За съжаление, в определени среди, които за удобство бих нарекъл "пеещи", това не само не е присъщо, но обратното, налице е грубо, безпардонно вмешателство и оценки – неща твърде далечни за подобен род сетивност и разбиране. Менторският тон е категоричен, думите са груби от тип "влачене по корем" и изреченията запращат изненадания автор обикновено "на майната си". Характерното в подобни изказвания е липсата на анализ, липсата на опит за диалог, липсата дори и на опит за елементарно човешко разбиране. Различните – стъпкани в калта и музиката свири. Питам се тогава това ли е примерът на поколението и що да се учудваме от някои неприятни примери у по-младите (автори в нета), когато те вече са квалифицирани като "млади хищници". Еднаквото предполага еднаквост, резкият тон – рязък, око за око, зъб за зъб. Светът се върти, а нищо у човека не се променя и така ще остане, докато не се приеме не на думи, а да се изживее, да се обърне в същност "Всичко е Любов".

  tisss, 6.06.2006. Re. bogpan: Представяте ми се толкова уязвим, че разбирам, спорът – ако въобще има някакъв смисъл, ще ми отвори проблем как да не Ви нараня повече от това, което неслучайно сторих. Виждам, "стиховете", които с Вас пишем, коренно се различават. И що от това? Ако има нещо, което заслужава дискусия, вече за трети или четвърти път го обявявам! – това е стилът. Но Вие отложихте този диалог. Готов съм да Ви се извиня. Знаете, предполагам, онази нашенска: "Само мома, дето не се е хванала на хорото, само тя не е била щипана". Да, готов съм да Ви се извиня.

  Изкуството (литературата естествено е на първо място) не е борба за тщеславие, а за възможността да си говорим тук за нараняващия, жесток понякога и въпреки това, изкусително завладяващ ни живот около нас и в нас. Е да, такъв стил крие и редица опасности, и драми от личен характер за автора, но какво всъщност ми представяте Вие?! Уважението ми към съзерцателното и акварелните Ви зарисовки на кротост и смирение се изпарява, обърна ли очи към кощунствата, който ни заливат. А Вие ме занимавате с птички и тревички. Нима предпочитате изкуство под формата на Салон за галантни обноски и виртуална хармония – Вие хвалите мен, аз хваля Вас и дружно облайваме врага на хармоничната ни божествена компания?!

  Да употребяваш таланта си за бягство от реалността... Е, това трудно го разбирам. Повтарям, не желая повече да Ви наранявам, та ще се постарая да не го сторя оттук-нататък. Имате сериозни основания да ме вините и аз наистина нямам право да Ви се сърдя, защото съзнателно съм Ви предизвикал. 

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 23 oct. 2023

Илюстрации:

- Жан Кокто, влиятелна личност за Франция.

- Домашна котка, това е душата на един дом.

___
* Сентенции на Жан Кокто (1899-1955), вж. https://lira.bg/archives/102887 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1405.)

  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1405.)

  "Разхождах се с двама приятели. Внезапно слънцето започна да залязва. Небето стана кървавочервено, изведнъж изпитах изнемога. Спрях, облегнах се на парапета. Небето над синьо-черния фиорд и града се беше изпълнило с кръв и огнени езици. Приятелите продължиха, аз останах треперещ от тревога. Усещах мощен, безкраен вик, пронизващ природата." – Спомен от дневника на Мунк с дата 22 януари 1892 г. сочи, че това е картина на залива Ослофиорд срещу едноименния норвежки град. Картината представя човешка фигура с широко разтворени уста и очи, обхванала с ръце главата си. Значително място във фона е отделено на надвисналото червено-оранжево небе, под което едва прозират очертания на морски пейзаж. Причина за творбата са извънредни, шокиращи природни явления. Страховито внушение откъм реалния пейзаж отприщва животински вик на ужас. Ландшафтът в платното е белязан от кипящи огнени вибрации, в които човекът от картината се е озовал, и очевидно не може да превъзмогне. Като изхожда от нещо свое, лично преживяно сред природата, художникът ни изправя пред олицетворение на дълбоко вродения у нас атавистичен страх от непонятното.

  18 avg. 1998

ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО

  Кое е по-необходимо като подход към поезия, разказ и всякакъв тип творчество? Според приятеля Михаил Берберов (1934-1988), ясно е кое. Мен обаче не ми е ясно, особено що се отнася до сферата на изкуството. За мен образ на транцедентно* са гротескните фигури на Йеронимус Бош (ок. 1450-1516), вплел късове от насекоми и мъртвешки кости в представа за свръхчовешкото. Трансцедентален е викащият в известната живопис на Едвард Мунк (1863-1944). Транцедентални са и разтеклите се като желе и сперма часовници на каталунския художник Салвадор Дали (1904-1989), мустаците на художника, източени в краищата, войнствено вирнати. Транцедентални са птиците в класическия филмов трилър на французина Жан Кокто (1889-1963). За мен, син на родения в Харманли Кирил, където най-забележителното е издълбано в мрамора послание с йероглифи на арабски език върху сводестия мост от ХVІ век на Османската империя, транцеденталното е гърч на човешкото ни подсъзнание пред непонятния Космос, сърдечен спазъм, патологична систола в кръвообращението на цивилизация от невежи, алчни самовлюбени грандомани.

  А ако още не сте забелязали, в 77-те книги, съставящи Библията, трансцедентното, напускащо пределите на познанието (тъй като е извън социалния опит), е начало на вехтозаветния мит за Сътворението на света ни и финал на Йоановия апокалипсис, представа за завръщането към изначалния хаос, като наказание за неумението ни да се справим със собствената си неандерталска стихия. Ако у поета киченето с понятия плашещи бих взел за игра и симпатична поза, мен този съспенс (стрес пред въпроса какво ще последва) не ми върши работа, по простата причина че изпитвам – наивно може би, доверие към това социално животно, към този зоон политикон човека. За простосмъртния Адам от края на второто хилядолетие подир Христос социалното е уют, едновременно дом за моите страдания, но и отправна точка за най-смелите ми проекти. Отнемете ми това убежище, и аз ще се разпълзя наплашен сред непонятното поднебесие на гроздовете от космични хармонични структури, разстроен като латерна с фалшиви мелодии. Ай, че мразовито! Тъй че между "трансцедентален" и "социален" предпочитам второто, дори и когато се отнася до шарения като абстрактната живопис. А и защо да избързваме, оптимист съм, че човечеството изживява все още детския си период, може би вече ни предстои да излезем от ерата на пубертета, от амбициите да си доказваме колко сме съвършени: венец на творението, без да съзнаваме доколко сме уязвими, глупави, несвикнали с мъдростта... все още. "Все още"... с многоточие е последна от петте философски поеми в сборника на моя приятел и духовен брат, по негови думи (М. Берберов, вж. "Морето се завръща", БП, 1974 г.); цитат от този труден за четене сборник:

     Голямото е малко. Малкото – голямо.
     Продължавай.
     До атома – в обратната посока: продължавай.
     Търси най-истинската форма.
     Нима тя няма име?
     Или е вън от думите, които винаги я гонят? (от "Завръщането на морето"). Само дето повече от формата ме вълнува съдържанието – социалният зов на изкуството.

  Вероятно за извънземния разум – ако го има, сме очарователни с лутаниците си в тази съвършено уравновесена и математически изящна космическа Райска градина. Но ние все още не знаем това. Защото, ако някаква Сила внезапно разчупи Седемте печата, зад които е скрит ключът към Абсолютната истина, нас, сигурен съм, тозчас стресът ще ни изпепели. Ето защо предпочитам метафората на Салваторе Куазимодо (1901-1968) за човека: "...сам върху сърцето на земята, пронизан от един единствен слънчев лъч: И ненадейно пада вечерта", или човеколюбивите метафори на Уолт Уитман (1819-1892) и Габриела Мистрал (1889-1957). В крайна сметка, дали Библията не е възможно най-разбираемата за множеството социална беседа върху високите философски тревоги пред лицето на вселенския Творец и онова, което ни предстои!

  Виждам – и всички виждаме: половин Европа благоденства, преборвайки се някак с хаоса в човешката душа; останалите бедстват – сякаш за да се види до какво ни води пренебрежението към заложените от Вселената нравствени императиви. Онези хора свято вярват в сключените договори, в честната дума, само ние – не. Ние, родените и свикналите да живеем в бедност, се възмущаваме и предизвикателно наричаме онова общество лицемерно; а забравяме, че онези хора са изминали грапавия път, платили са си данъка чрез собствените си трагедии, поучили са се вероятно, а ние, разбира се, че имам предвид българите! – ами ние тепърва започваме.

  Марксизмът създаваше у нас илюзията, че за повярвалия в романтичния лозунг "Свобода, братство, равенство!"** достатъчна ти е една гола вяра, безпрекословна вярност към Партията и вожда, и ще си уредиш живота, па ще изпревариш и всички останали, които не разполагали с най-мощното, модерното, върховното постижение на човешкия гений – комунизма. Прогресът го обещаваха както наследствено право; нужно ти е само прилежно да следваш предписанията на болшевизма, да скандираш патетично, обърнат с лице към Москва, към Третия Рим, онези магически заклинания "ленински", "сталински", "георги-димитровски".

  Полякът Казимеж Брандис (1916-2000) в есеистичната си книга "Писма до госпожа Z." (1980, стр. 106) съветва: "При пътуване на Запад добре е да се помни всичко това: страните, които ще посещавате, са добре екипирани от историята и всяка от тях на времето е плащала за това съответна сума, която днес й носи лихви. Ние едва сега плащаме тази цена, а за лихви има дълго да чакаме". Този текст излиза на полски в далечната 1963 г., ала пък ние тук още се опитваме да го разчетем като сигли върху древен палимпсест***. Помня се, новооглашен даскал насред Добруджа, току преди месеци приключил следването си, как тази изкусителна за мен есеистика ме караше да се препъвам по камънаците на изровения от тракторите, камионите и комбайните шесткилометров път през къра между Гурково (Гяуркьой) и родното село на жена ми Тригорци (Джеферлий Ючорман, което на турски значи Трите гори на Джефер).

  Следва

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 22 oct. 2023

Илюстрации:

- Изкуството е недостижимо без божествена искра.
- Самовлюбен тъпак позира за сноби в изкуството.

___
* (от лат.) transcendens, entis "излизащ извън"; философски термин: "Който се намира извън пределите на опита, съзнанието и познанието" (Речник на чуждите думи, стр.751).
** Liberte, egalite, fraternite! – лозунг на Френската буржоазна революция от 1789 г.
*** Старинен ръкопис, писан върху замазан по-древен текст на пергамент (Речник на чуждите думи, стр. 539). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1404.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1404.)

 Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, не заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост, наследство от майчиния ми джинс – от два заможни чорбаджийски рода: перущенския и калугеровския, клани през Април 1876, са ми ориентир да преценявам що за птица е насреща ми. – Аноним (1947)

НЕДОБРЕ ВЧЕСАНИ МИСЛИ (7.)

     10 jan. 1996

  Длъжност на философа, оказва се, е личната си драма да превръща в обществена.

  Милост у държавник, любов в брака, съвест у адвокат – жива фантастика.

  Прост народ – просперираща мафия.

  Погледни назначените за говорители на обществената съвест, чест и достойнство, да откриеш, че с малки изключения са рожби на комунистически семейства и родове, все верни хора на бившата Държавна сигурност, днес първи демократи на България. 

  5 fev. 1996 

  Когато погубват учител, роят се доценти, професори, академици. Като няма войска, генералите се прескачат като зайци в леха с моркови.
  Не е вярно, че Прокурорът на републиката се грижи за бандита. Абсолютна лъжа!

  ОПРЕДЕЛЕНИЯ

  Епитет – прилагателно, въобразило си, че е оценка.

  Миг – върхът на щастието, след което следва дълго изтрезняване.

  Антиподи – които едва се понасят, но губят смисъл един без друг.

  Литературен герой – нищожество с претенции, че е нещо повече от автора.

  Доверие – да дадеш нещо от себе си с крепката вяра, че ще ти го върнат.

  Убеждение – всичко, което отлита при първия полъх на лична изгода.

  Народно събрание – говорилня, люпилня, чистилище, пране, сушилня.

  Литературна критика – ценители обясняват на автора какво иска да каже.

  Инстинкт – бичът на природата.

  Огнена любов – когато черното ти се струва пламтящо розово.

  Идея – нещо смътно, което напипваш, когато си ровиш в носа. 

  Грим, туш за мигли и пр. – ненужност, зарад която душата на мъжа мърка от кеф.

  Дисциплина – начин да се наруши естествената хармония в природата и живота.

  Идеология – гъста мъгла, населена с призраци сред романтичен пейзаж.

 Мафия – лакомия във всичко до където ти стига погледът и фантазията.

  26 mar. 1996 

 Разкошен е животът в своята безсмисленост!

 Априлското въстание е трагичен опит да се ускори националното ни съзряване.

 Бай Ганьо се явява винаги там, където грубият интерес разменя чест за пари.

 За да спориш със самодоволния простак, налага ти се да му слезеш на нивото.

 О, госпожо! Нямате представа колко много дължа на моите световни грешки.

 Човеците без проблеми Господ ги прибира при Себе си. Тук работа се върши.

 Понякога епохата се оказва тясна две нищожества да се разминат.

 Европа, към която наглият се стремят, не е рог на изобилието, а манталитет.

 Самохвалството, гръмките обвинения заменят липсата на възпитание.

 Не ме е страх от расовия пес, а от помиярите.

 Дъхне ли ти Смъртта, хаосът ти се подрежда в простичко изречение.

 Бленувам срещу залеза кога кокошкарите ще станат най-сетне стопани.

 Избори, демек: "Мижи, да те лажем!" Службогонци с прекрасни помисли.

 Обичай живота, за да те обича и той! Без взаимност не става. 

 По-зле не може, разпродадохме всичко. Очевидно тръгваме нагоре!

  27 mar. 1996

 Понякога седмак спатия ти липсва в колекцията, и точно той ти разваля играта.

 Едрите, оказва се, винаги са налице. Губи се дребосъкът.

 Без мечти и щастие може, без хляб не! – обърнал се строго стомахът към сърцето.

 Ако знаеш, че си нещастен, щеше ли да си щастлив? Затова си гледай в паницата.

  8 apr. 1996

 Не търси жокера сред четирите аса. Той е сред народа и говори, говори.

 Нищожество, ама с размах! В днешните времена размахът най се цени.

 Изневяра може да е, само ако е имало преди това вярност. Инак това е стил.

 Онези, дето най ни ограбват, най-много се натискат да ни охраняват имота.

 Ако ушите можеха да избират, биха се оказали на челото. 

 Влезли са ти в леглото, как ще ги изкараш през комина?

 Защо яйцето да не снесе кокошка? В епоха на прогрес всичко е възможно.

 Носят кръстче, както би носили свастика или сърп, кръстосан с чук. Мода!

 Нормално разкошът притъпява болките от смачканата съвест.

 От всички кефове народът най обича сеир, локум и баклава със сироп.

 В речника ни "работя" и "робувам" имат един корен, една основа. Манталитет!

 За да оздравее, трябва да прокърви, че дори ножът да опре до кокала.

 Клетката на духа не може да е у друг, тя е у самия теб.

 Най-хубавото в живота се ражда от болка и несгоди. Странно, нали?

 Ако уважението е константа, любовта е на тласъци. Както морските вълни.

 Забраните и ограниченията отварят хоризонт за най-дръзките желания.

 Добре подрязаната лоза повече плод дава.

 Пробутват за история актуализирана версия на временно управляващите.

 Историята е в битовите подробности: кога се роди телето, кога умря Коце.

 Ако има Бог, той не е в Черквата, ни на Небето, ни в Цариград, а в теб.

 Христос има ли общо с политик, който се кълне: "Вярвай в мен"?

 Грехът не се опрощава, а се сумира с лихвите. Евреите са прави.

 Сигурно има някой, който знае всичко за мен: дори онова, което не знам.

 Нацията ражда таланти, значи сме в криза. Щом е криза, ще се оправим. 

 Кой съм, че да ти простя? Аз съм обикновен, аз съм никой. Да ти прости бог!

 Доносникът бил харен човек, искрено заинтересован да си оправиш живота. 

 14 apr. 1996, Великден

 Тя каза, той каза. Ние ви казахме, вие ни казахте. А всеки говори със себе си.

 Помни! По-важното е не какво казват, а какво премълчават.

 С куп общи приказки да не кажеш нищо съществено, тук се иска обигран ум.

 Подхлъзнал си се зле. Само не падай духом!

 В хора на политическите игри най-сладко звучи Ария на клеветата.

 Хилядолетните духовни ценности на нацията пречат на демокрацията!

 Когато получаваш, без да си дал, Дяволът те авансира. Отваря ти се път.

 Щом попадията не ще, как на дядо поп да му стане работата?

 Исторически решения често се вземат по гръб. 

 При известно стечение на нещата боклукът също излъчва жар и светлина.

 21 maj 1996

 Боже, Царя наш пази от царедворците и слугите!
 За Съдебната ни система. Един чарк да се повреди, дрънчи цялата каруца.
 Кекава ли е опозицията, калпаво е управлението. 
 На войводата Ботев най-ефектно му пунтират брадата. 
 Хубава тиква, голяма тиква, узряла тиква... Ама тиква!

 Злото буди Доброто, това му е мисия. Оптимистичната ми версия.

 Твърде сладкото все нагарча накрая.

 Лесно му е на празния ум да се главозамае: "Аз съм философ! Аз съм Сократ, аз съм Исус, аз съм Левски". Баща ми за подобни тарикати: "Чуеш ли: Аз-аз-аз, далеч стой". 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 oct. 2023

Илюстрации:

- В мътни дни Дяволът се пише ортак на ангела.

- Баща ми беше наивен и мъдър човек без ценз.*

__

* Затова толкова го ценя, гонен от омерзение към всяко превъзнасящо се нищожество, което се бие в гърди с дипломата. От моя мълчалив Дърводелец, макар недостатъците и наивността му, научих повече от всеки друг. Бел.м., tisss.