ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1359.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1359.)

   Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

   14 uni 1998

ЗДРАВИТЕ СИЛИ

  Поскърцвайки с чистак новите си ботуши и в новичка военна униформа, членовете на правения в тила военновременен вестник "Щурмовак" – там някъде високо в австрийските планини в ранната пролет на 1945 г. срещат интелигентен на вид мъж, който мълчаливо ги наблюдава с вид на паднал от небето. Споменава факта поетът Лальо Маринов – Ламар (1898-1974) в героичната си автобиография. На тръгналите да освобождават Европа от "отровната й плесен" (по стих на Никола Вапцаров), всичко вече им било от ясно по-ясно, и особено какво се случва там, където под свистенето на куршуми и грохота на снаряди се гърчат обезобразени души. Смахнатият австриец в планината изненадал нашите будни хора. Всъщност, какво ли знаем за австрийците? Същият този силно изненадан Лальо с дата 15-16 март 1947 г., месеци преди да се родя, нанизал чудесно стихотворенийце, светъл лик на партийното нагаждачество в годините на соца, а и изобщо когато иде реч за лек и приятен начин Поетът да лъсне в розова светлина пред онези важни персони, които са си завоювали върховете на властта –

На Николай Райнов

Аз искам, драги Николай, да ти припомня...
--------
Сега е друго време – непощадно твърдо,
аз гледам образа ти, твоя поглед чист,
и ние с теб вървим задружно пак прегърнати,
и ние с тебе сме борци и здрави комунисти. 

  Думата "здрави" тук прави впечатление... Тези "здрави" са от епохата на Чичко Сталин. Здрави са прогресивните сили на Партията-ръководителка, нейните мекерета и пр. А интелигенцията? Тя е кекава, демек: нестабилна, болнава, изнежена. На "кекавата интелигенция" здравите сили не могат да разчитат, не могат в никакъв случай да й се доверят. Наперено звучащият лаф "кекава интелигенция" с впит в кварталния агитатор на Партията взор иде от най-ранните ми детски спомени, когато живеехме в тъмната изба на улица Ниш. Събираха възрастните от махалите между Моргата, източните склонове на Джендем тепе, Пещерско шосе и улица Васил Априлов в голо салонче на ъгъла зад зарзаватчийницата на Бай Наско, където имаше най-проста маса, застлана с червено сукно, по стените качени прости дървени рамки, а зад стъклата – като близнаци подредени по двойки Маркс-Енгелс, Ленин-Сталин, нашият вожд Георги Димитров с шлифер и другарят Вълко Червенков, а под тях – наредени заковани с летви в редици четирийсетина най-прости стола. Двайсетина редици за членския състав. Нашият партиен агитатор бе измършавял сив мъж в сив оказионен костюм, със стоманено сив остър поглед и плътно сресана към черепа сивкава редичка косичка с цвят на захабен и сив древен чаршаф. Заничали сме отвън чета хлапенца да разберем Сивият мъж какво ли там толкова дълго им говори на нашите комшии и те защо си мълчат, а пък той – все като нещо да им се ядосва, от време на време току размаха юмрук към таванчето, сочи им портретите на близнаците Маркс-Енгелс и Ленин-Сталин и люто някому се заканва.

  17 uni 1998

  "Арт-клуб" – вестниче на пловдивските културни говеда, се списва с хъс и апломб все около горно до. Тези фалцетни напъни "па колко сме гневни, колко сме ценни и колко страдаме за Отечеството, за унижените българи", мисля си, много як комплекс избиват. Съответстват на епичните борби на 75-годишния бивш счетоводител с несъществената разлика, че в целия си досегашен живот наистина е бил унижаван, има основание да е и рязък, и гневен, подписвайки се не със стереотипното свое име Петър Петров, а с ведрия романтичен псевдоним Василен Ведров*. Подобен род шмекери и примадони, както научавам от статиите им, от стиховете им, интервютата, спомените и от тъпите им задевки и разказите им, а и доколкото познавам част от тях, ще си умрат провинциалисти, напомнят ми Вазовите чичовци, Христо-Ботевия Кръстю Пишурката, Гочоолу, Дочоолу, Данко Хаирсъзина, Гуньо Адвокатина, изскокнали баш от Алеко-Константиновите фейлетони. Щрихи от груповия им семеен портрет! 

   Добромир Тонев (1955-2001). Самовлюбен, галеник на бивши фактори в Живковия Писателски съюз. Пришълец в Пловдив от Ямбол; стиховете му – метафорични римувани, ритмувани прехласвания пред собствения лик. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., се върти покрай новите ни властници – от ректора на Пловдивския университет проф. Огнян Сапарев до Бате Петьо Президента (Петър Стоянов**). С единия си пили биричката, с другия точили лиги, докато заглеждали пловдивските мацки по Главната иззад изкараните на слънчице и прохлада маси на бирхале "Каменица".

  Огнян Сапарев (1942)***. Всеядно. Много неща, и навред с рогата напред! Кандидатира се за президент, дори късо време беше шеф на Българската национална телевизия; защо го пропъдиха обаче? Може би не е паснал на конюнктурата. И тогава го назначиха ректор на Пловдивския университет. Брат му Славян Сапарев в онези еуфорични месеци веднага след Десети ноември бе председател на местния Съюз на демократичните сили. Чудно време, пубертетният период на местната пардон-демокрация, на гневното вестниче "Свобода" и на луди надежди. Огнян Сапарев е духовен отец на група възпитаници на Пловдивския университет – споменатия Добромир Тонев, Тодор Чонов (1945) и пр., плюс неколцина пост фактум посветили се на кариера в политическия батак на тукашната общинска управа, както поета Красимир Обретенов (1950-2016), например.

  Тодор Биков (1957-2016). Самоотверженият редактор на вестничето "Арт-клуб". Бивш семинарист. Всеотдайно влюбен в собствения свой измислен образ. По сътворените от него ребуси с претенция за лирика разбирам, че го веят тъмни славянофилски мъгли, което дава облик и на изданието му. Сред местните пловдивски сноби пазарджиклията Биков се разхожда със самочувствие на артист с аристократично потекло, но си е най-обикновен пришълец не само в Пловдив, но и в поезията.

  Георги Петров (1945). Преди години Гошо тайно ни попълваше досиетата в "Комсомолска искра". Изглежда бая човешки. Бивш секретар в градския комитет на ДКМС в Сливен, протеже на др. Дража Вълчева. Днес Гошо пак е началник, само че на "Марица", всекидневник с най-висок тираж в Южна България. От Кючук Париж е****. Майка му, спомням си, я погребаха някога с искрено уважение, че била ятачка на антифашистката съпротива. Петров е авторът на ядовита забележка към двама стереотипери една лятна нощ в старата пловдивска печатница на улица "Кракра" № 11 – Пешо Пуловера и Митето Митничаря, по време на дежурство: "Що защитавайте Бояджиев! На Жоро Бояджиев баща му частник". Репликата на др. Върба Чавдарова (1929-2022), с която девет и половина години сме делели редакционната стая с други двама: Николай Галов (1943-2003), Иван Коджабашев (1946), после Иван Желязков (1945) замени Галов: "Тук заемаш мястото на някое наше момче", изсъскано през зъби от Върба, озадачена, че от секретния бюлетин на ГК на БКП научава за цитирани мои текстове от "вражеското Радио Свободна Европа", със същото основание тази реплика би могъл да я каже и благообразният син на ятачката.

  Владимир Янев (1950). По-големият от синовете на др. Атанас Янев – зам.-кмет на Пловдив по време на соца, която длъжност тук наричахме зам.председател на градския народен съвет. После другаря Атанас Янев Партията ръководителка назначи за главен редактор на местния партиен всекидневник "Отечествен глас". Владко е върл почитател на Владимир Маяковски и на Прокълнатите френски поети. След университета честно отиде да учителства в Родопите, не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – тих, етичен колега, остана журналистка в същия "Отечествен глас", и след като съпругът й опразни поста главен редактор. Чедо на хора от бившата местна власт, лично на мен Владко ми е симпатичен, особено като си спомня как се стремеше към приятелство с нашумелия в бойките поетически среди на някогашна София от 1965-1971 г. млади бохеми и литературни побойници. Вакханалният около началото на осемдесетте години поет и мой набор Кирил Кадийски (1947) нежно го иронизираше заради опитите му да се прави на несретник. Киро – бохема и в червата, откриваше фалша във Владковите амбиции да се уподобява, външно да замяза на неудобен за властта: "Виж го, бе! Кърпи си одеалото с ей такива кръпки, а баща му е шеф на втория град в България". Владко Янев – днес любим университетски преподавател по литература, развява байрака на всеславянството във вестничето на културните говеда "Арт-клуб", и това, според мен, си е все същият до болка познат негов стил на показност в умозрителната, експлоатирана от ловки политици стара теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко Янев искрено си вярва. Това сега си мисля и леко ме досмешава за този напън.

 Тези родни персонажи не могат да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми се ще да ги съдя; казаното по-горе не е лична оценка. Отношението ми към тях идва от средата, която е истинското мое отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тези мамини и таткови "рожби любави", които – носейки се по повърхността на събитията, живеят с представата колко са достойни, па и каква ценност за нацията е присъствието им в провинциалния ни общобългарский пейзаж.

  19 uni 1998 

  
  Завчера с Божидар Чапъров – археолог по специалност, честит и горд собственик днес на мижаво, от четири квадратни метра, магазинченце за стари книги на кьоше срещу местния ни синдикален Дворец на културата, водим сладък мухабет в кафенето срещу задния вход на училището. Бил ме сънувал предишната нощ как омайвам знойна колежка. "И ето, че днес се срещаме!" – реди ги ей такива едни ухиленият до уши Божо. Пресичам му радостта и ентусиазма: Още не ми е минало за седесарския вестник. А той, все така ухилен до уши: "Прав си, братле, не ми прощавай!" Божидар Чапъров (1941) през пролетта на 1990 г. се оказа причина да се размина с високата длъжност главен редактор на местния лют седесарски вестник "Свобода", политически орган, трибуна на новопокръстените демократи. Като фактор в назначената от т.нар. Кръгла маса тричленна комисия от Николай Казанджиев (1929-2000), Константин Аджаров (ок.1957), Божидар Чапъров, Чапъра зае страната на Казанджиев***** срещу мен, пък за мен неизвестния лидер на тогавашната Християндемократическа партия някой си г-н Аджаров, и туриха главен редактор неизвестния дотогава Здравко Атанасов, понеже Здравко наскоро бил излязъл от пандиза, правеше се на дисидент, и бил безработен, докато аз съм си имал постоянната даскалска работа. Изфуках се на Божо с отзива за "Кардиф" на Исак Бехар, печатан в "Арт-клуб"-чето на Т. Биков, и Божо, ухилен до ушите, разпери лапите от лактите навън: "Радвам се за теб, приятельо, това да се чува!" Като около десетина години след онзи странен конкурс, след като същият пандизчия-Здравко Атанасов успя почти да загроби вестничето на бойките седесари, поради что тогава не ми е подкрепил кандидатурата, Божо дружелюбно рече: "Много нежен ми изглеждаше бе, братле!"

 Чапъра е от едва оцеляващите в трудните условия за предприемачите у нас и съм си мислил край онова разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя: май действително съм бил доста неподходящ за точно този креслив политически вестник в мътилката от боричканията след славния за партайците на БКП и казионното БЗНС ченгета и техните рожби Десети ноември 1989 г.

  Продължих с "Българския Великден" на Тончо Жечев. Много фин хумор откривам в книгата, както и мила ирония при портретуване на автентични образи от Българската ни история. Привидно разказвачът е въздържан в коментара, ала отзад се надсмива, сякаш се хили (неприятна дума, но тук, смятам, си е на място) с широко отворена уста над нашенските български простотии. Разкошен е Тончо-Жечевският образ на Стоян хайдутин, Стоян войвода – страховитият хайдутин от Габровския балкан, преобразил се в мек като захарен розов памук архимандрит Йосиф, впоследствие – игумен на основания с награбеното от хайдутлука Соколски манастир, или накъсо казано, твърде колоритен предтеча на Алековия Ганьо, ама по-вакханален с действителната си житейска драма, а по-точно казано – комедия. Което настоява, че животът е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия.

  ЗА ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ (1900-1980): 

  От някогашните ми хазяи изисканата леля Катя и бившия чиновник чичо Гьорги – бай Гьорги, които в никакъв случай не бих нарекъл политически изкушени и в чийто дом на ул. Петър Митов № 8 в район Слатински редут живях три години, като студент на квартира в двуетажната къща с трите кипариса, съм слушал само добри думи за Вълко Червенков. Държал се скромно, не парадирал. Като кореняци софиянци, двамата достолепни и кротки столичани едва ли би се лъгали за човека. Обикновеният българин – убеден съм, има далеч по-набито око от коментатори, анализатори и антрополози с титла, понеже не обслужва предварителни схемички, така характерни за мекеретата на властта, подвизаващи се по медиите ни. Вж. 
https://trud.bg/%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D0%BB-%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BA-%D1%81-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B8/

  Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 27 avg. 2023

Илюстрации:

- Давид на Донатело, скулптура, фрагмент.

- Авторът на романа "Чумата" Албер Камю.

___

* Петър Петров, вж. "Мосюто" от iсб. "В бездната на безверието", изд.1998 г.
** Петър Стоянов (1952), доносник на Държавна сигурност агент Виктор 
 вж. https://strogosekretno.com/228/8/%D0%94%D0%B0%D0%BB%D0%B8-%D0%9F-%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B5-%D0%92%D0%B8%D0%BA%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%B2%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D0%BA.html

*** Огнян Сапарев (1942), доносник на Държавна сигурност агент Мартин, VI управление, отдел Борба с идеологическата диверсия и друга подривна дейност на врага по линия на интелигенцията. От 25 юни 1971 г., вж. https://agentibg.com/index.php/bg/2014-02-18-16-14-56/170-2014-12-05-19-02-20 

**** Пловдивският квартал, застроен от бежанци след ислямските погроми над българи във Вардарска Македония и Одринска Тракия от началото на ХХ век.
***** Николай Казанджиев (1929-2000), доносник на Държавна сигурност агент Страхил 

вж. https://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm 

  П.П.: През 1967 г., след подобна на съветския КГБ реорганизация някои подразделения на ДС са обособени в самостоятелно тайно Шесто управление за борба с идеологическата диверсия, контрареволюционните, националистическите и другите противодържавни прояви в страната. Основна задача – контрол на потенциално критични към режима групи, някои от които с относително голямо влияние върху общественото мнение – интелигенцията, младежта, религиозните и етническите малцинства. Към 1980 г. Шесто управление, известно като Българското гестапо, т.е. политическа тайна полиция, разполага със следните отдели:

·         Първи отдел – художествено-творческа и научна интелигенция и средства за масова информация

·         Втори отдел – младежта, спортни организации и студенти

·         Трети отдел – духовенство, евреи, арменци, белоемигранти, паметници на културата

·         Четвърти отдел – протурски и проюгославски национализъм, турската интелигенция и студенти

·         Пети отдел – контрареволюционни остатъци (земеделци и социалдемократи, контрол на затворите

·         Шести отдел – антидържавни прояви

·         Седми отдел – тероризъм, бягства от страната, анонимна дейност, издирване на лица

·         Осми отдел – информационен анализ. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D0%B8%D0%B3%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82

  Тази структура на Шесто управление се запазва и през 80-те години, като основна промяна е обособяването на Девети отдел – за средствата за масова информация. През 80-те години категорията "осведомител" (т.е. доносник) е заменена с "доверено лице". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1358.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1358.)

  Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  21 uni 1998 

ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

   

  Преди десетина дни почти в последната минута на шестия ми учебен час Любка – приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а клас, иде при мен: "Господине, парите* за нашата Прощална вечер са откраднали от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди". Оказа се по-късно, че били шестнайсет хиляди, но бяха общи пари, които събираха за последното си празненство при завършването на випуска им тази година. В кого ли не се усъмнявах! Целият задружен до онзи момент VІІІ-а се накъса на групички. Шушукат си по ъглите, гледат се недоверчиво гузни с онзи все същия проклет въпрос: Кой ли е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: Всяко чудо за три дни, взех май и аз да свиквам с мисълта: Щом извън училището всякакъв род измамници, тарикати, изнудвачи, мародери припкат под носа на Полиция, Прокуратура, Съд като щастливи палави козлета по тучна зелена морава, що училището трябва да е застраховано срещу кражби! Такъв е животът. Възстановихме тези шестнайсет хиляди и се постарахме с моите хлапаци да забравим. И ето че днес... Тодор Спасов – синеок момчурляк с хубост на момиче, па и луничав, излезе крадецът. По време на спортния полуден с Тошко Спасов и кипрата му сестричка бяхме играли на федербал край волейболното игрище; оттогава все се навърта около бюрото ми преди и след края на учебния час, все си намира повод да ми каже нещо уж мило, например: "Господине! Вие сте строг, обаче всъщност сте добър!", или да пита: "Господине, пушите ли?" Що питаш бе, Тошко? "Ей така, питам. Вие пушите ли пури?"

  Виждам го веднъж с насълзени оченца. Какво ти е бе, Тошко? "А, нищо". Добре де, мъжът не рони сълзи току-тъй – подкачам го. "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." А няма ли начин тройката да я оправиш, да речем, историчката да те изпита още веднъж? "Не ще повече да ме изпитва" – подгъва съкрушен устничка и... хайде, пак сълзи.

  Същия този мил, учтив Тошко седнал зад притеснителната Анелия в час по математика, пресегнал се, отворил й чантата, измъкнал портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, свил банкнотите на топче, мушнал си ги в пазвата, портмоненцето върнал в чантата на Анелия. Вижда го обаче Христо Лалов. Не знам дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някаква, неизвестна все още за мен, причина му дал половина от плячката. Дотук както и да е, само че Христо Лалов си имал много, ама много верен приятел, Иван Андреев – височък кокаляв момък с щръкнала като на таралеж четина, хем веселяк, по когото младите дами от моя VIII-а клас се заглеждат. Отиват двамцата при Тошко, и Тошко, какво да стори! Дал и на ухиления Ванчо, този път половината от половината, което ще рече четири хиляди лева суха пара. Толкова за разпределянето на кяра. Помня, имахме някога си в моето юношество лаф като за случая: "Авантата – чиста печалба". Става, значи, "историческото" събитие в петък, 5 юни. Същия онзи петък ми се появява Любка – едрата цицореста и гръмогласна дружка на Анелия, гърми ми в ушите, чак огън и пушек се вдига: "Анелия, питам, къде са парите?" Седя си зад бюрото, пък Анелия се върти като муха без глава, попарена. Тършува около чина, под чина, рови си в чантата, отваря я, затваря я, силно изненадана, че парите все пак ги няма. Направи ми впечатление, че класът ми доста бързичко опразни кабинета ми по български. Чувах гласовете на отдалечаващите се в коридора хлапаци. Било е, преди да бие звънецът за седмия учебен час.

  Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, после си тръгнаха. Анелия – интелигентно, и като типичното интелигентно градско момиче, силно уязвимо същество, кърши ръце: "Ох! Няма ги! Ей тук бяха. Защото преди петия час в портмонето ми бяха дяволските общи пари". Сигурна ли си, Анелия? – питам я тихичко. "Да, господине, сигурна съм!" – тихичко ми отговаря и тя, а оченцата й се пълнят със сълзички.

  В понеделник, през голямото междучасие на вратата на кабинета ми по български кацна явно разстроена дама –майка й на Анелия. Искате да си поговорите с класа ли? "Какво да говоря, парите ще ги възстановим. Да й е за урок на моята дъщеря! Повече Анелия пари няма да събира." А може би се съмнявате в някого? – продължавам. "В кого ли да се съмнявам?!" – тросна ми се учтивата до този миг дама, сякаш лично аз й бях откраднал парите, съсипал й бях живота, и си тръгна обидена, вирнала нос, тръшна вратата, та чак мазилка се посипа като ситен скрежец. Така и не разбрах за какъв дявол ми се беше появила. Може би, за да поразгледа как изглеждат некадърните учители, които успешно въдят бъдещи крадци и тарикати.

  Този ден държах "Похвално слово" пред моите примрели палета от VIII-а клас: "Хубава работа свършихме! Е, браво! Не се ли разплете далаверата, остава петно за всички ни. Над всеки от нас, и над мен тоже, мили хубавци и хубавици, виси подозрение, че е посегнал на общите ни пари. И понеже след седмица се разделяте от днес до края на света, от днес и до края на света и живота ни то ще се помни. Някой посегнал на парите ли? О-о-о, не! На честта и достойнството ни е посегнал. Че какъв празник ще празнувате, Боже мой! На празненството ви кракът ми няма да стъпи"... Отговорът –мъртвешка тишина. Мухите чувам как силно жужат в юнската жега.

  Във вторник – на 9 юни, седнах в училищната библиотека през голямото междучасие и започнах да привиквам първом момците – питам ги един по един насаме кой как е изкарал предишните два дена, какво е вършил, къде шетал – ужасно неприятни, ако ме питат, подли-мазни въпросчета. Между онези, с които си побъбрихме на четири очи, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев. Двамата се държаха по мъжки нахакано, като честни мъже с уязвена чест и мъжко достойнство. Последен, тъй да се каже, за десерт, пратих да извикат и готиния Тошко. И си седя в училищната библиотека, а Тошко с влизането ме зачеса. "Ах, господине! Ама вие и в мен ли вече се съмнявате?!" – гледа ме милият с онези негови теменужени гневни очи. – "Хайде, господине!... Кажете си го направо! Мислите, че аз съм откраднал парите, нали?" Не-е, не съм казвал такова нещо, Тоше! Мисля си само, че, нещастникът няма как сам да не се издаде... "Че как ще се издаде?" – мига-мига на парцали, устната му трепка, емен-емен, ще се заплаче. Поглеждам го учуден: Как ли! Ще почне да харчи нашироко като всеки наш същински туз паралия, ще си купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще черпи този и онзи, до спукване ще играе в близката зала с електронните игри и автомати за голямата награда. Та затова ви извиках: Да ви кажа зорко да се оглеждате... Няма как да не се разбере кой разполага с немъчени пари. Всички крадци в България така правят, само по това и ще ги разпознаем. По-тихичко продължавам: Според тебе, Тоше, момче или момиче е свило парата? А!  

 Рови с очета патъците пред стола ми, в който съм се изтегнал като варен кренвирш, измрънка: "Мисля, че не е момиче"... И след дълбоко негово си размишление рече: "Обаче не е честно, господине, аз да ви кажа кой може да е. Защото то ще си е баш предателство". Рекох с вид на озадачен: Така ли! Предателство, значи?! А към кого предателство?... "Ами предателство си е" – загледа ме право в очите, ще ме ослепи с поглед, та добавих: Все пак, ти в кого се съмняваш, Тоше? Ето, говоря поотделно с всеки от вас на четири очи и другите вече ми поподсказват кой може да е, а нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде или не прояви достойнство сам да си признае греха.

  Стана неспокоен: "В мен се съмнявате... А? Нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И нови спортни гащи "Адидас" с три бели канта си е купил. И снощи "При Маврито"** се черпеха с Павлина и още едно момиче, и накрая Гошо плати сметката". Каква сметка? "Ами към пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Вие сега да не вземете да ме издадете?!" Успокоявам го, че казаното между нас остава скрито-покрито, и го пратих да викне Георги – онзи тантурестия дебеланко, отпусналия му края фен на спортните гащи с три канта и на приятна дамска компания в кафенето срещу училището ни на чаша американска кока-кола, пасти и кафенце със сметана Гошо.

  Следния ден – сряда, 10 юни, влизам в кабинета по български, а вътре бръмчат като гнездо оси разлютени. Момичетата обсъждат като как ще ги сберат отново тези по хиляда лева от всеки, да се възстанови краденото. В това време делегация от дръзки момичета, една през друга ми говорят: "Господине, разбрахме кой е прибрал парите. Сам се издаде! Казал на Ицо Лалов, че един месец няма да харчи пари, даже ако някой си мисли, че той е крадецът, пак няма да го открие". Питам оперените следователки: А вие случайно видяхте ли го да краде? "Не сме"... Като не сте го видели, какви ми ги говорите? 

  От понеделник Тошко не се е вясвал на училище. Вече в четвъртъка, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам ги, стъпят Ицето Лалов и Ванчо Андреев. Кумят се се нещо, побутват се един-друг, но и не питам какво ги води насам.

  "Господине, ах, господине!" – захвана с тежка въздишка Ванчо и млъкна. Какво има, юнаци? – питам бодро. "Той... Тодор Спасов извади парите от чантата й на Анелия, господине!" Все едно торба цимент от гърба смъкна. А сигурни ли сте? – питам. "Да, господине!" – двамата в един глас, като се прекъсват един друг. "Видях, когато й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди, да не го издам" – изтърси на един дъх Христо с хитроватата муцунка на млада лисица. – "Обаче аз днеска ги върнах осемте хиляди на Анелия." Попоглеждам към спрелия да се надпреварва в изповедалнята, съкрушен Иван Андреев. Ванчо ме загледа като мишка в трици: "Той и на мен ми даде четири хиляди, да си трая. Утре ще й ги върна на Анелия". А ти видя ли го, Ванчо? – питам. "Не съм го видял, господине. Ицо ми каза, че го видял." Усмихвам се колкото е възможно по-приветливо, но с глас от коприва: Реши и ти покрай Ицето да намажеш от краденото. А, Ванчо?

Пловдив – древно гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 25 avg. 2023

Илюстрации:
- Момчетата – бъдещите мъже на нацията.
- За трупането на опит се иска храброст***.

___
* Половин учителска заплата през 1998 г. 
** Кафене срещу училищната сграда, където по онова време вечер се събираха повечето млади хора от този краен пловдивски квартал зад най-кирливото циганско гето на Европа. 
*** Страхливецът, малодушен по природа, цял живот настъпва дръжката на една и съща мотика и тя пак и пак го цапардосва по китарата, ала той не се поучава. Бел.м., tisss.